КАКВО ИСКА ЖЕНАТА?
Проблематичният хуманизъм на Алеко Константинов

Милена Кирова

web

В края на своето трето и най-добро изследване върху Алеко Константинов, немного преди смъртта си, през май 1917 година, д-р Кръстев написва: “...братският куршум не остави да разцъфне в тази душа цветето на обич и благоговение към жената-човек, както бяха цъфнали обичта и състраданието към човека-мъж”. Тук няма да се поддам на изкушението да коментирам семантичните импликации на морфологичната разлика в двете съставни фигури: на “жената-човек” и на “човека-мъж”, защото и без това става ясно, че с допълващото определение “човек” могат да се конкретизират само някои видове съществуване в женското битие, докато другите - тези, които не подлежат на “благоговение” - остават извън него. С мъжа се случва точно обратното: той е човек по дефиниция и призвание, макар че хуманистичната му призваност се оказва проблематична, защото включва многозначителния аспект на мъжката връзка като агресивна интимност в представата “братски куршум”. Все пак именно д-р Кръстев, макар и доста късно, пръв дръзна да постави в критическото пространство един от най-специфичните аспекти в наследството на Алеко Константинов: “Странна, непонятна почти е една празнина - и в душата може би, но главно в поетическото дело на Алека: там липсва не само любовта, но въобще жената: женската душа...”.

Разбира се, д-р Кръстев не е съвсем прав или е прав дотолкова, доколкото под “жена” разбира своята собствена представа за женскост - тургеневски мелодраматична “святост”, която заслужава да бъде обект на изображение, понеже скрива амбивалентните аспекти в женското битие - онези аспекти, които не съществуват, защото не са достойни да бъдат литературно показани. Всъщност Алеко едва ли би могъл да се почувства повлиян от Тургенев, въпреки че точно Тургенев задава един модел на чувства и чувственост към жената, обикнат от българската интелигенция в края на 19. век. Литературният Тургенев е първата - и често твърде голяма - любов на всеки чувствителен и мечтателен творец от онова време, обяснява Боян Пенев. “Но за Алека - вметва той с познатата ни ирония - такава опасност не е съществувала, - защото изобщо не се е влюбвал - дори литературно.”

Вярно е, че Алеко сам приписва чертата на “невлюбваемост”, на нежелание за (сексуално) желание на своя герой-повествовател, тръгнал да покорява (може би компенсативно) Новия свят: “Не съм любил и не зная какво сеща човек, като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов...”. Не можем да отречем също така, че сред деветдесетте му запазени писма няма нито едно, изпратено до жена. И все пак съществуват достатъчен брой дискурсивни ситуации, които пораждат и се пораждат в парадигмата на потребността от междуполови връзки. Въпросът е дали систематиката на тази ситуативност може да бъде симптоматика на един определен тип отношения, кодирана в реториката на повествователни жестове като изтласкване, изместване, рационализация и т.н.

В текста на Алеко женскостта има различни лица: от “черните муцунки” на вашингтонските “негритянки” до “изнеженото до безплътност лице” на “божествената полячка Soeur Clemence”, от пародийната национална идентичност на Въса Пъцова до интимната телесна монументалност на “майка Славия”. Изглежда, че социалните превъплъщения на женското битие се стремят да покрият един спектър, който е трябвало да бъде широк за българските представи от края на 19. век. Друго обаче твърди известната дописка “Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черния връх”. Този своеобразен манифест на екологическия патриотизъм прилича, поне по едно нещо, на по-известния пътепис за Америка: той съсредоточава удоволствения аспект на туристическото преживяване в способността му да задоволи откривателско-конквистадорския нагон в отношението към природата-майка. И “знаете ли какъв беше резултатът? - Около 400 души ... плъзнаха ... по гърдите на Витоша и при изгряването на слънцето” 300 от тях достигат заветния връх. “Не се ли интересувате да знаете какви са тия 300 души? Ето: 110 чиновници, 25 студенти, 15 учители ... 10 търговци и 3 аптекари ... по един: литератор, войник, книжар, пенсионер... 2 бивши министри, 3 селяни и 4 жени...”. Изглежда, че женскостта сама по себе си представлява професия, тя е способна да гарантира легитимност в публичното пространство; задоволителен и очевидно - самозадоволителен - белег на социално присъствие.

Сред многото, но не много различни, практики на дискурсивно отношение към женскостта ще отделя една, в някакъв смисъл двойно дискурсивна позиция: образи на говорещата жена, жената със слово или ословесяване на собствените й представи за идентичност. В големия брой случаи говорещата жена представлява оксиморонна фигура на дискурсивното несъзнавано. Тя е жена, преди да заговори - доколкото “жена” означава кроткост, нежност, свенливост и благочестиво кокетство. Говорът лишава женскостта от съблазнителна привлекателност - неслучайно американските моми не спират да бърборят и цвърчат, разхождайки се по улиците. При това те считат, че имат “неотемливо право на непременно уважение от страна на всякой мъж... Опитай се да не отстъпиш веднага място във вагон, в параход, в трамвай, в омнибус на някоя американка, тя е готова да те стрелне с очи и даже да изръмжи нещо под носа си”. Когато бай Ганьо обикаля из Прага със скандалното листче в ръка, една дама му се сопва доста грубо и така си спечелва отпределението “нервозна стара девица”. Даже очарователната mademoiselle Lucy Grene става противна, щом заговаря на пътуващия герой тогава, когато той иска да гледа (бруклинското пристанище). Да не забравяме, че сестра Клеманс е божествена, защото умее да общува главно с въздишки, усмивки и погледи.

