Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕИЗВЕСТНА СТИХОСБИРКА НА МАРА БЕЛЧЕВА ("ВЕНЕЦА НА ДНИТЕ")

Людмила Малинова

web

В архива на Мара Белчева (ЦДА, ф. 124 К) се съхранява неизвестна нейна стихосбирка със заглавие "Венеца на дните". Тази стихосбирка е запазена в чернови ръкописен вариант.

Замислената книга тя пише непосредствено след "На прага стъпки", в Германия, в планинското селце Вертах, в Баварските Алпи, в първите месеци на 1921 г. Това е поредният период на самота в живота й, в който вече са се натрупали твърде много скъпи загуби: на близки от семейството й, на любим съпруг - Христо Белчев, когато е още съвсем млада, на Пенчо Славейков - ключова фигура в живота й; време на разочарования, надежди, но и на лек скепсис около връзката й с немския лекар и българист - д-р Георг Адам. Междувременно боледува, а и през тези години живее с тревожните новини около съдбата на България и с болката след Ньойския договор... През август 1920 г., когато първата й книга вече е литературен факт, тя пише от Вертах на издателя - Александър Паскалев: "...Все пак съм и аз млада майка, и дано моето чедо бъде добре прието... Пиша, чета, разхождам се тук, а мислите ми са в България..." (Белчева 1995: 214).

И тези мисли я връщат към детството, към отминал, но скъп за душата й свят. Именно тогава тя създава тези неизвестни до днес творби - поетични скици, свързани с миналото на рода, споменни фрагменти от преживяванията й като дете, запечатали се силно в съзнанието й, нейна своеобразна лирическа автобиография до десетата й година.

Но в тях оживяват и битът, духовната култура и мироглед на българите, традиции и обичаи. Те говорят за една непозната Мара Белчева и разкриват друг тип нейна поетика. Някои от творбите са близки до народопесенния изказ - нещо, което не е характерно за познатите ни нейни три книги: "На прага стъпки" (1918), "Сонети" (1925) и "Избрани песни" (1931).

Две тетрадки с меки лилави корици, с размер 16,5/21 см разкриват донякъде "технологията" на създаване на стихосбирката.

Първата тетрадка1 съдържа стихотворения, писани в периода 1918-1921 г. На етикета й М. Белчева е написала цитат от "Симфония на безнадеждността" на Пенчо Славейков: "На тежкий кръст на ведра безнадеждност/ разпънат аз - на тъмната скала/ на халосна надежда ти привързан;/ на себе си ти жъртва, аз на теб". Някои от написаните стихотворения в първата част на тетрадката са публикувани в сп. "Златорог" през 1920 г., в сп. "Листопад", 1922-1926 г. и др. Ръкописите на първите две творби представляват своеобразен пролог, в който споделя копнежа си по родината:

Към моята родина свята
и днес душата ми в копнеж лети...

Вглеждане в самотната си душа, болезнено усещане, че е в "студената чужбина", нужда мислите й да я окрилят и да я върнат към родното - това са основните внушения от началните ръкописи в тази тетрадка. Следват обаче други, които представляват първи вариант на някои творби от замислената стихосбирка "Венеца на дните".

Втората тетрадка2 с лилави корици съдържа 30 листа, последните единадесет са изрязани. На бял етикет Мара Белчева е написала с мастило: "Венеца на дните. Вертах, 21.I.21". Тази тетрадка представлява неиздадената стихосбирка. В нея поетесата е писала със светлосиньо мастило, на места доста бледо, редакциите са правени с черно и бледолилаво мастило или молив и говорят, че се е стремила да съкращава, за да постигне по-ударен и чист изказ. Тук са ръкописите на около шестдесет стихотворения (около - защото някои са само скици, видимо е, че други са само нахвърляни варианти и т.н.), които говорят за неистов зов по родното, за своеобразно пътуване на авторката в миналото, връщане към корените на рода й, към събития и случки, в които оживява атмосферата на българското. Шест от творбите - в друга редакция и със заглавия, са публикувани в сп. "Златорог" през 1921 г.3

Тези шест стихотворения са част от преписани трети път - вече на чисто, в друга шита тетрадка, някои творби от втората тетрадка с лилави корици - творби, които би могло да се приеме, че авторката е смятала за завършени и готови за печат, и които, отделени, оформят своеобразен поетически цикъл, а даже и малка стихосбирка4.

