Пред 140 годишнината от рождението на Йордан Йовков

КЪМ ТВОРЧЕСКАТА ИСТОРИЯ НА СБ. "ЖЕНСКО СЪРЦЕ" (1935 г.)

Иван Радев

web

През 30-те години - така и недоизживяното десетилетие от Йордан Йовков - се откроява особено активното присъствие на разказите му в периодичния печат и подготовката на две от неговите книги: "Ако можеха да говорят" и "Женско сърце". Свързаните с първия сборник, още по страниците на оповестилите ги вестници, включват отпратки и индикатори за принадлежността им към света на излезлия през 1936 г. том със същото заглавие (вж. Йовков 1936: 226). Колкото до другите, намерили основно място във в. "Зора", но и в периодични издания като в. "Нови дни", "Вестник на вестниците", сп. "Завети", сп. "Демократически преглед", сп. "Златорог" - те тепърва ще занимават автора в подготовката им за цялостно представяне на читателя. Имам предвид цикъла разкази "Женско сърце", без някой от тях да подсказва с нещо по-нататъшната си съдба в името на бъдещ обединяващ ги замисъл.

След публикуването на "Асие" и "Свирач на флейта" през есента на 1931 г., през 1931-ва и 1932-ра до края на 1934-та по страниците на в. "Зора" идва редът на "Помпадур", "Ройдю", "Мора", "Вълкът" и "Несполука", на "Вълкадин говори с Бога", "Летен дъжд", "Стари хора", "Вражда", както и впечатляващата поява на осемте разказа ("Ревност", "Платено", "Женско сърце", "Скитникът", "Разплата", "Празно гнездо", "Серафим", "Грешница"), осигурили нужния ресурс за бъдещия сборник.

В този смисъл с основание може да се каже, че активните усилия в полето на разказа като жанр през този период съвсем естествено подтикват Йовков към идеята за цялостно представяне на създаденото. Сцеплението между намерилите мястото си в периодиката творби се обуславя от интуитивно занимаващи го в дадения времеви отрязък теми и състояния на националния живот. Заемайки се с подготовката на бъдещия сборник от публикувани разкази, авторът категорично "забравя" само за "Момичето" и известна раздвоеност за "Чаша вода". Не случайно още тук давам път на тези конкретни напомняния - те в някаква степен обясняват и оправдават както неравностойните им в естетическо отношение внушения, така и документираните от автора затруднения при тяхното композиране в бъдещата книга. И специалисти, и читатели лесно могат да отчетат разликата между "Серафим", "Вълкадин говори с Бога", "Женско сърце" и "Асие" спрямо "Вълкът" и "Празно гнездо", "Несполука" и "Стари хора"...

Когато се насочваме към създаването на разказите, намерили място в сб. "Женско сърце", не трябва да забравяме тогавашната ситуация, в която се оказва белетристът, произтичаща от договорката с в. "Зора" редовно да предоставя на вестника оригинален белетристичен текст. Изтъквано е, че точно тя психологически го травматизира - свидетелства, за което срещаме в разговорите му с проф. Сп. Казанджиев. Но независимо от затрудненията, той се чувства задължен да продължи сътрудничеството си с вестника. Пък и читателите тогава трябва да са били доволни от присъствието му в броевете на "Зора", както и ние днес, изиграло своята роля да станем съпричастни на плодовете на неговия разгръщащ се талант. "Тандемът" се оказва изключително важен и за двете "страни" - адекватен с дисциплинирането на Йовковата творческа природа и нагласи. И нещо друго си казва думата - след включеното в сборниците "Песента на колелетата" и "Старопланински легенди" - точно тогава, може би именно заради поетия ангажимент, той се насочва към "късия", удобен за вестник жанр на разказа, започва да залага на т.нар. "анкетен метод" и пр. Ако не всички, редица от творбите косвено подсказват, че са плод на последиците от тази пренагласа. А в своята цялост, под купола на заглавието "Женско сърце" ни правят свидетели на открояващата се творческа сигурност на белетриста не само да разшири "сюжетно" търсенията си, но и да естетизира нови, оставащи скрити за прозата ни територии от морала и духовно-житейската същност на националното ни битие.

Тук няма да ни занимава реакцията на оперативната литературна критика, която отразява посрещането на издадения през м. февруари 1935 г. сб. "Женско сърце". Впечатлението е, че в публикуваните рецензии новата книга на Й. Йовков не намира пълноценната си оценка. Още тогава проф. Петър Динеков отбелязва противоречивия прием, с който е съпроводена, без очакването да се осъзнае нейната специфика като част от търсения от автора "диалог" с нови територии от унаследения ход на живеене, с не ярко изразена, но вътрешно усложнена картина на нрави и взаимоотношения, пречупени през интимния свят и морала на българина, включващи греха и опрощението, доброто и злото... Колкото да позицията и оценките на авторите от по-ново време, занимавали се с творчеството на белетриста, може би само Симеон Султанов отрежда специални страници и засяга облика на сб. "Женско сърце". Става дума за следните пасажи в книгата му "Йовков и неговият свят":

Между ръкописите на писателя се намират няколко варианта на съдържанието на книгата "Женско сърце", написани с молив. Ето две от тези колонки:

Първата - Серафим, Скитникът, Помпадур, Вълкът, Летен дъжд, Ревност, Женско сърце, Асие, Празно гнездо, Свирач на флейта, Грешница, Несполука, Платено, Стари хора, Вълкадин говори с бога, Ройдю, Мора, Вражда.

Последната - Серафим, Ревност, Скитникът, Помпадур, Вълкът, Летен дъжд, Женско сърце, Несполука, Платено, Стари хора, Вълкадин говори с бога, Ройдю, Мора, Вражда, Асие, Разплата, Празно гнездо, Свирач на флейта, Грешница.

Много пъти съм гледал тези колонки със заглавията на разказите и съм се мъчел да отгатна в какво се състои "тайната" на тяхното различие. Дни наред безуспешно търсех отговора на тази малка загадка, докато един ден авторът сам ми помогна. На гърба на една черновка открих фразата: "Женското сърце трябва да е в целия цикъл". Съвсем случайно аз бях намерил "ключа" на двете колонки. Обърнете внимание: в първата колонка са събрани на едно място всички разкази, в които тупти "женското сърце" - "Ревност", "Летен дъжд", "Асие", "Празно гнездо", "Свирач на флейта", "Женско сърце", "Грешница", - а в другата колонка, види се, за да тупти това "сърце" през цялата книга, споменатите разкази са разпръснати в общата композиция" (вж. Султанов 1968: 224-225).

По повод залегналото в цитата твърдение, оставено ни от доказан поклонник и изследвач на Йордан Йовков, ще си позволя да добавя нещо, която обогатява разгадката-заглавие и разширява концептуалното вписване на разказа в света на сборника "Женско сърце" като цяло, предоставен на читателя в началото на 1935 г. Именно то е по-важното и определящото като преследвана от автора цел с произтичащите от нея внушения. Опитът да вникнем в съдържанието на подготвяното издание - разбира се, ненатрапчиво и не така категорично с всяка включена творба - от една страна, наистина ни убеждава в закодираното присъствие на залегналото във фразата "Женското сърце трябва да е в целия цикъл". Но в същото време именно тя превръща в морално-житейски "център" изобразените нрави и взаимоотношения в разказа, осъществен и намерил мястото си със същото име в сборника. Персонажът в него, вплитането на присъствието му в сюжета се оказват своеобразен "конспект" на по-голямата част от вложеното в затворения в сборника човешки свят. Носители на така изреченото от автора самопожелание е и Славенка в разказа "Грешницата", и Милена във "Вълкадин говори с Бога", и Минка в "Ревност", и Стефана в "Скитникът", и Мария в "Празно гнездо", и Асие в едноименния разказ, и тайнственото момиче в разказа "Мора". Но сюжетът, залегнал в разказа "Женско сърце", е дал възможност на белетриста все така естествено и органично да вгради в сюжета поведението и присъствието на Аничка до Илия с неговия авантюризъм и двамата конекрадци, до Тодор с неговото пасивно изявяване, до бащата "дядо Герги", който вместо да ожали и да даде "хляб", проклева и се отрича от сина си, като в съзнанието на читателя остава да витае нейния образ - въплъщение на красотата и трудовата отдаденост, въплъщение на семейния морал, но и на добротата, на състраданието и опрощението... Че като автор Йовков е залагал именно на този заряд, роли и излъчвания на вложените послания чрез Аничка в разказа "Женско сърце" и е бил посвоему ревнив към употребите му, ще привлека свидетелства, които по други поводи вече са добили публичност. Възпроизвеждам ги, защото наистина се оказват във връзка с изповядваното от него в разказа "Женско сърце", а и с избора му за емблема на сборника като цяло. Първото е следното, документирано от Георги Константинов, негово изказване с дата 13 април 1936 г.:

Йовков дума, че напоследък твърде много се злоупотребява с тази дума. "Аз имам сбирка "Женско сърце", Ат. Душков има също "Сърце" и др. Опустошение на сърцето. И се смее. Едно време беше така с думата "душа". Види се, че ги губим едно след друго, та се мъчим да ги задържим в книгите.

Колкото до второто свидетелство - убеждаваме се, че в горецитираната реплика на Йовков липсва още един показателен за твърдението му пример, който е по обясними причини спестен. Със сигурност обаче го е имал предвид, а вероятно и останалите му събеседници. Става дума за току-що излязлата стихосбирка "Сърце човешко" на Елисавета Багряна. Едва в наше време бе издирен и се знае, че екземпляр от нея по това време вече е бил в личната му библиотека - с автограф, чието послание е:

На Йордан Йовков
      - това сърце човешко
            да му спомни за обещаното
                  Женско сърце!
                                            Е. Багряна

Привличам горните разсъждения и отпратки, предполагайки, че внасят известна яснота по въпроса за така направения от белетриста избор на конструкта "женско сърце" като надслов на бъдещата му книга.

В наше време сборникът "Женско сърце" обикновено намира място в том трети от събраните съчинения на Йордан Йовков. Прави впечатление, че въвеждащите "бележки" към него в шесттомника от 1970-1973 г., преиздаден с някои изменения през 1976-1978-та, са пределно кратки, нищо неказващи и се изчерпват едва ли не с поднасянето на суховати, информативен тип твърдения. Като отбелязвам този недостатък за подобни мащабни проекти, от една страна, имам предвид констатации като следната, към която е прибягнато в случая със занимаващия ни тук сб. "Женско сърце":

"Една част от разказите в тази книга са писани през есента на 1931 и зимата на 1932 г., а другата - през втората половина на 1934. В тия 19 разказа писателят се връща към спомените си отпреди години, когато е учителствал в Добруджа. Първото издание на "Женско сърце" излиза в края на февруари 1935 г." (Вж. Йовков 1970: 335).

Считам за оправдано да се оспори и възрази на залегналото в горния цитат твърдение, че в сб. "Женско сърце" просто "писателят се връща към спомените си отпреди години". В същността си то е не само общо и нищо неказващо, а и подвеждащо, защото не насочва към характера на текстовете. Повече от очевидно е, че не собствените наблюдения и пряката приобщеност на преживяното от Йовков определят лицето и мястото на книгата като цяло в неговата наследство - решение, незатруднило автора и естествено намерило сполучливия си вариант при "Земляци", "Вечери в Антимовския хан" и пр.

