Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГНОМ

Красимир Димовски

web

Почнат ли да те бият, най-важното е да си пазиш лицето! Притискаш си дланите и се захлупваш. И внимавай с носа! Веднъж си го забравих да ми стърчи между пръстите и целият се напръсках с червени светкавици.

Мен всички ме бият. И момчетата от гостилницата, и Дългуча - старият полицай, и черните господа с бастуните, и госпожици даже. И баба Флора, която доскоро ме лъжеше, че ми е майка, и тя ме пердаши.Отгледала ме от кутренце и затуй ми била и майка, и баща, но като й открадна от сиренето, и осълзените й очи лъсват като заледени локви. И стотинките от продадените вестници ми прибира, а ако усети, че съм си скрил малко, погва ме с патерицата, обаче аз веднага се лепвам под иконата и старата примира от безсилие, щото иконата ме пази. Вратата на стаята, дето спим, е винаги отворена и от нея лъха като от уста на болно животно. Не ми се влиза в тая уста и често бягам да спя в училищната барака, но огладнея ли, връщам се Флора да ме нахрани, и тогава си казвам, че тя не е толкова зла.

Нали всички ме бият... И ти се опита, ама те ухапах! Като порасна, ще хапя наред. Но сега съм нащрек. Дори и да ми се усмихнат, бягам. По-трудно ми е, докато продавам вестниците, хем им рева заглавията, хем внимавам бандата от гостилницата да не ме нападне в гръб и да изцапам вестниците с кръв. Че господин Христозов, дето ми ги дава сутрин, знаеш ли какви лапи има! Миризмата им още не може да ми излезе от носа... Но вече съм добре. Вече знам, че мама я има. Когато я открия, ще я прегърна през кръста и ще потъркам бузата в корема й.

Помисля ли си за мама, и става светло. И човеците наоколо като че почват да се усмихват. А мама е истинска госпожа, с шапка и с кученце. Преди десет години, когато ме е родила и захвърлила при беззъбата Флора, е била бедна и глупава. Но сега е умна, и е с шапка и с кученце. И много ме обича. Казвала ми го е, когато я сънувам. Познае ли ме, и ще ме погали, но как ще изтърпя първото погалване, като все съм свикнал да се пазя?

Мама е една от тия госпожи, които вървят покрай мен. Гледаме се сега с нея, а не можем да се познаем. Очите ми току се шмугват да душат като кученца между госпожите и аз едва си ги догонвам. В едни от вестниците съм мушнал бележки и в тях съм написал: "Мамо, аз съм жив и тоя, дето ти продаде вестника, съм аз и много те обичам". Драсвам по една удивителна и обяснявам къде точно живея. Все някой от вестниците ще попадне у мама и тя веднага ще се сети кой я обича. И ще дойде да ме вземе от старата къща, а Флора ще се пукне от завист. Досега съм изписал петдесет и три листчета.

Наблюдавам скришом госпожите, дето купуват от мен вестници. Най-често листчето пада на плочите, преди да го забележат, някои го намират, но се оглеждат страхливо и го смачкват, други гневно се оглеждат, трети се засмиват. Веднъж една го прочете на мъжа си. Ако ме запомнят, ще си изпатя. Срещна ли госпожа, дето съвсем прилича на мама, вървя по петите й, докато си купи вестник. Нахлупвам каскета си, да не ми гледа лицето. Запомням само ръцете и - тънки и бели.

Следобед се крия зад оградата и чакам. Някой ден мама ще прочете бележката и ще дойде. Зърна ли дамската й шапка да се носи над оградата, ще скоча пред нея, шапката ще ми грейне в лицето, пък щъркелите от реката ще помислят, че се съмва повторно, и ще затракат с клюнове.

Омръзне ли ми да чакам, отивам да се къпя в реката зад къщата. Зад реката върбовата гора е нагазила до колене в храстите, край нея се зъбят скалите. Пека се на слънце, тичам из влажния полумрак и съм радостен, щото никой не ме безпокои. Моите мъчители се къпят долу, до воденицата. И както си се гмуркам веднъж, гледам, една дамска шапчица плува над оградата ни. А под шапката - истинска госпожа! Толкова я чаках, пък сега се стресвам. Зъзна под слънцето. После ме пристяга радост, силна като уплаха. В миг шапката и оградата се завъртат в светлината, изписквам: "Мамо!", стрелвам се лъскаво към госпожата, но щом приближавам, госпожата изведнъж се смалява и пред очите ми се избистря едно малко момиче. Колкото мен на години ще да е, обаче нагласено и украсено като госпожа. Плитките му стърчат изпод шапката като клепнали заешки уши, очите му - плашливи. Вдишва въздух на пресекулки и си заглажда устните. Отстъпвам назад и свивам юмруци.