Под всяка от творбите, изграждаща сюжета на детството й, тя е поставяла дата, което помага да се види, че в първата половина на 1921 г. тя почти всеки ден или през няколко дни, е писала или редактирала своя творба.

Защо е избрала това заглавие - "Венеца на дните"? Може би защото това са сърдечни излияния, свързани със сладко-носталгичните спомени за дните на щастие, за един безвъзвратно отминал свят, обагрен с романтиката на детството и отвеждащ към корените на съкровеното. След първата творба - "Сватба" е обозначила: Вертах, 16 март, 21 - Мара Белчева.

Само седмица по-късно, на 24 март, в писмо до брат си Ангел Ангелов споделя: "В мен сега възкръсна миналото и аз като че ли едва сега пея душата си. Сама се чудя как се дигна тая завеса и неща, предмети, хора изпъкват с най-малки детайли. Вярвам, ще бъде интересна тая книга, ако не днес, то за поколенията." (Белчева 1995: 231). Но тази книга тя не я издава.

Осем месеца по-късно (на 22 септември 1922 г.) Владимир Василев пише на Мара Белчева едно не особено любезно писмо, в което изтъква огромната си заетост, проблемите, около издаването на списание "Златорог", коментира евентуално предстоящо издаване на неин превод и накрая добавя: "Изглежда, че сте останали с подозрения. Дори разбрах, че е минала мисъл едва ли не за влияние някакво... За да разсея всяко съмнение, съобщавам Ви още от сега: IV кн. е оставена за "Венеца на дните" (щом сте могли да изоставите работи като "Старият град", вярвам, че ще можем да дадем още един цикл)... В поканата, която ще бъде напечатана, и в самата 10 кн. "Венеца" е обявен."5

Действително в 10 книжка, заедно с поканата за новия абонамент, е обявено, че през третата годишнина на "Златорог" от Мара Белчева ще бъде отпечатан "Венеца на дните" (Обява 1921). Това също не се случва.

И повече нищо не се чува за тези творби.

Едва през 1991 г. Анастасия Първанова в своя статия за М. Белчева, споделяйки наблюденията си за нейната поезия и архив, пише: "Освен малките поетични творби Мара Белчева прави сериозен опит да напише нещо по-голямо - например дневник в стихове, какъвто е "Звънеца на дните"6, с обилие от автобиографични моменти, наблюдения, портрети на мъже и жени от севлиевския род. Интересни са в този смисъл "Сватба", "Севлиевци", "Жените търновки, "Търново"... Прави впечатление богатата палитра, с която е представен ландшафтът, психологическата пълнота при изображението на лицата и нравите. Доближаването до фолклора се наблюдава и в творбата "На село", макар че интересът на Мара Белчева към народопесенните мотиви не е характерен за нея. Тя не познава селото, то не я привлича, поради което не може да го почувства и изобрази. Повече успех постига при философските обобщения и романтичните импресии в "Избрани песни..." (Първанова 1991; 1999).

Това е единственото място, където открих да се маркират някои творби на поетесата, свързани с неизвестните й ръкописи.

В неиздадената стихосбирка споменното начало е водещо, но за разлика от "На прага стъпки", чиито стихове връщат жената предимно към спомена за изгубения любим, тук тя отива още по-назад във времето - в далечното, но свидно детство, към сватбата на своите майка и баща - към предраждането си.

