ЖАНРЪТ РОМАН-MIX

Милена Кирова

web

Рядко през последните петнайсет години се е вдигал толкова шум около някой роман. Наистина, този шум беше ефект на медийната реклама, организирана от конкурса Вик. Сам по себе си той обаче показа наличието на една нова реалност в публичното пространство - реалността на медийно произведеното културно събитие. Нищо чудно, че критиката остана симптоматично смълчана; изглежда, че тези два механизма за производство на мнение все още не се сработват у нас; да се надяваме, че така ще остане.

В моите спомени Емил Андреев е автор на добри разкази с “мека” чувствителност; неговата “ломска” книга имаше много добри попадения, но и някои проблеми с композирането на целостта. Романът “Стъклената река” е амбициозно замислен. Той съзнателно и старателно преплита пластове от различни типове романно повествование; едно не стига или наративният mix е неговата идея за модерен успех. Тази идея най-малкото внася разнообразие в полето на българския роман. Той престава да бъде само “висок” или само “нисък”, развлекателен или поучителен, авантюрен или социален...; иска да бъде и едното, и другото, и в крайна сметка нещо трето, което да го направи привлекателен за различните групи читателска публика. Именно тази цел наричам амбициозна: текст, който да покрие едновременно много посоки на художествено въздействие. Разбира се, има и по-просто определение: един модерен роман, доколкото жанровата (както и всяка) еклектика се възприема като отличителен белег на постмодерното мислене. И все пак, ако има нещо, което спъва желанието за лесна дефиниция в “постмодерна” посока, това е ясната съобразеност на текста с разказвателните традиции на българската литература. Някак си свикнахме да мислим за “постмодерното” в чужди теми и донякъде екзотични послания. “Стъклената река” е опит да се използва наученото от западни бестселъри като този на Дан Браун, като в същото време се пази умението за “българско” писане. Една рецепта, достойна за уважение. И в същото време точно оттук започват проблемите на романа. Ако имах повече място, щях да се опитам да назова различните пластове, които правят опит да се слепят. Сега обаче ми остава да кажа направо, че те не успяват да го направят. Интелектуалната линия (метафората на живота като стъклена река, в която всички сме потопени) се самоизчерпва до втръсване в дългите, скучни монолози на Виктор; дан-браунистката линия на екзотичното знание (смятам “богомилските” мотиви за едно от най-добрите попадения на Емил Андреев) се обезсмисля от самия сюжет; социалната проблематика се травестира от тривиалното разпределение на сюжетните роли; еротичното изображение често използва вулгарен стил и прекрачва границата към баналната порнография, опряна върху многострадалното женско тяло... Наистина, някъде след първите петдесет страници романът започва да се чете с увлечение, но финалът до такава степен не оправдава вече инвестираното очакване, че с това рязко засилва ефекта на разочарование от целия текст. Струва ми се, че книгата имаше нужда от повече работа, защото проблемите са такива, че можеха да бъдат видени и от самия автор. Да не говорим за потребността от стилистична редакция (лошото коректорство даже не искам да споменавам) - в първата трета има пропадания, които са странни за изисканото повествование на някогашните “ломски” разкази. Бързината очевидно не трябва да бъде назначавана за съветник, когато пишеш литературен текст. Всъщност, и прословутият Дан Браун е много слаб във финала на своя “Шифър”.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.09.2006, № 9 (82)

Други публикации:
Култура, № 5, 19.02.2006.