- Ти коя си?

Нещо тъжно ми помръдва в гърдите. Капчиците се стичат по мене, като че целият съм осълзен. Малко по-височка е, ако ми посегне, ще я ръгна в корема. Момичето гълта учестено въздух. Следим се напрегнато.

- Аз съм ти майка!

- Преструвай се на майка пред куклите си!

- Ако се съгласиш да съм ти майка, ще ти нося всеки ден препечени филийки.

- С масло ли?

- С масло, честна дума.

Препечени филийки... Значи идва с добро. Юмруците ми се отпущат. Онова тъжно пак ме защипва отвътре.

- Много ми харесва да съм майка на някого - говори момичето. - Куклите ми омръзнаха и почнах да съм майка на кучето, хранех го и го люлеех на скута, обаче то умря. И както се раздирах от плач, намерих твойта бележка в един вестник, оставен на масата.

Момичето млъква и ме поглежда. Тъжното, дето ме защипа отвътре, почва да ме отпуща. До оградата стои жена и ни наблюдава.

- Леля Дода, прислужницата - казва момичето. - Тя е много добра и веднага се съгласи да те намерим по бележката. Тя и на воденицата ме води, да се къпя с децата, макар че ако татко разбере, ще ни гръмне. Той има пагони като керемиди.

- Ти от големите къщи ли си?

- Ей оттам - момичето посочва къщата до гостилницата. - Татко ми е сложил на двора желязно корито, в него да се къпя.

- Зелено такова, виждал съм го през оградата.

- Зелено, на черти - казва момичето.

Останала е без въздух и страните й са пребледнели. Тревата шава под белите й крака, като че е стъпила върху гърба на страшно животно. Още същия ден ме открили с прислужницата, но не ми се обадили, а ме наблюдавали. Как съм се къпел в реката и как старата Флора ме гонила с патерицата, и как съм продавал вестници. "Дали ще се съгласи да му стана майка?" - попитала тя прислужницата. Прислужницата гледала в мен и мълчала.

Момичето ме поглежда изпод вежди. И аз я поглеждам изпод вежди. Подухва вятър и ни приближава. Аз я отблъсквам лекичко с ръка и си тръгвам към реката. Тя си надига роклята и пристъпва след мен.

- Много обичам да съм майка - крещи,- ако няма какво да галя, и ръцете ме засърбяват.

- За галене не сме се разбрали, само за филийките! - уплашвам се.

Вечерта, като ме поглъща стаята на беззъбата Флора, си викам: "Какво ли ще е да те погалят?"

На другия ден момичето идва до реката. Носи филийки. Излъгала прислужницата, че отива у приятелката си да рисуват. Изтягам се във водата и я следя. Роклята й е на цветя, но е тъй прозрачна, че цветята все едно са поникнали направо върху кожата й. Мисля си за погалването и се търкам във водата. Усещам как нещо светло ми се раздува в гърдите и олеквам, като че съм стъпил върху въздух.

- Снощи премислих, обаче не можеш да ми бъдеш майка - казвам замислено.

- Защо? - нацупва се тя.

- Защото си малка и тънка.

Не исках точно тъй да и го река, домъчнява ми и се гмурвам във водата. Пръските накацват по цветчетата й като пчели.

- А не може ли поне да съм ти сестра? - миглите й затрепкват.

- И сестра не може - въздъхвам. - Трябва да си приличаме.

- Утре ще ти донеса нови дрехи, като мойте!

- Тогава сигурно ще станем брат и сестра - отсичам и захапвам филията.

Идва след два дни. Умислена. Присяда на камъка, обгръща коленете си, гледа ме как плувам. Зад гърба й наднича друго момиче, сигурно приятелката й. Казват си нещо, оставят филийките на скалата и тръгват.

По-късно се изправя на брега и крещи:

- Татко всичко щеше да разбере! Как да ти измъкна дрехите, като не мога. И прислужницата... - захълцва.

- Тогава ще облечеш като мойте дрипи - не отстъпвам аз.

- Ще облека.

Гледа ме с насълзени очи и примигва.

Нося й едни парцаливи панталони. Трябва да си приличаме, иначе как ще се познае, че сме брат и сестра... Захвърля роклята и навлича панталоните, обаче панталонките й са къси и лъскавата й кожа свети през дупките, като че са пълни с жарава. Оглежда се и прихва. На мен ми е тъжно, задето не можем да се оприличим, пък тя се смее! После изведнъж започва да подскача по брега и да крещи:

- Сетих се!

