Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДНЕВНИЦИТЕ НА ФИЛМОВИТЕ ОБУВКИ
София Филм Фест 2006

Момчил Цонев

web

събота, март 11, 2006, 5:15:04 PM

Скъпа Уенди,

И днес не напуснах София. Може би няма да ми навреди, ако още един месец вдишвам онези магически облаци от Кремиковци, ако се блъскам в градския транспорт (защото и вселената се е родила от Хаоса), ако се стресирам от нерешения проблем с боклука и пуша все повече (фасовете, разбира се, и аз хвърлям, където ми падне, което ти, разбира се, никак не харесваш у мен). Няма да напусна София поне до 27 март. Ако трябва да се оправдавам пред хората, които ме порицават за своеволното решение, не мисля да се обяснявам много. Ще пиша кратки sms-и само от три думи: София Филм Фест. Знам, че ще ме разберат (ако са хора или кучета, защото все пак голям човек е дакелът, пък и всички кучета покрай него).

 

понеделник, март 13, 2006, 4:49:00 PM

Скъпа Уенди,

От няколко дни обикалям по калните улици на София, търкам филмовите си обувки между Люмиер, Одеон и Дома на киното, после пак до НДК. Подсмърчам, размахвам програмата, пресмятам колко време ми трябва от единия до другия киносалон, двоумя се дали да пийна една бира или по-добре да гледам още един филм. Гледам още два филма, защото времето вън не е никак хубаво, после пия бира, но чак към полунощ, когато и последната прожекция е свършила.

 

събота, март 18, 2006, 10:48:44 PM

Скъпа Уенди,

Разказвал ли съм ти как през 2004-а, по време на 8. София Филм Фест, живеех в Люмиер? Денят ми започваше в 10 AM и свършваше към 11 и нещо PM. Нищо не ми липсваше. Тоалетната на киното не се плаща, а наблизо продават едни дълги свитъци катми, пълни с конфитюр, с които решавах екзистенциалния проблем за обяда си. Понякога залата беше толкова претъпкана, че трябваше да стоя по стълбите. Веднъж дори гледах “Младият Адам” на пода пред екрана. Филмът ми се нахвърляше отгоре като хвойна от засада на Мечо Пух и ме поемаше, мъкнеше ме по крайречните си улици и ме караше да му воайорствам.

През двете филмови седмици в мен се появи и онази завист (която хората наричат благородна, без дори да си правят труда да доказват аристократичната й генеалогия) към шефа на феста Кита и тайно дразнех съдбата си, че не ме е дарила с някакъв по-артистичен псевдоним, който жените (и особено ти, скъпа Уенди) щяха да обожават. Е, нищо, оставаше ми да бъда обожаван и без името си, което ми се струваше напълно приемливо. Пък и нали киното ми даваше името да бъда нон стоп арт на Филм Феста, да се блъскам в артистичната тълпа и да дифузирам в нея, да не спя и да забравям да се храня здравословно по три-четири пъти на ден (и нощ), дори да празнувам рождения си ден (който, ако не си забравила, скъпа, е през март), докато бягам по субтитрите на някой любим европейски филм на абсурда.

 

петък, март 10, 2006, 11:44:04 PM

Скъпа Уенди,

Кадър от “Не ме търси” (Германия-Франция-Великобритания-САЩ, 2005, реж. Вим Вендерс)(вече не съм много сигурен за прецизността на часовете, с които отбелязвам всяко мое писмо в дневника, но се надявам да ми простиш това малко нехайство). Гледах новата лента на Вим Вендерс и те умолявам горещо: не ме търси. Искам да събера мислите си и хубаво да си поприказваме с тях. Дали и аз искам на 60 години да се скитам като Хауърд Спенс на кон през дивата западност на Невада и Монтана. Да се връщам при 80-годишната си майка след три десетилетия мълчание помежду ни и цял албум от вестникарски изрезки за мен, които тя грижливо е събирала. Дали искам по страниците на моя албум да съм оставил само пепел от тонове тютюн, наркотици и алкохолни петна. Дали ще е хубаво моята дъщеря, за която никога не съм чувал, да пътува с праха от тялото ти до малкия призрачен Бют, Монтана, където сме се срещнали с теб за първи и последен път преди 25 години. И все пак потърси ме в тъмното кино, сядам на по-задните редове и винаги слагам шала и връхната си дреха на седалката отдясно. Може да изгледаме заедно “Не ме търси” (Германия-Франция-Великобритания-САЩ, 2005, реж. Вим Вендерс).

