ПОЕТЕСИТЕ ЕЛИСАВЕТА И МАРИЯ НЕНОВИ
(Нови биографични и творчески факти)

Людмила Хр. Малинова

web

Редица от изявите на жените в историята на българската литература не се познават, не са достатъчно анализирани и ситуирани в литературен и културен контекст. В такъв смисъл остават в литературната периферия. Това в голяма степен важи за някои от първите жени творци на словото.

Сред тях са имената на Елисавета и Мария Ненови - все още познати на малцина. За тях първа писа Ирен Иванчева, откроявайки, че са авторки на първата стихосбирка, написана от жени в българската литература, излязла през 1890 г. (Иванчева 1990). През същата година е отпечатана и стихосбирката "Българка" на Ирина Бачокирова. Засега не се знае коя от книгите се появява първа (вероятно първа е стихосбирката на сестрите Ненови, защото тази на И. Бачокирова излиза към края на годината), но важното е, че и двете книги илюстрират нов момент в развитието на българската поезия, създадена от жени - поява на първите лирически сбирки.

За живота на Ел. и М. Ненови се знае все още малко. Ирен Иванчева споделя предположението на Н. Аретов, че баща на поетесите е Тодор Ненов (Манастирски), брат на известния възрожденец Йордан Ненов. Направените справки потвърждават това. Проучванията разкриха и някои неизвестни факти за двете сестри.

Майка на Йордан и Тодор Ненови е Анна Жекова от Елена, от Михайловския род, братовчедка на Иларион Макариополски, който е чичо на Стоян Михайловски. Според автобиографията на Йордан Ненов тя е родственица и на Йордан Брадата. Следователно двете сестри имат кръвна връзка с бележити личности, оставили трайни следи в историята и литературата ни. Те израстват в среда с просвещенски идеи и родолюбив дух.

Баща им - Тодор Ненов, остава като че ли в сянката на известния си брат - Йордан Ненов. Но с книжовното и с просветното си дело той е достойна фигура, оставила следа след себе си. Първоначално учи в Елена, град, свързан с прочутата "еленска даскалоливница", продължава гимназия (лицей) - в Букурещ, работи като учител в Габрово, Неврокоп, дн. Гоце Делчев (1862-1863), където открива първото българско взаимно училище, Банско (1864), а след това - във Врана (1864-1865), където се задомява. Принуден е известно време да живее по различни манастири, откъдето е прозвището му Манастирский, води кореспонденция с игумена на Рилския манастир, предполага се, че издирва в библиотеката на Пшинския манастир "Св. Прохор" ръкописи, свързани с дейността на Иван Рилски, продължава учителската си дейност в Самоков, Гложене, Аджар, Калофер (1874-1877). Има данни за посветеността му в борбата за църковна независимост и в националноосвободителното дело. Преследван е и от гърци, и от турци. По време на освободителната Руско-турска война заедно със семейството си и множество калоферци преминава през Балкана и се установява в търновските села. След Освобождението е член на Пирдопския окръжен съд, известен е и като добър преводач на турски документи, работи като мирови съдия в Златица, в Софийско и като адвокат в София. Умира в бедност и оставя вдовица с четири деца (Дичев 1931). Две от тях са Елисавета и Мария Ненови.

Пръв за тях споменава Никола Начов, откроявайки дейността на Т. Ненов (Начов 1927: 191). Малко по късно Марко Дичев дава по-подробни данни за Т. Ненов, базиращи се на сведения на дъщеря му Мария Ненова-Рунтова (Марко Дичев 1931: 106-109).

В една скорошна публикация се анализира Панегерик от 1425 г., като се твърди, че Т. Ненов оставя там четири приписки, които дават основание на авторката на статията да заяви: "Връзката между средновековното минало и модерната епоха е осъществена от Тодор Ненов, оставил четири от най-новите приписки в Панегирика, чието съдържание обвързва посланията, които той открива в три от най-значимите Евтимиеви жития, посветени на български светци, с църковните борби на българите през 60-те години на 19 в." (Ненчева 2015: 148-164).

