Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТИХОТВОРЕНИЕТО "1876" И НЕГОВОТО МЯСТО В ХУДОЖЕСТВЕНОТО ЕДИНСТВО НА "ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ"

Мария Герджикова

web

Когато се говори за Вазовата "Епопея на забравените", стихотворението "1876" обикновено се премълчава и отминава или се споменава само мимоходом във връзка с това, че в него се срещат някои от ключовите понятия, синтезиращи концептуалното ядро на цикъла ("позор и слава безкрайна", наред с "геройство и срам"). По такъв начин негласно се приема, че това стихотворение не е представително за цикъла, не е типично за неговата идейнохудожествена специфика, за неговата поетика и стилистика, а вероятно се допуска, че и в художествено отношение не представя най-добре автора на "Епопеята". Всъщност подобни оценки са изказвани и експлицитно. Така Ст. Елевтеров пише: "Всички критици изтъкват, че в цикъла има и по-слаби стихотворения, а според мене две от тях: "Волов" и "1876", са далеч под равнището на останалите."1

Тук не можем, а и не е и нужно да се прави подробна защита на стихотворението "Волов" - тази прекрасна лаконична балада, която е напълно завършена в художествено отношение сама по себе си и която, заедно с това, променя емоционалния тон, внася в цикъла елегична нотка и емоционално успокоение. Така тази балада и "1876", като водят до затишие на чувството преди гръмовитите мажорни акорди на "Опълченците на Шипка", имат определено място в целия емоционален строй на "Епопеята", имат определена роля в постигането на художественото й единство.

Мисля, че повечето интерпретатори ще се съгласят, че "Волов" не е по-слабо от останалите стихотворения в "Епопеята" - то просто е различно като жанр, стил и тоналност, но е също така съвършено в своя род, както и останалите. Тук ще се спрем обаче по-подробно на най-премълчаваното стихотворение - "1876", за да се опитаме да покажем неговото място в цялостното идейно-емоционално звучене на цикъла и във връзка с това - особеностите на неговата художествена организация.

По своята тема, по идейно-емоционалното си ядро и по своята поетика стихотворението "1876" наистина стои малко особено в "Епопеята". В чисто художественооценъчен план то наистина не може да се мери с най-представителните стихотворения в цикъла, напр. с "Левски", "Защитата на Перущица" или "Опълченците на Шипка". Заедно с това обаче стихотворението "1876" има своето необходимо място в цялостното идейно-емоционално въздействие на "Епопеята" и споделя най-общите художествени особености на текстовете в този цикъл. Нещо повече, може да се каже, че именно със своята особеност в идейно-тематично, композиционно и стилово отношение и именно с известната си "невзрачност" в художественоценностно отношение това стихотворение отправя по-големи предизвикателства към интерпретатора в сравнение с по-именитите и "христоматийни" стихотворения в цикъла. Причината стихотворението "1876" да се подценява е именно в това, че не се вижда, че то е друг аспект на същата широка тема - за подема, изригването, въодушевлението във въстанието, на която са посветени и останалите текстове, а оттам - и друга страна на тази тема. Причината може би е и в нежеланието ни да си спомняме за недостойната страна на нашата история и нашия национален характер. Това обаче прави еднопосочно възприемането на Вазов. В съзнанието на читателите и дори на литературоведите позицията му, образът му се стеснява и обеднява, Вазов се превръща само в автор на възторжени оди на героизма, а се забравя, че в тези оди възпяването на подвига е противопоставено на срама и позора. А както пише Н. Георгиев: "Темата за срама в "Епопеята" е колкото противоречива, толкова и многозначна."2 Това е така, дори и да стесним темата до Априлското въстание и Освобождението.