Дрехите се разхвърчават от нея, телцето й блясва като гръб на риба и се врязва във водата. Мята се, хвърля пръски до небето, сетне налита към мен и почва да ми дърпа дрехите. Отблъсквам й ръцете, сборичкваме се и падаме в реката.

- Видя ли! - скача тя над водата. - Вече сме досущ еднакви! И ти си по кожа, и аз съм по кожа...

Щипе ме по кожата, сама се щипе, търка си рамото о мойто:

- Станахме гномове! Ти си гном и аз съм гном...

- Какво е това "гном" ?

- Ами не знам. Сигурно е нещо като майкосестроприятел. Обаче сме гномове. Гномовете са едни такива... като нас.

Хубаво било да си гном! Как не съм знаел досега, та само се мъчих с всичките корави ръце, дето мирисът им още ми е натъпкан в ноздрите. Сутрин Мая, така се казва момичето, идва на реката, захвърляме си дрехите и побягваме по мократа трева и вятърът се улива по нас, все едно е някаква небесна вода. Нося на Мая пълни шепи с джанки, тя - препечени филийки, и вече не ходя да продавам вестници, тя пък лъже прислужницата, че е при приятелката си, и тичаме край реката, а под нас тичат две раздърпани от бързата вода човечета. Търкаляме се в топлата кал, топлата кал въздиша под телата ни и ни обгръща плътно, като голяма ръка, която те гали едновременно по цялото тяло, става ни слънчево и кално и пощуряваме от възторг. Очерняме се като дяволи и скачаме в реката, гмурваме се към дъното и се поглеждаме под водата. Мая се стрелва като дълъг пламък, усмихва ми се, усмивката й се разпуква на прозрачни мехурчета и се разнася из водата. Разпуканата й усмивка ме докосва по гърдите, по шията, по лицето, изстрелвам се над водата, поглеждам я как блясва във въздуха и стисвам очи, да си я задържа под клепките, и в тъмнината под клепките ми тя продължава да виси над реката, като че тялото й е тънко като въздуха и ако го допреш, ще се разпраши. Тя ляга по корем на топлата скала, трепери, почвам да ближа капките по кожата й и тя още повече затреперва, а аз се задавям и се разсмиваме. И после из дърветата: ловим се за клоните, гаргите кръжат около нас и ни се карат, щото ни мислят за някакви гладки маймуни. Висим един срещу друг над водата, поглеждаме се и се пущаме, и се изгубваме в облак от водни искри, а после почваме да си хапем капките от телата и толкова водни капки изяждаме, че се издуваме, сякаш сме се погълнали един друг. Тя се разсмива, луничките се разбягват по лицето й.

- Гном, здравей!

И го повтаря безкрай, а аз я гледам и се смея, но в тоя миг онова, тъжното, пак ме подръпва отвътре. И лицето ми се свива.

И така много дни.

И слънцето толкова се напъва да ни пече, че почва да се изхабява и да бледнее.

И тогава Мая води приятелката си.

- Иска да стане гном - казва, - всичко й обясних.

- Много важно за гнома е да може да се усмихва - казвам.

- Усмихни му се, да види, че си готова - насърчава я Мая.

Приятелката й се усмихва. По бузите й - трапчинки.

- Екстра! - похвалвам я.

- Вече гном ли съм? - пита тя.

- Гном си. Само че ще трябва да останеш по кожа. Да се уеднаквим.

Миглите й малко се удължават от засраменото в очите й. Това издължаване не ми харесва много. Сега ще се разхленчи: "Ако ни видят, ще ни бият...". Обаче тя мълчи и ме гледа. Пита:

- А ние с Мая няма ли да се казваме "гномки"? Или пък "гномчета"?

- Всички сме "гном" - срязва я Мая.

Оглеждаме подозрително новодошлата. Тя нагазва в реката с роклята. С Мая загребваме вода, изсипваме я върху главата й и пеем шепнешком: "Вече ставаш гном..." - после издърпваме роклята й и я натискаме във водата.

Вече сме трима. С тях ми е топло, също както когато си мислех за мама. Докато играем, се питаме, кой още можем да приемем за гном? Накрая решавам да издам всичко на Цанко вестникарчето, с него само веднъж сме се били, ще се съгласи. Цанко е готов, ала иска в началото да си превързва очите, щото мокрите тела много му блестели. Цанко ни учи да свиваме цигари от повет, разправя ни хуморески за попа и ни кара да скачаме през огън. Сетне докарваме още едно момче, от тия, дето се къпят до воденицата. И едно момиче, с жълта кръпка на роклята. С Цанко забиваме табела край реката - прекрачим ли я, ставаме от обикновени човеци гномове.

- Добре е така - въздиша Мая. - Малко по малко целия град ще направим гномове.

