Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДНА БИБЛЕЙСКА ИСТОРИЯ И ДВА НАЧИНА ДА ИМАШ РОДИНА

Милена Кирова

web

Едно от стихотворенията, които най-лесно се помнят в българската литературна класика, принадлежи на Далчев - “Към родината”. Особено ефектно звучи първата строфа:

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

Написан през 1965 г., текстът звучи дисидентски, особено в контекста на идеологизираните възгледи, наложени като “верен” модел на литературната мисъл. Ако обаче сменим оптическата позиция и разширим контекста в историческо отношение, ще започнем да виждаме, че става въпрос за една много традиционна стратегия да се мисли родното; нейното начало е положено още по времето на Възраждането. В тази традиция родината или “своето” място е нещо предварително дадено; топос, който предхожда всички лични усилия на човека, включително усилието да се роди. Това е родината-принадлежност, родината-даденост - такава, каквато е. Нейните граници са географски фиксирани. Можеш да влезеш или да излезеш; тя си стои на мястото, а индивидът се движи в пространството спрямо (собствената си представа за) центъра. Оттук идва богатата проблематика на прага и границата, на опозицията свое и чуждо, традицията да се хиперболизира чуждото място: ту застрашително и опасно, ту свръхценно в сравнение с фиксираните дадености на своето.

Този образ на родното изглежда толкова “естествен” и “верен”, че някак трудно допускаме възможността за точно толкова “вярна” алтернатива. И все пак не друг дискурсивен субект, а Библията полага и утвърждава един различен модус на способността да се мисли родното. Старият Завет внушава идеята, че родината не е място, в което се раждаш по природна даденост, а пространство, което се прави - усвоява и отстоява - в човешкото битие. Именно това е моята тема: как пътят изгражда мястото, което се нарича родина. Според староеврейската митология на “своето” място родината е конструкция, тя е способността на различни (понякога хаотично разбягващи се) посоки да се засрещнат в привидната невъзможност на едно постоянно решение. Използвала съм парадигматичната история на Аврам, най-древния между библейските патриарси, праотец на целия Израил. Тя е разказана в Битие - от 11 до 24 глава - и изглежда като матрица на другата, по-голяма история, в която едно малко номадско племе след дълго странстване става народ и придобива свещена родина.

Всъщност, много преди да се появи родът на Аврам, библейските хора вече са имали две родини: и двете получени, и двете неслучени. Първата родина, която Бог дава на земното същество, на адама, е раят. Адамът лесно загубва райското място: къде от непослушание, къде от лакомия. Потомците му получават нова родина, този път на обикновената земя, но потопът поглъща и нея. Както изглежда, има някаква грешка в самия начин, по който човекът се сдобива с родина. И Бог въвежда радикални промени: оттук нататък той ще накара хората сами да си направят родина. Избраникът, от когото тръгва тази стратегия, се казва Аврам.

Името му в интерпретацията на Бог означава “баща на много народи” (Бит. 17:5), а според етимологията на лексикалните корени: “баща (ми) е много висок”. Помним, че то се променя, когато Йахве сключва с героя завет за четвърти пореден път: от Аврам става на Авраам. В тази поправка няма нищо случайно, добавена е съгласната “хе” на иврит (ако изпишем името на латиница, промяната се вижда доста по-ясно: Abram става Abraham). В системата на библейските смисли “хе” е означител на обрязването, т.е. на Завета, сключен между “човека” (винаги се има предвид еврейският мъж) и Бог. Много интересна изглежда стратегията да се направи личното име чрез делата на този, който го носи. Освен това виждаме как две от основните ценности на човешкото битие - мястото и името - се оказват подложени на строителство по един общ закон: импулсът, вдъхнат от Бог, може да стане действителност само чрез целенасочените, съзнателни усилия на човека. И мястото, и името, с други думи, са не толкова фиксирана даденост, колкото процес, в който се съграждат определени значения.

Но вече е време да се запитаме: кой е този Аврам?

