ЕДНА ДУЗИНА "ОТНЕСЕНИ" РАЗКАЗИ

Милена Кирова

web

Точно преди две години Ангел Г. Ангелов издаде романа "Сутрешни залези", който събуди раздвижване в мненията на критиката. Можем да кажем също така - раздвояване, даже поляризиране в мненията, но точно това раздвояване беше симптоматично за старанието на книгата да внесе алтернативна посока в традицията на българското разказване. Сборникът, който четем сега, незбежно ще бъде видян в контекста на тази амбиция. Той обобщава усилията да се изгради и наложи собствен стил, да се откроят специфични теми, да се заяви позиция на присъствие в съвременната ни белетристика.

"Плах опит за докосване" обединява дванайсет разказа, "дузина" от текстове с подчертано различни теми и персонажи, между които на пръв поглед липсват нишки на свързаност. И все пак общото съществува; то е върху равнището на разказвателната поетика, на специфичната образност с подчертано търсен символичен характер, в особената лирическа "отнесеност" на стила, в отказа от сигурността на традицията да се говори с реалистична правдоподобност, да се търсят подражателни форми на естетическото внушение. Ще се опитам в малко по-разгърнат вид да типологизирам общите характеристики на разказването в този сборник от кратки, необичайни текстове.

Логиката, по която са изградени събитията в целостта на всеки сюжет, демонстративно отказва да бъде аналогична на причинно-следствената последователност в житейския свят. Този отказ внушава протест към тираничното оценностяване на реализма като доминиращ подход на белетристично изображение в българската традиция. Ако си спомним известния термин на Аристотел мимесис или подражание, можем да кажем, че тази проза откровено отхвърля миметичното мислене като комуникативен ефект, като стратегия да достигнеш и да въздействаш върху своя читател. Иначе казано, тя носи в себе си потребността да намери читател, който умее да се откъсва от "реализма" на ежедневното битие, да се лута в проблемите на духовното преживяване, да търси именно странното, "отнесеното" в литературния текст като алтернатива на баналното ежедневие. В тази комуникативна стратегия на разказването има носталгична емоционалност, тя е в някаква степен сантиментална, ретроутопична, защото предполага у "своя" читател, в "своето" на всеки читател, наличието на една незапълненост, на една изначална неосъщественост или липса в пространството на емоционалния опит. Странността на литературата се превръща в една особена "провинция на духа", която допълва, като ни спасява от, бремето на неизбежния реализъм, на лошата непосредственост, в каквато се е превърнал животът.

Разбира се, има и разкази, в които намира място социалната проблематика, навлизат даже теми и образи от актуалната ни действителност: обеднелият Учител, който рови по кофите за боклук; новобогаташите, скупчени на опашка за нравствени помощи; Свирача на дървена свирка, който проси посред бензинови изпарения... И все пак познатите образи и проблеми са потопени в усещане за тяхното случване отвъд и някак си въпреки времето, което ги прави възможни. Един далечен повей от Йовков кара Учителя или Свирача да въздействат като алегорични превъплъщения на идеята за доброто, което е винаги странно, необичайно и въпреки-времето с неговата житейска конкретност. Но нравствената проблематика по принцип, в нейния стандартизиран вид на изобличение, поучение или дори художествено внушение, е отместена от смисловата повърхност на разказите. Тя е "разтворена" в общия патос на желанието за странност, за не-житейскост на духовния опит.

Важен аспект в цялостната стратегия на остранностяването въвежда времето с начините на своята употреба. На първо място ще забележим, че разказът отказва да протича в едно-единствено време. Той разменя не просто граматическите параметри на темпоралното случване (сегашно - минало, свършено - несвършено и т.н.), но в един по-радикален план обърква основните посоки, в които става действителност сюжетното действие. Миналото се разтяга дотолкова, че припокрива сегашното и се превръща в бъдеще време; бъдещето е неумеещо да се спре минало... Особено характерно изглежда търсенето на похвати, които удължават протичането на действието в неясна, но безкрайна и натраплива повторителност. Във всички случаи това, от което текстът съзнателно бяга, е възможността да се дадат конкретни, фиксирани стойности на художественото време. Стремежът е да се внуши неговата вечна, овечностена протяжност и продължителност. Всяко действие, всяко събитие изглежда започнало някога далече назад; разказът вижда неговата проява в един конкретен момент, но точно този момент всъщност събира минало, настояще и бъдеще в символ на "същността" или на идеята, която налага нуждата от подобно събитие. Системата от всички похвати, които отместват времето от реализма на неговото художествено протичане, поражда усещане, близко до това, което се преживява насън. Текстът, можем да кажем, придобива ониричен характер; важно е не точно това, което се случва, а сюжетът на настроенията, който остава у нас, трептенията на спомена от преживяното.

След като прочетем всички разкази, след като си спомним за "Сутрешни залези" и за по-ранните книги на Ангел Г. Ангелов, оставаме с чувството, че за него е важен не толкова конкретният живот, в който може да разположи героите, не това, което се случва в един живот, а способността на живота да съществува в някакви постоянни форми, във формули на битието, които се връщат в различни епохи и обстоятелства. И затова стремежът на всеки разказ е да разгърне в перипетиите на конкретен сюжет една такава форма или формула на човешката екзистенция, да поетизира - да внуши като сън - картинността на нейното случване.

