Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АВАНТЮРА В СВЕТА НА ЕЛИН ПЕЛИН

Милена Иванова

web

Като принцип в подстъпа към творчеството на Елин Пелин би могло да ни послужат думите на Богомил Райнов от есето "Картината пред нас", които Здравко Чолаков (17) цитира, обръщайки внимание на степента на художествената възприемчивост: "Навлизането в света на един автор, дори най-познатия, дори най-признатия, дори най-подробно изследвания, е винаги едно приключение, една лична авантюра с изход, който невсякога може да бъде предвиден. И това е може би една от най-смущаващите, но и най-увлекателните страни на изкуството. Личното преживяване, личната авантюра, личният извод, независимо кой какво е казал преди това."

Личната авантюра в Елин-Пелиновия свят бе не само увлекателна, но доведе и до интересни резултати: оказа се, че в него функционира моделът на Проп за вълшебната приказка; че образът на самодивата от народната митология пренася свои характеристики върху някои героини; че растителният, животинският, предметният свят и числата присъстват в текста със своя символика; че имената имат смислопораждаща функция.

Като начало ще използваме двете книги на Проп като теоретичен материал, върху който ще наслагваме епизоди от разказите. Нашата задача ще бъде да докажем приликата с приказните особености, както и връзката с фолклора изобщо, като посочим конкретните влияния върху Елин-Пелиновия текст. Не трябва да се забравя тезата на Проп (14, с. 130), "че чистотата на строежа на приказките е свойствена сила само на селячеството, малко докосващо се до цивилизацията". Така че Елин Пелин не би могъл да създава чисти приказки. Още повече, че според Проп "трябва да се има предвид, че така, както се асимилират елементи във вътрешността на приказката, се асимилират и кръстосват ЦЕЛИ ЖАНРОВЕ. Така се създават понякога много сложни конгломерати, в които съставните части на нашата схема влизат като епизоди" (14, с. 130). Същото "кръстосване на цели жанрове" се открива и в Елин-Пелиновите разкази. Да си припомним влиянието на битовата приказка и анекдота (вж. 19). Това, както и влиянието на вълшебната приказка (според смисъла, който Проп влага в това определение) ще се опитаме да открием, анализираме и докажем в разказите на Елин Пелин.

"Ветрената мелница" почти винаги намира място в критическите оценки на Елин-Пелиновото творчество. Споменават се основните проблеми и идеи, проследяват се особената композиция и функцията на детайлите (7). Най-често се говори за оптимизма, жизнелюбието, мечтателността, за съпричастност в изживяването, за пределна яснота и прозрачност на съдържанието. (Поради това и този разказ остава извън обсега на нетрадиционните анализи.) Говори се и за това, че "Ветрената мелница" поставя началата на новия етап в развитието на автора. (Макар и публикуван след "Напаст божия", "Ветрената мелница" е написан преди това.)

В беседата си "Как пиша" от 03. 05. 1949 г. (4) Елин Пелин казва, че героят дядо Корчан е трябвало "да направи вятърна мелница на едно място по нашите места, гдето вятърна мелница само в приказките се срещаше". Не трябва да забравяме, че Елин Пелин пише приказки за деца. Този факт доказва две неща. Първо, че авторът се е запознал с определен брой приказки. Второ, че работата с тях е довела до трайни отпечатъци в неговото отношение към създаването на определен вид текст. Племенникът на Елин Пелин д-р Иван Велков разказва, че "като праобраз на Лазар Дъбака от разказа е послужил бащата на писателя" (4, т. 1, с. 315), който също "някога си беше построил ветрена мелница, която отпосле наричаха "паметник на сушата" (пак там). В бележките към разказа се споменава още, че "пейзажът и обстановката в разказа представляват точно описание на родното село на писателя - Байлово". Тези факти говорят за автобиографизъм, от една страна, и за паралел с вълшебната приказка, от друга.

Началната ситуация в разказа или, както Проп я нарича - изходната ситуация, е показателно приказна: от десет години насам, единствен спомен. Това много прилича на живели някога... В първия и втория абзац от текста се задава основната композиционна схема - преплитането на реалност и приказност. Това преплитане се среща и в други разкази, например в "Мечтатели". Второто изречение на разказа, за разлика от първото, създава впечатление за изключителност, за фантастичност. (Подобно контрастиране Р. Коларов открива в разказа "Задушница", в който двойната синусоида съдържа периодично преплитащи се спиритуално и материално, сериозно и смешно.) Сюжетната история започва от третия абзац. Срещаме и първото разколебаване на композицията (според класификацията на Проп) - вместо да се започне с изходната ситуация (14, с. 39), която да назове и опише героите, се посочва липсата, т.е. имаме преминаване към 8. функция, която поставя началото на завръзката (14, с. 35). Проп допуска приказката да започне именно от 8. функция (14, с. 51) и посочва, че тя е задължителна за всяка приказка, тъй като "други форми на завръзка на вълшебната приказка не съществуват" (14, с. 51). Т. нар. изходна ситуация се появява след 9. функция. 8. функция притежава две разновидности: 1) вредителство, и 2) недостиг, липса. Във "Ветрената мелница" имаме 2) недостиг, липса, които се изразяват в описанието на сушата и замлъкването на водениците, включително и воденицата на Лазар Дъбака. Подобна липса е обозначена от Проп с а5 и представлява "рационализирана форма", "битово начало". Там, където се описва сушата - в четвъртия абзац - отново има приказност. Образът на триглавата хала може да предизвика интересни паралели с приказката, но нас ни интересува композицията. Обобщението е следното: налице е битово начало - изображение на сушата, от една страна, и симптоматична приказна обстановка, от друга.

