КРИМКАТА НЕ Е ТОВА, КОЕТО БЕШЕ

(“Прекършени цветя”)

Момчил Цонев

web

Каменното апатично лице на Бил Мъри в ролята на Дон Джонстън: явно комичността не е само в чудовищната подвижност на лицето и смешните гримаси. Все още неженен, със сребро в косите и злато в джоба, Дон живее на ръба на американската нирвана. Компютърният бизнес му е докарал добри пари и това, което му остава, е да гледа филмчета за Дон Жуан по някоя тамошна кабеларка и да навестява съседа си за по чаша кафе (може и за вечеря).

И щото, моля ви се, това не ви е репортаж за провинциалния живот в Америка, а по американските входни врати има някакви дупки за кореспонденцията... та само поради това камерата улавя влизането на загадъчно розово писмо. Без подател и без адрес за обратна кореспонденция. Кримката се заформя: някъде по ъглите може би вече дебне труп и чака триумфалното си появяване на сцената. Леко разочарование: Дон (“Жуан”) Джонстън яко е палувал на младини. Двадесетина години след като е забил поредното гадже, той получава розово писмо. Сюжетът: мили, имаш син...

И к`во пък? Нирваната на Дон е пълна, но не така мисли неговият съсед Уинстън (а може би и продуцентът на филма, който неистово стене: “Искам интрига, по дяволите!”). Време е на филмовата лента да се раздвижи и някой в стил Шерлок Холмс. Окото на Уинстън подробно изследва през лупа почерка на мистериозното писмо. Нищо, но все пак е нужен план: всички бивши гаджета на Дон. И Уинстън се развихря - адреси, месторабота или вечен дом (тук трагичността владее филмовото действие, поне за малко - eдно от гаджетата се е споминало преди пет години). Полетът на Дон е рано на следващата сутрин. Уинстън е уредил всичко - от мотелите до колата (браво на продуцента - вмъкнал е малко рекламка със споменаването на “Порше”. Е, така се прави, разбира се!).

Някъде в Америка (наставленията на Уинстън - писмото е розово, написано на пишеща машина: следователно, Дон, търси жена с пишеща машина и винаги носи розови цветя). Първото гадже не си е вкъщи. На вратата е дъщеря й. Пикантните кадри по евино облекло си остават за киноманиаците (все пак, то трябва да се види, не мога да преразказвам всичко!).

Камерата препуска по гръбнака на пет различни съдби. Тема: гаджетата след двадесет години. Кофти картинка. Вдовицата е с поосвободена откъм благоприличие дъщеря в розово. Второто гадже е суховата съпруга с розова визитка и още по-спечен съпруг. Сервира за вечеря само вегетарианска храна, фригидна е и говори малко. Третата е луднала по общуване с животни, вече разведена, просветлена за мисията си след смъртта на любимото куче - Уинстън (кучешката му снимка е в розова рамка). Четвъртата, психопатологичен случай на агресивно поведение - американска пустош, съмнителни пичове, истеричка със захвърлена в тревата розова пишеща машина... Най-гадното гадже на Дон, съмнителните пичове не обичат бивши гаджета и яко удрят Дон... Петият последен случай е типично патоанатомичен - с розови цветя и насинено око Дон е на едно от онези меланхолични гробища, където еднаквите надгробни камъни са се наредили на красива зелена морава (косенето на тревата в гробищния парк има значение за общото настроение на кадрите)...

Розовото е навсякъде - подвеждащи улики, фрагменти от възможни решения на кримката, но никое от тях не води към истината за сина на Дон (мисията на съвременния бутафорен Шерлок и неговият Дон е провалена). Остава му само да се върне у дома...

Розово писмо под вратата и кармата ти се скапва окончателно. Всичко във вселената говори за (не)съществуващия син на Дон. Всяко младо мъжко лице е потенциалното лице на изгубеното поколение. В малко кафене Дон се среща с непознато момче, пътуващо (към него, може би?). Купува му сандвич и пържени картофки. Приказват си за живота, философията и жените. “Имаш ли някакъв философски съвет към мен?” - пита момчето на тръгване. “И понеже миналото си е отишло, а бъдещето още не е тук и аз не мога да го контролирам, предполагам, че е важно само настоящето” - отговаря Дон. “Да не си будист?” - пита момчето... Сценарият рови за комичното на най-необичайните места - като клондайкски златотърсач, запечатващ съкровищата си на кинолента. “Ти мислиш, че съм баща ти?” - пита Дон. “Да не си луд?” - крещи момчето и побягва. Всяко младо лице може да е Той. Момчето с раницата, момчето в минаващата кола? Как само от талантливото чувство за хумор на Джим Джармъш (режисьор на “Прекършени цветя”) може да ти се прецака кармата, само ако си посмял да бъдеш негов филмов герой?... Къде е синът ли? Ами, ходи, та виж сам. Трябват ти само малко пари кеш и някой Шерлок с лупа. Розовото писмо под вратата мога да ти го пратя и аз, имам една стара пишеща машина вкъщи (ама е синя, бърка ли те?).

14.ХІ.2005

© Момчил Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2005, № 11 (72)

Други публикации:
Литературен вестник, № 41, 14.-20.12.2005.