ЗА "ИЗРИЧНО ВЪЗРАЖЕНИЕ", РОМАН ОТ ЕВЕЛИНА ЛАМБРЕВА-ЙЕКЕР

Милена Кирова

web

Това е петият роман на Евелина Ламбрева-Йекер, публикуван на български език; преди него читателите вече познават "Защото говорехме немски", "Обядът на семейство Щум", "Войната на майките" и "Казвам се Марчело". И най-бързият поглед върху последователността на четирите книги показва строго следвана ориентация към съвременната действителност, съчетана с реалистичен и критичен подход - тенденция, която е била винаги водеща в българската литература, поне през последните сто и трийсет години. Доказателство за това виждаме и в сайта на "Хеликон": през първите месеци след публикуването си романът е бил сред най-предпочитаните български книги. Опитвам се да дам най-краткото обяснение на този успех и отговорът, който намирам, е: проблематиката. "Изрично възражение" без всякакво възражение може да бъде наречен социален роман. Той засяга актуални проблеми на нашата съвременност, дори на нашето ежедневие - проблеми, които могат да се случат с всеки от нас. И които дори са толкова нови, все още неусвоени и необмислени от българската култура, че тревожно малко говорим за тях. Например синдромът, наречен burn out: "прегаряне" на психиката и тялото в амбицията към висока професионална реализация. Склонна съм да повярвам, че точно този проблем у нас все още не стои на преден план поради традиционната нагласа на българския човек да не "прегаря" в своята работа. Дори само по него можем да отгадаем, че романът на Евелина Ламбрева разказва за една друга действителност, която се опитваме да догоним, но "все не дотам". Той описва света, който авторката познава най-добре - живота на средната градска класа в Швейцария и Германия. Тъкмо оттам в сюжета се появяват и свръхнови социални проблеми, някои от които звучат футуристично на българския читател (като съществуването на дизайнерски бебета) или откровено фантастично (макар и привлекателно екзотично) като домашен робот-любовник.

Всеки от четирите последни романа на Евелина Ламбрева: "Обядът на семейство Щум", "Войната на майките", "Изрично възражение" и "Казвам се Марчело", е структуриран като ветрило от социални проблеми: с разгръщането на сюжета ветрилото все повече се разтваря и разширява своя обхват. В романа, за който говорим, след тревожния синдром на прегарянето идва проблемът за последствията от неправилното родителство (също така малко, при това съвсем несправедливо, осъзнаван и обговарян у нас), следва друга тревожна посока: психическите проблеми на възрастните хора. (Тук трябва да си признаем, че българското общество, особено под влияние на политическите манипулатори, си остава втренчено в проблема за физическото оцеляване на най-бедната част от възрастните българи. И никой никога не повдига въпроса за психическото здраве на възрастния човек, от когото сякаш по дефиниция се очаква да бъде неудовлетворен и самотен.) В романа има една героиня, Рут, която - съвсем противно на библейската Рут - изгубва смисъла на своя живот и решава да се самоизхвърли в улична кофа за смет. Сюжетът й дава шанс да започне да живее различно, но дали така се случва и в истинския живот?

Сред всички социални проблеми, с които се занимава романът, има един централен, най-последователно и подробно разгърнат; от него идва заглавието. Той също е актуален и актуалността му най-вероятно ще нараства все повече с развитието на медицината, но никога досега не е бил засяган в българската литература. Това е проблемът за донорството. Евелина Ламбрева го познава добре от своята практика на психиатър и университетски преподавател, включително по етика на медицинското поведение, затова го представя по начин, който доказва, че го е обмисляла дълго и най-вече в цялата гама от възможните му прояви: медицински, морални и социални. Различните герои на романа застават пред поредица от различни, често травматично несъвместими проблеми, произтичащи от привидно общата и ясна ситуация на донорството като спасение.

Най-напред се появява проблемът за избора: да бъдеш или да не бъдеш донор. Може да ни се стори, че той има чисто личен, интимен характер, но всъщност не е така, защото се намесват законите на държавата, в която живееш. В Швейцария например е узаконен принципът на изричното съгласие. Органи могат да се вземат единствено от човек, който приживе е заявил своето съгласие и дори притежава донорски паспорт. (В романа има една мрачно хумористична сцена. Млада жена, която умира от чернодробна недостатъчност и липса на подходящ донор, е посетена в болницата от своя брат. Той се опитва да я успокои с думите, че утре е неделя и много мотористи ще тръгнат по пътищата. "И делтапланеристи...", добавя жената.) В България пък от 2013 година насам действа принципът на изричното несъгласие. Органи не могат да се вземат, когато ситуацията е подходяща, само след предварително изразено несъгласие с подобна процедура. Изглежда учудващо лесно и направо необяснимо защо сме толкова назад в наличието на донори. Трябва да спомена обаче, че донорството у нас, макар и подразбиращо се, става възможно само с едновременното съгласие на всички близки роднини: родители, деца, съпрузи, братя, сестри на починалия човек; това го прави практически неприложимо.