Всъщност обаче Вазов е трезв и реалист в историко-политическите и нравствените оценки на двете страни на въстанието. В това отношение той е близък до Захари Стоянов, който е обективен историк, мемоарист, портретист, тълкувател на смисъла и значението на историческите събития и на обстоятелства, хора, характери. Чужд на предвзетосубективно ценностно моделиране дори когато говори за себе си, той е винаги с трезва преценка. Може да изглежда странно, но Вазов, възпитаник отчасти на френския романтизъм с неговите ценностно противопоставени герои, Вазов, авторът на най-разпалените героични оди, прави същата трезва оценка на събития, дела и хора, както 3. Стоянов. Неговият реализъм е природен, дошъл от живота. В "Под игото" напр. Вазов описва битови и революционни сцени, преплетени с хумор и включени в приключенски образни схеми. Трезвата преценка на поета за възможностите на въстанието е пряко изказана във финала на стихотворението "Каблешков": И с тези сили малки, и с тези средства смешни,/ и с тез глави руси, и с тез пръсти нежни,/ и с тоз възторг луди, и с тоз дребен стан/ искаха да бутнат страшний великан!

Последвалото обаче лирическо заключение, изградено едновременно върху метафора, хипербола и контраст, с които се предават общият дух на времето и преценката на поета, има друга насока: И в няколко дена, тайно и полека,/ народът порасте на няколко века!

Вазов добре вижда донкихотовщината, историческата обреченост (особено ретроспективно) на Априлското въстание, но вижда и историческия му смисъл в нравственоценностно отношение във възвръщането на достойнството на един народ.

По същия начин Вазов е реалист и в оценката в морален план на държанието на въстаниците и на целия народ при разгрома: "геройство и срам", "позори, и слава безкрайна". Слава, която изкупва позора. И толкова по-високо се извисява саможертвата на тези, които докрай не са се огънали.

Основната тема на "1876" е поражението на въстанието, падането на въстаническите крепости. Стихотворението представлява една равносметка на пораженията и паденията, които дават още по-висока цена на "слава безкрайна", която неочаквано се явява в самия край на стихотворението. По такъв начин "1876" е най-пряко свързано с основното идейно-емоционално ядро на цикъла. Всъщност "1876" е само друг аспект на същата тема, друг ценностен ракурс. Специфичното е и в жанрово-композиционно отношение, и в стилистиката, въпреки че и в този план текстът споделя редица общи черти с другите текстове в "Епопеята". Специфичният аспект в съдържателен план обаче води до друго съотношение на структурно-композиционните и стилистичните компоненти. За да се мотивира обаче всичко това, е необходимо първоначално да се спрем на някои общи идейнохудожествени особености на този цикъл, изиграл изключителна роля в оформянето на представите и понятията на българите за българската история и национална съдба. При цялото различие на теми и организация, творбите в цикъла са обединени от едни и същи структурно-композиционни подходи.

Обикновено се обособяват три композиционни части: лирическо въведение или лирически монолог на герой; повествователна част и лирическо обобщение, което носи в много случаи равносметката. Вазов изгражда отделните части - монолози, лирически встъпления, отклонения, полемики, обръщения, и в тях поглежда от различни ракурси към едни и същи явления и въпроси, като създава нови образи. Това се вижда особено ясно в лирическите встъпления. Някои от тях представляват лаконична поетическа характеристика на епохата, в която е ситуиран героят.

Да разгледаме художествената структура на стихотворението "1876", за да се опитаме да разкрием неговата художествена специфика и структура и мястото му в художественото цяло на цикъла.

Както казахме, "1876" стои малко обособено в жанрово, композиционно и стилистично отношение. Всъщност обаче и това стихотворение е в единство с останалите в цикъла. Художествената особеност на този текст е резултат на това, че и в съдържателен план се поглежда от нов аспект на темата. Темата на "1876" - това е другият аспект, втората страна на основната тема и основният проблем в цикъла: мрачната, тъмната, трагичната, позорната страна. И това стихотворение, подобно на "Кочо" и "Опълченците на Шипка", е изградено върху едно "въпреки". В композиционно отношение "1876" представлява своеобразен авторски монолог, разделен на две части. В цялото стихотворение обаче Вазов обособява три композиционни части и това не е случайно.

