Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИМЕОН СУЛТАНОВ И "НЕ3АВЪРШЕНИТЕ" НИ РАЗГОВОРИ

Иван Радев

web

Било е по повод юбилея на един от писателите, свързани с Търновския край - по-вероятно на Ангел Каралийчев, а е възможно и за 60-годишнината на Емилиян Станев. Надвечер, час преди започване на тържеството в салона на Драматичния театър в центъра на старопрестолния град, някъде пред Пощата се разхождаха бавно, изцяло вдадени в разговора си, двама мъже: поетът Димитър Методиев и критикът Симеон Султанов. Това е първият ми бегъл спомен за него. Допадна ми и начинът, по който поднесе словото си за юбиляра. Възможно е и нещо да греша, или някои факти да се преплитат в паметта ми. Защото за негов доклад в Търново според водените ми записки става дума едва на 2 декември 1982 година по повод 80-годишнината на Ангел Каралийчев. Но за тогава пък сред присъстващите не е споменат Димитър Методиев...

Така или иначе, личният ми контакт със Симеон Султанов е станал по-късно - в издателство "Български писател" - за да продължат срещите ни до последната година от живота му. Преди да се насоча към фактите на нашето общуване, държа да отбележа две неща, които да внесат нужната яснота в характера на предлаганите страници. Първото е, че винаги съм отчитал какво е той и къде съм аз в заниманията ни с българската литература, че до края съхраних чувството на почтителност и уважение, на респект пред неговата личност. Второто е пряко свързано с облика на предлаганото изложение - стремежът е то да не се превърне в апологетичен портрет, а да стъпва само на документирани срещи и осъществени на момента "записки", дори с риск по този начин да се даде път на подробностите и уточненията от маловажно в основата си, повседневно естество. Сами по себе си тези уговорки не предопределят стойността на текста, не са с претенции да му отредят някакво особено място в дължимата колективна памет за Симеон Султанов като една от заслужилите фигури на литературния живот от 40-те до края на 80-те години. Правя ги в името на собствената си представа за мемоарен тип реконструкция на общуванията с личности, които не са между живите. Сред основанията ми изложението да остане в тези граници е и намерението отделно да интерпретирам самото литературно-критическо наследство на Султанов.

За първата ми среща с критика и директор на изд. "Български писател" съм отбелязал: "11 януари 1978 г. Разговаряно със Симеон Султанов, да му се обадя за "С. Врачански" след месец (февр.-март)". Липсват подробности - вероятно контактът е бил кратък и протоколен. Тогава се занимавах с книжовното наследство на автора на "Житие и страдания", заканвах се в себе си да подготвя такава достойна монография за таланта и мястото му в българската литература, каквато я виждах във въображението си. Книжката стана, но видя бял свят не в изд. "Български писател", а в "Наука и изкуство" и то едва през 1984 година.

В същия дух е била и следващата ни среща, за която лаконично съм записал: "22 ноември 1978. Говорено с Кирил Топалов и Симеон Султанов - книгата през януари като ненаименовано заглавие...". Последвалата, трета по ред записка за личен контакт е от доста по-късно време: "9 април 1981. Разговор със Симеон Султанов. Благосклонен е към мен и ръкописа, готов е да го подкрепи".

Освен тези първи срещи със Симеон Султанов в София, за които съм отбелязал по нещо в "полудневниците" си, намирам копия и на няколко изпратени до него мои писма, а и негови кратки отклици. Тъй като те в някаква степен са свързани с конкретните поводи за контактите, ще давам преднина на моите по-разгърнати послания, а след тях ще възпроизвеждам и получените отговори. Разликата във всеки от съхранените случаи на писмовен контакт е очевидна. Изпращаш дълбокомислени излияния, а получаваш два-три реда на визитни картички. Но той е - "Султан Селим джамия", а аз винаги съм си знаел мястото...

Ето копие от първото ми запазено до него писмо:

Уважаеми др. Султанов,

Обажда Ви се Иван Радев от Великотърновския университет във връзка с ръкописа на книгата "След присъдата на времето". През зимата разговаряхме и Вие споменахте, че нямате нищо против автора... Това ми дава кураж да Ви потърся отново. Опитах се на 2-3 ноември, но не би. Затова ви пиша.

Ръкописът на книгата е разгледан от М. Бенчев и К. Топалов. Помолиха ме да й намаля обема, да отпаднат някои статии. След известна работа през лятото в тази насока, я върнах есента в обем от 250 стр. машинопис. Според редакторите се е получил един приемлив вариант, който може да намери място в плановете на изд. "Български писател". А има ли нещо неестествено в това, след като вече съм публикувал "Боян Пенев" (1976) и "Българска възрожденска литература" (1979) в "Наука и изкуство", "С белега на времето" (1980) в "Народна младеж", четвъртата ми книга да види бял свят във Вашето издателство?...

Човек днес не знае къде ще намери съюзници за осъществяване на скромните си усилия. Още повече, когато те тръгват от провинцията... За да стане ръкописът "След присъдата на времето" книга, нещата зависят от Вас. Ще се надявам на активната Ви намеса, на декларираното благоразположение!

Бъдете жив и здрав! Поздрави от Търново!

9 ноември 1981

В. Търново Иван Радев.

