|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА "ИЗРИЧНО ВЪЗРАЖЕНИЕ", РОМАН ОТ ЕВЕЛИНА ЛАМБРЕВА-ЙЕКЕРМилена Кирова
Всеки от четирите последни романа на Евелина Ламбрева: "Обядът на семейство Щум", "Войната на майките", "Изрично възражение" и "Казвам се Марчело", е структуриран като ветрило от социални проблеми: с разгръщането на сюжета ветрилото все повече се разтваря и разширява своя обхват. В романа, за който говорим, след тревожния синдром на прегарянето идва проблемът за последствията от неправилното родителство (също така малко, при това съвсем несправедливо, осъзнаван и обговарян у нас), следва друга тревожна посока: психическите проблеми на възрастните хора. (Тук трябва да си признаем, че българското общество, особено под влияние на политическите манипулатори, си остава втренчено в проблема за физическото оцеляване на най-бедната част от възрастните българи. И никой никога не повдига въпроса за психическото здраве на възрастния човек, от когото сякаш по дефиниция се очаква да бъде неудовлетворен и самотен.) В романа има една героиня, Рут, която - съвсем противно на библейската Рут - изгубва смисъла на своя живот и решава да се самоизхвърли в улична кофа за смет. Сюжетът й дава шанс да започне да живее различно, но дали така се случва и в истинския живот? Сред всички социални проблеми, с които се занимава романът, има един централен, най-последователно и подробно разгърнат; от него идва заглавието. Той също е актуален и актуалността му най-вероятно ще нараства все повече с развитието на медицината, но никога досега не е бил засяган в българската литература. Това е проблемът за донорството. Евелина Ламбрева го познава добре от своята практика на психиатър и университетски преподавател, включително по етика на медицинското поведение, затова го представя по начин, който доказва, че го е обмисляла дълго и най-вече в цялата гама от възможните му прояви: медицински, морални и социални. Различните герои на романа застават пред поредица от различни, често травматично несъвместими проблеми, произтичащи от привидно общата и ясна ситуация на донорството като спасение. Най-напред се появява проблемът за избора: да бъдеш или да не бъдеш донор. Може да ни се стори, че той има чисто личен, интимен характер, но всъщност не е така, защото се намесват законите на държавата, в която живееш. В Швейцария например е узаконен принципът на изричното съгласие. Органи могат да се вземат единствено от човек, който приживе е заявил своето съгласие и дори притежава донорски паспорт. (В романа има една мрачно хумористична сцена. Млада жена, която умира от чернодробна недостатъчност и липса на подходящ донор, е посетена в болницата от своя брат. Той се опитва да я успокои с думите, че утре е неделя и много мотористи ще тръгнат по пътищата. "И делтапланеристи...", добавя жената.) В България пък от 2013 година насам действа принципът на изричното несъгласие. Органи не могат да се вземат, когато ситуацията е подходяща, само след предварително изразено несъгласие с подобна процедура. Изглежда учудващо лесно и направо необяснимо защо сме толкова назад в наличието на донори. Трябва да спомена обаче, че донорството у нас, макар и подразбиращо се, става възможно само с едновременното съгласие на всички близки роднини: родители, деца, съпрузи, братя, сестри на починалия човек; това го прави практически неприложимо. Проблематизмът на донорството и дотук изглежда голям, но все още далече не е изчерпан. Появява се втори аспект на избора: на кого искаш да дариш част от собственото си тяло (ако не си умрял, разбира се)? Романът разказва няколко странни случая, които ни убеждават, че този проблем съвсем не е измислен или абстрактен. - Един лош баща и съпруг получава ново сърце и го пропилява по своя привичен (и глупав) начин. - Един убиец получава в реанимацията органи от своята жертва поради практиката на медицинската тайна. - Вече познатата ни Рут иска приживе да дари единия си бъбрек на жена с малко дете, но започва сериозно да се колебае, щом научава, че жената е бивша наркоманка. И дотук вече се вижда колко сложна и многоаспектна е "простата" ситуация с донорството, макар че все още не съм казала нищо за най-тежкия и най-масов от всички социални проблеми: продажбата на части от телата на живи хора, или трафика на органи, който тече от бедните към богатите държави в света. Трябва обаче да кажа нещо повече за сюжета на "Изрично възражение". Той е изграден върху преживяванията на неголяма група герои и е структуриран като колаж от гледните точки и от различни случки с всеки от тях. Всъщност всеки отделен герой от тази група дава лице на един тип човешка съдба в нашия свят. Това, което обединява всички герои, всички съдби, е проблематизмът на Тялото. Човешкото тяло, можем да кажем, разположено сред условията на съвременния живот, е главен герой в романа на Евелина Ламбрева-Йекер. От една страна, то е фетишизирано, т.е. станало е фетиш на съвременната култура. Достатъчно е само да пуснем телевизора и тялото триумфално нахлува отвсякъде: женски и мъжки тела, разголени или модно облечени, здрави или болни тела, спортни или увредени... Обсесията с тялото - с неговото здраве и външен вид - е част от най-голямата психическа болест на модерния свят - нарцисизма. Тук е моментът да хвърлим поглед върху корицата на романа. На нея е възпроизведена картина на съвременната немска художничка Регине Кушке. Картината е наречена "Нарцис", но би могла да се казва и "Нарцисизмът", да бъде алегория на модерната психика. Виждаме едно същество с неопределима възраст - може би мъж, може би жена, главата му е прераснала в пъстра клоунска шапка, а в изражението на лицето му се чете мъчителен копнеж по някакво невъзможно, но въобразено като идеално Себе си. Вторият аспект, в който присъства Тялото, е много различен, но не по-малко логичен за нашия опит. Той представя съпротивата на модерното - вече несравнимо по-дълголетно и по-добре гледано - тяло срещу натиска да остане подвластно на човешката психика. Тялото-фетиш изисква материална задоволеност, а за да му бъде осигурена тя, в огромния брой случаи трябва неизбежно да се плати цената на напрежението, на състезанието и ежедневната претовареност с работа. Сега вече по обратен път тялото се оказва притиснато и нещастно, затова започва да си отмъщава, като все по-често и по-рано ни изоставя. Нещо повече, започва да реагира с болести, които възпроизвеждат по символичен начин причините за неговото изхабяване, преобразуват ги в някакъв израз, който може да бъде разчетен само от професионален психолог или психиатър. Ето и един, всъщност моя любим, пример в романа. Килиан, който е висш банков служител, за съжаление - в банка, която минава през тежка криза, развива особен вид тинитус: в главата му непрестанно отеква звън на изсипващи се монети. В банковото дело съществува такъв термин - bank run, изтичане на капитала, което се случва, когато вложителите започнат масово да изтеглят своите вноски. Симптомът, който развива Килиан, разиграва този процес, но във въображаем план; банковият money run се превръща в (символична) телесна действителност. Така в "Изрично възражение" телата изоставят душите, но и душите изоставят телата, ако си припомним Рут, която се самоизхвърля в боклука. След всичко, което казах дотук, може да ви се стори, че романът е мрачен и звучи песимистично. В действителност всеки от героите търси изход от ситуацията, в която се е оказал. Всеки се стреми да открие път на спасението и понякога успява. Какви обаче са тези пътища и как да ги търсим у себе си, това става ясно едва след като прочетем романа.
Евелина Ламбрева-Йекер. Изрично възражение. София: Рива, 2017.
© Милена Кирова Слово при представяне на книгата в книжарница "Хеликон" на 18.04.2017. |