НОВОТО ЕВРОПЕЙСКО КИНО СПОРЕД 14-ТИЯ ФЕСТИВАЛ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ КОПРОДУКЦИИ 2009

Момчил Цонев

web

Лудите, лудите, те да са живи

Нещо лудо се случва в европейското кино. Лудите му се случват. Все по-често в кинотъмното се наблюдаваме втренчено с откровено луди хора. Европейските ленти са се пристрастили към дисекцията/разказването на/за хора отвъд нормалността, които живеят в режим „ексцесия”. Фестивалът на европейските копродукции беше открит с филма на полския режисьор Йежи Сколимовски „Четири нощи с Анна” (Полша/Франция, 2008). Главният герой (флегматичен темперамент) Леон е общ работник в болницата на малък полски град, където работи и медицинската сестра Анна от заглавието. Четирите нощи не са времетраенето на филма (4х8=32 часа), не са и четири любовни/сексуални срещи (лентата не е романтична драма/комедия или „биологичен” филм). Леон има психически проблеми с общуването и не води редовен сексуален живот.

"Четири нощи с Анна", Полша/Франция, 2008, реж. Йежи Сколимовски

Четирите нощи с Анна, представени схематично: работният ден свършва - стъмнява се - Леон излиза от вкъщи - Леон влиза в стаята на спящата Анна през отворения прозорец - Леон наблюдава Анна мълчаливо - Леон съобщава на баба си (по-скоро на гроба й), че вече си има приятелка

В основната програма на Фестивала на европейските копродукции присъстваше и филмът на Лоран Ашар (Франция/Белгия, 2006), където ненормалността участва още в заглавието - „Последният луд”. Отново четири - баща, майка и двама сина, са членовете на френско фермерско семейство. Психически неуравновесената майка стои заключена в тъмната си стая на втория етаж на къщата. По-големият син е артистична личност в депресия - пишел е много добри стихове, а никой не е вярвал, че са негови. Смъртта си е негова, провесена на бесилка в плевнята. Малкият син стои мълчаливо встрани - интровертна личност, дори меланхолична (като темперамент). Малкият син е това европейско кино - „бавното” кино, което изследва патологичното, ексцесиите в човешкото поведение и психика, но е лишено от ексцесии на техническо, визуално ниво. Малкият син е това европейско кино, което филмира движенията на малкия човек в света, човекът от социалната/образователната/културната/професионалната долница, който се движи по ръба, дори отвъд нормалността. Тук не се среща великата лудост на границата с гениалността, тези нови европейски филми отбягват големия, историческия човек - важни са незабележимите хора, които няма да променят света исторически, но може би биха го спрели. С изстрел. Един за бащата и един за... майката, която в този слънчев ден чудодейно се излекува от ненормалността си и за първи път излиза извън стаята си. Малкият син застрелва родителите си, а лицето му е все така безизразно, меланхолично, безчувствено...

Но това не е „последният луд (филм)”. Има нещо перверзно, аморално, ненормално в освобождението на четиринадесетгодишната Хаят за щастлив живот. Малкото момиче живее в барака край Босфора с баща си и болния си дядо, страдащ от остри пристъпи на задух. Отново мълчаливо дете, буквално малък човек. Една вечер баща й не се прибира вкъщи, тъй като е заловен от полицията. Никой не съобщава на дядото и Хаят къде е бащата. На следващия ден, въпреки отчаяните молби на дядото, Хаят напуска бараката и не му дава нова бутилка с кислород за дишане. Агонизиращият възрастен човек се строполява на земята, пълзи, вика, а Хаят заключва вратата, той чука по стъклото с последни сили, кашля, задъхва се. Логично е да умира, някъде зад кадър. Хаят е вцепенено безучастна. Докато не среща някакво момче, футболен запалянко, лицето му намацано в цветовете на любимия отбор. Качват се в моторната лодка, излизат от канала в морето, слънцето грее високо, морето е приветливо синьо, Хаят е щастлива, щастливо намацала лицето си в червено (с червило), усмихва се (дали пък не за първи път в живота си на филмов персонаж), усмихва се и момчето. Край, финални надписи.

Румънските оператори стачкуват

Програмата с документални филми на Фестивала на европейските копродукции включваше три чуждестранни ленти. „Константин и Елена” (Румъния/Испания, 2008, реж. Андрей Даскалеску) можеше да бъде увлекателно социо-културно изследване за живота на възрастна румънска двойка от село. За съжаление камерата май не си знаеше мястото, или по-точно знаеше си едно и също място и не се мръдна оттам. Да не би да са снимали с неподвижна охранителна камера? Или румънските оператори са стачкували и камерата се е оправяла сама, както може, колкото може... Почти никакви близки планове. Ужасно осветление, благодарение на което често възрастната двойка беше в сянка.