 

сряда, март 15, 2006, часа не помня

Скъпа Уенди,

Кадър от “Гарпастум” (Русия, 2005, реж. Алексей Герман-син)Някога обичахме да гледаме онези анимационни филмчета, които претендираха да бъдат истинските истории на нещо си като... O, Tannenbaum, например. Помниш и “истинските” истории на съветското кино, онзи андрогинен пролетарий от емблемата на “Мосфилм”, който охотно разказваше идеологически приказки. А сега си сипи черно кафе и слушай двете нови истински истории на нещо си като... съветския комунизъм - “Гарпастум” (Русия, 2005, реж. Алексей Герман-син)1 и “Космосът като предчувствие” (Русия, 2005, реж. Алексей Учител).

Тук комунизмът се е осъществил такъв, какъвто манифестно го искаха Маркс и Енгелс - той е само призракът, който броди из филмовата лента, но никога не успява да се материализира в онази тоталност на присъствието си от старите съветски филми. Първата световна война и Великата Октомврийска са 25-ият кадър в “Гарпастум”, една почти невидима външна реалност, лишена от основните си стереотипни образи - героично-трагичните батални сцени или екзалтацията от Победата на ВОСР. За да нихилира всяка по-ярко(червена) идеологичност, лентата дори се е отказала от яркостта на цветовете си. Единственото по-категорично доказателство, че все пак голямата история се случва, са малките арабски цифри на отминаващите години в един от ъглите на екранния образ. Лишени от идеологическия декор (както “Догвил” и “Мандерлей” на фон Триер са лишени от декора на градското пространство), героите на “Гарпастум” са оставени сами на себе си - да живеят (изчезването на) любовта и да играят гарпастум (harpastum - латинското име на футбола), докато там някъде идват и си отиват властовите режими.

Кадър от “Космосът като предчувствие” (Русия, 2005, реж. Алексей Учител)1957. Героите на “Космосът като предчувствие” съзерцават в нощното небе над градчето си първия съветски сателит. Но документалното повествование за епохата е щастливо удавено от личните истории на Коньок, Герман и двете позакръглени сестри Лара и Рима. Големият съветски наратив е изтрелян далече в Космоса, докато тук на земята четиримата герои правят любов в гората, слушат забранените западни предавания по транзистора (който е политика, казва Герман), учат английски и обичат задника си (защото границата между английската дума за работа “job” и руската дума за “гъз” е изтъняла), плуват в ледените води на морето и свенливо описват как Герман общува с жените чрез генитално-френска любов. И все пак съветската епоха успява да проникне в лентата - чрез архивните кадри за първия съветски космонавт Юрий Гагарин. Но режисьорът Учител отново я изиграва и фикционалният Коньок притичва през документа, за да подари цветя на “реалния” Гагарин. Най-после съветскостта няма власт да обладава личните съдби на хората (да, Уенди, така правеше и Форест Гъмп, докато разказваше истинската история на... Америка и безразборно обикаляше архивните кадри с американските президенти или Джон Ленън).

 

четвъртък, март 16, 2006, 01:20:54 AM

Скъпа Уенди,

Пак ти пиша в малките часове на денонощието, но едва успях да се прибера с последното влакче на метрото в 11:30 PM, вечерях нещо си в полунощ между вчера и днес, а после си изпрах дънките с омекотител. Помниш ли онзи Догматик от 95-та с иронично лице, оня Ларс, който пусна преди година-две “Догвил”? Този път е отвлякъл лентата и красивата си бяла героиня Грейс в някакво затънтено място в Алабама - “Мандерлей” (Дания-Швеция-Франция-Великобритания-Германия-Холандия, 2005, реж. Ларс фон Триер), за да копае в халюцинациите за демократично битие на чернокожите в Америка.