Следващата - 9. функция, която се обозначава като посредничество, като съединителен момент, също присъства в Елин-Пелиновия текст. Чрез нея се съобщава за липсата, която "изисква от героя задължително напускане на дома" (14, с. 51, 53). Съединителният момент е първата поява на героите - обръщението на Лазар Дъбака към дядо Корчан. Веднага след това идва и т. нар. изходна ситуация. Текстът се разкъсва от информацията за героите, която се оказва изключително важна. За Дъбака са казани две важни неща. Първото, на което трябва да обърнем внимание, е, че той е ерген. Това по същество е посочване на втора липса - липсата на годеница, която според класификацията на Проп е 1) (14, с. 50). Второто, което съдържа в себе си скрит обреда на инициация, е фактът, че Дъбака е скитал десет години (за функцията на числата ще стане дума по-нататък). Проп пише, че преминаването през този обред прави от героя пълноправен член на обществото и му дава правото да встъпва в брак. Очевидно е, че в този случай имаме покриване между приказката и разказа или поне нищо не ни дава основание да го отхвърляме. За Христина се разбира, че тя е мома, хубава, сираче, внучка на дядо Корчан. Проп казва, че "приказката отразява преминаването на властта от тъст към зет през жена-дъщерята. Приказката показва и друго: зетят се подлага на изпитание за придобитото умение. Това изпитание има предбрачен характер и едновременно с това трябва да покаже доколко героят е способен да владее природата (пак там). Ако допуснем, че зетят е Лазар Дъбака, че Христина е дъщерята и дядо Корчан - тъстът (защото на практика дядото е поел бащинските функции), то с пълно право можем да кажем, че между структурата на приказката и разказа отново има покриване. Как то се реализира в подробности, ще проследим в сюжетния ход на разказа. В изходната ситуация се посочват плановете и начинанията на Лазар Дъбака и дядо Корчан: първо - да построят тепавица, второ - дарак. Ветрената мелница е третото, което те ще строят заедно. Ще си позволим да приведем малко предварителна информация, за да анализираме фактите. Цифрата 3 се свързва с хармонията и порядъка (12, с. 46). В книгата на Донка Петканова се казва, че във фолклора "разгадаването на третата загадка, преодоляването на третата пречка носи успеха". Ветрената мелница е третият строеж, който Лазар Дъбака измисля. Изводът е, че именно той ще му донесе успех и ще доведе до някакъв завършек, до прелом в неговия живот. Проп също пише за утрояването (14, с. 96) - той посочва, че "повторението може да бъде равномерно или да нараства, като третата задача се оказва най-трудна". В нашия случай ролята на трета задача изпълнява ветрената мелница. Проп посочва и възможността за утрояване на функции. Във "Ветрената мелница" 9. функция, или т. нар. съединителен момент, се утроява. За първия съединителен момент вече говорихме. Вторият следва веднага след края на изходната ситуация, т.е. тя разкъсва утрояването. Този факт е много важен. Това разкъсване е изключителна цел, която, реализирана (вж. горе за изходната ситуация), води до все по-осезаемо доближаване до приказните особености. Вторият съединителен момент е и вторият (по хронологията на събитията) разговор между Лазар Дъбака и дядо Корчан: "Сега, когато..." - това е третият съединителен момент. Нека да спрем дотук и да видим какво се получава. Посочени са двете липси - на ветрена мелница и на съпруга на Лазар Дъбака. Да си спомним, че в края на разказа Лазар нарича Христина "ветрена мелница", т.е. стига се до липса на две ветрени мелници. Възможността да има първата Лазар Дъбака получава от дядо Корчан, а да има втората - от Христина. Върху този момент ще се спрем подробно, след като стигнем до финала на разказа. Но за да посочим следващата функция, трябва да определим основните роли. Лазар Дъбака ще бъде герой, а дядо Корчан - дарител. Следващата е 12. функция - изпитание на героя от дарителя. Нашият случай е посочен от Проп като 2 (от 12) (14, с. 56), т.е. това е неговата реакция - 13. функция (14, с. 59) 2 (от 13). След нея идва ред на 14. функция, т.е. на получаването на вълшебното средство (14, с. 62) 9 (от 14). В нашия случай дядо Корчан "сам се предоставя на разположение на героя. Трудът от мене, вятърът от тебе. 15. функция (преместване) е отиването на Лазар Дъбака и дядо Корчан на баира (т.е. изкачване по вертикала - 14, с. 68). Доста изменена и осъвременена е 16. функция (борба), която откриваме в мнението на селяните, израз на присмех и недоверие. Незачитането на това мнение от Лазар Дъбака и дядо Корчан, които се работеха и работеха... въпреки общото мнение можем да отбележим като 18. функция (победа) - пак в доста осъвременен вариант. Тези отдалечавания от приказката са потвърждение на казаното в началото за чистотата на приказката (14, с. 130). Ликвидирането на (първата) липса се реализира в 19. функция. Лазар Дъбака работи върху мелницата и казва на дядо Корчан, че ще я свърши. Наистина, Лазар "намира" мелница, само че в лицето на Христина, т.е. прави се преход от едната към другата мелница. За това спомагат думите на дядо Корчан към Дъбака: "Лазаре бе, ти трябва да се ожениш", които представляват 9. функция, т.е. те са съединителен момент между втората липса (че Лазар е ерген) и ликвидирането й. Разказът тук се прекъсва от изображение на народния обичай пеперуда, който няма пряко отношение към нашия анализ. След това изображение идват една след друга двете функции - 8. и 15., т.е. третата липса (Христина е мома) и преместването на Христина (тя се качва на мелницата). Отново идва ред на изпитанието (12. функция) - разговорът между Христина и Дъбака; реакцията на героя (13. функция) - Лазар се увлича; получаване на вълшебното средство (14. функция) - теслата: Христина слиза долу с теслата и Дъбака слиза, за да вземе теслата. Тоест и двамата слизат, но теслата изчезва от изображението, защото е изчерпила своята функция. Следва кулминационният момент. Преди него историята отново е разкъсана - този път от ръченицата, която играят Лазар Дъбака и Христина преди облога. Народният обичай пеперуда фиксира края на ликвидирането на първата липса след получаването на вълшебното средство, но задържа действието, което води до ликвидирането на останалите две липси. Поставянето на трудната задача (25. функция) дава тласък на действието. Сключва се облогът. Христина дава трудна задача на Лазар Дъбака и Лазар Дъбака дава трудна задача на Христина. Спазването на облога е част от задачата. Лазар надиграва Христина, т.е. той е решил задачата си, Христина спазва облога - така че и тя решава своята. Решаването на трудната задача (26. функция) води до разпознаване на героя (27. функция). Трансфигурацията (20. функция), т.е. придаването на нов облик на героя, се изразява в това, че Лазар Дъбака няма да бъде вече ерген и Христина няма да бъде вече мома. Тази трансфигурация е отново в осъвременен вариант (ако направим паралел с приказния). Последната - 31. функция, е сватба. Обещаният на Лазар брак не присъства в изображението, но се подразбира (вж. Мъжете излязоха с бъклици като на сватба). Обещаните на Христина жълтици (14, с. 84) 6 (от 31) са дадени. Христина получава освен парична награда (14, с. 84) и ръката на своя избраник.