Основателни възражения в този дух предизвикват и "бележките" към многотомника, отнасящи се за "биографията" и характерното за всяка от конкретните творби, съставящи сб. "Женско сърце" и включени в предлаганото издание. Проследим ли тези своеобразни "паратекстове", с изненада стигаме до извода, че по-голямата част от тях се изчерпват с едно и също, превърнало се в клише твърдение. Почти за всяка, от иначе сюжетно самостоятелните разкази, се прибягва до констатацията: "Публикува се за пръв път във в. "Зора" ... с малки промени в сб. "Женско сърце", 1935 г.". Като частично "обогатяващ" негов вариант щампата е леко променена в коментарите към "Вълкът", "Ройдю" и "Разплата", където се среща уточнението, че в тях става дума за нанесени "някои езикови промени". В този смисъл т.нар. "справочен" дял изобщо не подпомага с нищо евентуалните читатели, лишава ги от възможността да надникнат в творческия процес и предисторията на окончателния текст, да опознаят "мъките", а и отговорността пред словото - органична част от таланта на белетриста Йордан Йовков... И нещо друго - истината е, че с това си твърдение "бележките" имат предвид текста на включвания разказ в предлаганите "Събрани съчинения" спрямо неговия вариант като публикация в периодическия печат. Но - така повсеместно употребено и категорично поднесено - то формира представи и оценки, които навеждат на мисълта, че липсват каквито и да е други данни за творческия процес преди появата им във в. "Зора", че привлеклите автора им сюжети нямат своя "предистория" и пр. Една от целите на опита за коментар на сб. "Женско сърце" е да докаже, че личният архив на белетриста съдържа немалко - и то интересни и показателни свидетелства, свързани с началните фази на усилията и готовността му - обсебила го житейска ситуация или конкретна човешка съдба да се превърне в повествование. Читателят може би ще бъде изненадан - че от 19-те текста, съставящи сборника, липсват стигнали до нас чернови варианти, предхождащи създаването му на един-единствен от тях - на разказа "Грешница"...

Разбира се, тук предлаганите страници нямат за задача да проследят и характеризират различията между добиващите сега публичност чернови варианти и текста на публикуваните в периодическия печат - напр. във в. "Зора" - разкази на Йовков. Както и обликът им, резултат от следващата "стъпка" - техният окончателен вид в издадения сб. "Женско сърце" (1935). Това е тема, сравнително лесно осъществима, особено на фона, зададен от съхранените и по-долу възпроизведени чернови варианти в ръкопис на много от тях спрямо официалната им публична поява. Пък и в по-общ план това ни го предлагат "бележките" към шесттомника "Събрани съчинения" (1970-1973), в редуциран вид застъпени и в неговото преиздаване (1976-1977)...

Ако при писането и публикуването на разказите, влезли по-късно в сб. "Женско сърце", е трудно да открием предварително следван замисъл, то при подготовката му, макар и не така отчетливо, заговарят опитът и усилията на белетриста те да бъдат подведени в духа на определен тип поведение чрез повседневното морално-житейско присъствие на персонажа - всеки да изяви себе си чрез доброто или злото, да въплъти греха и опрощението, грубостта и жестокостта, отглас на битуващите нрави и взаимоотношения в социума. Подобно на създаваните и публикувани по същото време разкази, които ще намерят място в сб. "Ако можеха да говорят", и "територията" на сюжетите в "Женско сърце" е запълнена от човешко присъствие и бит, ситуации и преживявания, възпроизвеждащи отиващото си селско битие на българина. Упоменаването на "града" е по единични, периферни спрямо сюжета, поводи или по принуда, свързана с персонаж, на когото "му се налага да отиде до там" ("Вълкът", "Ройдю") или "да дойде от там" ("Скитникът", "Свирач на флейта")... Не случайно в повечето от разказите, проявите и конфликтите се свързват с типичните за селската среда в следосвобожденското време топоси "Енювото кафене" - "Геновата кръчма" - "Филиповата кръчма" и други още... Тази повсеместно прокарана връзка на персонажа с устойчивите форми на публичност в облика на тогавашното добруджанско село е конкретизирана в редица от творбите, като определя сходния строеж на въвеждащата фраза още в първите два разказа:

Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред на кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е ("Серафим");

Като излезе от Енювото кафене и се запъти към дома си, сърдит, с разперени ръце и с издадени напред рамене, като че се готвеше да се бори с някого, Агата стигна до прелеза, който беше между неговата къща и къщата на съседа му... ("Ревност)".

Всъщност чрез така конструирания ред на разказите в "Женско сърце" - без да е натрапчиво, но доста отчетливо се открояват "връзките", ядрата, около които стъпват внушенията, авторовите присъди, но и неговото съучастие. Налице са основанията да приемем, че и в тази си книга авторът, след като е определил удостоените за това разкази, е съумял посвоему да се домогне и до междутекстовите им "сговаряния". В този дух е издържана дори и коренно различната картина, залегнала в намерилите място един след друг разкази "Вълкът" и "Пролетен дъжд". От един и същ, тлеещ в миналото срив в съдбата на персонажа, тръгват внушенията в "Скитникът" и "Платено", за да настъпи поврат в по-нататъшния им живот. Към тях от определена гледна точка трябва да приобщим и залегналото в разказа "Ройдю". За съжаление, на фона на демонстрираната сериозна работа и стигналите до нас свидетелства за творческия процес над привлеклите го сюжети, авторът - само с едно изключение при разказа "Ревност" в неокончателния му вариант ("София, 11.4.1934") - не поставя датите, свързани с писането както на първоначалния текст (с молив), така и на последвалите го варианти (с мастило).

Налице са амбициите на писателя наистина да постави в центъра на бъдещия си сборник ония създадени разкази, които осмислят избрания надслов - и то със сюжети, органично вписани в живот и нрави, които са му добре познати. Че това го изправя пред известни трудности, идват да свидетелстват Вариантите, чрез които е трябвало да осъществи подбора и реда на сборника като цяло. Като казвам това, наред с вече поместените в книгата на Симеон Султанов, имам предвид съхранените в личния архив на писателя други неоповестявани "проекти" за композирането на сб. "Женско сърце" - без надслова на бъдещата книга, с редица размествания на заглавията на двайсетината разкази. Ще си позволя първо да възпроизведа осъществените с молив, за които се предполага от тоя факт, че са най-ранните:

"Серафим", "Скитникът", "Летен дъжд", "Вълкът", "Помпадур", "Платено", "Женско сърце", "Несполука", "Платено"..., "Мора", "Чаша вода", "Вражда", "Асие", "Разплата", "Празно гнездо", "Свирач на флейта", "Грешница"...

1. "Серафим", 2. "Скитникът", 3. "Летен дъжд", 4. "Вълкът", 5. "Помпадур", 6. "Женско сърце", 7. "Несполука", 8. "Асие", "Ревност" (и двете зачеркнати), "Грешница", 9. "Разплата", 10. "Стари хора", 11. "Вълкадин говори с Бога", 12. "Ройдю", "Мора", 14. ---- , 15. "Вражда", 16. "Празно гнездо" (зачеркнато), "Асие", 17. "Платено", 18. "Ревност" и "Асие (зачеркнати), "Празно гнездо", 19. "Свирач на флейта", 20. "Грешница" (зачеркнато), "Ревност".

1. "Серафим", 2. "Скитникът", 3. "Летен дъжд", 4. "Вълкът", 5. "Помпадур", 6. "Женско сърце", 7. "Несполука", 8. "Празно гнездо", 9. "Разплата", 10. "Стари хора", 11. "Вълкадин...", 12. "Райдю", 13. "Мора", 14. "Чаша вода", 15. "Вражда", 16. "Асие", 17. "Ревност", 18. "Платено", 19. "Свирач на флейта", 20. "Грешница".

Последвалите:

1. "Асие", 2. "Свирач на флейта", 3. "Ройдю", 4. "Помпадур", 5. "Вълкът", 6. "Мора", 7. "Вълкадин", 8. "Несполука", 9. "Стари хора", 10. "Вражда", 11. "Летен дъжд", 12. "Чаша вода", 13. "Ревност", 14. "Платено", 15. "Празно гнездо", 16. "Скитникът", 17. "Разплата", 18. Женско сърце", 19. "Серафим", 20. "Грешница".

1. "Женско сърце" ("Серафим"), 2. "Ревност" ("Скитникът), 3. "Вълкът", 4. "Помпадур", 5. "Платено", 6. "Летен дъжд", 7. "Скитникът", 8. "Несполука", 9. "Стари хора", 10. "Вълкадин...", 11. "Мора", 12. "Асие", 13. "Вражда", 14. "Чаша вода", 15. "Серафим", 16. "Разплата", 17. "Грешница", 18. "Празно гнездо", 19. "Ройдю", 20. "Свирач на флейта".

1. "Серафим", 2. "Ревност", 3. "Скитникът", 4. "Помпадур", 5. "Вълкът", 6. "Летен дъжд", 7. "Женско сърце", 8. "Несполука", 9. "Платено", 10. "Стари хора", 11. "Вълкадин", 12. "Мора", 13. "Асие", 14. "Вражда", 15. "Празно гнездо", 16. "Разплата", 17. "Ройдю", 18. "Свирач на флейта", 19. "Грешница", 20. "Чаша вода"...

Така документираният настоятелен опит чрез толкова варианти да се уточни съдържанието на бъдещия сборник поражда и въпроси, на които Йовков не дава отговор. Първият произтича от настоятелното усилие на белетриста - без това да е обусловено от някаква осезаема сакрална мотивация - "Женско сърце" непременно да съдържа 20 на брой разказа. Да не забравяме, че през този отрязък от време, когато са публикувани удостоените, в периодическия печат намират място "Чаша вода" и "Момичето", а вероятно е подготвил и "Кръщене" ("Босия"), който по настояването на Борис Вазов е предоставил на съпругата му и тя го печата в редактираното от нея сп. "Беседа" (1936, кн. 1). В архива на белетриста дори е съхранено копие от публикацията на "Чаша вода" с новонанесените поправки. Днешният прочит обаче също оправдава липсата му. Пък и се оказва, че както "Чаша вода", така и "Момичето" изобщо не влизат в следващите му сборници и събрани съчинения... Предположението, което естествено възниква за "преследваната" кръгла бройка, е, че се визира факт от личната му биография. Проследим ли библиографската справка на изявите му, стигаме до извода, че точно преди две десетилетия, през 1905 г. е неговият дебют в българската литература (стихотв. "Съдба" в сп. "Пробуда", "Стоеше ти - възлегната на ръка" и "Откъснах тръст - на чистий морски пясък" в сп. "Художник")...

Обикновено в изданията, които представят съчиненията на Йордан Йовков, в "бележките" за всяка от тези творби, намерили място в сб. "Женско сърце" (1935) четем следното: "Публикуван за пръв път във в. "Зора"... с малки промени в "Женско сърце" (1935). Така формулата "с малки промени в..." на практика освобождава съставителите от допълнителни справки и позовавания, от налагащи се уточнения и по-широк набор от преценки. Може би затова при разказите, в които са налице допълнителни авторови намеси под формата на добавки или съкращения, промените изобщо не се отразяват, не се и коментират. Както в тези конкретни случаи, така и във връзка с голяма част от останалите Йовкови разкази, не се имат предвид и се подминават следните свидетелства на Деспина Йовкова:

Преди да почне да преписва разказа си, Йовков дълго време го обмисля. На дивана, в градината, в кафенето. И е зает само с него. Непрекъснато нахвърля мисли на отделни листчета... Но щом разказът вече назрее в него, сяда да го препише с мастило. Да се каже, че преписва от отделните листчета, не. Преписването е последната творческа редакция на разказа, бих казала (Йовкова 1987: 50).

Материалите от личния архив на писателя, с които разполагаме, обаче предлагат уникалната възможност както при сб. "Женско сърце", така и при редица още негови повествования, да се запознаем с първоначалната версия на залегналите в основата им сюжети, осъществени според обичайната му практика: запис на конспективно поднесен с молив текст на разказа, изобилстващ на зачерквания, добавки и съкращения, след които - варианти на обичайната за него втора редакция (с мастило). Именно на този активен фон, оставащ извън полезрението на редактори и читатели - разказите в случая поемат пътя било към редакцията на в. "Зора", или на сп. "Златорог", сп. "Демократически преглед" и др. Така очертаната картина категорично потвърждава и онагледява споделеното от Деспина Йовкова за обичайния ред, въз основа на който белетристът създава разказите си, преди да тръгнат към първите им читатели.

Тук ще приключа опита за обобщена характеристика на "Женско сърце", даващ представа за неговата творческа история като цяло и мястото му в белетристиката на Йордан Йовков. Ще продължа изложението с привличането на съхранените чернови варианти на четири от деветнайсетте - различни по характера и обема си творби, които го изграждат. Подборката е обусловена от възможността чрез тях - с разликите помежду им като обем и проблематика, но и като картина на съхранените чернови варианти - да се добие представа за характера на целия сборник. Тъй като се възпроизвеждат ръкописи от различно естество, за удобство при поднасянето им, ще се възползвам от следните разграничения: 1. Черновите варианти 1-ва редакция (с молив) са или изрично посочени, или по тях липсва допълнително форматиране; 2. Черновите варианти 2-ра редакция (с мастило) - при тях ползвам болд или подчертано за обозначаване на промени в текста.

