АЛЕГОРИЯТА: БЪДЕЩЕ ИЛИ ОТМИНАЛО ВРЕМЕ?

Милена Кирова

web

През 2000 година Ангел Г. Ангелов публикува романа "Сутрешни залези", който тогава направи впечатление с един особен, почти бароков алегоричен стил, нетипичен за усилията на българската литература. Днес, шест години по-късно, литературната обстановка изглежда различна въпреки късото времево разстояние; вчерашното откровение стана банална истина, почти напълно изчезна ентусиазмът за постмодерно експериментиране, масовият вкус все по-силно влияе върху критериите за постижение. На този фон е наистина любопитно да видим какво се случва с тези български автори, които се опитват да удържат един по-рано формиран стандарт за "сериозна" литература.

Бъдещето на отминалото време", ще кажа направо, се старае да повтори почти буквално успеха и характерните белези на "Сутрешни залези", дори парадоксът в заглавието демонстрира този стремеж. Усложнената стилистика на разказа, абстрактният универсализъм на нравственото внушение, обобщеното психологизиране на типове персонаж... всичко изглежда тук. Трябва дори да признаем, че авторът е вложил повече труд и усилия, за да надмогне онези неравности на стила, които дразнеха в предходния случай, и много подходящо е редуцирал тенденцията към абстрактно философизиране на внушението чрез абревиатури и дълги фрази, в които всяка дума започваше с главна буква. (За съжаление редакторът и коректорът са си спестили подобни усилия и книгата изобилства с печатни и правописни грешки.) Промените в литературната ситуация са оказали според мен и друго влияние: много по-ясно е заявен конкретният социален опит на един човек, който живее в началото на ХХI век. Персонажът отново е изграден от обобщени типове на нравственото, донякъде моралистично, внушение, но те се опитват да комбинират цялостен образ, който можем да наречем панорама на човешката нравствена слабост: Богаташа, Учения, Измамника, Некадърника, Алчния, Красавицата... В този подход, разбира се, няма нищо ново, поне от времето на Теофраст. Сюжетът обаче се старае да предложи една различна формула, която ще свърже обобщените фигури в нещо като универсален модел на модерното общество. Той извежда своите герои на сцената в бавна и разтеглена последователност, всяка глава определя едно ново присъствие, образуват се концентрични кръгове, които "захващат" все по-големи пространства на социалната реалност и на човешката психика. Като че ли от някакъв център на уловеното Време изплуват един след друг образи на грозното и страшното в социалните отношения. Това е тъмната линия на сюжета. Има обаче и втора, алтернативна линия, която въвежда перспективата на мъдростта и спасението. В определени моменти, обикновено към края на всяка глава, гротескните фигури на порочна човешкост чуват Гласа, който изрича нравствени откровения за добротата, красотата и любовта. Това би могъл да бъде гласът на Бог или поне на някаква друга универсално-алегорична инстанция, ако авторът не беше посочвал прилежно в бележки под линия от коя точно лекция на Беинса Дуно (т.е. на Учителя Дънов) е взет всеки конкретен цитат. Не успявам да схвана като уместен този опит да се съчетаят толкова несъчетаеми неща като нравствената алегория и библиографската точност; той сериозно подрива целостта на търсеното внушение, бих казала, че го пародира дори. Финалът на книгата въвежда отново идеите, а и образното присъствие на Бялото братство. Както в почтените приказки, побеждава доброто - макар че оптимизмът е изразен във все така обобщени алегорични представи: хилядолетия след описаните събития над едно планинско езеро, където извира Космическа музика и "многомилионното множество, облечено в бели чисти дрехи, в единен ритъм извършваше паневритмични движения сред въздигнатите планински простори", се появяват седем бели облака. Това са някогашните тъмни нравствени фигури, сега преродени от Времето и Гласа. Те се спускат надолу, заобикалят Учителя, който вдига "три събрани пръста към небесата", и тогава, във възцарилата се тишина, остава да звучи само "Мелодията на всеобщата хармония", която "всепроникващо облъчваше веществото на току-що сътвореното Мироздание и всеобщият кръвоток започваше живота си с единен пулс..." Този финал ни оставя малко несигурни в опита си да разберем какво сме прочели: алегорична сатира на нашата социална (или поне на всяка социална) действителност или някакъв вид нравоучително фентъзи? Надявам се да го разберем от следващия роман на Ангел Ангелов.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2006, № 10 (83)

Други публикации:
Култура, № 33 (2427), 28.09.2006.