Може да се предположи, че поради учителстането на бащата в различни градове, семейството често се е местило. Но явно, родителите са се старали да дадат добро образование на дъщерите си. Още в началото на своя път Т. Ненов говори открито за нуждата от девически училища, сам преподава и в девическото училище в Калофер.

Елисавета и Мария Ненови издават заедно три книги през 90-те години на XIX век. След това следите на Елисавета се губят, но Мария Ненова продължава творческия си път.

Елисавета Ненова завършва Първа девическа гимназия през 1885 г. - дошла е в София от Пирдоп. Директорка на гимназията по това време е Клотилда Цветишич. Сред преподавателите им са: Мария Шишеджиева, Спас Вацов, Михалаки Георгиев, Виктория Живкова (Благоева) и др. Още от ученичка Елисавета пише стихове и е поощрявана от забележителната си преподавателка Екатерина Каравелова. Елисавета е в един клас с Ана Карима, която си спомня за г-жа Каравелова: "Тя преподава безплатно, нещо, което ни кара да я идеализираме. Черви се често и много мило; кога изпитва треперим да не сбъркаме нещо, защото макар и мило, но доста чувствително иронизира... Обаждат ѝ, че имаме помежду си... поетки! Тя взима стиховете на Ненова дома си за да ги прегледа и насърдчава "поетесата" пак със своята усмивка" (Карима 1929: 112). През 1882 г. младата поетеса публикува стихотворението "Генерал Скобелев" - поетически реквием по повод неговата смърт. Стиховете ѝ, поместени в първата стихосбирка, са писани през втората половина на 80-те години на XIX век.

Творбите на Ел. Ненова говорят за поетичен талант и илюстрират добра обща и литературна култура. Вълнуват я както актуални, така и вечни теми. Жената в тези стихове съзерцава природата и търси паралел между вечното у нея и вечното у човека.

В първите години от градежа на новата ни държава тя се опитва да внуши национално самочувствие, припомняйки страници от българската история; в стиховете ѝ се открояват патриотични мотиви, преплитат се вазовски интонации и сравнения - Крум е "балканский Карл Великий", битката при Сливница през Сръбско-българската война е "наший Аустерлиц", мотиви и лексика тясно кореспондират с изказа на народния поет. Влиянието му не е случайно. "Вазов всеки от нас считаше за полу-бог" - пише Ана Карима в спомените си.

Интересът на Ел. Ненова към историческата тема се откроява и в последвалите стихосбирки на двете сестри. Историята я интересува чрез личностите, които я творят, но и като начин да осмисли преходното и вечното, да изгради своя философия за пътя на човечеството.

Впечатлява интересът на младата жена към екзистенциалната проблематика, размислите ѝ за живота и смъртта, лиричните ѝ питания за духовните опори в човешкия път, за преходното и вечното, за разрива между тълпата и личността, за човека и времето, за живота като път към смъртта:

Що е живота, що е човека,
Що мечтата и радостта? -
Не е ли всичко, че с туй полечка
И ние крачим в гроба, в пръстта!

Макар че понякога творбите ѝ илюстрират песимистични откровения, жената в тях търси опора в изконните християнски ценности: вярата, надеждата и любовта; молитвата ѝ към Бог е да я научи на търпение в свят с лъжи и злост. Размишлява за живота, вижда го като планина, която човек изкачва с много труд и верни приятели. Стиховете ѝ защитават позицията, че животът е осмислен, ако е градивен.

Една от темите, които трайно я вълнуват, е тази за ролята на твореца, когото вижда самотен, но духовно извисен сред другите, "пророк на бъднините", спасител на светлината, пазител на паметта.

Ел. Ненова създава лирически творби в различни жанрове, но видимо е предпочитанието ѝ към лиро-епическия жанр. Поемите ѝ "Филип и Бела", "Заробеният победител" и недовършената - "Моят герой" илюстрират ерудитски пластове, усета ѝ за композиция и драматургична постройка, стремеж към експериментаторство, а едновременно с това вписват младата поетеса в литературната ни история като първата авторка на поеми сред жените. Творбите ѝ говорят за търсения, които са в унисон с новите тенденции в българската литература - вглеждане в душата на човека и универсалните проблеми, които го вълнуват.