1. СЕРАФИМ

Разказът е един от последните като публикация във в. "Зора" (бр. 4601 от 28 окт. 1934 г.), който Йордан Йовков включва в поредната си книга "Женско сърце". В замяна на това, след няколкото варианта за "съдържание", авторът му отрежда показателната роля да въведе читателя в населяващия сборника сюжети, посветени на една отмираща родна действителност. Но по стечение на обстоятелства, които са ни неизвестни, до нас от личния архив на автора е стигнало едно-единствено свидетелство за създаването на тази творба. Имам предвид начален чернови ръкопис (с молив), без заглавие, с номерираните седем ½ листа обикновена вестникарска хартия. Към този малък "свитък", от който липсва л. 5, отделно е съхранен още ½ лист с познатия, но с малко промени, текст на неговото начало.

В случая става дума за кратка по обем творба и за сравнително коректното и достоверно разчитане на нейния начален вариант. Ето защо, вместо "извадки" и коментар на различията, след варианта на ръкописа, оставен ни от Йовков, ще бъде препечатан окончателния текст на разказа, намиращ място в издаваните съчинения на писателя.

СЕРАФИМ

Ръкописен 1-ви вариант (с молив)

Без заглавие

Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, окъсан, дрипав, идеше към Еньовото кафене и сам Еньо - сам Еньо, седнал отпред кафенето, не можеше да го познае кой е. Той, посред лято, беше навлякъл зимно палто, на главата си имаше ... шапка и беше обут с цървули. Но очите на Еня се връщаха най-често върху палтото на непознатия. Някога то ще е било синьо, но сега ... цвят, ... ... ..., джебовете разкъсани, дупки... кръпки имаше навсякъде, но най-много се хвърляха на очи две-три големи кръпки от сива аба, едро шити с избелели конци.

Човекът доде на две-три крачки. Той също разбра, че Еньо не може още да го познае, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, ... Еньо и зачака. Лицето му беше черно, сухо, с рядка черна брада, очите му, като у пияните, бяха влажни и замъглени.

Тъй като Еньо го гледаше все още втрещен, той се усмихна повече.

- Бре, Серафиме, ти ли си? - извика Еньо. - Ух, да те убий здраве да те убий! Не мога да те позная.

- Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив, тъй да се каже...

- Аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че ... плашилото на даскал Тодорова бахча е ... и шари из нивите.

Серафим се засмя без глас, като клатеше глава, а веждите му се свиваха повече. Всяка година той се явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. ... Можеше да върши само лека, маловажна работа, приставяше се да храни свине, в някоя мелница, да рине обора на някой хан, де пасе един-два добитъка.

- Де беше туй лято? - попита го Еньо. - Рано си напуснал, още лястовичките не са си отишли. Де беше?

- В Белица бях, на една керемидарница. Там има един Панайот, кермекчия, при него бях аз. Керемидите му пазех.

Той говореше ниско, като че се боеше да не го чуе друг, усмихваше се и очите му си оставаха все скръбни.

- Сухо беше туй лято - продължи той, - добра стока изкараха кермекчиите. Ама и берекета по селата беше добър. А нашите българи, Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като надодоха онез ми ти селяци, разграбиха що керемиди имаше...

- Хъм... Взеха ги?

- До една. И Панайот: бай Серафиме, кай, нямам нужда от пазач, слободен си. Даде ми хака и... отряза ми квитанцията, тъй да се каже.

Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като току-що беше съблякъл палтото си, пипна се с две ръце над кръста, по пазвата. Навярно там бе скътал парите си.

- Да вземеш да си купиш едно палто! - посъди го строго Еньо. - Все трябва да си изкарал някоя пара. Купи си едно палто като хората!

- Ща, ща, Еньо, ново ще си купя. Ще си купя, защото - Серафим погледна надолу, ... се и продължи - за нищо не го бива вече, то, тъй да се каже, е за музея...

- Седни, седни да си починеш - каза Еньо и влезе в кафенето.

Вътре, доколкото можеше да се види през вратата, беше хладно и сянка. Кафенето приличаше на плевник, нямаше таван - двете стрехи се срещаха нависоко - измежду върлините, наслагани начесто, се виждаше сеното на покрива. Едно лястовиче гнездо имаше на средната голяма греда.

Серафим беше седнал на пейката, извади хляба си и като си режеше по малко с една костурка, сладко-сладко дъвчеше сухите залъци. Лястовичка трепна с крилца пред самото му лице, скри се в кафенето, ... и излезе. Две-три врабчета подскачаха към Серафим, грабваха трохички и избягваха. Една жена запърполя с полите си и влезе при Еньо, но Серафим не я погледна. Но след малко жената заприказва високо и той даде ухо

- ...Скъпо, всичко скъпо, кръстник Еньо! Какво може да купим с две-три яйца, дето ги вземаме сутрин от ...

[Липсва цялата стр. 5 !!!].

Когато жената си отиде, Еньо се появи навън. Серафим нисичко го попита:

- Пари ли ти иска?

- Пари. Отде да ѝ взема пари, банка ли имам?

- Сиромашия до шия - Серафим кротко се усмихна.

Вечерта Серафим остана да спи у Еньо, но отказа да спи в кафенето. Той застана точно по средата на мегдана пред кафенето и там взе да си готви леглото.

- Че ела барем тука под стряхата бе, българино! - рече му Еньо. - Дай си гърба на стената, легни на пейката.

- Не, тук ми е добре.

- Ще ти духа.

- Нека. Като умра, няма да ми вее, няма да ми духа...

Той се усмихваше с насълзените си очи. Еньо си отиде.

На сутринта Еньо се позабави. Когато доде да отвори кафенето, завари Серафим седнал на пейката да закусва само с хляб. Като си режеше хляб с костурката - тъй бе, му се видеше, по-сладко. Еньо се изправи пред него и строго го изгледа...

- Какво си направил?

- Никому нищо не съм направил - каза Серафим.

- Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше. Дал си, тя ми каза. Как тъй даваш пари? Знаеш ли дали ще ти ги върне?

- Как няма да ги върне, ще ги върне. Нека да заведе мъжа си на болницата. Може да му помогнат докторите. А моите пари ще ги върне. И ... условието е: Когато Господ на нея - и тя на мене. Аз не бързам.

Еньо прехапа устните си и замълча.

- А палто? С какво ще си купиш палто?

- Че нали имам палто? Я го я! - Серафим вдигна палтото и взе да го ... и заглажда. - Хубаво си е то, мойто палто - каза, усмихвайки се и поклащайки глава, като че броеше кръпките по него. ... ... ...

- Даже си е много добро - повтори той. - Аз като го позакърпя пак, ще изкарам с него и таз зима. А ако е писано, може ... Господ да се ... с него. То там, на онзи свят, може да... Може пък там да ми дадат ново палто, златно палто, тъй да се каже, скъпоценно...

Той сложи палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.

Ръкописен 2-ри вариант (с мастило)

СЕРАФИМ

Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Еньовото кафене и самси Еньо, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му бешу нахлупено старо бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия. Едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше: оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и дебели избелели конци.

Човекът доде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Еньо не може да го познае, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го гледа Еньо и зачака. Лицето му беше черно, сухо, с рядка черна брада, очите му, като у пияните, бяха влажни и замъглени.

Тъй като Еньо го гледаше все още втрещен, той се усмихна повече.

- А бре, Серафиме, ти ли си? - извика най-после Еньо. - Ух, да те убий здраве да те убий! Не мога да те позная бре...

- Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив ... тъй да се каже...

- Аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото на даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе... Мисля си: какъв ще е тоя изпаднал германец!

Серафим се засмя тихо, беззвучно, като клатеше глава, а влажните му очи светнаха повече. Без да бърза, той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамото си. Всяка година, а понякога през година и през две, той се явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да върши само лека, маловажна работа, на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.

- Де беше туй лято? - попита го Еньо. - Рано си напуснал, още щъркелите не са си отишли. Де беше?

- В Белица бях туй лято, на една керемидарница. Има един Панайот там, кермекчия, при него бях. Керемидите му пазех.

Той говореше ниско, като че се боеше да не го чуе някой, с разширени и учудени очи, а после изведнъж се засмиваше и между посинелите му устни светваха зъбите му.

- Сухо беше туй лято - продължи той, - добра стока изкараха хората. Ама и берекета натъй по селата беше добър. А нашите българи, бай Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като мина харман, че като надодоха ония турлаци с талигите, иззеха що керемиди имаше...

- Хъм... Взеха ги?

- До една. Три големи колелета бяха. Свършиха се. И чорбаджията Панайот: нямам кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си. Даде ми хака и... отряза ми квитанцията, тъй да се каже.

Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като беше съблякъл палтото си, стоеше сега мъничек, слабичек. Щом остави палтото на пейката, той тоз час се попипа над кръста, по пазвата. Еню разбра, че там нейде ще е скътал парите си.

- Че вземи да си купиш едно палто! - посъди го строго Еньо. - Все трябва да си изкарал някоя пара. Да си купиш едно палто като хората!

- Ща, ща, бай Еньо. Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй веке за нищо го не бива.

Той погледна палтото и се усмихна:

- То е, тъй да се каже, добро за музея...

- Седни, седни да си починеш - каза Еньо, след туй стана и влезе в кафенето.

Колкото можеше да се види през вратата, вътре в кафенето, беше дълбоко и хладно. То беше проста сграда, като плевник, нямаше таван, двете стрехи се срещаха нависоко и измежду върлините, наслагани начесто, се виждаше сеното под керемидите. Едно лястовиче гнездо беше залепено до средната голяма греда.

Серафим, гологлав, със сплъстена посивяла коса, седеше на пейката, режеше по малко с една костурка хляба си и като си, сладко-сладко дъвчеше сухите залъци. Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето, трепна с крилете си току пред лицето му, влезе вътре, повъртя се, след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подскачаха към Серафим, и той се пазеше да не мръдне, за да си вземат някоя трохичка. Една жена запърполя с полите си и влезе в кафенето, но Серафим не я погледна. След малко жената заприказва високо и той даде ухо:

- ...Скъпо, всичко скъпо, кръстник Еньо! Какво да купим с две-три яйца, дето ги вземаме сутрин от кокошките ...

[Липсвaщият текст от стр. 5 на авторовия ръкопис!].

Жената излезе от кафенето и си отиде. Тя тъй беше се забрадила, че лицето ѝ не се виждаше. Но по вървежа Серафим разбра, че е млада.

- Пари ли иска? - пошепна той на Еня.

- Пари иска. Отде да ѝ ги взема, аз банка ли съм? Искала да води мъжа си на болницата. Добре, ама като нямам? Като - помисли си нямам, какво да ѝ дам? - сърдеше се още Еню.

- Значи, сиромашия. Сиромашия до шия, а? Тъй да се каже...

Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня, която беше наблизо, бяха стоварени кой знай кога камъни и както бяха насваляни, тъй си стояха разхвърляни. Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След това ходи за вода. След туй - поля пред кафенето и премете.

Вечерта Серафим остана на гости на Еньо, но отказа да спи в кафенето. Той застана точно по средата на мегдана пред кафенето и там взе да си готви леглото.

- Че ела барем тука под стряхата бе, българино! - рече му Еньо. - Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.

- Не, тук ми е по-добре мене.

- Ще ти духа.

- Нека ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вее...

Той гледаше Еня и се усмихваше с насълзените си очи. "Страх го е да не го оберат" - помисли си Еньо, като забеляза, че Серафим се попипва пазвата. Той го остави да прави каквото си ще, затвори кафенето и си отиде в къщи.

На другия ден Еньо се позабави и късно доде да отвори кафенето. Той завари Серафим седнал на пейката и както вчера, режеше си хляб с костурката и закусваше. Еньо се изправи пред него, изгледа го продължително, след туй каза:

- Ти какво си направил?

- Какво съм направил! Никому нищо не съм направил - кротко отвърна Серафим.

- Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, когото не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне?