КОМЕНТАР С ДНЕШНА ДАТА. Всъщност тук става дума за излезлия през 1984 г. мой сборник с критически статии с работно заглавие "След присъдата на времето", а с окончателното "Предходници и съвременници". През въпросните три-четири години на престой в изд. "Български писател" той мина не само през "ръцете" на Минко Бенчев и Кирил Топалов, но и на рецензента Иван Попиванов, на Симеон Янев като негов редактор - в издателското "каре" са само имената на последните двама. Томчето се вля в доста многоводния тогава поток на сборници с оперативна литературна критика, сподирено от една-единствена оценка - в обща статия на акад. П. Зарев във в. "Пулс".

 

Изглежда в началото на 80-те годин съм започнал да се чувствам по-сигурен в заниманията си, а и в сътрудничеството си като критик на "Пулс", "Литературен фронт", "Пламък", "Септември", защото оттогава датират немалко от публикуваните ми отзиви и статии в тези издания. Пък и бяха факт: монографията "Боян Пенев" (1976), съставеният том с есета на критика "Изкуството е нашата памет" (1978), сборникът "С белега на времето" (1980). Напомням тези важни единствено за мен прояви, защото виждам, че те са били основанието да ми бъде възложена от изд. "Български писател" отговорната и трудна задача - съставителство, предговор и редакция на том с критическото наследство на проф. Боян Пенев. Не бива да ни изненадва, че в тогавашната ситуация започнатата поредица "Български критици" с излезлия през 1969 г. том на проф. Иван Д. Шишманов, едва през 80-те години се е стигнало до проф. Боян Пенев... Не разполагам с никакви свидетелства - както тогава, така и по-късно, не съм отварял дума пред никого - но съм сигурен, че зад идеята не на друг, а на моя милост да бъде възложено съставителството, стои най-вече Симеон Султанов. Казвам го като имам предвид състава на редколегията, която стоеше зад тези солидни издания (П. Зарев, Г. Димов, Здр. Петров, С. Султанов). В "полудневниците" си съм документирал:

24 февруари 1982, София. Разговор със Сим. Султанов. За ръкописа ми не обещава твърдо, ще се опита. Разговор за доста неща, главно за Б. Пенев. Възложи ми да представя съдържанието на сб. "Боян Пенев - български критици", да му го пратя до 10-15 март (вж. Радев 2006: 219).

Не си спомням, но сигурно сме водили поне няколко разговора във връзка с Боян-Пеневия том. Иначе бях оставен сам да определя съдържанието, да преценя какво да влезе, какво да отпадне от него. Ето какво съм отбелязал за една от тези срещи:

6 април 1982, София. Разговор със Симеон Султанов. Бях у дома му, разговаряхме сериозно, с отношение. Да започна да преписвам статиите, да напиша предговор 20-30 с. (за "Б. Пенев"). Да се обадя следващия път. Сборникът статии - няма да е за 1982 г. (Радев 2006: 221).

Дори и сега не се изненадвам на тогавашната си припряност около подготовката на тома с Боян-Пеневото критическо наследство. За мен това не беше само въпрос на лична чест, живеех с усещането, че участвам в отговорна акция за възтържествуването на една истина, в реабилитацията на тази голяма фигура в развоя на новата българска култура. Ето защо, още в рамките на същия м. април, се оказва, че съм се отдал изцяло на начинанието. Доказателството го откривам в записките си от тогава:

28 април 1982. София. В изд. "Български писател" подписан договор за "Б. Пенев - критици", 30 коли, срок - 1 юли 1982 г. Разговор и вечеря със Симеон Султанов. Сериозен, но пречупен човек. Казва, че е оптимист изобщо, а във всекидневието - песимист. Обратно на мен... Доволен съм засега от срещите си с него - малко рязък, прям, но доброжелателно настроен (Радев 2006: 223).

Трудностите възникнаха след като предадох ръкописа в обем от 720 с., което е станало на 23 юни 1982 г. И то единствено по повод на включената в него статия "За литературния плут". Моето твърдо решение тя да намери място в изданието имаше обективните и субективните си основания. Едно - защото и за мен тя беше ненадминат образец на безкомпромисна в отрицанието си и в професионалния анализ оценка на Л.-Стояновото творчество, което до 20-те години я заслужаваше. И друго - не бях я включил в съставения от мен и преди това излязъл том на Б. Пенев "Изкуството е нашата памет" (1978). Това бе дало повод на известен критик (Здр. П.), самият той иначе не направил и не направи нищо за автори от кръга на Б. Пенев и Вл. Василев, да ме иронизира, че "не съм посмял" да й дам тогава път...

Не разполагам с конкретни свидетелства как е станало и кой от редколегията на библ. "Български критици" е бил категорично против "За литературния плут" да бъде извадена от сп. "Златорог" и да добие полагащата й се публичност в очите на следващите поколения. Личната ми отметка в "полудневниците" е лаконична: "Обади се проф. Георги Димов - статията "За литературния плут" отпада заради намесата на акад. П. Зарев". Тъй като не съм и помислял да дам съгласието си за този конюнктурен акт, това предричаше ръкописът да потъне в папките. Официално вестта ми я е предал директорът на издателството: "26 януари 1983 г. Среща със Симеон Султанов. За сб. "Боян Пенев" да падне статията "За литературния плут".

Зад тази сдържана бележка стои един напрегнат разговор между двама ни, воден на ул. "Шести септември" 35. От конфликтната ситуация си спомням само следните "ключови" реплики. Неговата: "Като толкова много знаеш - ето ти го, сядай на директорския стол!". Моята: "Аз няма да седна на този стол, но и Вие няма да отидете във Великотърновския университет да преподавате възрожденска литература!"...