В "Епопеята" авторските лирически монолози се въвеждат винаги на най-подходящото място. И ако не са лирически уводи или лирически заключения, те винаги тръгват от конкретния факт, от конкретното място в повествованието, което събужда лирическия патос или лирическото обобщение равносметка. Така в стихотворението "Левски" и двата лирически монолога следват след конкретен факт. Първият: Той беше предаден..., и вторият, намиращ се в пълен паралел с него: Той биде обесен. И в двата случая анжамбманите внушават внезапността на изблика. В "Кочо" лирическият монолог се явява преди трагическата развръзка, но отново е след конкретен факт: Изведнъж видяха там зидът съборен. Когато обаче, поради спецификата на темата, в стихотворението няма конкретен събитиен разказ, поетът пак съумява да тръгне в своите лирически размисли и обобщения от конкретен факт. Така е в "Каблешков". Стихотворението представлява обобщено, сбито авторово описание и оценки - обобщен разказ за събуждането на народа. И в този текст обаче за въвеждането на обобщения разказ, описание и оценка се тръгва от конкретен повод. Първоначално - директно се започва само с обръщение: О, Каблешков, бледни! Следват описания на обстоятелствата: Тоз народ поробен/ да мисли за слава не беше способен:/ игото тежеше на неговий врат... Не е ясно дори дали това е във възприятието на Каблешков (както е в "Левски") или на автора. Тук "гледната точка" на героя и на автора се сливат. После идва: Каблешков избухна една вечер тук/ и разклати всичко като тръбен звук.

Следва пак обобщен разказ описание и оценка за събитията - вече определено на автора. Така е и в "1876". Стихотворението започва със съобщаване на събитието: Брацигово падна подир славни битви. Това е първата част на стихотворението. Тя съдържа факта, който служи като повод за размисъл, равносметка. Оттук почва своеобразен авторски монолог. И първият стих е авторска реч, но той предава събитие факт, събитие повод за размисъл, а не самия размисъл, какъвто носи авторският монолог.

Стихотворението графично е разделено на три части. Първата съдържа само съобщаване на факт, който пробужда размишления. Втората (Както вред борбата започна...) - изрежда констатации на други подобни факти и оценки, които създават общата картина на погрома. Третата част (Борбата страховита!...) представлява поетическо обобщение размисъл за смисъла на Априлското въстание. Съобщението в първата част (Брацигово падна...) звучи като поставяне на темата за погрома чрез конкретен пример. Тази част замества повествованието, което присъства в другите стихотворения от "Епопеята". В "1876" обаче в тази част само се съобщава фактът, който асоциативно предизвиква изброяването на други подобни факти и служи като повод за размисъл равносметка.

Втората част представлява изброяване на други подобни факти, на начина, по който са паднали или са се предали основните крепости на въстанието. Тя е изградена върху кратки прости изречения, съобщаващи, регистриращи почти репортерски рухването на една или друга крепост на защитниците. Двата анжамбмана спомагат на речта да се предаде характер на краткост, лапидарност. Сухо изреждане на факти: дадена констатация завършва в средата на стиха и веднага започва съобщението за нов факт: Копривщица легна при първата бура,/ топът черешови не спаси Клисура/ с високите урви; бледната зора/ видя в кръв и пламък Средната гора. Така регистрацията на даден факт приключва в средата на даден стих и оттам започва съобщение за друг такъв факт. Това е почти репортерски стил, който съобщава за събитията, основан върху лаконизьм, с който делово се съобщава за новите факти на поражението.

Втората част съдържа изброяването и размисъл равносметка за другите случаи на измени, позор, падения, поражения и погром. Те са предадени обаче без силна субективна оцветеност, толкова характерна иначе за стилистиката на целия цикъл. Поетът просто прави констатации, макар и лични: Батак се предаде, уви, пълзешком,/... /Панагюрци храбри след десет дни горди/ откриха вратите на мръсните орди.

Събития, подобни на конкретния факт в началото на стихотворението се представят заедно със събития, извиквани по асоциация с него. Вазов обаче не ги нарежда в синтактичен паралелизъм и в градация - едно от предпочитаните изразни средства в "Епопеята". Градацията е една от стилистичните фигури в цикъла, която спомага най-много за засилване на емоционалното напрежение. Тя присъства навсякъде, дори при описание на пораженията. Срв. например в "Братя Жекови": Защото страхът е бездушен и слеп,/ на малките души - съветник свиреп/... /И човек от него е жълт като смин./ И бащата сочи скрития си син,/ и майката пуща детето на друма/кат бяга и тихо: "Олекна ми" - дума/ и не сеща трепет, ни любов, ни жал,/ защото душа й страх е завладял.