Във "Венеца на дните" впечатлява близката до фолклора поетика, която особено се откроява още в първата творба "Сватба", съдържаща шестнадесет художествени сегмента, чийто сюжет поетически разказва за сродяването на търновския и севлиевския й род. Тази своеобразна битова поема със "сценични" постановки се доближава до семейните обредни песни в българския фолклор, проследяващи целия сватбен ритуал - от годежа до повратките. Стиховете на поетесата говорят за детайлно познаване на фолклорната обредно-сватбена традиция, на народната култура. Но поетесата постъпва подборно спрямо множеството моменти, от които е изтъкан този ритуал. Тя редуцира редица обреди от дългите народни сватбени тържества: годеж, приготвяне на сватбените хлябове, виене на венците, плетене на невестата, посрещане на сватовете у момичето, водене на невестата за вода, отбулването й, повратките и др., и в центъра на лирическото си повествуване поставя кулминацията на тези тържества - прощаването на момичето с бащиния си дом и посрещането й в чуждия, прощаване, за което в българския народопесенен фолклор са изпети едни от най-тъжните песни. Но този особено драматичен и най-скръбен момент от целия обряд, момент, който дава акцент на вълненията на момичето и вглеждане във вътрешния й свят, при поетесата е пресъздаден с оптимистични внушения и в по-светла тоналност. Поемата е изтъкана от словата на момата, нейните баща и майка, тези на свекър и свекърва, на жени и моми търновки, на севлиевци, на младоженика и проповедника и репликите помежду им се преплитат в диалог като в народната сватбена драма. Те са балансирани между "персонажите", въведена е и своеобразна реплика-припев: "Де се е чуло, видяло/ Една о майка в чужди град!..."

От текста струи жизнерадостно светоусещане, свързано с взаимната любов на младите. Народните песни подчертават тъгата в дома на момичето, свързана с прощаването с него, наслагват се образите на мъглата и сланата, акцентира се на сълзите и тъгата ("На момковите порти слънце грее,/ на момините порти слънце заада/ слънце заада и слана пада...") (Отваряй 1981: 355). В текста на М. Белчева тъгата е овладяна, за да се даде акцент на мъдрите заръки на баща и майка, които говорят и за обичта им към своето дете. Преобладаващо в българските сватбени песни се пее за покорността на невестата - в друг двор ще огрее, на други ще слугува и т.н. А тук бащата подчертава ключовата роля на жената в семейството, а майката говори за обичта, за силата на сърцето и вслушването в него. Вместо тревожното очакване и често - чувството за обреченост, които измъчват девойката, пресъздадени в сватбените обредни песни, в поетическия текст на Белчева пулсира радостта на влюбеното момиче, оптимизмът й, че ще е щастлива в новия дом. Единствената сянка на сърцето й е мисълта за майчината самота и заръката към дружките й да я навестяват. Женитбата не е видяна като зачерняне за момичето - както в народните песни; стремежът към празничното е водещ в лирическото повествуване: момата тръгва обнадеждена към новия дом, даже слънцето, огледало се в ранната утрин в Янтра, тръгва "весело на път".

Поетесата, в чиито познати ни стихове присъстват лирично-камерното, стремежът към изящество на изказа, говорещ за универсални неща и поглед към възвишеното, тук изненадва с "огрубена" лексика, обвързана с конкретно-предметното ("Хя мляко, хя!" прониза стръмното сукаче женски глас./ И конски тропот стресна Баждърлъка./ Из прозорците чорлави главички цъфват...), което донякъде е характерно за най-първите й изяви - от периода на 1910-1914 г., заглъхнало впоследствие... И както в сватбените песни, и в тази поема за любовта страните на момичето и на момчето се надговарят за качествата на единия и другия и в техните реплики изпъкват черти на характера, които българите ценят: красота, весел нрав, милосърдие у момичето, благородство, доброта, достолепие... у момчето.

