Отново ще става въпрос за книга, излязла през миналата година. Тя обаче взе активно участие в два тазгодишни литературни конкурса, включително в конкурса Вик за роман на годината. Освен това се натрупа някакво критическо мнение, като цяло обединено около идеята за роман. Всичко вече ни кара да се замислим върху един принципен въпрос с по-широко значение. Има ли някакви граници, които удържат съвременния роман в полето на неговото разпознаваемо жанрово присъствие? Всичко ли може да бъде определено с това понятие?

Веднага искам да кажа, че аз харесвам книгата на Милен Русков. Тя е забавна, остроумна, интелигентна... Но не е роман. Не е роман, защото няма литературен сюжет, защото няма герои извън обектите на познавателно отношение, защото хуморът и пародията не могат да заместят "личността" на повествователя, защото ефектите на внушение се натрупват, без да търпят развитие... Мистификацията сама по себе си не е виза за държавата на романа. По тази логика "На острова на блажените" от Пенчо Славейков би била много повече роман, тя всъщност има цялостна система от персонажи, социална интрига и много убедително присъствие на своя повествовател. И все пак съществува нагласа (и доста опити) да наречем "Енциклопедията" роман. (Откровено казано, силно се съмнявам, че нейният автор е мислел някога своя труд в подобно определение, преди да са му казали какво е написал.) Намирам опитите за подобна дефиниция симптоматични за нещо, което ще нарека безволие на критичното отношение. Наистина, много ни беше твърдата воля за дефиниране в продължение на половин столетие, но сега ми се струва, че се опитваме да компенсираме тогавашното си мълчание с нови крайности на криворазбраната свобода.

И все пак, защо "Енциклопедията" може да бъде мислена като роман? На първо място - защото романът е придобил свръхценно присъствие в съвременната българска литература. (В тази посока си имаме и подходяща традиция.) Да се нарече един текст "роман" е просто културен начин да го похвалим. Включително пред онази публика, която (все още) купува книги.

На второ място - защото енциклопедията, припозната като роман, изглежда твърде модерно (постмодерно, ако трябва да бъдем точни) явление; нещо като "Хазарския речник", написан на български. От тази позиция нейното критическо припознаване започва да се превръща в откривателски жест, в свободна проява на постмодерната воля за творчество.

Със сигурност има и други причини, но няма място да мисля по тях. Вместо това ще се опитам да формулирам още един въпрос. Защо се страхуваме да наречем това, което не можем да разпознаем в термини на старото и познатото, по някакъв нов начин? Защо не сме склонни да кажем: ето, появило се е нещо различно, то не е роман, не е разказ, не е справочна книга... Какво е тогава? Очевидно, новите посоки на мислене в днешния свят раждат нови жанрови форми, дори нови форми на литературност, които силно клонят към извънлитературното, смесват се с него. А романът си е литературен, твърде литературен жанр. И ако критическото мнение тръгне от такава позиция, тогава може би ще навлезе в необходимостта от дискусия, от продуктивен разговор върху специфични за него проблеми. В противен случай ще продължава да разчепква въпроси от социално-битов характер, ще продължава да се държи като търговски агент, който хвали своята стока.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2005, № 12 (73)

Други публикации:
Култура, № 42, 02.12.2000.