Във "Ветрената мелница" можем да отделим само три от основните седем роли в приказката - на дарител, помощник, герой. Тяхната характеристика, мотивировка и форми на проявяване се покриват донякъде с посочените от Проп. Липсата на пълна и достатъчна прилика е обяснена от Проп (14, с. 130). Функциите на действащите лица се преплитат и са много трудно доловими. Понякога един персонаж може да бъде и дарител, и помощник (14, с. 105), т.е. да обхваща два кръга на действие. Условно можем да разделим разказа "Ветрената мелница" на две части: до ликвидирането на първата липса и след това. В първата част имаме само една липса и основните роли са ясно разграничими - Лазар Дъбака е герой, а дядо Корчан - помощник и дарител. Нещата дотук са ясни. Но във втората част имаме сблъсък на две липси, поради което се стига до следната схема:

Лазар Дъбака - герой
Христина - герой

Христина - помощник и дарител
Лазар Дъбака - помощник и дарител

Получава се дублиране, тъй като ликвидирането на двете липси върви едновременно и се решава чрез ръченицата. Проп посочва състезанията (13, с. 309) като начин на изпитание. Лазар Дъбака и Христина се подлагат взаимно на изпитание. Според Проп "победата се постига чрез вълшебния помощник". Лазар Дъбака и Христина си помагат един на друг, решават задачата и ликвидират липсата. Един за друг те са помощници, като ролята им на герои не отпада. В такъв случай ролята на помощника в разказа играят и дядо Корчан, и Лазар Дъбака, и Христина. Според Проп (13, с. 177) ролята на антропоморфни помощници може да се изпълнява от различни видове майстори, т.е. от хора, които притежават някакво умение. За Лазар Дъбака и дядо Корчан се казва: "Те и двамата имаха похватни майсторски ръце" (свързано с първата липса). За Христина се казва: "Тя бе прочута игралица", а за Лазар Дъбака: "някогашен славен игралец" (свързано с втората липса). Има още един случай, който заслужава внимание. 15. функция (преминаването) Проп (13, с. 197) мотивира с търсенето на жена (Христина - в нашия случай), на чудна вещ (ветрена мелница) и др. Лазар Дъбака и дядо Корчан "преминават" по вертикала отдолу нагоре, за да построят ветрената мелница. Христина се качва на ветрената мелница при Дъбака, а после и двамата слизат, за да се стигне до сватбата.

Факт е обаче, че не може да се твърди, че има пълно припокриване (вж. горе) между приказката и разказа "Ветрената мелница". В "Исторически корени на вълшебната приказка" (с. 343) Проп отново говори за наслояването, замяната, преосмислянето, новите образувания. Той защитава тезата, че съществува ядро, което "поема в себе си новата, по-късна действителност - някои нови детайли и усложнения". В случая става дума за пътя на сюжета от докласовото общество (явления, представи) към приказката: "Битът, промененият начин на живот - това са източниците на материала за замяна" (с. 343). Проп нарича това явление "закон за запазване на композицията с промяна на действащите лица". В този смисъл авторът вижда историческите корени на приказката и нейното създаване. Но според нас с пълна сила същите принципи действат и при асимилирането на тази приказка от литературата, тъй като са налице и замени, и преосмисляния.

Когато говорим за приказката, трябва да обърнем внимание и на обреда на инициация. Според Проп това е основният скелет на приказката, около който се градят функциите, основните роли и т.н. Освен във "Ветрената мелница" скрит обред на инициация можем да открием и в "Престъпление", "Син", "Лепо". Анализът на тези разкази не би било възможно да се движи в тесен паралел с приказния вариант. Причините за това са няколко, но основната (около която се градят другите) е непокриването със смисъла на този обред, с ролята на героя в приказката. За непокриване, разминаване и преобръщане се говори и при анализ на "Гераците".