Сред конкретните техники за изображение на безкрайната повторителност, която представлява животът, ще открием нагласата да се натрупват определения за време, полагащи действието във възможността и в неяснотата на неговата многократна и надвременна упоритост. Повествованието ни затрупва с хиперболи, които могат да бъдат мислени като претенциозни или поне пресилени, ако не ги разчетем в контекста на внушението за разказ-съновидение: "столетия по-късно разправяха", "идните столетия на съвместен живот", "както се случваше векове по-късно", "чийто символ през последните хилядолетия беше Пилота"... Изобщо трябва да обърнем внимание на натрапливата дума хилядолетие и нейните производни присъствия в текста. Четейки за нещо, което се случва с "хиладолетна" последователност, в действителност сме приканени да се откажем от ясния смисъл. Очевидно е, че думата не носи своето буквално значение, тя е по-скоро знак и сигнал, че сме в полето на онирично-поетичното преживяване. Важен в случая е не конкретният (референциален) смисъл, а именно усещането за неговото изгубване, неяснотата, която носи езикът въпреки усилията ни да общуваме с него "буквално". По този начин и самото общуване, способността на хората да се чувстват свързани в употребата на общи значения, изглежда проблематично. Единственият начин, по който душите могат да се докоснат, е в съня и мълчанието. Текстовете на Ангел Г. Ангелов по принцип носят тази прилика, навярно неосъзнат афинитет, с проблематиката и дори с реториката на символистично-сецесионното мислене от ранния ХХ век в българската култура. Това придава на неговите "постмодерни" усилия доловим оттенък на ретроносталгична фиксираност, на кризисен хуманизъм, който боледува невъзможността от своето случване през ХХІ век.

Въпреки опитите за дистанциране от социалната непосредственост на човешката проблематика, въпреки деформациите на времето и стремежа да се затвори пространството в лагери на символичния смисъл, мисленето на разказите си остава хуманистично, даже "топло", доколкото топлината представлява идентификация на пишещия човек с нравствените аспекти на литературния текст. Истина е обаче, че този вид хуманизъм, това пристрастие към драматизма на човешкото битие е някак си отчуждено, дистанцирано от възможността за непосредствено преживяване. Разказите отказват на своя читател традицията да се "вживее" емоционално в процеса на четене. Той не е в състояние пряко да разпознае себе си, да види лесни проекции на своя живот. "Разпознаването" минава през отдалечаващата потребност да се вникне в символичния смисъл, да се преодолеее алегорично-вцепенения характер на персонажите, да се осмисли посланието на текста. Разбира се, съществува и една по-лесна рецептивна стратегия. Читателят се "оставя" на текста, вдава се в поетичната атмосфера на разказа, а образите се реят в общото усещане за недоизказала се литературност.

Специфичната отстраненост на текста от възможността за непосредствена емоционална идентификация с неговото послание се дължи до голяма степен на начина, по който са изградени героите. А героите, човешкият персонаж изобщо е централно присъствие в разказите; на практика всички те са изградени около един, фокусиращ в себе си целия замисъл, образ, или около двойка взаимодопълващи се образи-функции на човешкото (Мъжа и Жената). Обстоятелствата, в които става възможно случването на персонажа, изглеждат необичайни, дори фантастично конструирани, целенасочено неправдоподобни, но най-точно би било да говорим за абстрактно обобщени ситуации, представени по законите на алегорично-символичния тип художествено изображение.

Погрешно би било да търсим в героите от разказите на Ангел Г. Ангелов правдоподобни човешки характери. Всеки герой представлява обобщение на някаква роля, в която се разиграва човешкото. Оттук и пристрастието на автора да изписва своите образи без собствени имена, но все пак с главни букви, по този начин внушавайки тяхната способност да изразяват цялостна категория или функция на човешкото битие, а не конкретна проява на единично-специфичното поведение. Така се срещаме с Пилота, Писателя, Заможния, Учителя, Съпруга, Любовника... И от друга страна - с Делфина или Акулата, където животинското - както в басните - е само начин да се каже нещо типично за живота на хората. Това наистина не са разкази за личното преживяване, за индивидуалната неповторимост на психичния опит. Може би защото авторът не вярва в неповторимата уникалност на индивида, което би го препратило към постмодерното мислене в съвременната хуманитаристика. А може би защото твърде много държи на нея - до степен, в която е готов да превърне всяка конкретност в емблематичен модел на човешкото битие.

Сред другите образи се открояват Мъжа и Жената от разказите "Лунен лъч върху плътта" и "Плах опит за докосване". Между тях се разиграва единствено драмата на сексуалното преживяване, но тя всъщност измества всичко друго и се налага като модел на всяко преживяване, което е способно да породи автентично общуване, да свърже две същества по начин, който ще ги превърне в едно. Любовта е носталгично осмислена като съвършена, но недостижима проява на човешката екзистенция, идеал - толкова по-привлекателен, колкото по-невъзможен. Сексуалното, от своя страна, се е разраснало и припокрива любовното. То е разиграно със средствата на телесния опит; тялото е донякъде фетишизирано като единствена сцена и собственик на еротичното преживяване.

Четейки разказите, оставяме се да бъдем погълнати в атмосферата на тяхната странност. Независимо дали ги харесваме, или не, осъзнаваме опита им да разгърнат една алтернативна стратегия на разказването в българската белетристика от самото начало на ХХІ век. В тази стратегия най-причудливо съжителстват алегоризмът на басните с декоративната стилизация от времето на сецесиона, постхуманистичната отстраненост - с носталгичната утопия за рая на универсалните същности... Но най-привлекателно е усещането, че нещо се случва по границата между реално и нереално, между сън и действителност. И на читателя не му се излиза оттам, от онова пространство, в което литературата отказва да бъде животът и става просто литература.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2002, № 5 (30)

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Плах опит за докосване. Велико Търново: Абагар, 2002.