Щом отвори уста за слово, жената става заплашителна и тогава дискурсът предприема спешни мерки за нейното деградиране, травестиране, зооморфизиране (както в случая с ръмженето) или моралистично осмиване. Страхът от женския говор е богато трансформиран в регистъра на ниското, презряното, пародийното. Най-икономичният начин за неговото преодоляване си остава чудесната байганьовска рационализация: “А бе жена нали е, какво ще приказваш с нея”. Словото е принадлежност на мъжката идентичност, вид метонимична удълженост на мъжкото тяло. Немалка част от прелъстително симпатичните аспекти в поведението на бай Ганьо се дължат именно на способността му да вербализира по специфичен начин модели на отношението към други хора, към групи и институции (например “Имал си бол пари - платил си я” или “Те малко ли ни скубят”).

Какво става обаче, когато жената посегне към словото? Жената със слово (удължение на женското тяло) се превръща във фалически образ, само че абсурден, неадекватен и заплашителен. Нека да си припомним случая с Въса Пъцова, която е, от една страна, литературен образ, от друга - псевдоним на самия Алеко. Като имаме предвид, че героинята представлява ефект на фиктивната си способност да напише писмо и след това да получи отговор и че псевдонимът е също така дискурсивно явление, можем да кажем, че Въса Пъцова е самата жена-слово, травестийно-фалическата жена. Тя употребява словото като чужд орган: непохватно, комично, страхливо-самонадеяно, и на един “истински” мъж не му остава нищо друго освен да разобличи натрапника в чужда кожа.

Ала коя е все пак Въса Пъцова? Според литературното си битие - българка, родом от Белгия, очевидно следвала там някакъв вид висше образование, за да има самочувствието да коментира явления на българското законодателство. Освен това - комично самонадеяна, жалко надута, глупава, реакционна в политическите си възгледи и отгоре на всичкото - плагиат. Това, разбира се, е литературен образ на страха от “учената жена”. Оказва се обаче, че е имало и една друга Въса. Екатерина Иванова, съпруга на проф. Емануил Иванов, разказва следното в своите спомени. “Това беше същата вечер на именния ден на стария му вуйчо Ангел Орукин. Свряно в ъгъла на стаята, седеше едно обидено от природата 30-35 годишно момиче, дребно, почти глухо, но с големи претенции за себе си. Незагубило надежда за бъдещото си щастие, това глупавичко грозно създание имаше само един важен въпрос на устата си: “Ерген ли е?” Когато узна, че и двамата новопристигнали (А. Константинов и Н. Цанов) са свободни птици, тя тури в движение всичките си жизнени сили да обърне вниманието им. Това й старание се увенча с добър успех, понеже тези охолници търсеха центъра на своите шеги... Тя беше влюбена и в двамата. И когато дойде ред да се спре на едного от кандидатите, тя никак не се подвоуми да предпочете стройния блондин (Алеко) пред късичкия депутат. Алеко ... като я погледна със съжаление, каза: “И в добавка на всичките й нещастия и името й е Въса... има си хас пък фамилията й да е Пъцова.”

Не зная кое е по-удивително в този разказ: дали женският глас, напълно интериоризирал мъжкото отношение към собствения си пол, или садистичното поведение на нежния, честен, мечтателен идеалист Алеко. Всъщност той не за пръв път реагира с потрес, когато го докосне полъхът на женско желание. Случаят с Въса е забележителен и симптоматичен, погледнат отвсякъде. Ситуацията наподобява това да ритнеш патерицата на сакат човек. Глухата, грозна девойка изглежда обидена в равна степен от природата и от хората. Лудостта в нейното поведение има социални корени и причини; това е лудостта на неадекватната идентичност, безумието на чуждия, който иска да бъде свой, натрапаника, нежелания гостенин... Някога, в стария свят, подобна лудост е била чествана като святост, в нейния говор е бил долавян профетичен аспект. Наистина, името Въса звучи комично, още едно (лингвистично) безумие, но кой носи вина за собственото си име? Да не говорим за това, че сам Алеко осмива в един фейлетон парвенюшката страст към поевропейчване на неблагозвучните български имена. Ясно е, че в поведението на Въса съществуват компоненти на лудост или поне налудност. Ала докато Мунчо е адекватен на лудостта си, защото се изразява в жестикулация и мучене, женското безумие става двойно, щом проговори - екстатична самонадхвърленост на лудото тяло. Случаят с Въса ни кара да разберем, че текстът чете женското слово като еманация на женското сексуално желание. Говорещата жена е искаща жена. Остава ни само да кажем като бай Ганьо на изложението в Чикаго: “Я ела тука бе, Герги... виж на тази какво й се иска”, което впрочем няма да бъде далече от прословутата формулировка на Фройд “Какво иска жената?” и от лаканианската концептуална игрословица, която свързва желанието за майката с желанието на майката да бъде фалосът на бащата.