Моят отец беше странстващ арамеец... отиде в Египет
и се засели там с неколцина човеци, и от него произлезе
народ велик, силен и многоброен. (Втор. 26:5)

Така започва един текст от Второзаконие, често наричан “историческо верую на Израел”. Аврам, както виждаме тук, е арамеец. Когато за пръв път се срещаме с него, той живее в град Ур. “Ур Халдейски” изглежда чудесна възможност да бъде наречено някакво място “свое”. Разположен е в долното течение на река Ефрат, над Персийския залив; недалече от него се съединяват Тигър с Ефрат - очевидно богат и плодороден район. И все пак бащата на бащата на Израел, Тара, събира целия свой род и потегля на север, към горното течение на Ефрат или Горна Месопотамия, за да достигне и спре в Харан. Това са около осемстотин километра по права линия, която, разбира се, е била невъзможна. Тара по това време е на 205 години. Не са изречени каквито и да било причини за неговото решение да напусне Ур. Може би е дочул някакъв вътрешен глас подобно на сина си Аврам, който, веднъж заселил се на новото място, разбира, че Бог му казва: “излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1).

Като че ли вече сме чували този глас в библейския текст - девет глави по-рано, пак в Битие и вложен в проговорилия адам: “затова ще остави човек баща си и майка си ... и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (2:24). Оказва се, че родината е като съпруга: тя дава живот и тяло на странстващия човек. И отново, както във всяка женитба, става въпрос за родословие и зачатие: “Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти...” (12:1). Това е първият от дълга поредица епизоди, в които Йахве сключва с Аврам завет. Аврам тогава е на 75 години - възраст очевидно достатъчна, за да разпознае гласа на истинския Бог. Неслучайно по това време баща му Тара е вече умрял. Като че ли ситуацията е построена специално, за да докаже фройдисткия мит за смъртта на бащата, която ражда потребността от религия. Остава само да добавим Лакан, за да видим, че Мъртвият отец е проговорил с гласа на Символичното и с авторитета на социалната институция. Довчерашният човек без родина, арамеецът, който доскоро почита “неверните” богове, тръгва в Пътя на своя живот.

Заедно с него потеглят жена му Сара, племенникът му Лот, всички роби и целият добитък на къщата. Пътят им води надолу, на юг, по протежение на морския бряг, и скоро навлиза в земите на Ханаан. Там Аврам спира, изгражда първия жертвеник на Йахве в Сихем, живее известно време и когато настъпва глад, продължава да странства надолу, като достига чак в Египет. И тук вече срещаме един от най-любопитните епизоди на умението да се прави родина. Малко преди да влязат в Египет, Аврам се сеща, че има жена хубавица:

...Ето, аз зная, че ти си жена хубава;
и египтяните, като те видят, ще рекат: тази е негова жена;
и ще ме убият, а тебе ще оставят жива;
затова кажи им, че ми си сестра, та да помина добре
покрай тебе, и да ми остане жива душата чрез тебе. (12: 11-13)

И Аврам наистина поминува добре. Фараонът взема Сара в дома си, а “брат й” дарява с “много дребен и едър добитък, и осли, слуги и слугини, мъски и камили”. Налага се Бог да спасява честта му, като порази дома на фараона. За нас остава въпросът: какво жертва човек, за да оцелее, когато прави родина? Можем ли да кажем, че човекът, който продава жена си, и човекът, който оставя майка си да го чака в сълзи на прага, имат обща потребност да постигнат “високото” родно, като изместват (потискат) друга, по-ранна интимна връзка в своята психическа икономия?

Вместо отговор на тези въпроси Библията продължава да ни разказва как Аврам “се дигна” от Египет; сега той тръгва на север, по обратния път, за да достигне пак в Ханаан, който по онова време най-вероятно е бил египетска провинция. Там, до мястото на стария жертвеник, той разпъва шатри, но сега пък започват караници между него и племенника му Лот, тъй като земята не стига за всички стада:

И рече Аврам на Лота: не бива да има караница между
мене и тебе, и между моите пастири и твоите, понеже сме роднини.
Не е ли цялата земя пред тебе? Отдели се от мене:
ако идеш ти наляво, аз - надясно, ако пък ти - надясно, аз -
наляво. (13:8-9)