В заключение можем да кажем, че има три вида разкази: такива, които съдържат в композицията си епизоди от приказката ("Ветрената мелница", "Самодивските скали"), и такива, в които части от приказката са разказани от самите герои ("Косачи", "Мечтатели"). Друг особен вид разкази са тези, в които приказните елементи са съвсем малко ("Престъпление", "Лепо"). Тези разкази са обект на по-задълбочен анализ. Но при всички случаи се налага изводът, че приказката е оказала своето влияние върху Елин Пелин. Дали този авторов подход е търсена стилизация, или не, на този етап не можем да докажем. Истина е, че Елин Пелин пише много внимателно и дълго своите творби. В такъв случай едни такива "приказни" влияния не могат да останат незабелязани от автора и не могат да бъдат следствие само от неговия произход. Това, че Елин Пелин е израснал сред народа, с неговите обичаи и приказки, не може да означава, че тяхното влияние в текста е останало незабелязано. Прецизността на автора, както и писането на приказки от него, ни водят до хипотезата, че влиянието на приказките и наличието на народни вярвания и обичаи са осъзнати елементи от художествения текст, със своя функция и значимост.

Своя функция и значимост имат и образите и символите от растителния, животинския и предметния свят. На повестта "Гераците" няма да се спираме, тъй като Д. Добрев и Н. Чернокожев са направили свои изследвания върху нея. Можем да отбележим (без да го превръщаме в специален обект на внимание), че заглавието на цикъла "Под манастирската лоза" също носи особен смисъл - в него е кодирана основната идея. Според Д. Петканова (12, с. 92) лозата има двойствена природа, свързана и с доброто, и със злото. Борбата между тях е основополагаща в структурата на цикъла.

В разказа "Косачи" можем да отделим два интересни образа - на кукумявката и на змията. Според народното вярване (10, с. 162) ако човек тръгне на път и види кукумявка, то той трябва да се върне. Лазо не вижда, но чува зловещия писък на кукумявката. Не това го кара да се върне, но този е един от моментите, които предсказват финала на разказа. Разбира се, че може да се тълкува и като суеверие на героя. В неговото съзнание се наслагват и приказката за царската дъщеря, и песента за невярната булка Стояница (като и в двата случая косачите правят сравнение с Пенка). Както кукумявката, така и змията асоциативно отвеждат към дявола. Но символиката на змията има двойствено значение (12, с. 74) - на зла сила, свързана с греха и вероломство, и на даваща живот, т.е. на властваща над живота и смъртта. Такава е и царската дъщеря от приказката - с двойствено поведение. (Царската дъщеря се сравнява и с вещица. За природата на вещицата и нейното поведение, както и за силата на косата, вж. Проп.) Образът на змията се среща и в "Престъпление": "Тогава Липо заслага по главата му тежки удари с голямата си тояга, бързо и силно, като че трепеше змия. Нено не шавна." Сравняването на действията на Нено с всичко онова, символ на което се явява змията, има интересен резултат. Двойствената природа на този образ води до разминавания. Ако приемаме змията за символ на греха, на мъжкото оплождащо начало, за зла сила, то имаме съвпадане с текста. Но ако змията се тълкува като символ на живота, като олицетворяваща мъдростта и охраняваща имота и къщата (12, с. 74-78) съвпадане между текст и символ няма да има. "В народното творчество преобладава негативното отношение към змията" и "ако човек насън убие змия - добро е, ще унищожи душманин (12, с. 78). Постъпките и моментното умопомрачение на Липо могат да се тълкуват като извадени извън света на разумните действия, като попадане в несвяст. В такъв случай отново имаме съвпадение, защото и Нено с пълно право може да се определи като "душманин" (вж. Н. Чернокожев за змията в повестта "Гераците").

След изследването, направено върху Елин-Пелиновите разкази (от които в този случай посочихме само два), стана ясно, че за паралели между текста и символи от растителния, животинския и предметния свят може да се говори. Скрити в (на пръв поглед) обикновени сравнения, символите носят своето значение за осмислянето на текста, за пълноценното му възприемане. Те носят и своя приказен, тайнствен, свръхестествен колорит, с който се придава завършеност както на отделните образи, така и на текста като цяло.

Образът на самодивата е не по-малко интересен. В книгата си "Медното гумно на прабългарите" Иван Венедиков (1) търси историческите корени на този образ в религиите на славяните и прабългарите, както и в гръцката и в римската митология. Характеристиките, които той му дава, се преплитат до голяма степен с характеристиките, които Д. Маринов дава не на образа на самодивата, а на образа на самовилата. Наличието на такова разминаване ни даде повод да търсим други източници на информация. Ив. Георгиева говори за "названия с локално разпространение", от което става ясно, че "самодива" и "самовила" са смислово изравнени. Същата теза е защитена и в енциклопедичния речник, чийто съставител е Анани Стойнев. Според автора в Западна България женските митични същества са известни като самодиви, в Източна и Южна България - като самовили, вили, в Пирин и Странджа-Сакар - като юди, и т.н. Интересно е мнението на Д. Овчаров за книгата на Йосиф Мороз "Женски демонични образи в българския фолклор". Ще си позволя да цитирам част от тази критика, защото в нея се обобщават както направените от нас справки и заключения, така и съвременното състояние на разбирането за същността на този образ: "Необходимо е преди всичко да се изяснят понятията самодива, самовила-вила, които стоят в основата на изследването. Съществуват мнения, че те са различни помежду си, но и че са един и същ митологичен образ с различни имена в отделните географски райони." Й. Мороз възприема второто гледище и с това се присъединява към мнението на П. Динеков: "Мисля, че независимо от общата основа в тези различни названия могат да се открият нюанси, на което очевидно се дължи изброяването им заедно и последователно в един и същ фолклорен източник. Ако все пак авторът държи на своето становище, той трябва да възприеме едно от имената (може би най-разпространеното - самодива) и да го използва като синоним на останалите. В такъв случай ще се избегне неяснотата в отделните подзаглавия на труда, където често пъти се преминава от самодива към самовила, и обратно."