- Ба, ще ми ги върне тя. Нека да заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас помежду ни, условието знаеш ли как е - Когато Господ на нея - и тя на мене. Аз не бързам.

Еньо прехапа устните си и замълча.

- А палто? С какво ще си купиш палто? - каза той.

- Че нали имам палто? Я го я! - Серафим взе палтото от пейката и го разгъна. - Хубаво си е то, мойто палто, нищо не му е...

Той се усмихваше и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал тая сутрин на Павлина. От тогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.

- Хубаво си е то, мойто палто - продължи той с някаква особена радост в гласа си. - Аз като го позакърпя пак, ще изкарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него мога да се представя и пред Бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно...

Серафим говореше на Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.

2. ВЪЛКАДИН ГОВОРИ С БОГА

Разказът е публикуван във в. "Зора" (бр. 3763 от 18 ян. 1932 г.). И при него за "малки промени" се говори при включване в "събраните съчинения" на Йовков единствено спрямо публикацията му в сб. "Женско сърце". Оказва се обаче, че личният архив на белетриста съхранява изцяло запазен началния вариант на текста (с молив, ½ л. 1-8). За разлика от ръкописите на други разкази, още тук авторът е сложил заглавието ("Вълкадин говори с Бога"), изложението има по-прегледен вид, съдържа малко на брой зачерквания и добавки. Любопитен детайл в "свитъка" е, че по-късно, на гърба на л. 1 е началото на разказа "Мора" (с мастило), а на л. 3-7 са фрагменти от втората редакция на разказа "Несполука" (с мастило), които очевидно по-късно са завършени и намерили място в периодическия печат.

Съпоставката на ръкописа с окончателния текст на "Вълкадин говори с Бога" ни предлага редица авторови намеси, които не променят нещо важно в основната му идея. Значението на повечето от тях по-скоро го осъзнаваме като плод от усилията да се избягнат повторения, да се нюансират жестове и реплики. Част от тях са съсредоточени в няколко пасажа от изложението. В случая се счете, че вместо да се правят "извадки" и те да се коментират, е по-целесъобразно да се успоредят двата текста - началният ръкописен и публикуваният в наше време в Йовковите издания. Добавките и промените в oкончателния текст са маркирани с "болд"...

Ръкописен 1-ви вариант (с молив)

ВЪЛКАДИН ГОВОРИ С БОГА

Когато речеше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер из август, когато, след като отвяха, сред хармана светна като злато голям куп жито, а на изток из плувналия прах се показа, в хамбара, докато разтоварят колята със снопите и приберат туй-онуй, месецът подскочи, побеля и когато седнаха да вечерят, видело беше като ден. Тогава той каза на снахите си:

- Потрайте, докато свършим хармана. А като си додат мъжете ви, ще ви разделя. Ще ви дам всичко, за себе си не ща нищо. Стига ми, доде съм жив, да ви спохождам от време на време.

Срещу му седеше най-младата му снаха Милена. Очите ѝ, както винаги, се смееха, кръглото ѝ лице беше огряно от месечината. Тя беше хубава стройна жена.

- А на Милена - рече той и се позасмя - ще дам нещо отделно. Няма да кажа сега какво е, ама като му доде времето, ще ѝ го дам.

Работили бяха добре през деня, той се поразпусна и накара Милена да изпее "Милен Милени думаше". Той харесваше тая песен, защото, също както в нея, снаха му се казваше Милена, а син му - Милен. И когато я слушаше, драго му беше, че има такава снаха, и жал му беше за Милен, който с двамата си по-големи братя беше на война и не се знаеше дали и той, и другите ще се върнат живи.

Какво стана после? Синовете му се върнаха живи и здрави, но той едва ги позна. Имаше смут в душите им, гледаха изкриво, сприхави бяха и зли като подгонени вълци. По него време всичко се обърна назад, като изтървана из баир надолу каруца. Най-напред войските, които бяха заминали към Кюстенджа и Тулча, започнаха набързо да се връщат - точеха се деня и нощя, в дъжд, в кал, в студ, гладни, изнемощели. По селата се отбиваха войници и тропаха от порта на порта за хляб като просяци. Колко бързо бяха си отишли и каква мъка са носили, можеше да се види от туй, че когато напролет се стопи снегът, по пътищата отдолу се белееха костите на умрелия добитък. Върнаха се пак румънците и туриха границата, където си беше по-рано, ... къщите. Селото остана отсам. Но половината му мера - отвъд.

Той удържа думата си и раздели синовете си. Но каква полза? Не било съдено да видят добро, нито те, нито той. Средният, Атанас, още като се върна, заболя и уж нищо му няма, уж само понастинал, а се помина. Най-старият му син, Никола - юнак мъж, личен, на когото не можеше да се нарадва, когато си идва в отпуск, като фелдфебел, и гърди покрил с медали, - той пък тръгна по партии, стана кмет. Строг човек беше, държеше за право, за закон. Но кой ти слуша сега, кой мисли да върви из правия път? И една вечер, както Никола стоеше с приятели, през прозореца стреляха и го убиха. Отиде си и той. Остана още една вдовица и още една черна забрадка се замярка от село към гробищата.

Остана най-малкият му син, Милен. Нему се бяха паднали нивите отвъд и той живееше там - в чуждо село и в чуждо царство. Беше на една крачка далеч, а нито той можеше да доде, нито старецът можеше да иде при него, когато поиска. Навик стана на Вълкадина да излезе сутрин, да подкара пред себе си кравата, за да я пасе - колкото да се намира на работа, - да излезе над селото и да се изкачи на баира. Там имаше един бряст. И докато кравата пасеше наоколо, той седеше под бряста, облегнат на дънера, и гледаше отвъд, ... границата. Случваше се Милен и Милена да излязат на нивите. Той ги познаваше по конете, по добитъка и ги гледаше с часове. Между него и тях беше границата и по нея от време на време минаваха чужди войници със сини шинели и рогати шапки.

Един ден селото настръхна от лоша вест: отсреща дошли жандарми, били, мъчили, след туй вързали мъжете и ги откарали навътре. С голяма мъка Вълкадин мина границата и намери Милена. Когато го извадиха от затвора, колкото да го види, сърцето на стария плувна в кръв: тоз ли е Милен? Тоз ли е син му? С потъмняло лице, с хлътнали очи, със запечена кръв по челото и страните. Погледна го, потопи очи в земята - и ни дума.

- Кажи ми, Милене, кажи ми, сине, ако не си направил нищо, ако си прав, друга царщина е тук, но ще ходя, ще харча, хапката от устата си ще дам, ще те отърва.

- Не - кай, - тейко. Нищо не съм направил. Смазаха ме, взеха ми здравето. Да мога само да мина отвъд и там да умра.

Когато си мислеше всичко туй - а то беше всеки ден, - Вълкадин стоеше под бряста и гледаше през границата. Милен го нямаше вече - няма ли да се мерне нейде един бял и един черен кон и до тях - няма ли да види Милена и децата? Но в къра нивите бяха изкласили и хора нямаше. Само едни зелени жита и в тях нацъфтял мак, ален като кръв.

Вълкадин стана, прибра кравата, за да я напъди към село. Вървеше, без да подигне очи, без да погледне наляво или надясно. Когато си дойде вкъщи, той чу, че в собата старата му снаха, Къдра, говори с някого. Отбягваше да се среща с хора, но сега като че го бутна някой и влезе. Насреща си видя Милена. Жените станаха, Милена му целуна ръка и заплака. Заплака и Къдра. Дълго време сълзите на Милена течаха по лицето ѝ. Поуспокояваше се, речеше да каже нещо, ... пак започваха да се тресат и пак дигаше престилката си да бърше очите. Без да каже нещо, Вълкадин излезе. Когато Милена сне престилката, него го нямаше.

- Къде отиде тейко? - рече тя. - Че аз за него съм дошла. Толкоз имам да му думам.

Излязоха вън, потърсиха го. Вълкадин го нямаше.

- Не се сърди, Миленке, не му вържи кусур - говореше Къдра. - Свекъра е станал такъв един... Мълчи. Какво не му приказваме, как не се раздумва - не отваря уста, не казва нищо, мълчи. И не е от вчера, а вече месеци как е тъй.

- Да не бързаха хората, дето съм дошла с тях, щях да го почакам, докато се върне. А ти му кажи, како Къдро, кажи му, както ти разправих. Милея го Милена, ама що да правя? Не от добро искам да се женя втори път. Не мога сама. Да има мъж ..., да ... имота за децата. Пък и аз, вдовица като съм ..., да се опазя от хорски приказки. Милея го Милена, ама какво да правя? Тъй му кажи и ... Нека ми даде прошка, нека ми даде... .

Не до портата, а чак до каруцата изпрати Къдра етърва си и стоя там, докато тя се качи и замина през границата.

Вълкадин се прибра вечерта като се стъмни. Когато Къдра му разправи защо беше дохождала Милена, какво е казала, той я изслуша, но не рече нищо. Нахрани се, прибра се и както винаги, легна си рано. Но не мина час-два - той се събуди и отвори очи, като да не беше спал. И мислите му - от вчера и онзи ден - като нишка от чекрък, която не се къса, не спира, се занизаха пак в ума му:

- Кои са тез, дето съдят нас, хората, кой им дава таз сила, имат ли Господ? Родени ли са и те от майка и не умират ли като всички хора? Как може да се тегли граница, дето се случи - да оставиш гробищата на една страна, а на друга - близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, при сина си да идеш, и да те срещне чужд войник, с пушка, с нож и да ти извика: "Назад!" У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, Господи, как?

- Кой хвърля брат против брата, син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да се отървеш от оса - змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, Господи? Защо?

- Кога човек продава или купува, очите му са на кантаря. Защо, кога живот на човек се решава, гледат през пръсти? Нема ли човек да разбере, че Милен нищо зло не е сторил, че е прав? Защо убиват невинния, защо притискат сиромаха? Защо, Господи? Защо?

- Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има боси и голи? Що там, отвъд границата, чуждото се взема като свое, в къта е седнал пришълец и пъди стопанина. Навели са старците глави, мъжете стискат ... и ... . Защо, Господи? Защо?"

Минават тъй часове. Развиделява се, прозорецът става червен - слънце се готви да изгрее. Вълкадин става, подкарва кравата пред себе си и излиза вън от село. Горе на баира той сяда под бряста, гледа отсам, гледа отвъд границата. Мисълта му се ниже безспир, без край.

Десетина дни по-късно Милена пак дойде. Както я посрещна Къдра, каквато бе мъдра и ..., тя разбра, че няма да чуе нещо добро.

- Каза ли на тейка? Какво рече?

- Ух, Миленке. Да продума барем, нека каже и добро, нека каже и зло. А човекът си заключил устата - мълчи. Казах му всичко. Ей на - даде ми туй...

Тя развърза един възел, светна злато: три махмудии и двайсетина рубета.

- Дай ги на Милена, кай. Давам ѝ прошка. Нека прави каквото я е научил Господ. Толкоз продума, това каза.

- Че аз пари не съм му искала - рече Милена. - Мене пари не ми трябват. Аз искам да ми каже добра дума, да ме напъти. И защо ми дава тоз наниз?

- Знам ли, Миленке. Мисля си аз и - знаеш ли? - като вършахме, кога мъжете бяха на война, нали една вечер те кара му пееш оназ песен...

- Каква песен?

- Ех, не знаеш... Той все една песен те караше да пееш.

Изведнъж Милена си спомни тъй ясно оная вечер, като че я виждаше пред себе си: месечина беше като дене, свекър ѝ я накара да пее "Милен Милени думаше". Каза ѝ, че като дойде време да дели, на нея щял да даде още нещо. "Това ще е" - помисли тя и очите ѝ се насълзиха.

- Аз пари не ща! - ... тя. - Искам да ми каже една добра дума, да ме разтуши. Аз ще го чакам. И днес, и утре ще стоя тук и ще го видя.

Тя наистина реши да го чака. Но като постоя и поприказва с Къдра, хвана я мъка.

- Не мога, ще ида да го намеря. Де ходи?

- Де ще ходи. Горе над селото нали има бряст? Все под този бряст стои.

Милена постъкми забрадката си и тръгна. Докато минаваше през село, никой не я срещна. Пое нагоре из баира.

