ОТ ГРОБА ДО ГРОБА

Момчил Цонев

web

“Всъщност, няма никаква голяма история зад този филм. Разказвах на Мики (филмовия продуцент Янец Бургер) за хората, които пишат и произнасят речи на погребения, и той ми каза, че това е добра идея за филм. Тогава реших да заснема комедия. Е, филмът не стана точно комедия” (режисьорът Ян Цвиткович)

Перо говори на гроба на всеки умрял в малкото си словенско село. После пие с най-добрия си приятел Шуки в местното кръчме. Говорят за жените и за смъртта. Шуки иска да умре красиво, да го погребат с неговата бяла кола (не помня марки автомобили, но неговата е като онези малки вселени Wolkswagen “костенурка”) и с някоя цветна риза (в никакъв случай черен костюм), а Перо да приказва на гроба му. Не си обърнал календара, казват двамата на дебелия кръчмар. На новата страница има нова гола жена. Предишната беше по-хубава, казват Перо и Шуки. Кръчмарят оглежда изпитателно календара. Прави сте, казва им той. И обръща на предишната страница с по-хубавата гола жена и по-старата дата.

“Детето, лудата жена и възрастният мъж запазват от началото до края изключителната чистота на душата си в света, в който живеят. И затова те преминават през този живот така, сякаш идват от отвъдния свят. Ако трябва да се изразя по-поетично - всъщност, това е и причината те да бъдат своеобразна връзка между този свят и Бога” (Ян Цвиткович)

Сестрата на Перо Вилма отглежда сама малкия си син, докато мъжът й се връща от време на време у тях, за да я разголи набързо в кухнята. Бащата на Перо, Дедо, прави опит след опит да се самоубие, откакто съпругата му е умряла. Когато е в добро настроение на духа, Дедо стреля по птичките в градината с въздушната си пушка.

Сестрата на Перо, Ида, е красива, няма и донякъде луда.

“Докато правех “От гроб до гроб”, аз проникнах в смисъла на филма, всъщност - в смисъла на всяко произведение на изкуството. Преживях нещо необикновено, някои биха го нарекли мистично. Това, което се случва, е, че в един момент човек изпитва възхитително просветление и всичко придобива кристална яснота. Това чувство е колкото физически осезаемо, толкова и душевно. Дълбочината на това преживяване, поразителната сила на чувството променя изцяло светогледа на човека. Започваш да възприемаш живота по различен начин, съвършено нови неща влизат във фокуса на вниманието ти. Придобиваш ясна представа за важните и за незначителните неща” (Ян Цвиткович)

Текст на тема “Защо постоянно искам да се самоубия?”. Лентата е вербувала някакъв местен доктор да мъчи Дедо, да го разпитва какво чувства (а Дедо мълчи), да го кара да пише вкъщи (а Дедо седи на масата пред празния лист хартия... мълчи), да чака през ден посещенията на Дедо, Перо и Шуки, да разбере защо постоянно някой иска да се самоубие. Защо Дедо мери височината на гардероба в стаята си, определя докъде ще стигне, ако падне, после ляга на пода и бутва гардероба с надеждата да премаже най-малко главата му, но гардеробът, по дяволите, се удря в табуретката и Дедо остава невредим. Защо Дедо се качва на дървото в двора посред нощ, за да се беси. Защо си слага примката на врата и скача. А пада на твърдата земя необесен, тъй като е забравил да върже въжето на някой клон.

“Това е история за споделената близост. Единственото, което искам да постигна с този филм, е част от хората, които го гледат, да усетят неговата интимност така, сякаш тя е част от собствения им живот. Идеята на “От гроб до гроб” е нито да казва, нито да обяснява, да одобрява или да не одобрява. Затова и от зрителите не се очаква да го оценяват, а просто да го гледат. Нещата съществуват сами по себе си и сами за себе си. Иска ми се хората да почувстват смисъла на съществуването, който няма нужда от оценки или присъди. Все пак, някой може да опита и да се потопи в тайната на неговия смисъл” (Ян Цвиткович)

Перо е писател на смъртта и неговото работно място са гробищата. Равна, слънчева поляна, разположена до лозовите полета на селото. Работи по няколко минути на ден, в онова парче време между смъртта и погребението, когато ковчегът е още на земята, близките на починалия са го наобиколили, а Перо говори за живота му. После ковчегът бавно влиза в земята и Перо отива в кръчмата или при Рената. Рената е красиво момиче и такъв неземен човек като Перо (който си има приказката с мъртвите) сякаш не е за нея. Пред него се преструва, че обича асистенти, които говорят с думи като “диапазон” или “евентуално”, или пък местни мъже с лондонски акцент. Но Перо е оптимист и порицава диапазона на асистентите в надгробните си слова, защото истинските мъже (като поредния в ковчега) никога не са казвали “евентуално”. Няма и да кажат, триумфално завършва Перо своята история за умрелия. Перо е оптимист и когато лентата воайорства в спалнята му, където той се учи от касета на лондонски акцент... А Рената наистина го обича. По оня мълчалив поглед между двамата лентата иска да ни го подскаже. Но Рената разбира любовта евентуално в диапазона да я бият по краката и гърба, защото само така се възбужда. Но за Перо това не е история за споделената близост. Това е било и вече не е история за споделената близост, както само една постюгославска лента може абсурдно да разбира (и да прави) комедията, която вече не е комедия.