Макар и понякога да се чувства многословие или дидактичност, използването на русизми и архаизми, езикът ѝ е лек, уверено "тече", впечатлява открояването на фигури, свързани с древногръцката и римската митология, видим е стремежът на авторката към жанрово разнообразие. Например няколко сонета - английски и един италиански, илюстрират поетическата ѝ култура и желанието ѝ за експериментаторство - и това е през втората половина на 80-те години. Опитва и в епиграмата - сатиричното си чувство може би носи от рода Михайловски; пише оди, поеми, елегии. Оставеното от нея говори за нарасналата смелост на българката да се изяви и да експериментира. Поетическото ѝ творчество се вписва в общите художествени особености на българската литература от 80-те и 90-те години на XIX век.

Мария Ненова (1869-1959 г.) от 1905 г. се подписва Мария Ненова-Рунтова. Възможно е да има роднинска връзка със Стоян Рунтов (род. 1897), дългогодишен редактор на списание "Български народен театър". Името ѝ фигурира сред писателите старософиянци.

Тя създава по-обемно творчество - общо петнадесет книги като след тези със сестра си, пише още шест стихосбирки, разкази, повест, две драми, критически разработки на класически творби ("Мисли за живия труп"; "Философска критика на "Разбойници", философска критика на "Хамлет" като под философска критика разбира преди всичко движението на идеите, откроени от автора чрез отделните персонажи, вникването в мирогледа и вътрешните лабиринти на твореца; и една студия "Психология на поета". Изявите ѝ са интересни като литературноисторически факт.

През 1905 г. тя издава две стихосбирки: "Тъга" и "Въздишки" - времето на сецесиона отеква и в заглавията ѝ. Както Елисавета, така и нея я вълнува екзистенциалната проблематика: мисълта за преходността на нещата, за равенството пред смъртта, за безсмислието на човешката алчност, за непроменимата нравствена същност на човека. Затова тъгата, въздишките, песимистичните настроения са характерни за жената в тези стихове. Не крие страховете си - плаши я борбата на човека със себе си, а не тази с враговете. Може би неслучайно Лора Каравелова се интересува от нейните творби, макар и резервирано. В писмо до Петко Тодоров от 7 септември 1906 г. пише: "Колкото за книгите на Анатол Франс, и двете не могат да се четат. Едната е Pages choisies от романи, които бихме искали да прочетем цели, а II-та е следствие от Histoare contemporaine - Значи ни остават Въздишките на Ненова-Рунтова... Faute de mieux, ще се задоволим и с тях. - Не, не бързайте да ме обвинявате в компромис и в този случай..." (Стоилова 1983:115).

Това, което подчертано оразличава стихотворенията на М. Ненова от творчеството на сестра ѝ, е интересът към социалната проблематика. Светът на бедните и слабите оживява чрез конкретни съдби в сюжетно разгърнати лирически повествувания. Социалният разрез в лириката ѝ разкрива печална картина; акцентира се на женската съдба, за първи път се появяват стихове, които говорят за мъжкото насилие над жената: откроява се съдбата на умираща от бедност и преумора жена; на убита от мъжа си, който в пиянска ревност посяга на живота ѝ; на самотната жена, на проститутката, на страдащата майка и др. Множество директни въпроси засилват публицистичните нотки в лирическия слог.

Някои творби на Мария Ненова формират текстови масив, илюстриращ, че идеите на феминизма не са ѝ чужди. Стихотворението "Жената на Изток" (1905 г.) е лирически разказ за дните на жени, които живеят като в клетка и приемат света като затвор. Оригинална е ироничната ѝ творба "Негодуванието на Адама" (1907 г.), в която от името на мъжа пресъздава недоволството му, че жените искат права - може би това е първото стихотворение в нашата литература, написано от жена, открито внушаващо идеите за равноправие:

О, Богове, мен чудно ми е?
И не е ли то грях голям?
Та Ева еднаквоправие
Да има с Адам?