Какъв благ, какъв мъдър човек беше едно време свекър ѝ - мислеше си тя. - Колко шеги е правил, колко са се смели. Ох, то неговата и нейната болка са като морето големи! Що да се прави, станалото - станало, не може да се промени. Защо бяга той от нея, защо не ѝ продума?

Тя вече излезе на баира, погледна - под бряста стои Вълкадин. И какво прави? Отпуснал глава на коленете си, мисли. Или ще обърне очи и ще погледне нагоре - клоните на бряста ли гледа, или към небето поглежда?

Милена е близо до него, но той не я забелязва. Но ето - видя я, пообърна се наляво, пообърна се надясно, като че търсеше де да се скрие, и стана.

- Тейко! Тейко! - извика Милена.

Вълкадин забърза, забърза след него и тя. Понастигна го, той чуваше стъпките ѝ, но пак не се обърна.

- Тейко, чакай... Що бягаш от мене? Тейко, моля ти се, тейко...

Той все вървеше, като да беше глух. Обхваната от мъка, тя заплака с глас. Тогава той се обърна и я погледна - тежкият, дръпнат навътре поглед, режеше. И пак не каза нищо.

- Човече, продумай ми! - каза тя с плач. - Що бягаш от мене?

Вълкадин все тъй я гледаше.

- Кажи ми думица! Продумай! Тейко!

Тя тръгна към него. Вълкадин дигна ръка и я спря:

- Иди си. Остави ме. Какво искаш да приказвам? Няма какво да приказвам. Аз приказвам с Бога...

Той се обърна и тръгна. Милена си остана тъй, слисана, объркана. Изведнъж тя като че разбра туй, което искаше да ѝ каже, и не тръгна вече след него. Погледа, погледа подире му, след туй се върна. По страните ѝ течаха сълзи.

Ръкописен 2-ри вариант (с мастило)

Събрани съчинения в 6 тома (1970, 1977. Т. 3)

ВЪЛКАДИН ГОВОРИ С БОГА

Когато искаше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер през август, когато, след като отвяха, сред хармана светна като злато голям куп жито, а на изток из плувналия прах се показа, червен, месецът. Голяма задуха беше и след залез слънце. Той работеше сам, със снахите си и децата, защото синовете му бяха още на война. Докато пренесат житото в хамбара, докато разтоварят колята със снопите и приберат туй-онуй, месецът подскочи, побеля и когато седнаха да вечерят, видело беше като ден. Тогава той каза на снахите си:

- Потрайте още малко, докато свършим хармана. А като си додат мъжете ви, ще ви разделя. Ще ви дам всичко, за себе си не ща нищо. Стига ми, доде съм жив, да ви спохождам от време на време.

Насреща му седеше Милена, най-младата му снаха. Хубава жена, млада, яка, очите ѝ, както винаги, се смеят, кръглото ѝ лице огряно от месечината. Той я погледна и се позасмя:

- А на Милена - рече той и се позасмя - ще дам нещо отделно. Какво е няма да кажа сега, ама като му доде времето, ще ѝ го дам.

Работили бяха добре, той се поразпусна и накара Милена да изпее "Милен Милени думаше". Той обичаше тая песен, защото, също както в нея, снаха му се казваше Милена, а син му, нейният мъж - Милен. Като я слушаше, драго му беше да гледа снаха си, и жал му беше за Милен, който наедно с двамата си братя беше на война и не се знаеше дали и той, и те ще се върнат живи.

Какво стана после? Синовете му си додоха живи и здрави, но той ги не позна: имаше смут в душите им, гледаха изкриво, сприхави бяха и зли като подгонени вълци. Доде тежко време, всичко се повърна назад, като изтървана из баир надолу каруца. Най-напред войските, които бяха заминали към Кюстенджа и Тулча, започнаха да се връщат набързо - точеха се деня и нощя, в дъжд, в кал, в студ, гладни, изнемощели. По селата се отбиваха войници и тропаха от врата на врата за коматче хляб като просяци. Колко бързо бяха си отишли и каква мъка са влачили, можеше да се види от туй, че когато напролет се стопи снегът, пътищата отдето бяха минали, се белееха от костите на умрелия добитък. Върнаха се пак румънците и туриха границата, където си беше по-рано, току пред къщите. Селото остана отсам, а половината му мера - отвъд.

Той удържа думата си и раздели синовете си. Но каква полза? Не било съдено да видят добро, нито те, нито той. Средният, Атанас, още като се върна, заболя и уж нищо му няма, уж само понастинал, а се помина. Най-старият му син, Никола - юнак мъж, личен, на когото не можеше да се нарадва, когато си идва в отпуск, като фелдфебел, и гърди покрил с медали, - той пък тръгна по партии, стана кмет. Строг човек беше, държеше за право, за закон. Но кой ти слуша сега, кой мисли да върви из правия път? И една вечер, както Никола стоеше с приятели в кръчмата, през прозореца стреляха и го убиха. Отиде си и той. Остана още една вдовица и още една черна забрадка се замярка от село към гробищата.

Остана най-малкият му син, Милен. Нему се бяха паднали нивите отвъд, в Румъния, и той живееше там - в чуждо село и в чуждо царство. Беше на една крачка далеч, а нито той можеше да доде, нито старецът можеше да иде при него, когато поиска. Навик стана на Вълкадина да излезе сутрин, да подкара пред себе си кравата, за да я пасе - колкото да се намира на работа, - да излезе над селото и да се изкачи на баира. Там имаше един голям стар бряст. И докато кравата пасеше наоколо, той седеше под бряста, облегнат на дънера му, и гледаше отвъд през границата. Двамата му покойни сина оставиха възрастни синове, те работеха, за тях той не мислеше. Грижите му сега бяха за Милена. И като гледаше отвъд границата, случваше се Милен и Милена да излязат на нива. Той ги познаваше по лицата, по вървежа, ако бяха по-близо, по добитъка - ако бяха по-далеч и ги гледаше с часове. Ако с тях пък се случеше и някое от децата им, една старческа милозлива усмивка стоеше на лицето му през всичкото време, докато ги гледаше. Между него и тях беше границата и по нея от време на време минаваха чужди войници със сини шинели и рогати шапки.

Един ден селото настръхна от лоша вест: отсреща, в селото, дошли жандарми, били, изтезавали, след туй вързали мъжете и ги откарали навътре. С голяма мъка Вълкадин мина границата и намери Милена. Когато го извадиха от затвора, колкото да го види, сърцето на стария плувна в кръв: тоз ли е Милен? Тоз ли е син му? С потъмняло лице, с хлътнали очи, със запечена кръв по челото и по страните. Погледна го, потопи очи в земята - и ни дума.

- Кажи ми, Милене, кажи ми, сине, ако не си направил нищо, ако си прав, друга царщина е тук, но ще ходя, ще харча, хапката от устата си ще дам, ще те отърва.

- Не - кай, - тейко. Нищо не съм направил. Смазаха ме, взеха ми здравето. Да мога само да мина отвъд и там да умра.

Когато си мислеше всичко туй - а то беше всеки ден, - Вълкадин стоеше, както по-рано, под бряста и гледаше през границата. Милен го нямаше вече - няма ли да се мерне нейде из къра един бял и един черен кон и до тях - няма ли да види Милена и децата ѝ? Но в къра нивите бяха изкласили и хора нямаше. Само едни зелени жита и в тях нацъфтял много, много мак, ален като кръв.

Вълкадин стана, прибра кравата, за да я напъди към село. Вървеше, без да подигне очи, без да погледне наляво или надясно. Когато си дойде вкъщи, той чу, че в собата старата му снаха, Къдра, говори с някого. Отбягваше да се среща с хора, но сега като че го бутна някой и влезе. Насреща си видя Милена. Жените станаха, Милена му целуна ръка и заплака. Заплака и Къдра. Дълго време сълзите на Милена течаха по лицето ѝ. Поуспокояваше се, речеше да каже нещо, гърдите ѝ пак започваха да се тресат и пак дигаше престилката си да бърше сълзите си. Без да каже нещо, Вълкадин излезе. Когато Милена сне престилката от очите си, него го нямаше.

- Къде отиде тейко? - рече тя. - Че аз за него съм дошла. Толкоз имам да му думам.

Излязоха вън, потърсиха го. Вълкадин го нямаше.

- Не се сърди, Миленке, не му вържи кусур - говореше Къдра. - Свекъра е станал такъв един... мълчи. Какво не му приказваме, как не го раздумваме - не отваря уста, не казва нищо, мълчи. И не е от вчера, а вече месеци как е тъй.

Върнаха се в къщи, постояха още, приказваха и за добро, и за зло. На няколко пъти, когато думата се повърна за него, Къдра разправи, че свекър им, откакто са се поминали мъжете, най-много след смъртта на Милена, тъй се е изменил, че никой не може да го познае. Не слиза в село, не се среща с никого. Не приказва. Не приказва нито със свои, нито с чужди. Цяло село туй знае: Вълкадин не приказвал, Вълкадин не искал да приказва. И тъй си е: мълчи. Мълчи и мисли. Какво мисли - един господ знае.

Като стана да си ходи, Милена каза:

- Да не бързаха хората, дето съм дошла с тях, щях да го почакам, докато се върне. А не мога, че хората, дето съм дошла с тях, бързат. А ти му кажи, како Къдро, кажи му, както ти казах. Милея го Милена, господ вижда, ама що да правя? Не от добро и аз съм рекла да ида под второ венчило. Намери се тоз човек, добър бил казват, едно дете имал само. Не мога сама. Да има мъж в къщи, да запази имота за децата. За тях го правя. Пък и мене, вдовица, да не ме одумват хората. Милея го Милена, ама какво да правя? Моля му се на тайко да ми даде прошка, тъй му кажи.

Не до портата, а чак до каруцата изпрати Къдра етърва си и стоя там, докато тя се качи и замина през границата.

Вълкадин се прибра в къщи като се стъмни. Когато Къдра му разправи защо беше дохождала Милена, какво е казала, той я изслуша, но не рече нищо. Нахрани се, прибра се и както винаги, легна си рано. Но не мина час-два - той се събуди и отвори очи, като да не беше спал. И мислите му - от вчера и онзи ден - като нишка от чекрък, която нито се е скъсвала, нито е спирала, се занизаха пак в ума му:

Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли Господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора? Как може да се тегли граница, ей тъй е, дето се случи - да оставиш гробищата в една държава, а в друга - близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш, и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, с нож и да каже: "Назад!" У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, Господи, как?

Кой хвърля брат против брата, син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да се отървеш от оса - змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, Господи? Защо?

Кога продават или купуват нещо, на хората очите са в кантаря. А защо, кога живот на човек се решава, гледат през пръсти? Нема ли човек да разбере, че Милен нищо зло не е сторил, че е прав? Защо убиват невинния, защо притискат сиромаха? Защо, Господи? Защо?

- Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има боси и голи? А там, отвъд границата, що е? Чуждото се взема като свое, в къщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо, в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо?"

Минават тъй часове. Развиделява се, прозорецът става червен - слънце изгрява. Вълкадин става, подкарва кравата пред себе си и излиза вън от село. Горе на баира той сяда под бряста, гледа отсам, гледа отвъд границата и мислите му се нижат безспир, без край.

Десетина дни по-късно Милена пак дойде. Както я посрещна Къдра, каквато бе мъдра и замислена, разбра, че няма да чуе нещо добро.

- Каза ли на тейка? Какво рече?

- Ух, Миленке. Да продумаше барем, че ако не каже добро, зло да каже. А човекът си заключил устата и мълчи. Казах му, казах му аз всичко. Ей на - даде ми туй...

Тя развърза един възел, светнаха златни пари: три по-едри махмудии и двайсетина рубета.

- Дай ги, кай, на Милена. Давам ѝ прошка. Нека прави каквото Господ я е научил.

- Друго не каза ли?

- Толкоз каза. И туй са всичките му думи, що съм чула от него от година насам.

Милена не взе парите. Остави възела на земята.

- Че аз пари не съм искала от него - рече тя. - Аз искам да ми каже добра дума, да ме напъти. И защо ми дава тоз наниз?