Между "Сватба" на Мара Белчева и "Епиталамии" на Пенчо Славейков могат да се установят редица сходства и разлики. И двамата избират за обект сватбата като важен момент от човешкия живот и я представят като своеобразна народна драма със "сценични" моменти и диалог; внушават уважение към традиции и родно; изграждат творбите си в духа на народната поетика, в езика им присъства народна лексика, но също има и неологизми. Разликите обаче са повече. Славейков избира момента на първата брачна нощ - явно, този момент особено вълнува мъжете творци в нашата литература (Д. Дебелянов, Н. Хайтов, Ив. Петров и др.), докато М. Белчева избира психологически напрегнатия момент в душата на момичето, вглежда се повече в духовния свят на персонажите. Творбата на Славейков отвежда към сватбения обред в българското село, а в тази на М. Белчева оживява атмосферата на старинния ни възрожденски град. В Славейковата сватбена драма присъстват: хор, мъже, моми, момци, мъже, жени, баща, свекър, кум, майката на момичето, гайдар, тъпанар, но момичето, което всъщност е център в сватбата, макар че гласът й по-рядко се чува... отсъства! В творбата на поетесата момата се откроява с нейните вълнения, очаквания, копнежи; у Славейков сватбата се свързва с идеята за майчинството, плодородието, за продължаването на рода, за кръговрата на живота, у М. Белчева - сватбата е върхово преживяване на две души, които се стремят една към друга; у Славейков не липсват и еротични нотки, Белчева акцентира на богатия вътрешен свят на персонажите; у Славейков бащата на момичето четирикратно дидактично изрича "Обичай, чедо, и страдай" ("обичай, рожбо, и страдай"), акцентирайки на страданието като съдба на жената, у Белчева бащата на момичето подчертава обичта си към своето дете и мъдрите заръки за бъдещия й живот, в който от нея зависи как ще го изживее; Славейковата творба е повече в духа на консервативно-патриархалното, тази на поетесата е по-модерна, вгледана в универсалното и вечното и внушаваща модерни послания: съкровена връзка с традициите и приоритет на духовното начало; във финала на Славейковата творба доминира общата врява (рефренът "Думба-лумба, тамка-тумка"; "Гайдата изписка", "Глъч и врява проглуши!...", някои неща асоциират ниските смисли на ритуала и др.), а финалът на "Сватба" на М. Белчева впечатлява както с думите на проповедника - кулминация-обобщение на общия духовен път в живота на влюбените, така и с внушението за порив към възвишеното; езикът на Славейков е по-"грапав", този на М. Белчева е естествен, стихът се лее по-леко, остава запомнящ се.

Макар и в духа на фолклорната поетика, "Сватба" на М. Белчева внушава модерни послания: вглеждане в духовния свят на личността и зачитането й, следването на сърцето, убедеността, че любов и свобода са неразривно свързани, а бракът предполага не клетка за душата, а духовен полет на тези, които ще градят нов живот. И неслучайно това е подчертано във финалните слова - на младоженика.

Към тази поема поетесата е написала обяснителни бележки, което говори, че е възнамерявала да я публикува.

Навярно идеята за "Сватба" тя е споделила с Пенчо Славейков и е възможно това да е още една причина, поради която той приписва сватбените песни "Епиталамии" на Силва Мара, "двойничката" на Мара Белчева, от неговата антология-мистификация "На острова на блажените".

М. Белчева първа сред поетесите интерпретира темата за сватбата и извежда на преден план устрема към духовен полет на влюбените и оптимистичното внушение, че той е възможен.