- Може и целия свят - вика Цанко.

- Тогава войниците ще спрат да се бият - казвам, - щото, като се срещнат голи, няма по какво да различават противниците. И ако мине цар по улицата, не ще му се кланят, щото няма по какво да го познаят.

Започвам пак да продавам вестници и да слагам бележки в тях, само че вече не търся мама, а търся гномове, понеже мама се е разделила на много гномове и така идва при мен. Мая написва страшно културни бележки: "Ако желаете да станете гном, елате на реката без дрехи и се усмихвайте, всички ще ви харесаме". Отначало продавам вестниците на по-малките, после почвам на всички да ги продавам, ала става опасно, щото някои, като ги прочетат, се разкрещяват или ги захвърлят страхливо, един дори ме помъкна към Дългуча и едва се отскубнах от стария полицай.

Докато продавам вестници с бележки, гномовете играят покрай реката и чакат, да не би някой, като прочете бележката, веднага да се запъти натам. Разправям им как хората се плашат и ме гонят, а Цанко вика, че щял да се крие зад мен и да ме охранява. И ме охранява той, додето днес един господин се приближава с вестника към Дългуча, прошепва му нещо, оня размърдва белите си мустаци и ме привиква с пръст. Плюя си на петите, бележките от вестниците се разхвърчават зад мен, като че съм станал зимен облак и разпръсквам сняг. Цанко бяга до мен, Дългуча скрибуца зад нас и прищраква с пистолета да ни сплаши. Край реката гномовете се прескачат голи на пясъка, викаме им да се спасяват и скачаме в реката. А Дългуча хрипти от брега:

- Безделници недни, позиви ви са дали да разнасяте, а!

И пак прищраква с пистолета, но Мая се изсмива звънко, Цанко му се изплезва и в миг всички почваме да скачаме един в друг, да се прегръщаме и да крещим. Много е хубаво да прегръщаш осълзен от вода човек! Прегръщам се с Мая, сетне с другите момичета и накрая с Цанко, и както си се прегръщаме, блестим. Дългуча сбира дрехите ни накуп и реве:

- Скоро да се обличате, безсрамници!

Но изведнъж и той почва да се съблича, влиза по гащи във водата, а Цанко му се присмива:

- Край, и ти стана гном!

Весело и заядливо е, но млъкваме като попарени, щото от дюкянчетата и от дворовете наизлизат хора, файтон спира на моста. Дългуча им говори за някакви позиви, използвали ни батковци от града да им ги разнасяме, нищо не разбираме, но страх ни обзема и се юрваме към горичката. Дърпам за ръка Мая из влажния полумрак, другите гномове святкат тук-там из полумрака, едно момиче заплаква. Страшна олелия се вдига, става студено, щураме се уплашени и щом ни зърнат иззад дърветата, насъбралите се ни заливат с крясъци.

- Дайте си ми дрехите! - мята се Цанко между гномовете и ги пръска със сълзи.

Гномовете пищят, блъскат се един друг и се ровят в шумата, като че искат да тръгнат през земята. Мая се притиска в мен и ужасът раздърпва очите й. "Божичко - татко!" - трепери тя, тъй като на моста до файтона стои човек с големи като керемиди пагони. Иззад дърветата наизскачат мъже и улавят един гном за плитките, гномът пищи като заклан, друг гном изхвърчава от храстите и бяга право срещу преследвачите си. А те се смеят дебело, заканват ни се с плесници. Двама улавят Цанко, друг нарамва под мишница момичето, което имаше рокля с жълта кръпка, тялото й се гърчи и го пари по ръцете. С Мая се стрелкаме като зверчета, уловените гномове пищят около нас, закани и присмех ни драскат по телата. Повдигам я, да се покатери на едно дърво, и запълзяваме по клоните. Хората се тълпят под нас, вече нищо не чувам, само разкривените им уста виждам. "Бягай, бягай, гном!" - хълца Мая и ние бягаме нагоре по клоните. Един чеп раздира крака й, бликва кръв и тялото й светлее като най-светлото нещо, поникнало над земята. Пълзим все нагоре, клонът изтънява, вече се люшкаме на самия връх. Вкопчваме се един в друг, трепкаме като листа и аз се хвърлям да хапя капчиците по кожата й, макар че тия капчици са червени и се стичат по устата ми и падат в реката и цялата река става червена.

- Гном, гномче - трепери гласът й, - да бягаме, още...

И ние продължаваме да бягаме, макар че земята свършва, дървото свършва, клоните свършват...

Започва небето.

 

 

© Красимир Димовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2001, № 4 (17)

Други публикации:
Красимир Димовски. Ние, кавалеристите. София, 1987.