- Знам ли, Миленке. Мисля си аз и ми дойде на ум, че той се беше врекъл да ти даде нещо - помниш ли кога вършахме, кога мъжете бяха още на война? Той каза тогаз, че ще ти даде нещо. Може туй да е...

Изведнъж Милена си спомни оная вечер, и си спомни тъй ясно, като че я виждаше пак: месечина беше, свекър ѝ я накара да изпее "Милен Милени думаше". Тя се просълзи. "Той обеща да ми даде нещо - помисли си тя, - това ще да е". Каза ѝ, че като дойде време да дели, на нея щял да даде още нещо. Това ще е."

- А аз пари не ща! - извика тя с болка. - Искам да ми каже една добра дума, да ме разтуши. Аз ще го чакам. И днес, и утре ще стоя тук и ще го видя.

Тя наистина реши да го чака. Но като постоя и поприказва с Къдра, хвана я мъка.

- Не мога, ще ида да го намеря. Де ходи той?

- Де ще ходи. Горе над селото нали има бряст? Все там, под този бряст стои.

Милена постъкми забрадката си и тръгна. Докато минаваше през село, никого не видя, никой не я срещна. Пое нагоре из баира. Какъв благ, какъв мъдър човек беше едно време свекър ѝ - мислеше си тя. - Колко шеги е правил, колко са се смели. Ох, то неговата и нейната болка са като морето големи! Що да се прави, станалото - станало, умрелият от гроба няма да се върне. Защо бяга от нея, защо не ѝ продума?

Тя беше горе на баира и погледна - под бряста стои свекър ѝ. И какво прави? Отпуснал глава на коленете си, мисли. Или ще обърне очи нагоре - клоните на бряста ли гледа, или към небето поглежда?

Милена е близо до него, но той не я забелязва. Но ето - видя я, пообърна се наляво, пообърна се надясно, като че търсеше де да се скрие, и стана.

- Тейко! Тейко! - извика Милена.

Вълкадин забърза, след него и тя. Понастигна го, той чуваше стъпките ѝ, но пак не се обърна.

- Тейко, чакай... Що бягаш от мене? Тейко, моля ти се, тейко...

Той все вървеше, като да беше глух. Обхваната от мъка, Милена заплака с глас. Тогава той се обърна - висок, с брада, черна по краищата, бяла в средата, с тежък, дръпнат навътре поглед, замислен. И пак не каза нищо.

- Човече, продумай ми! - рече Милена с плач. - Що бягаш от мене?

Вълкадин все тъй я гледаше.

- Кажи ми думица!... Продумай, тейко!

Тя тръгна към него. Вълкадин дигна ръка и я спря:

- Иди си. Остави ме. Какво искаш да приказвам? Няма какво да приказвам. Аз приказвам с Бога...

Той се обърна и тръгна. Милена си остана тъй, слисана, объркана. Изведнъж тя като че разбра туй, което искаше да ѝ каже, и не тръгна вече след него. Погледа, погледа подире му, след туй се върна. По лицето ѝ затекоха сълзи.

П.П. С "болд" са маркирани както малкото на брой промени на отделни думи в текста, така и срещаните допълнително вмъкнати пасажи спрямо по-горе възпроизведения ръкописен вариант на разказа:

3. РАЗКАЗЪТ "ЖЕНСКО СЪРЦЕ"

Случайно или не, за разказа "Женско сърце", дал името на сборника, разполагаме с архивираните ръкописни варианти както на неговата първа редакция (с молив, 1-7 л.), така и с два фрагмента (с мастило), макар и не цялостни, но отразяващи съдбата на ръкописа в близост до окончателния му вид, преди да тръгне за публикуване във в. "Зора". Пък и интересът към него се дооправдава от значението, с което Йовков откроява неговата роля спрямо заряда и внушенията на останалите, намерили място в изданието...

В предлагания опит за проследяване фазите, през които преминава създаването на разказа "Женско сърце", естествено е на преден план да излезе текстът, документиращ първоначалния вариант на сюжета. За съжаление, както и в другите подобни случаи, предлагани от архива на Йовков, той няма как да бъде възпроизведен в неговата автентичност и пълнота. Осъществен с молив преди десетилетия на обикновена вестникарска хартия, изобилстващ със съкращенията и зачеркванията си, черновата на творбата тук по-скоро ще намери място под формата на своеобразен "конспект" с отбелязване на липсите...

Оказва се, че на първо време разработването на идеята за разказа "Женско сърце" тръгва директно - без да му е дадено заглавие. Тази практика - за разлика от ръкописите му в тяхната т.нар. втора редакция (с мастило) се среща и при други Йовкови разкази. Вече споменах, че става дума за разгърнат не само в изначалния си, но и в цялостния си вариант сюжет. За това говорят както номерираните страници (от 1-ва до 7-а), така и съдържанието му от първата фраза до последната - и двете останали по-късно в окончателния текст. Заради трудностите при разчитането, позволявам си да възпроизведа само по-разбираемите пасажи от ръкописа (с молив):

ЗА ИЛИЯ, СЛЕД КАТО ЗАБЯГНА, не беше и чувал нищо. След туй до баща му взеха да стигат лоши работи. Илия минавал често през границата, ту в Румъния, ту в България... Но ... време, чу се нещо добро. Илия бил виждан на пазаря, купувал и продавал коне, облечен бил добре, с големците сядал на една маса, разполагал с пари.. И докато баща му, дядо Герги Гагаузина или вярваше, или не, че не е тоя, Илия дофтаса (?) в селото...

Това, което се беше чуло напоследък за Илия, излезе вярно, защото Илия си доде с каруца - нова каруца, с два коня. В простия обор на дяда Гергя такива коне не бяха стъпвали. ... Конете си приличаха един на друг като близнаци, едри, високи, с един и същ цвят... Наистина красиви коне.

За тия коне и за голямата си радост дядо Герги беше се отбивал на разни места из селото да се похвали. Като стигна до Геновата кръчма, чу че свири гайдар. Илия беше там, той се веселеше. "Нека, нека се повесели - има защо. Да разберат думбазите, че и той е човек. Че знае да печели пари.

..............

...Аничка, а Тодор ѝ помагаше, защото тая Аничка я биваше за всичко.

- Ха да ви е честито! - каза дядо Герги, като видя, че сградата бая беше се дигнала над земята.

- Сполай ти, дядо Герге, честита ти радост и на тебе ... - отвърна му Тодор, докато Аничка само го гледаше и едвам едвам се позасмиваше. - Доде си момчето. Какви коне, дядо Герге!... А-а, много хубави, аз ги видях!

- Хубави. Ний, да ти кажа ли, Тодоре, отидохме с тях (?) на Аптаар. На връщане, по баиря надолу, по могилата. Като казаха... ония ми ти коне, пребихме се. Илия дума - дръж, кай, тате, дизгините, тегли и ти... -

..........

Аничка носи кирпичите на Тодора или забърква кал. Изпод бялата жетванска кърпа,с която се е забрадила, за да не ѝ гори лицето, светят само черните ѝ очи. Тя е боса, с подигнати поли, с широки бедра, стройна, пъргава, пъргава... какво се говори... Дядо Герги знае, че някога Илия имаше закачка с Аничка, но тя го отпрати и забрави.

Като се върна вкъщи, дядо Герги най-напред влезе в обора да погледа пак конете. След туй прекара из къщи (?). Доде си Илия. Дядо Г. каза, че е бил при Тодора, разправи какво са говорили.

- И аз бях тая сутрин там - каза Илия, като удря с ... пръчица по чизмите си. - Аничка не ме покани вкъщи. Да рече: ела, Илия, да те почерпя едно кафе - нищо, ни дума...ше с

- Работа имат хората, нали виждаш...

- Като че не сме яли един хляб и не сме мятали снопите двама с нея...

- Ех, то било каквото било, гледай си работата, синко - каза дядо Герги и замълча, защото не искаше да каже туй, което си мислеше.

След пет-шест деня Илия замина за града, но като си доде, конете ги нямаше - доде си с чужда каруца.

- Какво направи? Де са конете? - пита дядо Г.

Наместо да отговори, Илия се потупа по джебовете.

- Ей ги де са конете - рече той. Продадох ги.

- Че защо направи тъй бе, сине. Такива хубави коне.

- По-хубави ще купя, тези нищо не са.

Илия тръгна пак на Геновата кръчма. Често се отбиваше при Аничка и Тодора - гледаше като работят, приказваше с Тодора, защото, ако кажеше нещо на Аничка, тя се преструваше, че не го е чула. А пък си беше спокойна, гледаше го със светлите си очи и не искаше да знае, че има чужд човек.

Веднъж Тодор отиде някъде и Илия остана сам Аничка. Той извади от кесията си две нови лъскави петолевки - даде по една на децата на Аничка. Щом видя парите у тях, Аничка ги хвана, разтвори насила пръстите, взе парите и ги даде на Илия.

- На ти парите - каза тя. Те имат баща, има кой да им дава.

И без да иска да знае дали ще се разсърди, или не...

- И стига си стърчал пред къщата ми. Иди си.

Тогава Илия влезе в Геновата кръчма и повика гайдарджията...

Тогаз Илия влезе в кръчмата на Гено и повика гайдарджията....

................................

Едва взе да се развиделява, ето че се чу голяма глъчка, хора на коне, с пушки. Понавеждаха се, поглеждаха (?) дирите по земята и препускаха по-нататък. А от слабия дъжд през нощта, прахът беще се изравнил и ясно личаха дирите от конете, които Илия и другарите му бяха прекарали. Дядо Герги разбра каква е работата и се затвои вкъщи.

Още до обяд се чу, че трима конекрадци с много красиви коне били хванати в Апташката гора. Илия бил между тях. Един от конекрадците умрял - пукнало му се сърцето, като бягал. На другия ден минаха стражари от града, околийския началник, доктори. Дядо Герги мисли, мисли, па се реши да иде и той до общината.

Като стигна там, той видя, че отвъд оградата, върху един нар от дъски беше проснат гол мъртвия човек. Докторът, облечен в бяла риза, с кървави ръкавици... и казваше:

- Вижте му сърцето какво е голямо. Той затуй не издържал. Защото бил с болно сърце. Другите са били здрави и са бягали повече.

На дядо Г. му стана грозно и се върна назад.

През нощта пак валя дъжд, а сутринта духна студен есенен вятър. Двама стражари на коне караха пред себе си Илия и останалия жив от двамата конекрадци. Те минаха през село и спряха при Геновата кръчма срещу Тодоровата къща. Там се случи и дядо Герги.

- Затуй ли съм те изгледал бе, синко - говореше той, разтреперан. - Да ме срамиш на стари години. Друга работа няма ли за теб, че стана ... Ще те прокълна! Ти не си ми син!... Ти не си ми син!

Разтреперан и ядосан, той си тръгна. Някой каза след него:

- Хората са гладни. А да донесеш малко хляб

- Хляб нямам аз - сопнато отвърна дядо Гер., без да се обръща, - камъни да ядат!

Но ето от отсрещната къща излезе Аничка. Тя доде насам, продума нещо на стражарите, извади изпод престилката си една прясна пита хляб, разчупи я - половината даде на Илия, половината на циганина. След туй тя разгъна един вет ямурлук... и го даде на Илия.

- На Илия, да се наметнеш - каза тя. Че може да истинеш.

Стражарите се качиха на конете и арестантите тръгнаха пред тях.

- Сбогом, Илия! Господ здраве да ти дава! - извика Аничка.

И без да обръща внимание на ... тя остана сама, и като ... глава на ръка, замислено гледа... Илия... След туй се обърна и влезе вкъщи.

На този фон още първият фрагмент от втората редакция на разказа Женско сърце" вече в много голяма степен ни подготвя за окончателния му вид. За съжаление, от него разполагаме само с началото - един голямоформатен, нестандартен лист, без зачерквания и допълнителни намеси, чийто текст очевидно продължава на следващите, нестигнали до нас страници от него. От тях става ясно, че по замисъл бащата е включен в сюжета с името "дядо Герги Гагаузина" - прозвище, което по-късно категорично отпада вероятно заради народностната си окраска.

