И РЕЧЕ ЖЕНАТА

Милена Кирова

web

Петата стихосбирка на Данчо Ефтимов изглежда различна от всичко, което познаваме в неговото писане до този момент. В някакъв смисъл тя сякаш ни кара да я осмислим като симптоматична за развойните тенденции в поетическото присъствие на младия и амбициозен български постмодернизъм. Провокацията започва с феминисткия характер на заглавието, което отрича традиционната власт-слово в мъжки род. В края пък на тази стилна и елегантна книжка (дизайн Яна Левиева; цената обаче е твърде висока и по-вероятно стъписва читателя вместо да го призове към лирическа ведрина) откриваме раздел, в който има едно стихотворение, сполучливо наречено “Стихотворение, невключено в предходни книги, на което мястото му не е и тук”. Съгласни сме, мястото на този текст, изостанал от поетическата продукция на предходния век, не е тук, но както често става, и това зло би могло да ни наведе към нещо добро. Със своите двеста и петдесет стиха той съгражда контрастен фон, на който новото става видимо дори за тези, които не са чели нищо старо. За мен поне особено ясен е отказът от вербална игра: независимо дали става дума за междутекстовост, пародийни асоциации, ливгвистична акробатика или интелектуални претенции... В тази книжка се случва сякаш обратното: образността и преживяването се стремят към един особен минимализъм, който може единствено да следхожда яростта на младежките пориви. Иначе казано, новият “Данчо Ефтимов” пробва границите на възможността да се прави поезия от нищото на всекидневния свят. (Тук не бих искала да направя асоциация между феминизма на заглавието и потребността от това всекидневно “нищо”.) Във всеки случай не става въпрос за връщане към “големите проблеми на битието”, маскирани в мозайката на невзрачните обстоятелства. По-скоро бих казала нещо за успокояване и примиряване с “дребността” на това, което наричаме личен живот. Все пак не и без толкова задължителните за цялото (учудващо младо) поколение носталгични реминисценции от хармоничното време на детството в провинциалния град. Някои неща наистина не изчезват от българската култура.

Без да бъде поезия, но поетичен и увлекателен (а за мен и най-увлекателен) звучи цикълът “Някои сънища, които не търпят развитие”. Двайсет малки текста, които потвърждават своя документален характер в датировката и дори “часировката” от паратекстовото пространство. Никой не може да каже дали поетът сънува, когато пише стихове, или пише (в) стихове това, което сънува, но тези тук разказват една различна биография, един друг Йордан Ефтимов. Нищо, че в тях се разхождат и доста познати фигури - от Тито до “Джими Камбуров”, който броди из коридорите на едно квартално училище и там се среща с “Джак Дерида”, когото разпитва за “разни (сигурно деконструктивистки) неща”. (Неочакваното и странно американско “дж” най-вероятно идва, за да направи алитерация с нашия “Джими”.)

В края на книжката вече сме сигурни, че нейният автор е по средата на някакъв път, на някакво търсене. (Дали пък не означава точно “търсене” онзи сън, в който той доста реалистично краде книги от една голяма библиотека?) Остава ни да почакаме, за да видим колко далече ще отведе...

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.09.2006, № 9 (82)

Други публикации:
Култура, № 7, 22.02.2006.