Кадър от “Мандерлей” (Дания-Швеция-Франция-Великобритания-Германия-Холандия, 2005, реж. Ларс фон Триер)Уенди, нали не ми се сърдиш, че и този път гледах порнографски филм без теб? Почакай, ще ти разкажа как Ларс прави порнография. Той обича да съблича декорите. Лентите му оголват пространствата. Чертаят с бели линии контурите на отсъстващите сгради и улици. Пишат с тебешир имената им вместо да строят мандерлейските къщи, гори, градини и други места на всекидневието. Хората му отварят и затварят несъществуващи врати, движат се по псевдоградските улици на студиото, къпят голите си тела в обществените бани с несъществуващи стени.

Imagine, Уенди, както правеше Lennon преди да отиде в no hell below us, above us only sky, ако и ние имаме своя Мандерлей или Догвил, в който къщата и животът ни са само имена върху пода на нечия снимачна сцена. Ако имаме свой собствен Мандерлей или Догвил, чиито улици и предградия свършват в тъмните ъгли на голямото студио, в тъмните ъгли на нашите представи за света, отвъд които не можем да отидем (а съществува ли отвъд?). Imagine, скъпа Уенди, защото Мандерлей и Догвил на Ларс са по-експерименталната, по-абстрактната, по-порнографската форма-формула на симулакруми като Шоуто на Труман. Уенди, обичаш ли порнофилмите, които оголват плътта на илюзиите?

 

неделя, март 19, 2006, 1:40:34 AM

Скъпа Уенди,

Може и да те заболи, но вчера срещнах в Дома на киното една мълчалива, красива киноманка и се влюбих в тази може би французойка, която седеше на предния ред и гледаше “Небе над пейзажа” (Босна и Херцеговина, 2005, реж. Ненад Джурич)2. И преди съм ти казвал, че отдавна имам страст към постюгославското кино, към онези трагикомедии на абсурда, в които свине ядат трабанти, а оркестрите и мисленето на света са синкретично пригодени и за сватби, и за погребения.

Кадър от “Небе над пейзажа” (Босна и Херцеговина, 2005, реж. Ненад Джурич)Но небето над постюгославския пейзаж на режисьора Джурич е различно. Лентата чете deja vue абсурда на света-тук през една оптимистична теория за Балканите. Тази филмова оптимистична теория во кратце: паднала от небето френска парашутистка (Дебора) се влюбва в млад босненски кравар (Мехмед) и това май е единственият начин да общуват, без да разбират езика и културата на другия. И както казваше апостол Павел, докато още изтъркваше нефилмовите си обувки по тази земя, любовта е дълготърпелива, дори и майката на Мехмед да предпазва Дебора от дяволите чрез странни ритуали. Любовта не се радва на неправда, когато група напушени англичани стереотипно чакат от всеки босненски баир да изскочи някой терористичен Бин Ладен. Любовта не се сърди, ако Дебора гледа с недоумение изостаналите технологично селяни. Любовта на лентата никога не отпада, дори когато снима лудия на селото, който иска да заколи котката Цица или когато селяните и Дебора се напиват весело в долнопробна кръчма насред полето. Любовта на Мехмед е пълна с благост и откарва французойката чак до Сараево, за да отпътува обратно в родината си. Любовта на тази филмова история всичко извинява, докато снима целувките между Мехмед и Дебора в Сараево, вместо да разказва за не толкова веселата реалност - за куршумените рани по сградите и военните гробища, пръснати дори и в градските паркове и дворовете на джамиите в Сараево.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Филмът “Гарпастум” (Русия, 2005, реж. Алексей Герман-син) е носител на Голямата награда ‘STELLA ARTOIS’ за най-добър филм в Международния конкурс на 10. София Филм Фест. [обратно]

2. Филмът “Небе над пейзажа” (Босна и Херцеговина, 2005, реж. Ненад Джурич) е носител на специалната награда на международното жури на 10. София Филм Фест. [обратно]

 

 

© Момчил Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2006, № 3 (76)