В "1876" няма подобни градации. Присъстват само констатации - изреждане на факти със слаба емоционална оцветеност на речта: Копривщица легна при първата бура,/ топът черешови не спаси Клисура/ с високите урви: бледната зора/ видя в кръв и пламък Средната гора. Само един анжамбман тук носи тон на размисъл. Идват обаче асоциации със смъртта на героите и отново се появяват обикнатите от Вазов контрасти, които също са основно изразно средство в "Епопеята": Каблешков - героят, таз душа вулкан,/ биде фанат пленник чрез един аркан/ от селяни прости, и лъвът Бенковски,/ туй смешение странно на Левски с Раковски,/ загина юнашки въз една река/ издаден не казвам от чия ръка,/ защото срамът ми изгаря челото...

Вазов е неизчерпаем в избора на стилистични фигури, когато говори за героичната смърт. Многоточието в края оставя чувството за замлъкване от срама, от това, че подобни факти са много и че поетът не може и не иска да ги изброява. Това личи и в първите два стиха на втората част: Както вред, борбата почена с молитви,/ с надежда и песни и свърши с погром.

Въодушевлението в началото на борбата и трагичният й завършек са събрани в два антонимни глагола ("почена" и "свърши"), придружени със съществителни. В първия случай на подема е налице градация от три съществителни имена - макар и с два предлога с - градация на надеждата и вярата. В контраст с това във втория, когато става въпрос за погрома, има само едно съществително - свърши с погром. То звучи кратко и ударно. И така поетът внушава цялата сила и внезапност на настъпилия погром.

Третата част на авторския монолог е съставена вече от обобщения и преценки на падението и за значението на въстанието. Вазов, за да направи характеристиките на погрома, не търси поетични синоними на разговорните оценки: Борба страховита! в която числото/ надви на възторга - таз плява, тоз дим!

Следват кратко изказани констатации, които носят разбиране на причините: Ударът бе тежък и неотразим./ Бунтът се удави в паника ужасна,/ де всичко високо падна и угасна./ Инстинктът на роба обади се пак.

Констатациите са предадени с кратки изречения, включващи един, два или три стиха. Няма ги дългите синтактични периоди и вградените в тях градации, които в другите стихотворения от "Епопеята" предават на едни места възторга и патоса, на други - гнева и възмущението, на трети - динамиката и напрежението. При кратките констатации в "1876" само някъде се появяват обичайните синтактични паралелизми, които не изграждат обаче градации: Инстинктът на роба обади се пак/ със всичкий си ужас, със всичкий си мрак.

Всички стихотворения в "Епопеята" завършват със заключителна част, която обикновено е и графично отделена. Тя синтезира основния поетически смисъл на творбата, основното смислово-емоционално внушение. Събира като във фокус различните мотиви, различните страни на основното смислово-емоционално звучене. Често тези поетически заключения завършват със заключителна поанта, която резюмира идейно-емоционалното съдържание и на заключителната част, и на цялото стихотворение и обикновено представлява връх в патоса на произведението. Разбира се, и тук Вазов не превръща този начин на изграждане на композицията в шаблон. Както стана дума по-рано, единството на стихотворенията от "Епопеята" се основава на това, че навсякъде са налице едни и същи композиционни компоненти, но намиращи се често в различни съотношения според спецификата на творбата. Така е и при разглежданите поетически части, където поантата може да се подготвя от сравнително дълго поетическо заключение, поетическо обобщение, но може и да се яви внезапно. Така е в "Братя Жекови", докато в стихотворението "Левски" поетическото заключение представлява дълга ода на героичната смърт на бесилото, която е връх на патоса в стихотворението. В "Опълченците на Шипка" поетическото заключение води до мисълта за славата през вековете, защото в това стихотворение не би могло да има по-висок патос от този, който вече е постигнат при описанието на върховния миг на битката. Затова във финала е погледнато от дистанцията във времето и тържествено спокойното заключение за вечната слава събира в едно много от мотивите на цялото стихотворение. "Кочо" завършва с упрек към Бога, но и косвено води до това, отново да се почувстват върховната саможертва и върховната историческа несправедливост. В "Каблешков" финалът резюмира смисъла на историческото движение в противопоставеност с предходните стихове. Финалът на стихотворението "Раковски" е лирическо обобщение извод за смисъла на историческата мисия на Раковски. Така е и в стихотворението "Паисий". В "Братя Жекови" финалните два стиха са баладичен завършек, който носи идеята за саможертвата им.