Спомените от детството оживяват в следващите й творби7, звучащи като единен лирически сюжет, разказващ за дните край река Росица, за тръгването на училище и първата учителка, наказанието и яркия спомен от него, раждането на братчето й, отхвръкването най-напред на нейното венче на Връбница и избирането й за царица, новата рокля и Великденската празнична обредност, Гергьовденската емоция, арестуването на баща й и посещението в затвора, освобождаването на града от руските войски и настаняването на руския щаб в дома им... Стиховете прозвучават като поетическо жизнеописание на нейното детство и семейство, хроника на нейните вълнения и мечти. Оживява и екзотично-необикновеното, едновременно плашещо и интересно за децата в малкия град.

И в този толкова личен свят се оглежда българското минало, битът в малкия град, богатството на традиции и празници.

Спомените са свързани със силни, понякога травматични, преживявания: тревога за бащата, страха от тайнственото, вълнения, свързани с религиозните празници и народните обичаи, училищни изпитания, първи разочарования, среща със смъртта... Светът на емоциите е особено богат, тук има: скръб и радост, страх и самота, бликнала нежност и усета, че е обичана, накърнено достойнство и тихото, но упорито отстояване на себе си... Всяка творба говори, че споделената случка е дълбоко врязана в паметта й, че е проникнала в канавата на целия й вътрешен свят. Отделни образи, картини, пейзажи - релефно се открояват. Тези "фотографски" стихове когато се четат на моменти създават усещане, че се разгръща стар албум, от който оживяват хора и събития. Възкръсва светът на миналото - един автентичен свят - видян, преживян и запомнен. Долавят се и носталгично-съзерцателни нотки. Но стиховете впечатляват особено с откровението, искреността си, на места - с особеното сплитане на трагично и комично, и с онази пулсираща радост от живота, която сякаш завинаги й е вляла сили да преодолява загуба след загуба. Не случайно тук изказът е различен, фразата понякога е къса и отривиста, езикът стегнат, разговорен, на места се долавят закачката и играта, някои от творбите звучат като писани за деца.

В центъра на лирическия разказ е момиченцето, но стиховете впечатляват и с многолюдния и пъстър свят на персонажите. Тук са красивата й майка, забележителната "стара мама", леля й Еленка, която в Търново "клас за момичета първа открива", леля й Катерина и "свако Радион", братчето й Константин, запомнените "баби, лели, стринки"... Но също оживяват и градските чудаци, Рунтата с голото си тяло в змии, "черният Ариф", жените на реката с бухалките, копачите в лозята, строгото заптие от зандана, младото попче, което се мярка из черковния двор, сърдитият клисар, княз Черказки... Портретният щрих е пестелив, но точен, най-често съпътстван от извеждане на преден план на съществена черта от характера на героя. Видимо е умението й да наблюдава и индивидуализира.

Чрез героите оживява и духът на времето. Това е времето на гергефите и дантелите, на файтоните и каруците, на ревностно следване на традиции и обичаи: от Кръстовден и Ивановден, през Връбница, Великден и празника на Кирил и Методий, окиченото с цветя училище и тържественото слово на учителката... чак до Бъдни вечер. Това е време на "тиферичите", но и време, в което се чувстват новите настроения на българите, които "вечер в одаичката събрани" говорят за своята свобода; оживява историческото време, в което събудените българи вместо да избягат в свободна страна са решени "да мрат" тук, в България, "но борейки се за мечтите си"; времето, когато баща й е в "зандана", а турска потеря убива чичо й Сава, който "сам прави пушки и револвери"; времето, когато леля й до късно им чете "Изгубена Станка" и "Иванко", а тя и старата й майка леят сълзи за Геновева...; време на конспирации, на скритите оръжия в зида, на драматичните изпитания в дните на Освобождението и първите глътки свобода...

Пространствата в малкия град също са свързани с духа на времето. В стиховете оживява архитектурата на къщата с одаите, в които кандилото мъждука ден и нощ, стаите, чийто интериор припомня духа на старината - с белналите миндери, "фъкани" възглавнички и бродирани пердета, запомненото "стъклено дулапче" със сладкото...; тайнствения килер, асмения чардак, двора, градината и бунаря; постепенно пространството се разширява към стария площад, училището и "черковний двор", "шарланджийницата", градските дюкяни... Погледът на спомена излиза и извън крада - край р. Росица, лозята и бостаните, през които преминават децата, преди да се втурнат към реката за игра... Оживяват и Търново, и Севлиево, и р. Росица, и р. Янтра...

