АНТОЛОГИЯ НА ПРИКАЗНИТЕ НИ ГЕРОИ
(demo version)

Момчил Цонев

web

“Къде си бе, куре?” - лафче на софийско пичле на 17, на водка, на трева, фен на скъпарщината, се провиква пред Дома на киното (Одеон ли пък беше?), в края на 90-те, не-е, в началото на 00-те, къде е детското българско кино, по дяволите, пита пичът. Къде е “пост”-ът на добрия стар канон: на Кучето от оная мебел, на Небронирания рицар, на Кастрираните таралежи?

’06. На пост по кината е “Принцът и просякът” на Мариана Евстатиева-Биолчева. Demo дисекция на филма: Марк-Твеновото тяло е избягало от лентата. Както се случва с всяка свещена мощ, и от Твеновата са останали само малки парченца, отчупени от екипа на филма. Класиката жива (и цяла) не е присъствена: няма ги двете момчета, тъждествени във физиологичността си, които са сепарирани от Автора Твен в диаметрално противоположни социални стаи на английското общество. Няма я онази вратичка, през която двете деца си променят социалния пол (принцът става просяк, а просякът - принц).

Е, да, затова пък българската лента си е отчупила от Твеновото тяло поне присъствеността на двете социални стаи - богатата и бедната, всяка от които си има своя малък и невинен обитател. Двете момчета не си приличат физиологично, не се шляят от едната в другата стая, не се травестират социално.

В психологическите стаи и на двете обаче има проблеми. Богатото момче се травмира и спира да говори след като става неволен свидетел на разчистване на сметки (баща му и неговите бодигардове в черно пречукват някакъв, в случая нека го наречем анонимния герой-нещастник). В главата му ровичка и друга травма - смъртта на майка му. Бедното момче пък отива да учи в големия град и макар че попада сред свои (семейството на чичо си), лентата му отрежда да не бъде пророк в собствения си род (оттук киноживотът му се “разболява” от нетолерантното отношение на възрастните и от въвличането му в криминални действия).

Тези случки разбягват двете момчета от социалните им стаи. Но не в стаята на другия, а в трета - къщичката на Стареца, който събира изхвърлени книги (дървена е и гледа към морето). И сред колекцията му от книги филмът компенсира фрагментацията на автентичните мощи - единственият цялостен образ на “Принцът и просякът” е в присъствието на книжното му тяло, българско издание, от 60 и някоя си година (ако не се лъжа), което се радва на епизодичен прочит на началните си страници (филмът не иска да се задълбава повече в оригинала, което си е пиниз за съвременното кино, когато се докосне до “класики”)...

Какво прави критичният колекционер на приказни герои в случая
или demo антологията най-сетне

1. Основни отрицателни герои: буржоазията. Най-основни са мутрите. Профил - облечени в черно, карат джипчета, гледат лошо, много бият, изглеждат като да са не много интелигентни. Това са бодигардовете на бащата на богатото момче. Макар и не толкова богати, но също “мутренски” по дух, се оказват и хората, при които отсяда бедното момче (чичото, лелята и работника в частната им хлебопекарна са парвенюта, чиито дребни интриги рязко контрастират на “незлобливостта” на момчето).

2. Основни положителни герои: Стареца и децата. Най-основни в добротата си са бедното и богатото момче. Стареца се дифузира в положителното пространство чрез белобрадата си визия на съхраняващ книгите, в която се прокрадва архетипният образ на Дядо Боже от българските приказки, както и още по-каноничният образ на Бога Слово. Филмът се е населил и от тайфа деца, които първоначално тичат и правят бели в негативните измерения на човешката природа, но при “свършека” на филмовия микросвят триумфално се позиционират в “армията” на добрите. Когато перманентните отрицателни герои, мутрите, подпалват къщата на Стареца, детската тайфа се втурва да спасява от огъня събираните от него книги (тук се е намесила една утопическа, дори романтическа, визия, че ценностите, духовността остават до края, в самия край на лентата/живота, но се опасявам, че тази визия стои все по-трагически, независимо дали напоследък съм чел “Нерадикалния манифест” на Александър Кьосев или съм пил какъвто и да е по-странен чай).

Някои идеологически последствия от хероическата систематизация

Колекционерът на приказни герои няма нищо против децата да са основните положителни герои. Все пак в света на детските приказки това е аксиоматично състояние на Канона и някак си ще се преживее фактът, че няма негов “пост”. Още в Библията Исус санкционира позитивно образа на децата с онази култова реплика “не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно”. Другият положителен персонаж Стареца си е резервирал отдавна място във фолклорната памет на нашите баби, която бърше с гъба праха от иконата на “Света Троица”, изобразяваща Бог Отец тъкмо като белобрад старец (макар и на иконата да няма помен от къщата Му край морето, както е във филма “Принцът и просякът”... е, това е вече нововъведение).

Колекционерът на приказни герои има системна грешка и продължава да пита: но защо българското игрално кино след ’89-а се радва на нечувано Велико преселение на отрицателни герои тип “мутри”? Защо мутрата се вкамени не само като основен социален персонаж в киното ни, но и като визия (няма ли въображение у екипите на филмите, което да си поиграе поне с дизайна на облеклото на тези “мъже в черно”). Защо не се мисли така например: дори един малък детайл, оразличаващ филмовия герой от действителните “мъже в черно”, може да създаде запомнящата се лента. Какъв е този тоталитаризъм на образите? Защо българското кино продължава повече от десетилетие да приспива зрителите си с едни и същи герои (“спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат” featuring един друг тоталитарист в образотворчеството дяда Вазова. “Ех, така зная аз, и нази са с турци плашили”, отвръща баба Иваница и ходи, та се съпротивлявай и бори за плурализъм).

Ех, ще чуе колекционерът на приказни образи, кое ли пък човешко съзнание не обича героите му да са константни (мечта: “да си знаеш още от визията на опаковката какъв ще е продуктът”). Казваш му ти, че на урока по всеобща история се е говорило за войната за наследството на испанския престол, но масовият му инстинкт тип “Чорбаджи Марко” е по-силен и от либидото, та то си знае: “За шпаньолците ли? Остави ги, те не ни влизат в работа. Кажи нещо за Русия”. Но от перманентното плашене с едни и същи образи или от перманентното изискване за едно и също (по)казване най-малкото не се раждат нови шедьоври. Нейсе, че масовият зрител продължава да мисли положителния герой например като бял, хетеросексуален и мъж (е, питайте феминистите/ките и защитниците/чките на човешките права това какъв проблем им е), изобщо като “нещо за/от Канона”. (Кои са окупирали “негативното” пространство вече се артикулира).

Напомняне, че сме demo: и едно лафче, което някакво софийско пичле на 17 може и да не се сети да изръси... винаги е удоволствие да се гледа играта на Досьо Досев (тук той е в ролята на Стареца).

© Момчил Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2006, № 7 (80)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 2, 18-24.01.2006, с. 7 (вариант).