В "1876" отделната последна графическа част вече представлява поетическо обобщение. Преди това се изреждат лаконични съобщения на факти, а тази предходна част (Борба страховита...) има характер на Вазовите поетически обобщения. Пак е налице повествователна част, но вече са направени и оценки. Всеки порив се срива, проявяват се всички най-лоши черти на човека. Това е темата за срама, която в "Епопеята" е многократно повтаряна, но тук е видяна в по-различен ракурс. В това заключение обаче има и едно ново заключение - истинското заключение на творбата. Преди това има и обобщения, и оценки на фактите, но все пак те са преки размисли върху фактите на поражението, на погрома и падението. А сега започва едно обобщение за историческото значение на събитието, за големия исторически и морален смисъл, за ролята, която ще играе то в националното съзнание през идните исторически периоди. Така в заключението (Борба страховита...) се оформя една втора част (И тази епоха на кръв и на плам...), която е истинското поетическо заключение на стихотворението. Тази втора част се противопоставя на всички композиционни части и на целия досегашен текст на стихотворението. Тя се противопоставя и на първата част на поетическото заключение във всяко отношение, защото събитието вече се оценява не от гледна точка на конкретния момент, а от гледна точка на непреходното му значение в българската история. Тя се противопоставя и на целия досегашен текст, и на първата част на заключението и по своя синтактичен строеж. Тази втора част в заключението представлява единствената сложна синтактична цялост - единственото сложно разгърнато изречение: И тази епоха на кръв и на плам/ през всички епохи и през вековете/ ужасна и мрачна в хаоса ще свети,/ растяща всечасно в по-голям размер,/ и ще фърля вечно като облак чер,/ въз нашта история една сянка тайна/ от кръв и позори и слава безкрайна.

Първата част на заключението, също както и предходната част на стихотворението, се изгражда от прости и кратки изречения. Те отговарят на един стих или на едно двустишие и само последното изречение на тази част е по-разгърнато и отговаря на три стиха. По такъв начин тази част, от една страна, се отнася към заключението, защото вече съдържа обобщения, но, от друга страна, по своята стилистика тя има общи черти и с предходната част. Едва във втората част на заключението, т.е. в истинското поетическо заключение, се явява една дълга и усложнена синтактична цялост, едно голямо сложно изречение, в което двете прости изречения са силно разширени, като и редица техни части са силно разширени. Така епохата, за която говори поетът, е епоха "на кръв и на плам". Тя ще свети в хаоса "ужасна и мрачна", тя "ще свети, растяща всечасно в по-голям размер". Съответно тази част е противопоставена на предходните части и по морфологичните си форми - така във всички предходни части сказуемото е изразено чрез аорист (минало свършено време) от свършен вид (падна, почена, се предаде, легна и т.н., и т.н.). Не прави изключение и първата част на поетическото заключение, където отново има такива форми (надви, се удави, падна, обади се). И единствено във втората част на заключението се явяват глаголи в бъдеще време от несвършен вид (ще свети, ще фърля), които отговарят на новия ракурс в художественото време на творбата - ракурсът на бъдещите епохи, от които ще се оценява вечното и истинското значение на Априлското въстание за националната история и националния дух. Това значение, което не се вижда от късо разстояние, от потопеността в събитията, но което поетът по-прозорливо от историци и философи съзира през облака чер на водовъртежа на събитието.