Истината е, че ембаргото продължи да тежи над този ръкопис и през 1983-1984 г. През това време моя е "заслугата" да попадна на "соломоновското" му преодоляване. За да си спестя подробностите, ще привлека мое писмо до Симеон Султанов, в което става дума за начина, чрез който практически може с чест да се излезе от ситуацията:

Уважаеми др. Султанов,

Обаждам ви се по конкретен повод около изданието на Боян Пенев. В разговора "запряхме" на статията "За литературния плут" и възможните възражения, реакции. Аз Ви напомних, че от страна на Боян Пенев тя е "статия-отговор" на излязлата преди това голяма статия на Людмил Стоянов "Невежествен критик" (в. "Развигор", бр. 48 от 1921 г.), където заслужилият професор и изледвач е окачествен като "литературен гробар", "чернокнижник", "книжен вампир", "мъчител на мъртавците", че въплъщава "най-въпиюща ограниченост и свирепо тъпоумие" и др. Та, Боян Пенев е предизвикан с много вулгарния, груб тон и квалификации на самия Л. Стоянов. А неговото е анализ и аргументация...

Сега към целта на този длъжък увод. Разбрах, че при Вас Борис Делчев подготвя двутомно издание на Л. Стоянов и предвижда включването на статията "Невежествен критик", насочена против Б. Пенев. В този смисъл и "За литературния плут" трябва да заеме мястото си. Самият Пантелей Зарев е внимателен, но не по-малко критичен към създаденото от Л. Стоянов до 20-те години в предговора си към "Избрани творби" на Л. Стоянов от 1964 (т. 1, с. 14).

Тъжно е, че на такъв "професор в критиката" като Вас трябва да пожелавам крепкост на духа и вярност на онова, което е той в очите на другите. Но го правя. Колкото заради Вас, толкова и заради себе си. Нима са толкова ненадеждно убежище заниманията с литература, когато човек вижда смисъла на усилията си в тях?

В момента пиша нещо за Стефан Стамболов и на първия фрагмент съм сложил заглавие - "Запомни ме, живот!"

Поздрав от Велико Търново!

23 октомври, 1983

В. Търново Ваш: Иван Радев.

На свой ред аз влязох във връзка с Борис Делчев, той се съгласи с предложението ми и наистина включи в подготвяния Людмил-Стоянов двутомник статията му "Невежествен критик". На този фон коректността го изискваше - и "За литературния плут" остана на мястото си в изданието на Боян Пенев. С тази разлика, че вместо да тръгне към книжарниците както беше по договор, през 1984 г., в "карето" на тома четем: "дадена за набор на 18.VI.1985 г.; излиза от печат на 25.XII.1985 г.". Както казваме днес: "на връх Коледа" (тогава работен ден), в "навечерието на Нова година"...

Разбира се, забавянето на тома с критическото наследство на Боян Пенев не се отрази на отношенията ни с директора на изд. "Български писател". Аз съм пратил дължимите в този случай новогодишни благопожелания до него и семейството му. Ето и лаконичния отглас от негова страна на двете събития:

10.1.1986

Иване,

Благодаря за честитката! На теб и твоите близки изпращам най-хубави пожелания!

P.S. Радвам се, че "нашия Боян Пенев" вече излезе - и то

п о-п ъ л е н, не като "варненския Б. Пенев" окастрен...

Съхранено е още едно от неговите оскъдни послания, отпращани до Велико Търново, което е без посочена година:

Велико Търново
ул. Теодосий Търновски
№ 25, вх. Д
Иван Радев

Ч. Н. Г.

Иване,

На теб и твоите близки желая от сърце творчески сполуки и честити бъднини!

За много години!

Споменах, че разправиите около казуса "Боян Пенев-Людмил Стоянов" не наложиха отпечатък върху общуванията ни. Същото мога да кажа и за трудния път от цели пет години, който извървя в изд. "Български писател" ръкописът на сборника ми "Критическа вечерня". Знаех, че пречките около него идват отдругаде и макар и редки, срещите ни продължаваха да протичат в наложения сърдечен, естествен тон. Султанов винаги се обръщаше към мен, титулувайки ме "професоре". Казвам му: "не съм, само доцент съм". Но той си знаеше неговата - за разлика от лицето, което стоеше в стаята преди кабинета му и в редица от случаите (нали не съм от маститите му посетители) гледаше да ме отклони, да го заварди ту с думите, че е много зает, ту, че има уговорена среща... Веднъж му казвам: "Аз да имам такава секретарка не професор, до сега ректор щях да стана". При друго мое неуговорено нахлуване, преди да стигна до горния етаж, на по-долния ме пресреща критикът Иван Балабанов, наскоро назначен, казваха тогава за негов "зам.-директор". Поводът е не друг - просто да се похвали с новообзаведения си кабинет. Не се сдържах и след като влязох при Султанов първата ми реплика беше: ако се съди по кабинетите, човек се раздвоява кой е тук "началникът"...

Малко по-особено е протекло посещението ми в София и на ул. "Шести септември", станало на 4 септември 1985 г. Разбирам го по документираното "резюме" на водения разговор:

Интересна беше срещата ми със Симеон Султанов. Той пак изтъква западноевропейската култура. Твърдението му е, че ние нямаме автор от ранга на Распутин и Айтматов. Казвам му - това са Васил Попов, Йордан Радичков, Генчо Стоев и Ивайло Петров... "Васката беше талантлив човек... но не може да разказва. Виж, Цани Гинчев...". Потиска го западноевропейската литература и книгоиздаване. "Имам две любовници - живописта и театърът...". Ще дойде в Търново през октомври (вж. Радев 2006: 282).