Reload: “това е история за споделената близост”. Перо се връща при другата своя близост. При надгробната литература, която е единственото изкуство в това малко село на края на Западните Балкани, на края на Балканите всъщност. Перо се връща при другата своя близост, при Дедо със счупената ръка, който вече не иска да се самоубие, защото е намерил една самотна вдовица, с която може да виси от кулата на местната църква, да бъде в небето, без да мисли вече как да бъде в земята. Перо се връща при другата своя близост, при Шуки и Ида, които мълчаливо се обичат.

“Всъщност, сега правя всичко, каквото мога, за да умра като спокоен, щастлив и удовлетворен човек... Животът и смъртта са части от едно цяло. Нужно е мистично преживяване, за да се проумее, че Земята, хората и вселената са едно и също нещо... Щом човек осъзнае това, той няма да противопоставя смъртта на живота. Те вървят заедно, ръка за ръка. Те си принадлежат един на друг” (Ян Цвиткович)

Фрагментите на света живот-смърт се събират в лентата (и в текстовостта-тук), когато нямата Ида е нападната от тримата сладострастници на селото. Ида бяга през полето с лозя, през пътищата, докато е настигната и отвлечена. Ида е прикована като Исус с пирони в ръцете, в глуха барака. (“Опитах се да прочета Библията, но не можах. Тази сцена не беше замислена с библейски подтекст. Не съм възнамерявал въобще да я има. Просто изникна пред мен. Навярно тези изключително силни образи могат да бъдат открити в подсъзнанието на всеки човек. След прожекцията в Кан една жена ме попита дали някога съм бил на психоаналитик. Възприех го като странен, но неповторим, комплимент”, Ян Цвиткович). Ида е изнасилена от тримата сладострастници и захвърлена край дома на Шуки. (“Какъв е смисълът на садистичната сексуална сцена във филма? И аз нямам никакво рационално обяснение за нея. Просто я написах. Всъщност, за мен това не е неприемлива форма на поведение или акт на отчаяние. Повечето хора крият в себе си такива крайности, но никога не успяват да ги изразят. Очарован съм от хората, които могат да го направят. Те ме интересуват. Разбира се, че не одобрявам извършването на престъпления, но е съвсем нормално, че се случва”, Ян Цвиткович).

С бясна скорост бялата малка вселена на Шуки се движи по пътя към кръчмата, към онези трима сладострастници, за да види лентата как кръвта им свидетелства за отмъщението на Шуки. Дебелият кръчмар е онемял. След смъртта на тримата Шуки катастрофира.

“Само ако търси вдъхновение дълбоко в себе си и ако създава чрез душата си, човек може да открие своя собствен смисъл. Но това, което наистина е прекрасно, е нещо друго. Докато пиша или снимам филм, аз осъзнавам колко е различна моята личност от това, което съм аз за останалия свят. Да се живее с това е едновременно прекрасно, но и трудно. Колкото повече си създаваш свой собствен свят, толкова по-трудно става да се живее в реалния свят. Може би един ден ще успея да съединя отново тези два свята вътре в мен. Вероятно смъртта ще бъде идеалният момент за това. Все още не съм убеден със сигурност, дали мога и, най-важното, дали имам волята да го направя. Или дори по-добре да кажа, дали ще имам възможността да го направя” (Ян Цвиткович)

Багерът е изкопал невъобразимо голям човешки гроб, в който мъжете от селото бавно спускат малката бяла кола вселена на Шуки. И той е вътре - непокътнат от обикновената смърт, в която другите хора се стараят да изглеждат красиво-живописни, пременени в новите си официални дрехи. На предната седалка, Шуки е с най-обикновени дрехи. И Перо мълчи на погребението, за първи път от толкова време не прави своята реална литература. (“Възнамерявах да напиша тази реч, но не можах и просто оставих сцената такава, каквато е”, Ян Цвиткович).Пръстта засипва бялата кола и вътре бавно пада мрак, от който изскача лудата Ида и прегръща Шуки. Целува го и остава с него, докато и последната пръст отнема последната светлина от малката бяла вселена, в която са се зазидали двамата. После комедията, която вече не е комедия, свършва и открива себе си, открива онова постюгославско кино, което от години прави своите филми на абсурда.

“В този момент нямам много планове за бъдещето. Преживях изключително разрушителен период от живота си и сега се чувствам напълно изчерпан вътрешно. Е, пиша поезия от време на време” (Ян Цвиткович)

Цитатите в текста са по интервюто на Ника Бохинк с режисьора Ян Цвиткович. Превод от английски: Момчил Цонев.

© Момчил Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2006, № 3 (76)