С тези думи стигаме до един друг проблем: оказва се, че роднинската връзка не помага на човека, който прави “своя” родина. Наистина, това е проблемът на всеки е- или и-мигрант - загубата на близки хора, самотата и отчуждението от предишния свят... Но има и още нещо: за да бъде новото място свещено, т.е. положено в най-високия ред на символичните ценности, трябва да се развържат връзките на кръвта; сакралната родина е Друго място, извън двора на семейните отношения. Достатъчно е да си спомним поезията на Христо Ботев и екстатичния път на лирическия герой, който започва с напускането на дома и разкъсването на интимните връзки, продължава в “тежка чужбина”, за да завърши с легендарно завръщане в широкия дом на новата-стара родина, където цари легендарно безсмъртие, а негов стопанин е цял народ. Изглежда, че както и да се прави родина, има някои общи механизми, културни пътища и символични стратегии на производителния процес.

Останал сам, Аврам се заселва в Хеврон, в дъбрава Мамре. Именно там, вече достигнал столетие, Сара му ражда син, но това е друга история. Междувременно той живее ту в Герар, ту във Вирсавия. И двете са доста на юг, в посока към Египет отново. На 127-годишна възраст Сара умира. Аврам купува за гробница пещерата Махпела, близо до град Хеврон, като изрично настоява да плати за нея въпреки желанието на собственика й Ефрон да му я подари: “Искам място за гроб, което да си е мое, та да погреба моята покойница отпред очите си”. Това е стих 4 от глава 23 на Битие. Нещата обаче не стоят точно така, както се опитва да ги представи нашият Синодален превод. Първо - Аврам живее на около 50 километра от пещерата Махпела, та трудно би могъл да я вижда през цялото време. Второ - текстът, поне на иврит, казва точно обратното: “та да погреба моята покойница извън очите си”. Помним, че Сара беше част от мястото, което някога, в началото на тази история, напусна семейството на арамееца Тара - Ур Халдейски. С нея сякаш умира последният спомен за родното място в душата на Аврам. “Out of sight, out of mind”, казва английската поговорка, както впрочем и английските преводи на Свещения текст. “Далеко от очите, далеко от сърцето”, гласи нейният български аналог. Изглежда, че този-който-прави-родина трябва да погребе всичко старо, за да се прероди в “своето” на новото място. Всъщност това е моментът, в който Аврам за пръв път става законен собственик на парче земя, при това от тази, която Господ е обещал на него и на неговите потомци вовеки.

Прагът, който разделя старо от ново, в този случай пещерата Махпела, става свещено място (и за трите аврамитски религии, днес върху него се издига джамията на Хеврон). И като всяко свещено място той започва да натрупва около себе си комплекс от противоречиви символични значения. Гробницата разделя, отхвърля старото от новия свят, но в същото време учредява традицията на новото като старо. Това е последният момент, в който се прави родина. Тя израства върху гроба на прародителите - Мъртвия баща на Фройд и Лакан, но и Мъртвата майка. Оттук вече започва другата, нашата версия за родина.

Двайсет и четвърта е последната глава, в която се разказва за уседналия скитник Аврам. Тук той е вече стар и “в преклонни години”. Останало му е едно последно желание - да ожени сина си Исак. И като слага ръката на най-стария измежду слугите в дома под бедрото си, кара го да се закълне:

... в Господа, Бога на небето и Бога на земята,
че няма да вземеш за сина ми (Исаака) жена от дъщерите на
хананейци, между които живея,
а ще отидеш в моята земя, в родното ми място
(и при племето ми), и ще вземеш (оттам) жена за сина ми Исаака.

Както изглежда, Сара се възражда. Новата родина се връща към старата в женското тяло. Може би така родината започва да бъде мислена в женски род. В края на пътя, по който я прави всеки народ и всеки човек, стои споменът за земята, за племето и жената, която ражда. Нищо чудно, че в момента, в който се намира Ревека, Аврам умира - на 175-годишна възраст. Погребват го в същата пещера, Махпела. Може би за да бъде - вече на негов ред - “далече от очите” на онези потомци, които започват да правят (своя) родина.

 

 

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Милена Кирова. Два начина да имаш родина. // Литературни Балкани, 2005, № 4 (съкр. вариант).

Кратък вариант на текста е представен на Колегиум по възрожденска литература на Института за литература към БАН "Литературата - топоси и посоки", ноември, 2005.