Последната реплика в "записката" засяга проблем, който заслужава да бъде прокоментиран, тъй като досяга нещо показателно от поведението на Симеон Султанов. Всъщност 70-80-те години са време, когато представителите на писателската общност бяха въвлечени в активна популяризаторска практика - беше време на контрактации и договори за съвместна дейност в окръзите, на юбилеи, срещи, премиери. Университетът във Велико Търново също не правеше изключение - начинанията тръгваха ту от ръководството му, ту от факултетите, ту от катедрите, ту от отделни преподаватели. Напомням за тази практика, а и за моето участие в нея, за да призная, че в два случая усилията ми за гостуване на писатели в Университета се увенчаха с неуспех. Единият от тях е с белетриста Ивайло Петров, а другият - със Симеон Султанов. Уговорките с първия съставят низ от разиграващи се етюди, които трудно могат да бъдат възпроизведени, но заслужават опита си, защото са любопитно огледало на типа общуване, характерен за автора на "Хайка за вълци". Колкото до Султанов - той не отказваше, но отлагаше. Подозирам, че са го ръководили чисто субективни задръжки, за някои от които се досещах. Въпреки няколкото, уж твърди уговорки за датите, той така и не намери удобно време да гостува на Великотърновския университет...

От "полудневниците" си разбирам, че на 3-4 март 1986 г. съм бил в София и съм имал поредната среща със Симеон Султанов. Същото е отбелязано и за дните 24-26 март, като във връзка и с двата случая изобщо не съм документирал темите на разговорите ни. Но за втората ни среща свидетелства подарената ми негова книга "Съдбата на един приказник" (1985) със следния надпис:

На Иван Радев -

с най-хубави пожелания

за успехи в литературата.

25.3.1986 С. Султанов.

Тъй като вече бях заинтригуван от личността на човека и критика Симеон Султанов, бяха вече факт "одумките" му в общуването с по-близкия ми Иван Сестримски, се запознах доста обстоятелствено с подарената ми книга. Не съм правил опит и не съм мислил да я рецензирам в печата - просто за себе си... Оттогава е копие на следното мое писмо до автора:

Поздрав от Велико Търново!

Уважаеми др. Султанов,

През първите два дни на дискусията Ви мярнах на два пъти, но единият Вие така бяхте погълнат от фъфленето на един жив класик, та въобще не ме забелязахте, а другият - аз очаквах да взема нещо от некласик и изпуснах момента на "срещата"...

Пък и при такава среща едва ли човек може да изкаже впечатленията си от книга - книгата "Съдбата на един приказник". А аз Ви ги дължа не толкова заради Вас, колкото заради себе си. У мен е останало нещо, може би от хлапашка възраст, към Ангел Каралийчев, което ми пречи да го възприема като голям белетрист - и подозрение, и несъгласие, и неудовлетвореност, главно като последица от разминаванията със самия него, от готовността му за нагажденство и т.н. А тия, дето пишат - позамълчат...

Във Вашата книга наистина открих разумно и спокойно, обективно и мъдро вникване в душевната и духовна характеристика на Каралийчев. Излиза, че сега съм го поразбрал що за човек е той, като как е гледал на света, на заниманията си с литература, колко си е вдигал летвата сам, в предварителния план на творчеството. Тънко и леко, фино е постигнато. Колкото до горните пунктове, достатъчно беше да срещна, от една страна - "някои очакваха от него творби, които той не можеше да напише", от друга - "че 1944 година заварва А. К. уморен човек и до известна степен изчерпан писател", както и последвалите ги позовавания и разсъждения, за да се убедя, че нищо не е "спестено".

Така както е от Вас представен - и аз го приемам. Някъде се питам - за себе си ли говорите, или за него. И не е ли Вашата готовност да го разберете и да останете при него, нещо повече от лична критическа пристрастеност. Човек търси убежище на своето "аз" в неща, които могат да изненадат. Защо не и критикът Султанов - в "съдбата на един приказник"...

У мен книгата Ви доказва, че човещината е, която изпълва таланта на А. Каралийчев, тя го изпълва, тя диктува и оправдава преходите, илюзиите, умората. В последно време все по-близка ми става подобен тип критическа проза, която търси преди всичко извадените на показ чрез литературата истини за българския живот и за българския писател. Ето и Вашата книга не е традиционно историко-литературно проучване - не защото има есеистика и личен пласт, не защото авторът й недолюбва "професорите" - тя просто преследва и наслагва картината не толкова за разказите на А. Каралийчев, колкото за човека, който е написал "Ръж", "Росенският камен мост", "Имане". За човека с всичкото негово, което е написал...

Не познавам книгата Ви за Светослав Минков, познавам за Йовков. Съпоставката ми по памет - читателска и професионална (ако има такава памет...) - е в полза на книгата за Каралийчев. Уж един и същ тертипът, и бележките отзад като "замечанията" в "Горски пътник" на Раковски, но тук има много повече мъдрост и широта, а и по-спокойно разположени наблюдения и изводи, и дълбочини. Авторът е извисен с по-малко избуяла на нов ред емоция, внушенията са уплътнени, струи в по-голяма степен личното човешко присъствие на критика. И т.н.