И кой ли този дух посея?
Във дългокосата жена?
Химера цяла! Еднаквоправие,
Да има Бог и Сатана!...

Като се има предвид, че българката получава избирателни права през 1937 г., и то постъпателно, се вижда, че М. Ненова е сред първите, открито поставящи въпроса за статуса на жената в обществото - и то във време, в което списание "Българан", и не само то, с присмех приема много неща в тази посока.

През 1908 г. във в. "Женски глас" е отпечатано стихотворението ѝ "Жената", разкриващо лика на личност, следваща целите си, мечтаеща сама да гради своя живот, убедена, че в избрания си път нищо не може да я спре. Даже далечни багрянински нотки прозвучават: "Не могат ми попречи бури,/ Защото буря съм сама,/ Защото Правий Бог ми тури,/ В сърцето лъч, вместо тъма!"

Азът в нейната поезия е страдащият, но и с бунтарски дух човек, чиято основна житейска опора е творчеството. Затова една от ключовите фигури в нейните стихове е тази на твореца, който цери духовни рани, сеяч е на "вечни правдини", жалък е, ако не откликва на човешките мъки и не вдъхва надежда, ако поривът му за слава крие безчувственост.

Много бурно поетесата реагира на войната. Стиховете ѝ на тази тема - са драматичен лирически разказ за ужаса при този катаклизъм и дават акцент на трагедията на жените: вдовиците, майките, които преливат гробове, девойките, забравили песните си от мъка по любим... Те говорят за ранени, осакатени и умиращи войници, които мечтаят духът им да се завърне при скъпите хора у дома; впечатляват натуралистични и гротескни сцени, сюжетите в някои творби напомнят антивоенните послания на редица български творци. Цяла стихосбирка с недотам поетичното име "Грозотийте на войната" (1914) я вписва сред творците с открити хуманистични, стигащи до пацифизъм, послания.

В творчеството на М. Ненова от 20-те години са видими левите ѝ позиции, свързани с драматични размисли за съдбата на бедните и необходимия бунт за промяна, макар че отдавна е прозряла и лирически споделила, че несъвършеният човек не може да създаде съвършено общество.

От днешна гледна точка творчеството на двете сестри се вписва в литературноисторическия разказ за нашата литература, то е част от художествените ѝ търсения от края на 19-и и началото на 20-и век, своеобразно преплита поствъзрожденския патос с модерните вглеждания в сложната и противоречива човешка душа. В създаденото от тях не се открояват високи естетически образци, макар че не липсват и някои художествени постижения, но то е нов етап в развитието на българската литература, създадена от жени - етап, илюстриращ, че българката набира смелост и самочувствие да разкрие духовния си свят в свои самостоятелни книги и то във време, когато изявите ѝ в света на словото все още са част от литературната периферия.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Дичев 1931: Дичев, Марко. Градиво за историята на град Елена и Еленско. // Еленски сборник. Описание на град Елена и Еленско. Книга I. София, 1931.

Иванчева 1990: Иванчева, Ирен. Поетесите Елисавета и Мария Ненови. // Литературна мисъл, 1990, кн. 6, с. 40-50.

Карима 1929: Карима, Ана. Моите спомени. // Юбилеен сборник на Софийската девическа гимназия. София, 1929.

Начов 1927: Начов, Никола. Калофер в миналото. София, 1927.

Ненчева 2015: Ненчева, Елисавета. Приписките в Панегирика на дяк Андрей от 1425 г. - извор за историята на ръкописа. // Пловдивски университет "Паисий Хилендарски". Научни трудове. Том 53. Кн. 1. СБ. А, 2015 - Филология, Пловдив, 2015.

Стоилова 1983: Стоилова, Ганка-Найденова. Лора - Яворов. Писма и документи. София: Народна младеж, 1983.

© Людмила Малинова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2020, № 9 (250)