Йордан Йовков

ЖЕНСКО СЪРЦЕ

Фрагмент от втората редакция на "Женско сърце"

За сина си Илия, след като забягна, пет-шест години дядо Герги Гагаузина беше слушал само лоши работи, но най-после чу и нещо добро: Илия беше в града, занимавал се с прекупуване и продаване на коне, седял на една маса с големци, пари имал. И докато дядо Герги не знаеше да вярва, или не, ето го Илия че пристигна в село с каруца - нова писана каруца, чудесни коне.

Такива хубави коне не бяха влизали в сиромашкия обор на дяда Гергя. Те сами не знаеха цената си, и когато той стоеше настрана и им се любуваше, те го гледаха пренебрежително, с премрежени очи и сладко-сладко хрупаха сеното. И двата бяха на един бой приличаха си като близнаци, светлокафяви, с косъм като коприна, а гривите и опашките им бяха светли, почти бели. Коне с такъв косъм са нещо рядко и наистина са красиви.

Затуй и дядо Герги беще тръгнал из село като се отбиваше ту тук, ту там и се хвалеше и с конете, и с Илия. Като стигна до Геновата кръчма, чу, че свири гайда - пиеше Илия. "Нека си повесели душата, нека даде на чорбаджиите да разберат, че и той е мъж, че и той знае да печели".

- Помози Бог, Тодоре, помози Бог, Аничке! - извика весело дядо Герги и се спря отвън до Тодоровия плет. Тодор и жена му Аничка си правеха сами нов обор, също тъй, както по-рано сами бяха си правили и къщичката. По-право правеше я Аничка, а Тодор ѝ помагаше, защото Аничка я биваше за всичко.

- Ха, да ви е честито! - каза дядо Герги като видя, че сградата бая беше се вдигнала над земята.

- Сполай ти, дядо Герге, честита радост и на тебе. Е, доде си момчето, а? - говореше Тодор, а Аничка само гледаше и...

По обясними причини за нас по-голям интерес представлява един следващ, от ръката на белетриста ръкопис на "Женско сърце" - състоящ се от четири голямо-форматни листа, който външно погледнато е осъществен в познатия ни вариант, стилистика и оформление на т.нар. "втора редакция" (с мастило). Въпреки срещаните и в него авторови намеси, той е не само по-цялостен, но са налице свидетелствата, че го дължим и на един по-късен етап от усилията на белетриста. Поднасяйки го тук в неговата цялост, ще си позволя само отбелязването на отпадналите или подмени думи след осъществяването му, които по-късно е логично да са отразени в окончателния текст:

Йордан Йовков

ЖЕНСКО СЪРЦЕ

Втора редакция на разказа "Женско сърце"

За сина си Илия, след като забягна, пет-шест години дядо Герги беше слушал само лоши работи, но най-после чу и нещо добро: Илия бил (го видели) в града, минал бил скоро наскоро отсам границата, занимавал се с купуване и препродаване на коне. Не бил предишният Илия, - пременен, седял на една маса с големци, с пари разполагал. И докато дядо Герги се чудеше и не знаеше да вярва ли, или не, ето, че Илия пристигна: дълголик, какъвто си беше, избръснат, чист. Салтамарката му не беше от проста аба, а от кафяво сукно, чизмите му бяха набръчкани в глезените като хармоника. И доде си той не с чужда каруца, а със своя собствена. И каква каруца, какви коне!

Сиромашкият двор на дяда Гергя не беше за таквиз коне. Те сами сякаш знаеха цената си и когато той, изправен (малко) настрана, им се любуваше, те го гледаха (някак) пренебрежително, с отпуснати наполовина клепачи, и сладко-сладко хрупаха сено. Дядо Герги гледа зъбите им - млади коне, пет-шестгодишни. Тънки, горещи, те си приличаха като близнаци - и двата светлокафяви, а гривите и опашките им (още по-) светли, почти бели. Коне с такъв косъм са нещо рядко и наистина са много красиви.

- Помози Бог, Тодоре! Помози Бог, Аничке! - извика весело дядо Герги и се спря отвън до Тодоровия плет.

(След като се отбива на много места в селото, той се спря и тук.) Тодор и жена му Аничка си правеха сами нов обор, също тъй, както по-рано бяха си правили пак сами и къщата. По-право, правеше ги Аничка, а Тодор ѝ помагаше, защото Аничка управляваше всичко и каквото имаха, дължеше се на нея, не на Тодора.

- Ха да ви е честито! - каза дядо Герги, като видя, че сградата бая беше се издигнала над земята.

- Сполай ти, дядо Герге. Честита радост и на тебе. Доде си момчето, а?

- Доде си!

- Пораснал Илия, мъж станал. А конете, конете - много хубави коне, аз ги видях.

Говореше Тодор, защото Аничка, макар да беше наблизо, мълчеше и едвам-едвам се позасмиваше.

- Конете, кайш. Хубави коне, право е. Отидохме вчера с Илия до Аптаат да види вуйка си. На връщане, като взехме да се наваляме из баиря надолу, там, до могилата, че като рекоха сега онез коне ще бягаме - не можем да ги удържим. И Илия ми дума: дръж, кай, тате, дръж и ти дизгините двама, че ги отървахме. Едвам ги озаптихме. Силен добитък.

- Хубави са кончетата, хубави - повтори Тодор.

Очите на Аничка светнаха и сякаш повече се засмяха. Тя носеше керпичи, като ги държеше опрени на коленете си, бъркаше кал и я размесваше с плява. А ходеше леко, напето, боса, с подигната отпред пола. За да не я гори слънцето, беше се забрадила с бяла жетварска кърпа, тъй че само черните ѝ очи се виждаха и лъщяха. Дядо Герги знаеше, че едно време Илия беше имал закачка с Аничка, но то беше отдавна, то се забрави.

Насреща беше Геновата кръчма. Оттам се чу гайда.

- Чуваш ли? - каза дядо Герги и усмихнат, посочи с пръст към кръчмата. - Моят юнак е туй, Илия е. Нека си повесели душата, нека. Да разберат най-сетне, че и той е мъж, (че) и той знае да печели.

Дядо Герги поглежда Тодора, който се поподсмива, среща още веднъж черните очи на Аничка и си отива тръгва.

Като се върна вкъщи, той най-напред се отбива в обора да види конете. След (туй) сяда (седна) пред къщи. Към обед си доде Илия, весел, със зачервено лице.

- Бях при Тодора - казва дядо Герги и се усмихва. Те с Аничка все сами си работят. Нов дам си правят.

- И аз бях при тях. - Илия гледа настрана и удря с една пръчица по чизмите си. - Аничка не ме погледна. Да каже: "Ела, Илия, влез да те почерпя едно кафе". Нищо, ни дума.

- Работа имат хората бе, синко, не виждаш ли? - казва дядо Герги и замълчава, защото не иска да каже туй, което мисли.

- Като че не сме яли един хляб с Аничка и не сме мятали снопите с нея - казва Илия с горчив укор в гласа.

Едно време той беше ратай у бащата на Аничка и често работеха наедно с Аничка. Дядо Герги не каза нищо.

След пет-шест деня Илия замина за града, а като се върна, конете ги нямаше - доде си с чужда каруца.

- Какво станаха конете? Де са конете? - пита дядо Герги.

Илия потупва двата си джоба и се смее.

- Ей ги де са конете, продадох ги.

- Бе, синко, що го направи? Таквиз коне! Де ще ги намериш?

- По-хубави ще купя, тейко. Тез нищо не са.

Илия пак завървя на Геновата кръчма. Понякога той се отбиваше при Аничка и Тодора, гледаше ги как работят. Приказваше само с Тодора, защото, ако кажеше нещо, тя мълчеше или се преструваше, че не го е чула. А пък беше спокойна, гледаше го със светлите си очи и не искаше да знае, че има чужд човек.

- Една-две години бях към Тузлата - разправяше Илия. - Бях при един чокоин, векилин му бях на чифлика. Ама чифлик - две села като нашто. Много ме обичаше. "Ти, кай, няма да си ходиш, тук ще стоиш". Имаше дъщеря, Мариора се казваше, гледам човекът зет иска да ме прави. Тъй ли, рекох, и да ме няма.

- Тогаз ли мина отсам?

- Не, сетне. Сега аз бях в Ески Джумая, на панаиря. Свити хора са наште българи ей, аретлик, не са като власите. Аз, като вляза някъде и като кажа на лаутарите: "Свирете!" и дай туй, дай онуй", те ме гледат и се чудят. Какво? Няма да правя калдъръм от парите я! Защо ми са...

Черните очи на Аничка присмехулно гледат, като че (тя) иска да каже: "Много се хвалиш. Кой ли ти вярва пък!"

Веднъж Тодор отиде някъде и Илия остана сам при Аничка. Той извади от кесията си две лъскави, съвсем новички петолевки и даде по една на двете деца на Аничка. Щом ги видя, Аничка ги хвана, разчопли им пръстите, взе парите и ги върна на Илия.

- На ти парите - рече тя. - Те (си) имат баща, има кой да им дава.

И без да иска да знае, ще се докачи ли, или не, тя му каза:

- И стига си стърчал пред къщата ми. Иди си.

Илия влезе в Геновата кръчма. Той всеки ден ходеше беше там, запи се. Опитваше се пак да заговори с Аничка, но тя се мръщеше и си влизаше вкъщи. Илия приказваше с Тодор, но Аничка повикваше и него и затваряше вратата. Илия оставаше сам, ставаше му срамно и отиваше пак в кръчмата. Парите от конете се привършиха и един ден той каза на дяда Гергя:

- Ще купя тоз път много коне, ще ги продам и ще спечеля хубави пари. Тогаз ще направя един гуляй, та да ме запомнят че да видят. Тез хора тук нищо не са виждали... А на Аничка ще купя един шал - помисли си той, но не посмя да го каже пред баща си.

Той замина и след няколко деня се върна с двама души. Докато сам той ходеше из село, те спяха някъде из двора... -------

4. РАЗКАЗЪТ "СВИРАЧ НА ФЛЕЙТА"

ОТ РЪКОПИСА "ЧУДЕН ЧОВЕК" ДО "СВИРАЧ НА ФЛЕЙТА"

В окончателния вид на сб. "Женско сърце" този разказ заема предпоследно място. В "бележките" към т. 3 на шесттомното издание по повод на включването му срещаме обичайното твърдение: "Публикуван за пръв път във в. "Зора"... С малки промени в сб. "Женско сърце", 1935...". А именно за него в архивите на белетриста са съхранени не единичен фрагмент, а редица предварително подготвящи го страници - свидетелство, че е текст по сюжет, който е резултат на доста преодолени от автора трудности и съмнения. Пък и може би са си казали думата усилията му - за разлика от повечето творби в сборника - да съчетае житейски подробности с "два центъра", при които "отправният" не е органично свързан или произтичащ от втория, от темата "свирач на флейта"...

Първото, което е важно в случая, е, че разполагайки с повече на брой варианти, оставени от белетриста за тази творба, имаме възможност да осъзнаем пословичната му настоятелност, която влага в работата над сюжета. Сред ръкописите в свитъка "Свирач на флейта" попадаме на две страници от началната редакция (с молив) на разказа. Едната от тях е обозначена като 1-ва и е без надслов, а другата предлага почти същото изложение, но в замяна на това е с надслова "Чуден човек", т.е. отразява повторното връщане на белетриста към въведението на занимаващия го сюжет.

Както се очаква, по-убедително в основата на окончателния, публикувания текст на "Свирач на флейта" залягат ония фрагменти, осъществени като 2-ра редакция (с мастило), съхранени от личния архив на белетриста и стигнали до нас. А това са:

1. без заглавие - 2 бр. ½ листа; 2. фрагмент на ½ лист от 7-8 реда, но с деклариращата идентификация "Йордан Йовков "Свирач на флейта"; 3. Фрагменти на два голямоформатни листа (№ 1 и номерираните № 5 и № 9), вероятно от една от последните преработки на разказа.

Тъй като заради избледнелия текст и на двата чернови варианта с молив, ползваните в тях съкращения и пр., е трудно (пък и ненужно) да се възпроизведе всеки от тях като автентична цялост, ще си позволя да реконструирам съдържанието им в следния вид, опирайки се на този, който е с надслова:

ЧУДЕН ЧОВЕК

Селяни и селянки се трупат пред една от стените на Антимовския хан и с часове вече чакаха да влязат при фелдшера Петров. По-търпеливи се показват жените. Насядали на слънце покрай стената, забрадени с ... чомбери, някои с болни деца в ръцете, те изчакваха... оплакваха си се, разкриваха най-подробно за болежките си...