Изненада ме само едно - че след 1944 г. се е налагало да се воюва и за Ангел Каралийчев. Вие сте човек с опит - защо и до кога за толкова от нашите писатели ще трябва да се воюва, да се отхвърлят забрани? И има ли литература, в която те да са повече, отколкото в нашата? Формулирах въпрос, като че ли сме в Търново и сме започнали проектираната от 20 години "среща" с тукашните студенти - сигнал да свършвам с "двата си реда".

Четох книгата Ви, "разреждайки" писанията си за Бачо Киро - с удоволствие еднакво. Казаха ми, че А. Каралийчев имал разказ-възхвала за моята бачокирова Бяла черква, но аз не съм го чел.

Още веднъж - бъдете жив и здрав!

10 май, 1986 Ваш Иван Радев.

Оказва се, че след това мое писмо, предизвикано от прочита на книгата "Съдбата на един приказник", съм получил следната кратка вест от Симеон Султанов:

5000
Велико Търново
Ул. "Теодосий Търновски"
№ 25, вх. Д
Проф. Иван Радев

Иване,

Благодаря за правдивите и интересни мисли, които споделяш с мен. Като се видим, ще продължим разговора.

По случай 24 май ти изпращам сърдечни пожелания за книжовни сполуки.

Поздрав! Твой: Симеон Султанов.

 

Не, това не е всичко, което може да свидетелства за контактите ми със Симеон Султанов. По-истинските с въздействието и последиците си бяха в скромната поредица от срещи и разговори: няколко в директорския му кабинет на ул. "Шести септември", един път - в неговия софийски дом на ул. "Незабравка", друг път - на личната му покана за вечеря на "маса за двама" в писателския ресторант на "Ангел Кънчев" № 5. Това бяха за мен толкова интересни и полезни общувания!... За съжаление, нямам оставени подробни записки за всяка от срещите, за да ги възстановя не просто с вътрешна потребност и удоволствие тук и сега, а и с нужната автентичност - когато него от години го няма. Някои от тях са оставили в паметта ми отделни негови реакции и категоризации, в други от случаите съм запомнил на мен присъщите, недотам улучващи мярата импровизации.

Общото ми впечатление бе, че в тези срещи Султанов изобщо не се възползваше от обичайната за всеки литературен критик практика тогава - да насочи разговора към ставащото в съвременната литература, за да изрази себе си, както и да "провери" мен за отношението ми към нашумели автори, спорове и клюки. В паметта ми са се запечатали само два конкретни факта като негова реакция с персонален адресат. И те бяха предизвикани от моето недоумение защо едни ръкописи в издателството се прехвърлят от "план" в "план" и така с години, а други излизат без изобщо да са включвани, като примерите ми бяха изданията с най-разнородна тематика на Иван Богданов и "жълтите романи" на Богомил Райнов. Отговорът-оправдание на директора Султанов по смисъл бе следният: за първия - че "с него не се излиза на глава", за втория - "да, така го улеснявам да продължи да се излага пред читателите". Запаметил съм по смисъл и друг момент от реакцията му по повод на Богомил Райнов: "Ти си мислиш, че такива като мен и теб живеят..., той спрямо нас е далеко напред, той живее в света на "колекциите"...

Симеон Султанов сигурно и пред други е споделял твърдение, което в много от ситуациите насочваше разсъжденията му извън литературата. Вече цитирах ефектния му израз: "освен нея, аз имам две любовници - театъра и изобразителното изкуство". Така едно от посещенията ми го беше заварило, наскоро завърнал се от пътуване до някоя от западноевропейските столици. Останал съм с впечатлението, че тогава ми е говорил само за видяното по време на предстоя му и за нищо друго. Стори ми се искрена и изповедта му, че след едно такова надникване в света на музеите в Париж и Лондон той изцяло "се поболява", губи кураж и самочувствие за личните си занимания с това, което му предлага българската литература...

В този и в друга част от разговорите Султанов оставяше у мен убеждението за дълбоко и трайно общуване с европейските образци и ценности в изкуството, за ерудиция, която е плод на дълбоко лична, вътрешна устроеност и потребности, а не предназначена за показност и публично присъствие. Добивах сигурност, че наред с политическите му притеснения и комплекси, и това също има дял в неговата "критическа въздържателност" - при този натрупан опит и заета позиция, при тия контакти, Султанов изключително рядко публикуваше статии и издаваше книги. Библиографската справка за оставеното от него рязко контрастира на справките за останалите негови връстници в литературната критика. Да не говорим за практическите възможности, които му предоставяше позицията на директор на изд. "Български писател"...

Както се разбира, част от времето в тези разговори, е било посветено на моите авторски претенции към Султанов като директор на изд. "Български писател". Отбелязах, че там в началото на 80-те години се бях "прицелил" да отпечатам книга върху личността и делото на Софроний Врачански. Намерението ми "удари на камък", без той да има дял, пък и някой да ми е бил виновен. Книгата излезе по-късно (1984 г.), в "Наука и изкуство", а аз продължавах да атакувам, вече като член на СБП, издателството на Султанов.

Не са нужни подробности, но в изд. "Български писател" осъществих сборниците си със статии "Предходници и съвременници" (1984) и "Критическа вечерня" (1989). Проблемите, които съм имал във връзка с тях, възникваха по-скоро от страна на вътрешните рецензенти и редакторите от отдел "Критика". Имам предвид особено втория сборник, който беше изкуствено забавен именно заради дълго време задържаните предварителни вътрешни рецензии на ръкописа в лицето на Николай Петев и Александър Спиридонов. Дори и при тях предпоставките не произтичаха от личните ни общувания - бяха наясно какво стои зад удара на сп. "Ново време" по книгата ми "Столица на оцелелите", смущаваше ги присъствието на апологетична статия за Владимир Василев в ръкописа и пр.