Втората част на заключението обаче - същинското заключение - не е отделена графически (а, както се каза, у Вазов обикновено поетическите заключения са графически обособени). В "1876" втората част не се противопоставя на първата част на заключението и чрез т.нар. междуизреченски (междуфразови) връзки. Напротив, тази част започва със съединителен съюз и (а не например с противопоставителен съюз но) сякаш е не смислово, емоционално и композиционно противопоставяне на предходната (първата) част, а е естественото й продължение. Освен това от гледна точка на стиховата организация разглежданата част не започва с ново двустишие - тя започва от втория стих на едно двустишие, скрепено с римите "срам" и "плам". Това е така, защото идейно-емоционалният смисъл на творбата е именно в това, да покаже противоречивия характер на събитието - това, че епопеята е пълна с "геройство и срам", но и нещо повече - да покаже, че в ракурса на дистанцията на времето, в ракурса на историческото значение на събитието за бъдещите епохи и за българския национален дух все повече ще се откроява славата "безкрайна" на това драматично и героично събитие, за да покаже, че в историческата и моралната рекапитулация устремът към свобода ще доминира над робските падения, светлото начало ще триумфира над трагедията, породена от нея, за да покаже, че в човешката история героизмът и идеализмът никога не са напразни и стойността им се увеличава с всеки нов ден, с всяка година и с всеки век.

Цялата синтактична конструкция с неравномерно разширени части на изреченията, със своята синтактична небалансираност и заедно с това голяма изразителност също внушава това противоречие и това надигане на триумфа от трагедията на конкретните обстоятелства. Образите също са в унисон с това основно звучене, те също предават това трагично противоречие и неговото превъзмогване. Епохата на Априлското въстание е епоха на кръв и на плам. Тя е ужасна и мрачна, но заедно с това и в противоречие с това тя в хаоса ще свети (при това ужасна и мрачна не са просто определения на съществителното епоха, а са сказуемни определения към глагола ще свети, чрез което много изразително се подчертава смесицата на мрачното и светлото начало в събитията. Успоредно с това се правят все по-изразителни внушения за историческото значение на събитията за бъдещите епохи в българската история и за българското национално съзнание. Тази епоха ще свети през всичките епохи и през вековете, тя ще свети растяща всечасно в по-голям размер, тя ще хвърля вечно своето отражение върху българската история. Явяват се нови образи, които отново внушават и подчертават противоречието, за което става дума, в тази епоха, която ще има такова голямо отражение върху българската история и която ще свети през вековете, ще хвърля това отражение като облак чер. Този облак чер обаче няма да хвърля върху българската история просто една тъмна и мрачна сянка, а ще хвърля, по думите на поета, една сянка тайна, в която се съдържат поражението, но и великият триумф и великото морално вдъхновение за българската нация. Осъзнаването на това драматично историческо събитие като историческо тайнство, разгадаването на това тайнство - раждането на един освободен народ - е и голямото прозрение на поета, който в своя патос успява да се издигне над непосредственото възприемане на съвременниците, над объркаността на събитията и дори над обобщенията на историци и философи. И накрая идва заключителната поанта - от този тип поанти, които се състоят от няколко стиха и които често се срещат в края на заключителната част на стихотворенията от "Епопеята". В "1876" тази поанта се състои от един-единствен стих, който приключва разширеното и усложнено сложно изречение: от кръв и позори и слава безкрайна. Кървавата епоха ще фърля вечно като облак чер върху българската земя една сянка тайна/ от кръв и позори и слава безкрайна. В синтактично и стилистично отношение последният стих представлява градация, но необикновено построена и необикновено изразителна. Основният мотив на тази градация е добре познат от "Епопеята": от една страна - позорът, и, от друга - слава безкрайна. Тук обаче той е поднесен по един нов начин, с друго акцентиране върху двете страни на събитието, което води до оптимистично звучене. Така в "Кочо" двете крайности, за които се говори, двете страни на историческото събитие са представени чрез израза геройство и срам, който съдържа съединителна връзка. В случая не съществува доминация на едното начало над другото. В "Опълченците на Шипка" има противопоставяния на двете начала, доминация на едното над другото и превъзмогване на срама и позора чрез подвига на опълченците. Там това "обаче" е изразено чрез една много разгъната риторика в дългата встъпителна част. Тя иска да внуши, че подвигът на опълченците изкупва и измива срама и позора.