Очевидно в българската наука няма ясно и общоприето разграничение между тези женски образи. Поради това и ние няма да ги разграничаваме, а ще ги възприемаме като едно цяло. Наблюденията и изследванията на Д. Маринов и Ив. Венедиков ще ни служат за теоретична основа на сравнителния анализ на Елин-Пелиновите разкази. (Анализирали сме девет разказа, от които ще посочим само два.)

В разказа "Край воденицата" много неочаквано се включва образът на самодивата. Да започнем от заглавието - първоначално разказът е публикуван като "Идилия под звездите". Промяната ни кара да мислим, че образът на воденицата е специално акцентиран. И действително, той има ключова роля в разказа. Още повече, че това не е обикновена, а пуста воденица. Старият воденичар дядо Угрин е болен, "гнилият и жабунясал улей на воденицата, разсипаният градеж" - това са все кодове, които насочват само към едно - към пустата или поне запустяваща воденица. Д. Маринов пише (10), че "във воденицата (и в пустата воденица - б.м.) обитават дяволи, самодиви, върколаци, вампири, таласъми и всякакви лоши духове... ветрове... В това време, потайна доба, вярването народно учи, че е много лошо за човека да минава покрай пуста воденица; такъв бива нападнат от тия лоши духове и устрелян. Такъв се разболява и умира, ако не се прибързва чрез магии и поливки да бъде лекуван..."

Стана ясно, че самодивите се появяват през нощта. Нека се върнем към първата природна картина в разказа, изобразяваща "угаснал ден", "вечерен здрач", "звезди" - настъпилата нощ. И в нея - песента на жътварите, а знаем, че музиката привлича самодивите. Вярно е, че песента и смехът заглъхват, т.е. че музиката изчезва, но "показателно е именно това, че тя отминава, а остава само звукът на клопатарчето. Всички се прибират, за да не замръкнат по пътя край воденицата, защото знаят, че "самодивите действат само нощем" и "са еднакво опасни за всички" (вж. 1). Остава само клопатарчето (т.е. Свилен, тъй като неговата поява се свързва с клопатарчетата). Но самодивата вече е привлечена от песента.

Да видим сега кои са характеристиките на героинята, доближаващи я до образа на самодивата. Информацията само на пръв поглед е малко: "Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните й руси коси, тя стоеше като самодива сред градината."

Самодивата може да бъде боса, по ръкави, с буйни руси коси (вж. 10 и 1) и да е сред "буйния растеж зеленина" (Милена полива, т.е. тя е до водата (вж. 10 и 1). Но пребрадката е атрибут, който не би трябвало да присъства в образа на самодивата, - тя трябва да е със спуснати, дори с разчорлени коси и с венец на главата. Според народното вярване (10) всяка омъжена жена трябва добре да крие косите си. Получават се преплетени характеристики на самодива и на омъжена жена. От друга страна, "самодиви могат да бъдат женени или застарели моми" (10). Милена е омъжена и с бяла пребрадка, но това не й пречи да бъде самодива. В целия разказ се усеща борбата между Милена като самодива и Милена като обикновена омъжена жена. Авторовото сравнение "като самодива" насочва към другото, необикновеното лице на героинята.

Съществува виждане за плета като символ на социалната бариера (вж. 8). Но преминаването от другата страна на плета прави подобни твърдения неубедителни. "Прескачането" на бариерата не би могло да означава нейното премахване. На Свилен не му се нрави "такава глупава любов... скрита, потайна", но въпреки това той прескача плета. Според Д. Маринов изразът "прескача плета" се употребява в преносно значение, "когато някой влиза в някоя къща за нечисти работи с жената". Това тълкуване се превръща в неудобен и неясен момент - затова и често се пренебрегва. Работата върху този момент би оспорила тезата за социалната символика. Ако имаше подобно нещо, Свилен би си тръгнал, без да прескача плета. Но Свилен остава, а загатнатата любовна сцена не белязва Милена като паднала жена, нарушила семейния обет. Семантиката се преобръща. Милена остава извън социалните норми, защото се превъплъщава в самодива.

Виждането за откраднатия миг щастие, разбира се, може да работи. Но то е само първият план на възприемане на текста. Случката би могла да стане "в градината", "до плета", но не и "зад воденицата". Този детайл, както и външният вид на героинята и сравнението й със самодива, дават възможност да се търси и друг смисъл - не противоположен, а надграждащ. Основание за това намираме във фолклорните елементи в образа на младата жена, както и в отделни детайли от действията на героите.

В разговора със Свилен Милена си спомня миналото. Тайнствеността на сегашния момент героинята свързва с преживяното някога. Времето преди (момуването на героинята) се слива с времето сега (животът й като омъжена). Връщането към миналото и смяната на образа освобождават Милена от морални семейни задължения. Милена признава любовта си към Свилен. Иван Венедиков посочва, че "самодивите желаят да бъдат обичани", самодивата "има много поклонници, които непрекъснато отблъсква и винаги остава сама". Милена не обича Стоян, дори признава, че го мрази. Тя обича Свилен, но... "самодивата е не само покровителка на юнаците и овчарите, но е и техен враг, тя влиза в открит бой с тях" (1). Това оправдава двойственото поведение на Милена, тя обича Свилен и не го наранява, докато е отвъд плета, когато обаче той прескача и преминава в нейното пространство, тя става негов враг. Би могло да се оспори, че Милена не би могла да бъде в ограденото пространство, защото не би могла да мине през него, тъй като е самодива ("който влезне в двора, трябва да мине през отверстията, които са оставени за тази цел") (10). Милена е влязла в двора през т. нар. отверстия, и то като обикновена жена. Милена е в двора, а Свилен отива при нея, т.е. в нейното пространство. Оттатък той е незастрашен, но, вече преминал границата, попада във властта на самодивата. "Който се влюби в нея, е осъден на смърт" (1). Свилен прескача плета. "В двубоите със самодивата става винаги така: или самодивата убива противника си, или тя бива убита" (1). Милена като самодива "устрелва" (10) Свилен, разболява го, но не умишлено. Всичко в разказа тласка натам, то се случва, защото е неизбежно, а не защото е предопределено.