Още през 80-те години, наред с личните ми авторски амбиции, у мен обаче припламваха замисли и проекти за съставителство и издаване наследството и на тези, които интерпретирах. Тази практика тогава беше изцяло в ръцете на "кръгове" и екипи в столицата, вършеха я специалисти, "абонирани" около самите издателства за подобен тип дейност. От колегите ми във Велико Търново тогава никой не се насочваше към проекти и усилия от този род. Докато аз и сега, при цялата си ангажираност с лични авторски замисли, считам не просто като задължение, а изпитвам особена удовлетвореност да вложа себе си в подготовката и издаването на сборници, посветени на писатели или на издания с тяхното творчество. Дори в някои от случаите те са предизвиквали у мен повече емоционални преживявания и задоволство от излезли мои книги.

Ето защо си бях внушил, че след като съм осъзнал липсата и необходимостта от представяне на онова, което са оставили Софроний Врачански, Илия Блъсков, Боян Пенев, в мое време починалите Васил Попов, Емилиян Станев, Йордан Вълчев - по-пълното представяне на творчеството им очаква мен. Във връзка с наследството на част от тези споменатите - толкова различни помежду си - са били водените разговори и спречквания с директора Симеон Султанов. Беше ясно, че от него трябва да се почне "битката" за техните избрани или събрани съчинения. Заради важността на начинанието в моите очи, са и съхранени в паметта ми акцентите в тези разговори по така "зададена тема". За някои имам запазени чернови на изпращани "заявки" и "докладни записки", на отчети за нанасяните "поправки" и пр.

Във връзка с наследството на проф. Боян Пенев вече споделих случилото се, но и за проекти около толкова различните Васил Попов и Софроний Врачански, също съм атакувал изд. "Български писател". Това неминуемо превръща предисторията им в поредица от срещи с директора Султанов, без да мога да ги свържа с дати и точна представа за неговите реакции, изразени отношения, съображения и пр. Ще се опитам да възстановя основното поотделно за всяка от тях.

Най-кратка е предисторията по повод на Васил Попов, защото не доведе до никакъв резултат. Белетристът почина през 1980 г., малко след като навърши 50 години, името му още активно присъстваше с конфликтните му прояви и отношения с част от живите, с прямотата и респекта на таланта му. Ние, пребиваващите в Търновския университет, го възприехме едва ли не като свой "патрон", поддържането на паметта за делото му - като от никому невъзложена, но наша важна мисия. На годината от смъртта му, без някъде да се взема решение, бе поставена "Паметна плоча" в родното му село Миндя, подготвяха се посещения там с програми, водеха се и се публикуваха "разговори" върху творчеството му, проведе се национална научна конференция и бе отпечатан сборникът "Писателят, "това красиво човечество" (2001), беше прибрана голяма част от архива му от София в Търново...

В тази атмосфера на вършеното в Търново възникна у мен идеята и за многотомно (поне в 4 тома) издание на наследството на Васил Попов. Обявявам я в една от срешите със Султанов, а той, полушеговито и полупренебрежително възкликва, може би не с точните думи, но в техния смисъл: "На кого, на Васката ли...?". И в този дух от негова страна протече целият разговор. Вложих своя хъс, изрекох си аргументите, но Султанов въобще не подаде някаква надежда. Все още е живо впечатлението ми, че и в неговата представа трайно се е настанил бунтарят и скандалджията, самоувереният и самонадеян Васил Попов, че и той гледа на него с подозрителност и недоверие, с очите на издател, за когото е редно в многотомници да се представя единствено наследството на класиците Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков и на авторите със завършено дело от ранга на Димитър Талев, Георги Караславов, Димитър Димов... А "Васката"?...

Подозирам - без Симеон Султанов да го спомена тогава като предпоставка за отказа му - че още по време на самия разговор се е досетил за евентуалната реакция на завистниците и враговете на Васил Попов, с каквито Бог щедро го бе надарил. От една страна, е бил, изглежда, лично убеден в в липсата на основания за такова издание, от друга - моментално е отчел главоболията, които ще си навлече дори и с оповестяването на подобна идея в издателския колектив. Е, след няколко години - струва ми се пак в "Български писател" - излезе обемистият том "Вечни времена" (1988), съставен от Магдалена Шишкова, който представяше основната част на неговата белетристика. И до днес обаче липсва подобаващо няколкотомно издание на оставеното от разказвача и романиста, от публициста и драматурга Васил Попов, и днес личното ми убеждение е, че с таланта и съдбата си той го заслужава...

В началото на 80-те години, когато насочих интерпретаторските си усилия към делото на Софроний Врачански, се изненадах от заварения контраст - многото на брой осъществени изследвания (на Балан, Б. Пенев, П. Орешков, М. Арнаудов, В. Сл. Киселков, П. Динеков, Н. Дилевски, В. Мутафчиева...) срещу представянето и възпроизвеждането на един-единствен елементарен вариант на творчеството му (текста на "Житие и страдания" плюс два-три фрагмента от останалите му ръкописни сборници). Удивен и възмутен - та това е първият изявен представител на новата ни литература, оставил богато и разнообразно наследство от оригинални и преводни текстове! Тогава съставих проект за двутомно издание на Софрониевите съчинения и с него отидох на среща със Султанов. В издателството поддържаха две поредици, където му беше мястото: "Българска възрожденска книжнина" с отг. редактор акад. Петър Динеков и "Български писатели" с тежък редакционен екип.