В "1876" същият мотив се поднася по много различен начин, защото основният патос е моралната стойност на събитието от гледна точка на бъдещето, от гледна точка на значението му за българската история и българския национален дух. Този основен патос е изразен тук по изключително силен и необикновен начин. Фактически в последния стих в основата на изказването е налице противопоставителна връзка (подразбира се: от кръв и позор, но и от слава безкрайна). Вместо противопоставителна връзка в последния стих по парадоксален начин се явява съединителна връзка и това, което би трябвало да бъде антитеза, се явява като последен член на една нарастваща верига на натрупващите се свойства - климакс. Едва ли в най-подробните ръководства по стилистика и риторика може да се намери определение на подобна стилистична фигура (нещо повече - тя едва ли е позната). Тя би могла да се определи като оксиморон или като парадокс, но това би било твърде общо и неточно. По-точно е да се каже, че тук е налице антитеза, скрита в градацията, налице е парадоксална градация. Фактически тук има "синтактична метафора". При последния член на синтактичната конструкция противопоставителната връзка се заменя със съединителна, което превръща противопоставянето на третия член на първите два члена в тричленна градация, сякаш имаме три все по-високи степени на едно и също основно свойство. По този начин обаче Вазов постига изключителен художествен ефект. Това е една от най-силните поанти в "Епопеята". В този заключителен стих поетът отново обобщава и резюмира това, което е внушавал в цялата заключителна част: доминацията на основния положителен исторически и морален смисъл на събитията за следващите епохи в българската история, открояването на моралната саможертва над падението и позора, неотразимата и все по-нарастваща сила на светлата страна. Всичко това е внушавано и в предходните части на стихотворението "1876". В поантата обаче поетът е синтезирал това в един-единствен стих, в една парадоксална градация, която събира като във фокус цялото смислово-емоционално внушение на това стихотворение.

В светлината на спецификата на цикличната организация и на композиционния строеж на цялостния цикъл се вижда колко неверни са оценките на някои литератори, а и донякъде и на масовото възприемане за това, че стихотворението "1876" е много по-слабо в художествено отношение спрямо най-известните и ценени стихотворения в "Епопеята". Всъщност "1876" си има своето място в художественото единство на цикъла. То не трябва да бъде оценявано откъснато от цялото. То е едно стихотворение, в което доминират размисълът и обобщената оценка на събитията, поради което по своята художествена специфика то доста се различава от другите стихотворения в "Епопеята". Независимо от това обаче, "1876" е стихотворение, което се включва в стилистиката на целия цикъл, защото, както се каза, има същите композиционни компоненти, макар и те да присъстват в съотношение, променено до неузнаваемост. В "1876" обаче те се явяват в коренно различно съотношение, защото, както вече се каза, то е стихотворение размисъл и обобщение за епохата преди да прозвучат кратките и тъжни нотки на "Волов" и преди да екнат патетичните, героични и тържествени акорди на "Опълченците на Шипка". Както в една разгърната музикална форма има различни части: интродукция, развитие на мотивите; може да има героично-патетични части; може да има части, които изразяват лирически размисъл и известно отстъпление от основния тон, след което отново да прозвучат водещите мотиви и да завършат с патоса на финала, така и в цикъла "Епопея на забравените" има различни части. В този смисъл "1876" заема донякъде подчинена роля в композицията на целия цикъл. За разлика от други стихотворения, като "Левски", "Кочо",,Раковски", "Опълченците на Шипка", които по-директно предават основния патос и притежават по-голяма композиционна самостоятелност, то не може да прозвучи достатъчно силно, откъснато от цялостната композиция на цикъла. В рамките на своята роля обаче в цялостната композиция на цикъла "1876" е също толкова съвършено като поетическо произведение, колкото и най-добрите произведения от "Епопеята". Нещо повече, ако не се забравя напълно фонът, на който съществува, ако не се откъсва напълно от смислово-емоционалната атмосфера, в която живее, дори когато го разглеждаме само за себе си, то се оказва също толкова съвършено поетическо произведение, колкото и най-добрите стихотворения в "Епопея на забравените".

 

БЕЛЕЖКИ

1. Елевтеров, Ст. За единството на цикъла "Епопея на забравените". В: Иван Вазов. Колоквиум "Проблеми на българската литература". С., 1987, с. 55. [обратно]

2. Георгиев, Н. От Хилендар до Шипка. В: Анализационни наблюдения. Шумен, 1993, с. 67. [обратно]

 

 

© Мария Герджикова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 6
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2001, № 11 (24)

Други публикации:
Български език и литература,2000, № 6.