Проблематизмът на донорството и дотук изглежда голям, но все още далече не е изчерпан. Появява се втори аспект на избора: на кого искаш да дариш част от собственото си тяло (ако не си умрял, разбира се)? Романът разказва няколко странни случая, които ни убеждават, че този проблем съвсем не е измислен или абстрактен.

- Един лош баща и съпруг получава ново сърце и го пропилява по своя привичен (и глупав) начин.

- Един убиец получава в реанимацията органи от своята жертва поради практиката на медицинската тайна.

- Вече познатата ни Рут иска приживе да дари единия си бъбрек на жена с малко дете, но започва сериозно да се колебае, щом научава, че жената е бивша наркоманка.

И дотук вече се вижда колко сложна и многоаспектна е "простата" ситуация с донорството, макар че все още не съм казала нищо за най-тежкия и най-масов от всички социални проблеми: продажбата на части от телата на живи хора, или трафика на органи, който тече от бедните към богатите държави в света. Трябва обаче да кажа нещо повече за сюжета на "Изрично възражение".

Той е изграден върху преживяванията на неголяма група герои и е структуриран като колаж от гледните точки и от различни случки с всеки от тях. Всъщност всеки отделен герой от тази група дава лице на един тип човешка съдба в нашия свят. Това, което обединява всички герои, всички съдби, е проблематизмът на Тялото. Човешкото тяло, можем да кажем, разположено сред условията на съвременния живот, е главен герой в романа на Евелина Ламбрева-Йекер. От една страна, то е фетишизирано, т.е. станало е фетиш на съвременната култура. Достатъчно е само да пуснем телевизора и тялото триумфално нахлува отвсякъде: женски и мъжки тела, разголени или модно облечени, здрави или болни тела, спортни или увредени... Обсесията с тялото - с неговото здраве и външен вид - е част от най-голямата психическа болест на модерния свят - нарцисизма. Тук е моментът да хвърлим поглед върху корицата на романа. На нея е възпроизведена картина на съвременната немска художничка Регине Кушке. Картината е наречена "Нарцис", но би могла да се казва и "Нарцисизмът", да бъде алегория на модерната психика. Виждаме едно същество с неопределима възраст - може би мъж, може би жена, главата му е прераснала в пъстра клоунска шапка, а в изражението на лицето му се чете мъчителен копнеж по някакво невъзможно, но въобразено като идеално Себе си.

Вторият аспект, в който присъства Тялото, е много различен, но не по-малко логичен за нашия опит. Той представя съпротивата на модерното - вече несравнимо по-дълголетно и по-добре гледано - тяло срещу натиска да остане подвластно на човешката психика. Тялото-фетиш изисква материална задоволеност, а за да му бъде осигурена тя, в огромния брой случаи трябва неизбежно да се плати цената на напрежението, на състезанието и ежедневната претовареност с работа. Сега вече по обратен път тялото се оказва притиснато и нещастно, затова започва да си отмъщава, като все по-често и по-рано ни изоставя. Нещо повече, започва да реагира с болести, които възпроизвеждат по символичен начин причините за неговото изхабяване, преобразуват ги в някакъв израз, който може да бъде разчетен само от професионален психолог или психиатър.

Ето и един, всъщност моя любим, пример в романа. Килиан, който е висш банков служител, за съжаление - в банка, която минава през тежка криза, развива особен вид тинитус: в главата му непрестанно отеква звън на изсипващи се монети. В банковото дело съществува такъв термин - bank run, изтичане на капитала, което се случва, когато вложителите започнат масово да изтеглят своите вноски. Симптомът, който развива Килиан, разиграва този процес, но във въображаем план; банковият money run се превръща в (символична) телесна действителност. Така в "Изрично възражение" телата изоставят душите, но и душите изоставят телата, ако си припомним Рут, която се самоизхвърля в боклука.

След всичко, което казах дотук, може да ви се стори, че романът е мрачен и звучи песимистично. В действителност всеки от героите търси изход от ситуацията, в която се е оказал. Всеки се стреми да открие път на спасението и понякога успява. Какви обаче са тези пътища и как да ги търсим у себе си, това става ясно едва след като прочетем романа.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2018, № 10 (227)

Слово при представяне на книгата в книжарница "Хеликон" на 18.04.2017.