"Чак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта:

Де гиди млади години,
колко се лесно минахте!

Гласът изви дълбоко, затрептя тъжно, самотно и спря."

Ехтенето на песента подсказва за нещо необикновено, неестествено, загадъчно и странно. Ако тези два стиха на песента се приложат към изложения ход на мисли, то тогава се стига до усещането за нещо, което е минало, което е мечтано, но умира. (Това безспорно може да се свърже с откраднатия миг щастие.) Свилен копнее за онази стара и луда любов преди години, но тя е вече загубена и невъзможна. Свилен е щастлив след любовната сцена, но е вече устрелян. Образът на Милена като самодива се гради бавно, постепенно. Тя бавно и постепенно престава да бъде обикновена омъжена жена и бавно и постепенно започва да действа като самодива. Свилен е този, който я тласка натам. Свилен е този, който пръв нарушава границата (плета), който пръв минава при Милена, но тя е тази, която го наказва. Дълбочината на гласа му е свързана със силата на чувствата; тъжното трептене - със скръбта по отминалите млади години; самотното звучене - с напускане и отделяне от нещо, с усамотяване. "...и спря." Гласът не просто заглъхва по пътя, както става с жетварската песен, а спира. Свилен изчезва. Той не се слива отново с природата (вж. противоположната теза у Р. Коларов - 7), напротив - той отново идва от нея. От тишината на нощта идва неговият глас, но не за да се върне отново там, а за да спре. Повторена е първоначалната схема, но вече с други, преобразени герои.

Известно е (вж. 1), че самодивите се появяват на 25 март и си отиват на 29 август, т.е. времето в разказа е именно в този период. Разказът не свършва с прозвучаването на гласа на дядо Угрин и с прескачането на плета. Не свършва и със следващото изречение - "Чак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село" - в такъв случай героят би се върнал там, откъдето е дошъл - природата. Но разказът продължава и ние се опитахме да обясним защо.

За отсъствие на образа на самодивата можем да говорим и в разказа "Ветрената мелница". Единствената (и недостатъчна) прилика с този образ е описанието "Русото й пълно, продълговато хубаво лице".

Прилика може да се търси само в надиграването. Д. Маринов пише, че самовилите са "страстни любителки на музиката и танците и овчарите са бивали принуждавани да правят облога в свиренето". Същата ситуация откриваме и във "Ветрената мелница". Христина предизвиква Лазар Дъбака, тя предлага да се обзаложат. Въпреки това обаче е трудно да приемем, че тя е самодива. Единственото, което можем да направим, е да повторим, че основното в разказа са жизнелюбието и мечтателността. Другите паралели са несъстоятелни и излишни.

В заключение можем да кажем, че в някои разкази образът на самодивата присъства ("Самодива"), в други е трудно откриваем ("Самодивските скали'', "Косачи", "Край воденицата", "Лепо"), а в трети просто отсъства ("Иглика", "Ангелинка", "Ветрената мелница"). Може да се поспори върху въпроса, дали откриваме самодиви или самовили. Разграничението, което Д. Маринов прави между тях, е следното: "Самовилите народното вярване представлява като красиви млади моми, които със своята красота са омайвали нашите юнаци. Самодивите са женени или застарели моми." Но подобно разграничение в нашата работа е неуместно, причина за което са преплетените характеристики на двата образа (вж. по-горе). Поради това приемаме един обобщен образ, който съчетава всички характеристики.

Една от особеностите на Елин-Пелиновия разказ е наличието на автореминисценции (вж. 7). Вербалната памет на автора се проявява на различни нива - от отделната дума към отделния израз, образ или епизод. В изброените девет разказа има много общи образи, например образът на воденицата. Той се появява и в "Край воденицата", и в "Лепо", и в "Иглика" (героините и на трите разказа са дъщери на воденичари), и във "Ветрената мелница" ("Замлъкна и воденицата на Лазар Дъбака", дядо Корчан "живееше на воденицата"). Често главните герои са пъдари (например "Лепо", "Пъдар" и "Ангелинка"), а в "Иглика" героят е стражар. Пастири (както ги нарича Елин Пелин) са Магдалина (от "Самодивските скали") и Иглика (от "Иглика"). Сравнението на героините с деца откриваме и в "Самодивските скали", и в "Иглика", и в "Самодива". Безспорно място тук заемат и образът на венците, и описанието на косите, в които се крие сила (вж. Проп). Целувките на царската дъщеря от "Косачи" и на Войка от "Лепо" са омайващи, те отнемат силата. Поведението на героините понякога е двойствено: те обичат своя любим, но и го измъчват. Войка и Калина действат по един и същ начин. Така се получава дублиране на епизоди. Срещат се и дублирани описания на героините ("Край воденицата", "Самодива"). Тези факти доказват връзката между разказите и взаимното им влияние.