Онази ситуация, в която говорещата жена най-добре разкрива пародийно-фалическата си същност, е разговорът (всъщност разговорът с мъж, който моделира дискурсивна матрица на хетеросексуалната комуникативност; не си спомням ситуация на разговор между жени, може би заради прекалеността на подобна лудост, според логиката на текста, може би поради свръхактивния процес на изтласкване, който цензурира потенциала на хомоеротичната натовареност в подобна сцена). На практика всички примери, употребени дотук, представят женското в сцени на неговата оразговореност. В тях пародийното е повествователна гримаса, която пред-полага една конкретна посока на интерпретативно изображение. Има обаче един друг, по своему типичен и симптоматичен случай, където кастрираният образ на лудата женскост е предхождан от доста по-различна битова практика.

“До Желюша с говежди вагони” е фейлетон с елементи на пътепис, а мотото към него симулира достоверността на истински разговор. Той представлява хипотетично конструиран цитат от един полусъстоял се случай:

- Да не ви знае човек, ще помисли, според вашите очерки, че сте кой знай какъв циник.

- Merci, madame. Дай боже да сте искрено възмутени от цинизма. Но ради бога, защо не дойдохте онзи ден на сбора в Желюша, па сетне да си поприказваме.

“Цитираният” глас принадлежи на една истинска дама, добра познайница на Алеко от детските му години, съпруга на близкия му приятел Иван Шишманов; това е гласът на г-жа Лидия Шишманова. Според самата нея тези бележки били написани във връзка с един техен спор по въпроса с цинизмите в художественото произведение. “Аз се мъчех да му докажа - разказва тя, - че това, което минава лесно на френски език, се търпи най-после на руски, но не върви по български... изглежда тежко, грубо. Алеко обаче никогаж не отстъпваше нито една фраза, нито една дума. Една вечер, когато четеше у дома нещо от своите ръкописи, аз помня как се обърнах към един от неговите интимни другари, молейки го да ме поддържа. Той ми отговори: “Излишно е! Алеко никогаш не се съгласява да измени нито сричка.” Един ден, когато имахме такъв доста оживен спор, и то на ъгъла на една улица, аз намерих след една седмица мото на един негов фейлетон следните фрази...”.

Знаем вече тези фрази, усещаме бъдещето на тяхната употребеност в текста след мотото, ала все пак намираме сили да се учудим от упоритоста на наративната ситуация, натрапливо привързана към повторимостта на една комуникативна структура - така както Алеко “никогаш” не променя вече изреченото. А тя напомня китайска кутия: говор след говор, разговор след разговор, винаги между двама души, винаги между мъж и жена... Декорът се сменя: салон, улица, говежди вагони..., остава ситуацията на езиково двугласие като оправдание на потребността да се говори. Макар и не до безкрай. Най-сетне женският глас е уловен и въдворен в мъжкото слово, в жанра на присмеха: разкрито, разобличено, разголено в нелепо-маниакалната си претенция да бъде индивидуално мнение на несъществуващата индивидуалност. Трудно е да отминем отмъстителния аспект в този полуанонимен акт на опозоряване в публичното пространство. Той прелива от периферията на паратекстовото пространство в завършената стратегия на пародийния диалог като опитомяване на опърничавата женска същност. “Смущавате ли се, madame? Е добре, затворете си очите, запушете си ушите... Представете си сега... това е цинично, madame, нали... Аз ще пощадя този път вашата срамежливост. Стига!” Наистина, къде е тук нашата драма? - пита фейлетонът. Женският глас симулира действителност, той е фалшив, глас на сгрешеното (греховно) познание, синекдоха на незнанието, на самата способност за грях. Затова с него трябва да се спори: спор между двама - “със дама” - на тема човекът във новото време. И понеже дамата, знаете, сопната, тропа, нервира се, даже проплаква, нейната истерия трябва да бъде уловена, подредена, травестирана, пародирана и възпитана в практики на добрия (мъжки) говор.

Всички госпожи, госпожици, soeurs и mesdames в текстовете на Алеко Константинов си приличат: млади или стари, грозни или хубави, те еднакво имат желания. И затова трябва да бъдат преодолявани, понякога с практики на социално обезтелесяване - невидимост в просторите на мъжкото желание за живот, друг път - удостоени с вниманието на присмеха, пренаписани, пресъздадени в напора на демиургично кастрираща жестовост. Всъщност кой може да каже къде започва творчеството: в желанието или в страха от желание?

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Милена Кирова. Проблематичният реализъм. София: Просвета, 2002 (вариант).