Аргументът ми беше несъкрушим - голяма чест, дълг и шанс за издателството на СБП е да представи чрез двутомно издание един голям български писател, творил в началото на XIX в. Помня, че разговорът беше дълъг и труден - не можах да го убедя. Просто "заявката" за двутомно издание на еп. Софроний Врачански остана в документацията за евентуалното й разглеждане и обсъждане. Вероятно това наистина е станало на някакво заседание, защото ми препредадоха неофициално, в частен разговор, реакцията на акад. Динеков - не двутомно, Софроний е толкова голям книжовник, че трябва да му се подготвят "Събрани съчинения"... Само си казах: "Те ти, булка, Спасовден!" и благослових с "на многая лета" идеята на титуляра, а и тези, които някога ще се заемат да я реализират.

По това утопично начинание не си спомням да съм водил друг разговор със Симеон Султанов. Изглежда е факт малко вероятното - изобщо съм спрял да го занимавам по "темата Софроний". Но подозирам, че самият той по свои си пътища се е убедил в необходимостта тази заслужила ранновъзрожденска творческа личност да намери място в актива на издателство "Български писател". Основанието ми за това предположение намира подкрепа в полученото по пощата писмо някъде през 1986 или 1987 г., с което издателството ме натоварваха да подготвя един том за поредицата "Българска възрожденска книжнина". Може би някакъв дерт, или съображение е проговорило у мен - тогава нищо не отговорих на предложението, а и въобще не се заех с работа по съставителството. Лесно е да кажа, че съм държал на своето - или двутомник, или нищо! Не, не е така, просто съм забавил реакцията си...

Истината е, че се стигна до него - може би пак като последица и от вътрешно промененото становище на директора Симеон Султанов. По повод на задаващата се 250-годишнина от рождението на Софроний Врачански, която предстоеше да се чества през 1989 г., издателство "Български писател" решава да подготви два тома с неговите съчинения. Полученото писмо, с което ми се възлагаше съставителството, вместо да ме зарадва, ме разтревожи - вестта ме завари на "друга вълна", срокът беше къс, а работата с издирване и обработка на ръкописите - огромна. Но - никакво отказване, нали това е мой даден обет пред паметта на св. Софроний? Заех се веднага, малко трудно съставих екип от колеги-специалисти, от "Български писател" се ангажираха редакторките Мария Кондова и Светла Гюрова - оформи се първият том, продължи работата по втория. Настъпилата политическа промяна в края на 1989 г. се отрази както в по-късната поява на втория том (1992), така и във факта, че изданието като цяло потъна в анонимността на тогавашната напрегната ситуация.

 

И разбира се, в съзнанието ми остава като незабравима срещата ни със Симеон Султанов, протекла в един интимен, безкрайно продължителен разговор - последната ни спокойна пряка среща по време на съвместната ни почивна смяна във Варненската станция на писателите през лятото на 1988 година. Случаят заслужава по-голямо внимание, затова ще го разгранича на два момента. Първият е свързан с непосредно документираното в моите "полудневници". Ще започна с въвеждащите свидетелства - всичко, както е записано от мен тогава - защото те отчасти обуславят контекста на онова, което запълни станалия разговор:

22 август - 2 септември, 1988 г.

Почивка във Варна. Тук, в станцията на СБП бяха: Христо Радевски, Йордан Радичков, Блага Димитрова, Йордан Вълчев, Димитър Вълев, Анчо Калоянов, Борис Христов, Елка Константинова, Милена Цанева, Симеон Султанов, Васил Акьов, Васил Кинов...

С и м е о н С у л т а н о в. Една вечер водихме общ разговор (Й. Вълчев, Д. Вълев), беше главно за книгоиздаването. Каза, че "Родихме се змейове" е една неоценена още книга, че "Боеве" си е получила оценката. Подхвърлих му, дали и той не е писал за "Боеве" от 1946 година. Бай Йордан се сепна, защото решително ухажваше Симеон Султанов. Самият Султанов смънка, понечи да отрече, но веднага съобрази и потвърди, че е писал, но и добро, и лошо, а не като Емил Петров... Дори продължи, че да има как да се откаже от началните си рецензии и статии...

На 1 септември Султанов ме покани на разговор. Водихме го от 9,00 до 12,30 часа в барчето на писателската станция. Беше смутен, изповеден, говореше му се за себе си. Уточнихме се да стане така, че и двата тома за Софроний Врачански да станат едновременно, той да гостува във Велико Търново през м. ноември.

Говори много за стъписването си. Сподели доста подробно за свое бъдещо съчинение за проф. д-р Кр. Кръстев - за трите последни години от живота му. Притежавал негови писма във връзка с негова любовна история от ибсеновски тип - интересно, около 112 писма. Сподели също, че събирал материал за книга за Йордан Радичков - художник и пластик. Но го смущавали две неща. Едното от тях е, че Султанов има съмнение, че на Радичков му е повлияла съпругата му и изповядва антибългарски виждания, отрича качествата на българина, не цени родното. Султанов за себе си: "А аз съм такова българче!...".

За Любомир Левчев ми преразказа няколко случая, цени го като поет, но го ненавижда като морал и поведение: "Двадесет години работя като директор - с тоя галфон Георги Джагаров, с академика, с човек като Левчев - лесно ли ми е?"... За Ефрем Каранфилов казва: "Приятели сме, писал е за мен, но е мижитурка, по характер - мижитурка... Всичко е есеистична пяна, само страниците за военните, защото и той е военен. Книгата му за Антон Страшимиров - може би най-доброто, но и тя захаросва едностранчиво Страшимиров за българина"...