БАМ в главата

Но пък „БАМ” (Финландия/Русия, 2008, реж. Юони Хилтунен) беше свеж удар (бам-бам-бам) в главите на зрителите. Най-оптимистичното нещо се случи на новото европейско кино в Сибир (извън географските предели на Европа - б.а.), в архивни съветски кадри от 70-80-те години. По проект на Леонид Брежнев през 1974 г. започва десетгодишен строеж (две петилетки) на Байкало-Амурската магистрала (БАМ) - железопътна линия от над 3 500 км в южната част на Сибир. Две комсомолски бригади започват строежа от двата противоположни начални пункта и се съревновават да се съберат, колкото се може по-бързо. Филмови екипи заснимат работата по линията, бригадирите участват в телевизионни предавания. Тридесет години по-късно „БАМ” съчетава архивния материал със съвременни кадри за съдбата на линията, работниците, новите градове, които са били създадени по време на големия проект на Съветския съюз.

"БАМ", Финландия/Русия, 2008, реж. Юони Хилтунен

Третата чуждестранна лента „Марсела” (Чехия, 2006, реж. Хелена Тржещикова) е отчайваща. Но не заради стачка на чешкия технически екип. Историята е отчайваща. Филмът започва с архивни кадри отпреди 25 години - брака на главния персонаж Марсела, раждането на двете й деца, развода, трудните години на самотна майка... Малкият син е умствено недоразвит - както видяхме, малкият/„малкият” човек с психични отклонения е лайтмотив в новото европейско игрално кино, но тук става дума за друго кино и друг режисьор, действителността. Голямата дъщеря, подобно на майка си Марсела, сякаш е прототип на онези интровертни, меланхолични или флегматични (като темперамент) личности, които населяват фикционалните истории. В края на филма дъщерята умира при неизяснени обстоятелства. Тъй като първоначално тази история се излъчва като телевизионна поредица, пълнометражната документална версия включва и етапа след смъртта на дъщерята, когато зрителите се опитват да се свържат с Марсела и да й помогнат. Но Марсела е... отчаяна. Няма друга дума. Зрителят е отчаян. Действителността сякаш е пожелала да превърне Марсела и семейството й в трагични персонажи и перверзно се е намесила в живота им, за да бъде филмиран в духа на онези нови европейски филми за „последните луди”.

Другите

Новите европейски филми сякаш рядко се интересуват от историческата тематика. Новият филм на Сърджан Драгоевич обаче се връща към балканското минало. Тук пада една нова желязна завеса, една нова стена между две кинофилософии - западното кино обича да изследва проблемите на човешката душа, отклоненията й от нормалното, докато балканското кино често се прехласва по проблемите на историческата душа, съдбата на народите... „Свети Георги убива змея” (Сърбия/Босна и Херцеговина/България, 2009) представя периода на Балканските войни и Първата световна война. Филмът е изключително добра 35-милиметрова история, в която никой от техническия екип не е стачкувал. Доколкото и тук се наблюдава интерес към лудостта, той е положен в конкретна историческа рамка. Може би именно тази документалност (филмът е вдъхновен от действителен случай) оголва лудостта и тя просиява. Синопсис: докато физически „валидните” мъже се бият на фронта, военноинвалидите съблазняват техните жени. Слуховете достигат фронта и сръбското командване решава да мобилизира и инвалидите-любовници. В отчаяна и неразумна атака срещу войските на Австро-Унгария едноръки, еднокраки, с патерици, с бастуни, слепи и здрави загиват и оставят след себе си само оплакващите ги жени. Въпреки че „Свети Георги убива змея” е изключително добър филм, балканското кино (особено славянската част от него) заслужава да експериментира повече в разказването на истории, лишени от историчност. Един смел авангардист би направил римейк на тази или която и да е друга лента, ампутирайки историческия контекст и оставяйки човека на самия себе си. Нека видим силата на самия човек.

"Свети Георги убива змея", Сърбия/Босна и Херцеговина/България, 2009, реж. Сърджан Драгоевич

Французите са произвели поредния представител на онова фриволно, лекомислено кино, чиято комедийност доскучава вместо да забавлява. „Веселата вдовица” (Франция, 2007, реж. Изабел Мергол) представя традиционен любовен триъгълник, в който обаче единият „ъгъл” - съпругът, катастрофира и умира. И вдовицата му трябва да скърби за непрежалимата загуба, но всъщност тя се чувства прекрасно, щастлива е, защото вече може да обича свободно любовника си. За съжаление, само на нея й е весело от този филм. За Бога, братя французи, спрете този геноцид срещу киноманите и забравете за жанра комедия!

© Момчил Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2009, № 6 (115)