Спомените й от детството поетически реставрират живота в миналото. Светът е видян в неговата пъстрота, раздвиженост и многообразие. Богат спектър цветове оживява картините, откроява персонажите, внушава емоциите. В тази своеобразна "етнографска" стихосбирка не са забравени и игрите на децата: предпочитаната от момиченцата "жумурка", а от момченцата - яхането на "коне-тояги" и "умерянето" на "орехи в трапът"... И храната не е забравена, напротив, тук често присъства - пастърмата, виното, пълнените чушки и халвата, великденските "количета" и папурения хляб, локумите и наровете по празниците, включително балсуджука и характерните за Севлиево сладки "мъстакулки"... И облеклото също: "дженфезените фустани", полите "на фърбали", широкополите шапки и ръкавиците, джубетата... В света на предметите - така богат за детето, което опознава живота, изпъкват "шеркетя на Сали-баба" със звънчетата, пазарът с огледалцата, стомничките, шарените петлета, мънистата и гривничките, коприната или билките в дюкяна на бачо й Христо. Светът на родното е свързан и с цветята, които изобилстват в тази стихосбирка: "мушкато, индрише и карамфил", "жълти ружи и босиляк", "кокиченца и минзухари", "карамфил, шебой, върбина", лалета, здравец и даже - "чак до пенджерите телеграфче"...

На фона на времето и бита се открояват семейството, църквата, училището - като стълбове-институции, които формират човека.

Тези творби, както редица други в българската литература - създадени в чужбина, носят в себе си диханието на българското. Стихосбирката се вписва в открояваща се тенденция в нашето изкуство от периода между двете световни войни - връщане към духа на родното.

Както останалите стихосбирки на М. Белчева, и "Венеца на дните" звучи като единна творба. Но тя говори, че поетесата не е така еднострунна и едностилна, както преобладаващо се възприемаше, а творец с по-богат емоционален регистър.

Защо М. Белчева не публикува тези творби и не се връща към тях? Видимо немалка част остават незавършени, недоработени. Причините са навярно комплексни. Може би е счела, че творбите са твърде лични, "затворени" в семейната биография и не е искала да разкрива така съкровения си свят и своя автопортрет. Макар че стихосбирката откроява премислена концепция, може би е искала още нещо да разкаже, да допълни или открои, за да я финализира - спомените й за детството в проза илюстрират, че е имала още какво да каже и в стих. Възможно е и друго - след завръщането си в България тя е въвлечена във вихъра на различни ангажименти - превод на "Потъналата камбана" от Хауптман, която е поставена на сцената на Народния театър, подготвя "Избрани съчинения" на Пенчо Славейков, които излизат през 1923 г., изнася различни сказки, "потапя" се в следващата си книга - "Сонети", после учението на Дънов поглъща духовния й свят... Няма ги и подкрепящите съвети на самия Славейков. Но е възможно да е имало и друга причина - може би се е страхувала, че отново ще я видят в проекцията на жреца-воин.