.......................

Отвътре непритворената врата, дето беше фелдшера, се чува... пъшкане на мъжа. Тогаз охканията се засилваха: вай, вай, олеле... ох, ох! Жените мъкнаха изведнъж и само... започна да плаче..

- Лошо пипа тоз доктор, стиска, не иска да знае.

- Кой е ма? Оня с ръцете ли?

- Той. Трябва да го реже. Боже как вика! Реже го!

Охканията вече не се чуват и жените започват да бъбрят пак като нищо не е било. Освен жените в пруста чакат и двама мъже, мълчаливи, пъхнали ръце в джебовете на потурите си и загледани към къра. Очите им са жълтеникави, лицата им са почернели, но не това ги мъчи, а ги е яд, че за някаква болест са принудени да ... в това работно време... Чуват се свирки на овчарчета. Не се виждат от овошките де са, но се чуват като свирят все едни и същи мелодии и повтарят ги сто пъти. Вижда се, че тия песни са нови и децата сега ги учат да ги свирят.

 

ФРАГМЕНТИ ОТ Т.НАР. 2-РА РЕДАКЦИЯ

Дори частично съхранените страници от работата над сюжета, залегнал в "Свирач на флейта" в този му втори етап, свидетелстват за затрудненията, които преодолява Йовков за постигането на разказа и включването му в сб. "Женско сърце". Нека първо възпроизведа ония от тях, които с известна сигурност маркират началото:

1. Без заглавие

Пред амбулаторията на фелдшера - ниска бяла къщичка до Филиповата кръчма - чакаха болните, дошли да се прегледат. Покрай стената на сянка бяха седнали три-четири жени, някои с малки деца на ръце, и с висок глас, като говореха едновременно почти всички, разказваха една на друга за болките и теглилата си. От другата страна на вратата седеше възстар селянин с превързана ръка, обвесена с кърпа на шията му, и спокойно си пухкаше с една къса луличка - виждаше, познаваше се, че идва не за първи път.

 

2. Без заглавие

Пред амбулаторията на фелдшера - ниска, бяла къщичка току до Филиповата кръчма - от часове вече чакаха болните, дошли да се прегледат. Покрай стената, на сянка, бяха седнали три-четири жени, някои с малки деца, и с висок глас като говореха едновременно почти всички, се окайваха една на друга. От другата страна на вратата седеше възстар селянин с превързана ръка, обвесена с кърпа на шията му, и спокойно се пухкаше с една къса луличка - познаваше се, че иде не за първи път. Друг селянин стоеше пред малко по-напред. Той беше висок кокалест човек, малко посърнал, черен, с жълтеникави очи. Държеше и двете си ръце в джебовете на потурите си, навъсен, замислен, гледащ към къра. По всичко се познаваше, че не болестта му го мъчи - той беше корав и можеше още да ѝ надвива - а беше го яд, че в такова хубаво време е оставил работата си и е дошел тук...

3. Без заглавие

Близо до Филиповата кръчма беше амбулаторията на участъковия фелдшер - ниска бяла къщичка, наскоро мазана и затуй огряна сега от слънцето, ослепително се белееше. От часове вече там чакаха болните, дошли да се прегледат. Вън покрай стената бяха седнали три-четири жени, разпуснали чемберите си от горещината, някои от тях с малки деца на ръце и с висок глас, говореха същевременно почти всички, разказваха една на друга болките си и наказанията си. От другата страна на вратата седеше възстар селянин с превързана ръка, обвесена на шията му с кърпа, и без да показва каквото и да било нетърпение, спокойно си пухкаше с една къса луличка.

Друг селянин стоеше прав малко по-напред. Той беше висок, кокалест човек, с малко посърнало лице и жътеникави очи. Той държеше и двете си ръце в джебовете на потурите си и, навъсен, замислен гледаше към къра. По всичко се виждаше, че не болестта му го мъчи - той изглежда беше много як и можеше да ѝ надвива - а го беше я яд, че е оставил работата си и е дошел тук да седи и да се омайва.

От амбулаторията се зачуха охкания, чу се (г л а с а   н а) фелдшера, който се скара някому. Веднага след туй охканията се усилиха, обърнаха се в плач, във вик. Жените млъкнаха и плахо се спогледаха, старият селянин натисна с пръст лулата си и се поусмихна. Високият селянин не се обърна, а се загледа в земята - още по-навъсен. Когато охканията престанаха и жените пак се разгълчаха, той подигна очи и и пак се загледа както по-рано.

Вече на този фон, вероятно продължавайки лутаниците си във връзка със занимаващия го сюжет, авторът оставя следните фрагменти с обичайната за ръкописите от т.нар. втора редакция (с мастило) въвеждащи показатели за дадена творба:

Йордан Йовков

СВИРАЧ НА ФЛЕЙТА

Фрагмент от "Свирач на флейта"

Пред амбулаторията на фелдшера - ниска бяла къщичка току до Филиповата кръчма - часове вече как чакаха болните, дошли да се прегледат. Вън покрай стената, на сянка, бяха насядали три-четири жени, някои с малки деца, и с висок глас, като говореха едновременно почти всички, се окайваха една на друга...

Разбира се, средищно свидетелство за творческия процес около привлеклия автора сюжет сред ръкописните фрагменти заема следният по-цялостен текст:

Йордан Йовков

СВИРАЧ НА ФЛЕЙТА

Втора редакция на "Свирач на флейта"

Близо до Филиповата кръчма беше амбулаторията на фелдшера - ниска бяла къщичка, наскоро мазана и затуй огряна сега от слънцето, ослепително се белееше. Часове вече как чакат там болните, дошли да се прегледат. Вън покрай стената бяха насядали три-четири жени, някои от тях с малки деца и с висок глас, като говореха едновременно почти всички, разказваха си една на друга болките и наказанията си. До тях, от другата страна на вратата, беше седнал един възстар селянин с превързана ръка, обвесена на шията му с кърпа, и сладко-сладко си пухкаше с късата си луличка. Той нито поглеждаше жените, нито ги слушаше какво си приказват. Както изглеждаше спокоен и търпелив, познаваше се, че е дохождал тук не един път.

Друг селянин седеше малко по-напред. Той беше висок кокалест човек, малко посърнал и почернял, с помътени жълтеникави очи. Държеше и двете си ръце в джобовете на потурите си и, навъсен, замислен, гледаше към къра. Дали го мъчеше болестта му? Едва ли. По-скоро го беше яд, че в такова хубаво време той е оставил работата си и е дошел тук да се помайва и чака.

Той се обърна на друга страна, направи няколко крачки и пак се спре. Наистина - какво хубаво време. Слънце. Надалеч нивите се огъват и люлеят, по-насам около селото - светят зелени поляни. Ето там около къщите и оградите се показват двайсетина овце. След тях - овчарчето с островърх калпак и голяма торба през рамо, по-назад - кучетата. Детето свири със свирка. И други свирки се обаждат около селото. Наверно и там..." (л. 5).

...................................................

Няма ли кой да провери какъв е? Как тъй? Де е сега той?

- Де ще е, в село ще е някъде.

Фелдшерът зашепна на Филипа. Рангел се помъчи да чуе нещо, но не можа и си заигра със шибалката.

Изведнъж отвън, откъм мегданя се зачу флейта. Рангел скочи и отиде на вратата.

- Ха, ето го - извика той. Ето го, е там! Фелдшерът и Филип също додоха при вратата. На мегданя, малко настрана до един плет, бяха стоварени кирпичи. На тия кирпичи беше седнал един човек в черни граждански дрехи и свиреше на флейта.

- Я го повикай - каза фелдшерът - Повикай го!

Рангел излезе малко напред и извика:

- Ей, приятелю! Ела насам ей. Ела тука, ела!

Човекът разбра, че го викат, дори се пообърна, но не стана и не спря да свири. Чак след малко флейтата изписка, човекът взе патериците си и закуца към кръчмата. Фелдшерът, Рангел и Филип се дръпнаха навътре.

Куцият влезе в кръчмата, спря се до вратата и се усмихна с цялото си лице.

- Добър ви ден, добри хора - каза той. - Православни християни, Господ да ви помага! Вий ле ме викате? Аз поседнах там на кирпичите - той се обърна и погледна навън, все тъй усмихнат. - Хубаво време даде дядо Господ, да расне житото, да се налее... Че да има като за нас сиромаси. Вий ли ме викате? Искате да ви посвиря ли? Ако искате да ви посвиря. Може...

Фелдшерът го изглеждаше от глава до пети. Той беше дребничък, сух, черен, с влажни светли очи. Не беше бръснат, изпод скъсаната му шапка се подаваше черна чорлава коса. Дрехите му не бяха дрехи, а дрипи.

- Да ви посвиря ли? - (повтори) каза той пак и се усмихна (с. 5).

.................................................

...нему онзи дяволски крак, свирката му. Тя го прави такъв... Вземи я, вземи! От нея тегли той...

Великин се усмихна, извади флейтата си и я подаде на фелдшера:

- Да ти я подаря, г-н докторе! Вземи я. На, вземи я! За спомен!

- (Вземи) Дръж си ти флейтата - каза фелдшера. - Хайде тръгвай!

Великин излезе и бързо пое пътя към града. Селяните гледаха след него. Като мина край Райковата градина, изпод ореха изскочи Дона, доде до плета и му каза нещо. Великин погледна нагоре към нея, но като че се уплаши, обърна се назад и продължи пътя си. Когато беше вън от село, той извади флейтата си и започна да свири, но веднага спря и пак тъй гузно се обърна. След туй вече той тръгна бързо и вече не се обръщаше.

Фелдшерът отиде в амбулаторията си. Селяните си разотидоха. Пред вратата на кръчмата остана само Рангел и до него - високия селянин с жълтеничевите очи. Великин беше вече навлязъл в нивите и вървеше по пътя из тях, като из улица. Изведнъж се чу флейтата му.

- Туй то! Толкоз му е нему, аз нали казах! - извика Рангел.

Великин свиреше, вървеше из нивите и свиреше. Но какво прави пък сега той? Играе! Както свири, както върви - и играе!

- Докторе! Докторе! - завика Рангел. - Ела да видиш!

Но в амбулаторията някой заохка, завика. Рангел се втурна.

- Аз нали казах - заговори той. - От тоз хаймана човек не става. Гледай го, гледай го! Само дето отмъкна новите хубавите дрехи!

Високият селянин, мълчалив поради болестта си, не каза нищо. Великин вече не се виждаше, флейтата му не се чуваше. Селянинът погледна към селото: свирките на овчарчетата се обаждаха като щурци. И свиряха все същата песен (с. 9).

Предлаганото тук изложение - с коментара и с възпроизведените страници на оригинални ръкописи, - за пръв път дава публичност и обогатява читателя с автентичните си свидетелства за характера на творческия процес у Йовков. Послужих си в случая с примери, които далеч не изчерпват картината на оставеното от "неговата ръка" и стигнало до нас. Като доказателство ще отбележа факта, че и във връзка с останалите разкази, съставили разглеждания тук сб. "Женско сърце", картината, която предлагат съхранените ръкописи, оставени ни от ръката на белетриста, е също така обогатяваща, уплътняваща представата ни за фазите, през които преминава всеки занимаващ го сюжет.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Йовков 1936: Йовков, Йордан. Вълкадин говори с Бога. // Зора, бр. 3763, 18.01.1932.

Йовков 1936: Йовков, Йордан. Серафим. // Зора, бр. 4601, 28.10.1934

Йовков 1936: Йовков, Йордан. Ако можеха да говорят. София: Хемус, 1936.

Йовков 1970: Йовков, Йордан. Събрани съчинения в шест тома. Том 3. София, 1970.

Йовков 1970-1973: Йовков, Йордан. Събрани съчинения в шест тома. София, 1970-1973.

Йовкова 1987: Йовкова, Деспина. Йордан Йовков. Спомени, Записки. Писма. София: Наука и изкуство, 1987.

Султанов 1968: Султанов, Симеон. Йовков и неговият свят. София, 1968.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.09.2020, № 9 (250)