По повод на неудовлетвореността си от българската литература, сред многото примери на Симеон Султанов беше и книгата на историчката проф. Цветана Георгиева "Еничерите в българските земи" (1988) - каква библиография по въпроса и едва сега наш историк пише за еничерите!" - след като нашата съдба е така тясно преплетена с еничерския корпус... Султанов прехвърли в друга сфера оценката си: "Книгата ти за Бачо Киро е добра, хубаво написана - и каквото казва, и както го казва (вж. Радев 2006: 388-389).

Както в останалите части на водените "записки", така и във връзка с тази изключително впечатлила ме среща със Симеон Султанов, целта е била сухо и конспективно да фиксирам факта, да документирам във времето даден контакт и темата на воден разговор, а не да уплътнявам ситуацията със запълнилите я подробности, с възникналите у мен размисли, оценки и обобщения. Така съм постъпвал дори и в случаите, в които наистина съм имал съзнание, че ставам свидетел на прояви, които са важни не само за мен - за "лично ползване" и удовлетворение, а и за състоянието на литературния живот. Жанрът на "работната тетрадка" ме е възпирал да се лаская, че "приписките" в нея могат или някога ще добият публичност, та да разгръщам изложението.

Днес и да съжалявам - не виждам смисъл...

Та и липсата на документирани подробности от тази няколкочасова среща между двама ни - в дъното на барчето във Варненската станция на писателите! Говореше почти през цялото време Султанов - раздвоен и стъписан от ставащото с Горбачовата "перестройка" в Русия, от това, което е у нас, от състоянието на родната ни литература, от това, което го занимаваше като критик... И днес не ме напуска твърдото убеждение, че в определен момент той се просълзи в изповедта си пред мен, далечно познатият, битуващ извън кръга на неговото софийско обкръжение. Съпругата му, г-жа докторката - неприкрила изненадата и тревогата си - идва може би на два или три пъти да му напомня, че е време за обед!...

Опазил ме Бог от тщестлавието с днешна дата да се изживявам като душеприказчик на Симеон Султанов! Конспективно и бледо поднесената атмосфера на няколкочасовото общуване в същността си може би идва да докаже колко самотен е бил този човек при толкова многото заобикалящи го ласкатели и претенденти за слава чрез изд. "Български писател".

Тази среща със Султанов, в това смутно време, оказала се и последна като възможност за неслужебно и естествено човешко общуване, няма как да я забравя. Тя е и сега пред очите ми - било е в началото на задаващата се поредна есен. Той се е прибрал в София, мен са ме поели обичайните за университетската практика поправителни студентски сесии, лекции със задочници и катедрени задължения. Страниците на водените работни "бележки" за последните месеци на 1988-ма ми предлагат "записи", които фиксират срещи между двама ни, но те са лаконични и делови. Едната е във връзка с пребиваването ми в София на 28-30 септември, която гласи: "Изд. "Български писател": разговор със С. Султанов за "Софроний", със Светла Гюрова и Мария Кондова - добре, но без Афродита Алексиева" (вж. Радев 2006: 390). Всъщност в основата й е екстрено възникналата идея в издателството за подготовка на двутомника със съчиненията на Софроний Врачански. Ако съдя от документираното, последната ни пряка лична среща е била на 15 ноември 1988-а, отново в София, за която съм отбелязал само един-единствен факт, слагащ край на една от традиционно занимаващите ни теми: "Разговор със Симеон Султанов - не иска да дойде в Търново" (Радев 2006: 396). А наистина финалният текст е под знака на Post mortem:

30 януари 1989 г.

Днес ми се обадиха, че е починал Симеон Султанов - оня ден, в събота. Не съм бил близък с него, но през последните десетина години от време на време сме се срещали и разговаряли, намирали сме общ език, спорили сме. Отиде си Борис Делчев, ето, отива си и Султанов - става пусто наоколо, става ти сиротно за българската литература и критика.

Получих картичка с пожеланията му, мисля, че му пратих също - пожелания за здраве и живот! Помислил ли съм, че е било пожелание за 20-25 дни от новата 1989-та?

Преди 6-7 дни, т.е. около 22-23 януари, му пратих картичка за хубавата статия в "Литературна мисъл" за Иван Мешеков - сигурно я е получил, помислил е за мен. Но така и няма да ми отговори, така и няма да разберем за драмата на д-р Кръстев - дали си написа книгата? Отиде си един, още един литератор от кройка, която вече не ражда литератори... (вж. Радев 2006: 402).

Оказва се, че присъствието на Симеон Султанов като продължение на съвместното ни общуване, не пресекна нито когато сме разговаряли за последен път в кабинета му на 15 ноември 1988-ма, нито на 30 януари 1989-та - в деня, в който съм узнал за неговата кончина. Усещах го не толкова във видялата най-после "бял свят" в изд. "Български писател" моя книжка "Критическа вечерня" (1990), колкото в солидното и прилично издание "Софроний Врачански. Съчинения в два тома" (т. 1 - 1989 г., т. 2 - 1992 г.). И там името на Султанов липсва, но сянката му, поне в моите очи, е вградена в това първо по рода си солидно представяне на един голям български книжовник от началото на XIX в.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Радев: 2006: Радев, Иван. Моите полудневници. Велико Търново: Слово, 2006.

 

 

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2014, № 11 (180)