След споменатото писмо на Вл. Василев, той публикува в "Златорог" рецензията си за "На прага стъпки" - текст, който шокира поетесата и тя изпада в творческа криза. В тази рецензия критикът, наред с редица негативи, които открива в поезията й, заявява: "...настроенията, впечатленията на поетесата не търпят тая форма, в която насила иска да ги включи. Тя не е за тях - ще ги убие!" и "...поетическата й личност я няма. Тя е цяла в проекцията на Пенчо Славейков" (Василев 1922). И може би е решила, че ще я видят отново в руслото на неговата поетика или в контекста на художествените му изяви, близки до фолклора, до неговите "Епиталамии" и др. След тази рецензия тя веднага оттегля превода си на "Потъналата камбана", който е дала за "Златорог" и го публикува в сп. "Театър"; не излиза в "Златорог" и обещания "Венеца на дните"... А в писмо до Кирил Христов от 1922 г. пише: "...Перо не хващам вече знайте от кога?... кръвта ми отрови Вл. В[асилев] със своето жило. Не че не съм спокойна вече, не, но една апатия ме е обзела, като след голяма скръб и всичко вече ми е безразлично..." (Кирова 1989б: 142).

В своето огорчение обаче тя като че ли не е разчела докрай наблюденията на критика за нейните поетични изяви, констатацията му например, че пейзажът й е "твърде различен от пейзажа у Славейков" и "носи много от чертите на една оригинална и интересна зрителност" или: "По-естествена е поетесата в моментните акварелни скици из провинциалния град... В тях достига пълен израз най-характерното и ценно качество на Мара Белчева - пластиката. Струва ми се, тя би могла да даде нещо свое и в реминисценциите от детството..." (Василев 1922: 486-487). И мисля, че тук е бил прав - "Венецът на дните" го илюстрира.

И с познатите стихосбирки, и с неизвестните досега нейни творби, М. Белчева постига един свой копнеж - "и в бъднините делът си да внеса".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. ЦДА, ф. 124 К, оп. 1, а.е. 10. [обратно]

2. ЦДА, ф. 124 К, оп. 1, а.е. 11. [обратно]

3. Поетическият цикъл "Стария град" съдържа шест стихотворения с поставени заглавия (Златорог 1921: 621-623). [обратно]

4. Повече за това в: Малинова (2016: 6-7). [обратно]

5. ЦДА, ф. 124 к., а.е. 83. Писмото е непубликувано. [обратно]

6. Така заглавието на този цикъл погрешно е разчетено при завеждането на архива на Мара Белчева, първоначално към Градския архив. [обратно]

7. М. Белчева пише и спомени за детството си в проза - "Моите детски спомени", съхраняващи се също в ЦДА. Вж. Кирова (1989а). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Белчева 1921: Белчева, М. Стария град. // Златорог, 1921, кн. 10.

Белчева 1995: Белчева, М. Един живот. Поезия. Преводи. Дневник. Спомени. Писма. Съст. Мирела Иванова. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1995.

Василев 1922: Василев, Вл. "На прага стъпки" от Мара Белчева. // Златорог, 1922, кн. 7-8, с. 485-488.

Кирова 1989а: Кирова, М. Мара Белчева - живот във ветрена тишина. // Септември, 1989, кн. 8, с. 233-244.

Кирова 1989б: Кирова, М. Мара Белчева в годините на едно приятелство (Непубликувани писма на Мара Белчева до Кирил Христов). // Литературна мисъл, 1989, кн. 6.

Малинова 2016: Малинова, Л. "Венеца на дните" - неизвестен поетически цикъл на М. Белчева. // Литературен вестник, бр. 23, 08.-14.06.2016, с. 6-7.

Обява 1921: [Обява]. // Златорог, 1921, кн. 10, с. 674.

Отваряй 1981: Отваряй порти, момина мале. // Българска народна поезия и проза. Том 2. Обредни песни. Състав. и ред. Радост Иванова, Тодор Ив. Живков. София: Български писател, 1981.

Първанова 1991: Първанова, А. Поезия в сянка... // Език и литература, 1991, кн. 2, с. 126-127.

Първанова 1999: Първанова, А. Поезия в сянка... // Творчеството е любов. Евгения Марс, Мара Белчева, Яна Язова. София: Ваньо Недков, 1999, с. 101-102.

 

Централен държавен архив, ф. 124 К.

 

 

© Людмила Малинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.09.2016, № 9 (202)