Тълкуването на числата започва още в дълбока древност. То се влияе от фолклора, от древните митологии, от Средновековието, от библейските текстове. През този дълъг период от време се е стигало до спекулации, до варианти на интерпретация. Числата са се тълкували по различен начин. Тяхното използване в художествения текст е освободено от детерминираността на историческите факти - за да може да бъде внушена авторовата идея. Символиката е била влагана и в композиционната техника. В текста са се смесвали както символично натоварени, така и символично ненатоварени числа (вж. 12).

Трудно би могло да се приеме, че в творчеството на писател реалист числата имат смислопораждаща функция. Но фактите говорят друго. Оказва се, че когато са свързани с фолклорен мотив, числата имат символичен смисъл. Изследвахме четиринадесет разказа, в които се срещат числата 3, 5, 7, 9, 10, 11, 12, 19, 20, 30, 100, 300, 500. Ще се спрем само на някои от тях.

Стихийният протест на героинята от разказа "Невеста Нена" се появява в семейния живот не кога да е, а след три години брак. Налице е един завършен цикъл, който би трябвало да доведе до промяна - в отношенията между съпрузите, в начина на живот. Такава промяна не се осъществява поради социални причини. Интересен е фактът, че числото 3 се свързва с ходенето на Нена по институциите, които са три на брой - училище, община, църква. И от трите места помощ не идва. Трикратният отказ маркира безизходното положение, невъзможността за промяна. Обществото не приема правото на глас на Нена, не приема нейните оплаквания. По този начин то пречи да се извърши промяната. Безуспешният опит на героинята доказва липсата на изход. Желанието й не се осъществява. Завършеният цикъл (три години) не води до нищо добро. Несъвпадането със символиката на числото 3 се обяснява с хода на събитията.

В "Престъпление" Липо скита по чужбина три години. Това число носи знак за завършеност. Неговата символика може да се свърже с традицията, може да се търсят и отпратки към фолклора. Възможна е и връзка с трите части на световното дърво, а оттук и с приказката, и с обреда на инициация при превръщането на Липо в мъж - "двадесетгодишен момък - изглеждаше по-стар", в пълноправен член на обществото, който вече може да поеме функциите на своя баща, т.е. да установява ред. Разказът започва именно с посочването на факта, че "след години скитане по чужбина Липо пак се връщаше в село". Героят се връща, но вече друг, различен ("Ама миналото учи човека. Той знае вече как трябва да живее.") Краят на тригодишния период маркира промените, които ще се извършат, за да се възвърне хармонията. Героят убива Нено, т.е. постига възмездие, но то не може да промени всичко. Стихийният протест е отчаян опит да се осъществят мечтите на Липо (тук може да се потърси връзка между тях и героя от приказките).

В разказа "Летен ден" в кръчмата са се събрали петима селяни, кръчмарят и героят. Разказът е интересен от гледна точка на автореминисценциите у Елин Пелин. Героят вижда по пътя си пуста воденица и фигурата на поляка (вж. "Лепо"), чува жетварска песен (вж. "По жътва") и т.н. Общият брой на действащите лица е седем. Това число се свързва с веселието и празненството, с щастието и успеха, с плодоносните резултати и спокойствието. Макар че пият и пеят, героите не са щастливи, не са успели хора, които могат да се похвалят с постигнати резултати в своя живот и със спокойствие. В центъра са поставени Марко, Гаврил, Иван Дядката, Пелинко и дядо Йорго, т.е. петима герои. Но те не са мъдри (вж. символиката на числото 5), живеят инертно своя живот. Дори Павел Нямото (а той е син на Иван Дядката - повествователят го представя трети по ред), т.е. синът на третия, не може да извади баща си и другите от калта (калта е често срещащ се образ в Елин-Пелиновите разкази).

Оптимизъм и жизнерадост внушава разказът "Сиромашка радост". В кръчмата са отново седем души: трима чуждоселци, две жени, Стоян и Пена. Те празнуват, спокойни са и весели. Това се покрива със символиката на числото 7. Главните герои си имат син - Иванчо, който обаче "си намира" и сестриче. Героите стават девет. Това е числото на спасението, на възраждането, обновлението и страданието, което довежда до усъвършенстване и духовно спасение. 9 е магическо число, което трябва да спаси болния. Осъществен е прелом в живота на Стоян и Пена. Те са страдали, но са двойно възнаградени:

"Земи го бре, Стояне, земи го... Жадувал си толкова години за дете - господ ти праща две."

Стоян и Пена не са имали деца десет години. 10 е числото на божия ред;

то е най-съвършено, свързва се с мъдростта и пълната справедливост. То е знак на завършено време и пълно количество. Между тази символика и художествения текст тук отново има покриване. Героите са възнаградени, тъй като е дошло времето на справедливостта. Те са постигнали своето истинско и пълно щастие.

В разказа "Син" героят Стоян скита десет години (вж. литературата за инициацията и възмъжаването). Символиката на числото е преобърната. Стоян посяга на баща си и го ограбва, т.е. той нито е мъдър, нито е справедлив. Престъпвайки десетте божи заповеди, героят нарушава божия ред, установените норми на поведение. За тези десет години той е променил отношението си към живота, но не в положителна посока. Не е издържал на изпитанията и затова няма място в обществото.

Лазар Дъбака от "Ветрената мелница" също се е завърнал след десетгодишно скитане. Но в този разказ десетте години са символ на завършено време - време на справедливост, на пълно и истинско щастие. Лазар намира своето място сред хората, намира и. своята "ветрена мелница".

Видяхме, че числата имат смислопораждаща функция - позитивна или негативна, която отговаря на определени внушения на текста - позитивни или негативни. Символиката винаги върви успоредно с основния художествен смисъл на разказа. Да говорим за символика на числата, е напълно обосновано. Допустимо е балансирането в художествената литература на символика и липса на символика, на измислица и истина, на фантазия и реализъм, на мит, легенда, приказка и реалност.

Фактът, че символичният смисъл на почти всички от посочените числа се покрива с основното художествено значение на текста или носи противоположния смисъл (в различните разкази), говори за умелото боравене на автора с тях.

Смислопораждащи са и имената в разказите на Елин Пелин, има съвпадане между съдържанието на разказа и значението, пожелателната функция, която те носят. Анализирахме двадесет и три разказа, но ще се спрем само на два от тях.

Във "Ветрената мелница" бог помага на Лазар Дъбака (Лазар означава "бог помага") да намери своята "ветрена мелница". Прякорът Дъбака се свързва със здравето и физическата красота, които героят притежава; свързва се с дъба, който според народното вярване е свещено дърво (вж. 10 и 2). Същата теза е защитена и в речника на Шевалие и Геербрант. Според авторите дъбът е "свещено дърво в множество традиции, на него са дадени висши божествени привилегии...", "Навсякъде и във всички времена дъбът е синоним на сила: явно това е внушението на старото дъбово дърво. За отбелязване е, че дъб и сила се обозначават в латинския с една и съща дума: robur, която се отнася едновременно до физическата и духовната сила." Сила, закрила, дълголетие, истина символизира дъбът и според Купър. Ако подробно анализираме поведението на Дъбака, ще видим, че той притежава всички характерни особености, които се свързват с неговия прякор.

Според християнството дъбът изпълнява ролята на ос, на средство за общуване между Земята и Небето (вж. 18), той е твърдост, непоколебимост във вярата и добродетелността (вж. 9). Тълкуването на прякора според християнската символика изисква по-задълбочен анализ, защото се получава преплитане между функциите на героите (вж. горе) и семантиката на техните имена (Лазар - Дъбака - Христина - Лазар). Дядо Корчан е наистина вежлив, любезен и благороден, което съвпада и със значението на неговото име (то идва от Кортези). Христина (името идва от Христо, Христос) проповядва любов и жизненост, помага, дава, възкресява за нов живот.

В разказа "Край воденицата" имената са четири: Стоян, Угрин, Милена и Свилен. Смисълът на първото име не се отрича, нито се потвърждава, тъй като няма описания, които характеризират героя. Второто име не носи значещи кодове. Според Стефан Илчев в него е запазено древното народностно име на унгарците - угри. По-интересна е функцията на останалите две имена. Получава се разминаване: името Свилен означава "мек, нежен, приятен", а Милена "мила, обичаща". До любовната сцена Свилен е настоятелен, нападателен, а след нея - мек, нежен, копринен, укротен (вж. песента), т.е. в първата част на разказа има несъвпадение между семантиката на името и смисъла на поведението на неговия носител, а във втората част (която се покрива с финала) има съвпадение. В първата част Милена е мила, добра, нежна. След любовната сцена няма преки характеристики, които да ни помогнат да определим каква е героинята. Ако приложим тезата за самодивата, то във втората част Милена не е нито мила, нито добра, защото е самодива. Получава се следната схема:

Първа част
  Втора част
Свилен - не съвпада прескачането на плета + съвпада
Милена + съвпада загатнатата любовна сцена - не съвпада

Чрез анализа на останалите разкази стигаме до извода, че имената в разказите на Елин Пелин имат смислопораждаща функция. При покриване между тяхната семантика и смисъла на действията, мислите, постъпките на героите логиката в разказа е жизнеутвърждаваща, а при непокриване финалът закономерно е песимистичен. Покриване има и в случаите, когато присъстват хуморът и иронията (вж. "Задушница", "Изкушение", "Пролетна измама").

Елин Пелин е реагирал с хумор н ирония на критиките и хвалбите, отправени към неговото творчество. Единственият отговор, който е давал - "Мани, мани!" - е демонстрирал пренебрежението му. Дано авантюрата и изводите, направени върху същото това творчество, отново не предизвикат насмешливото "Мани, мани!"

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Венедиков, Ив. Медното гумно на прабългарите. С., 1983.

2. Георгиева, Ив. Българска народна митология. С., 1983.

3. Добрев, Д. "Гераците" на Елин Пелин - повест за разрушената хармония. В: Интерпретации на класически текстове от българската литература - 2. Шумен, 1993.

4. Елин Пелин. Събрани съчинения в шест тома. С., 1977.

5. Илчев, Ст. За хубави български имена на децата ни. С., 1963.

6. Илчев, Ст. Речник на личните и фамилни имена на българите. С., 1969.

7. Коларов, Р. Елин Пелин. С., 1994.

8. Коларов, Р. Литературни анализи. С., 1994.

9. Купър, Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. С., 1993.

10. Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., 1994.

11. Овчаров, Д. Български фолклор, 1991, № 1.

12. Петканова, Д. Средновековна литературна символика. С., 1994.

13. Проп, В. Я. Исторически корени на вълшебната приказка. С., 1995.

14. Проп, В. Я. Морфология на приказката. С., 1995.

15. Стойнев, Ан. Българска митология. Енциклопедичен речник. С., 1994.

16. Чернокожев, Н. Човекът, земята и змията в "Гераците". - Литературен вестник, 1993, бр. 50 / 20-27 дек.

17. Чолаков, Здр. Душата на художника. С., 1986.

18. Шевалие, Ж., А. Геербрант. Речник на символите. С., 1995.

19. Янев, С. Елин Пелин. Велико Търново, 1994.

 

 

© Милена Иванова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 1
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2001, № 2 (15)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 1.