РЕКВИЕМ ЗА БОГАТИЯ АРХИВ НА БОЗВЕЛИ

Иван Радев

web

Животът на архим. Неофит Петров Котленец, наречен от другите Бозвели, подобно на всяка изключителна личност, е единосъщ в своята цялост. Проявяват се едни и същи черти на характера, напомнят за себе си исконно заложени амбиции и илюзии, проблясва съзнанието за избранническа мисия. Неговите изследвачи за свое удобство обаче го разделят на две части и така оправдават безсилието си да реконструират биографията и съдбата му до средата на 30-те години, както и концентрирания си интерес върху проявите от последното десетилетие на живота му. Личните ми занимания с наследството му породиха у мен усещането, че същите тайнствени, мистични сили, които витаят над него приживе, определят и съдбата на неговия архив. Имам предвид годините до смъртта му, говоря за многото десетилетия след нея...

Тежко болен през последните месеци, Неофит Бозвели умира в родния си Хилендарски манастир на 4 юни 1848 г. в неимоверно враждебна среда, мизерия и изолация, без каквато и да е практическа възможност и сигурност да предопредели бъдещето на ръкописите си. Познатите две констатации - че архивът е завещан на младия тогава монах Григорий Немцов и че е подложен на груби посегателства от страна на хилендарското братство - спестяват много от конкретната картина и обстоятелства за това какво точно по начало го е съставяло и какъв път изминава прибраното от следовника през десетилетията до установяването му като йерарх на Доростоло-червенската епархия през 1872 г.

Като имаме предвид изпълнения с превратности и внезапни преходи живот на Неофит Бозвели, остава загадка и е трудно обяснимо как на практика е успял да съхрани толкова много от ръкописите и кореспонденцията си, за да ги предостави на поколенията. Очевидно твърде отрано са го ръководили: твърда убеденост в значението им, дълбоко чувство за историзъм, неприкрита надежда и вяра в бъдещето. Запазени са внушително количество оригинали, изненадващ брой варианти и чернови на лично създаваното, широк кръг от чужди текстове с по-общ и личен характер. Някои от тях многократно са изминавали пътя от Цариград до Света гора и обратно, от манастирите Хилендар в Зограф, оттам в Дионисинат, във Велика Лавра и отново в Хилендарската обител. Разбираме, че са попадали в грижовни ръце със заслуги за запазването им, но и в полезрението на зломишленици и завистници, които имат реален дял за унищожаването на част от тях - част, така и нестигнала до нас.

Трябва да се съгласим с известното и общоприетото, че за да се съхрани архивът на архим. Неофит Бозвели след неговата смърт, неоценима е заслугата на бъдещия епископ Григорий Доростолочервенски. Неговото битие също познава превратностите и неуседналостта, но го виждаме как от 40-те години на XIX в. до края на живота си (1898 г.) той ревниво пази наследството на своя Старец, как отговорно предоставя негови ръкописи на Г. С. Раковски или на Васил Друмев, за да бъдат публикувани, как строго предписва на приемника си в Русенската епархия митрополит Василий същото отношение. Впечатлението е, че еп. Григорий към собствените си неща не се е отнасял с вниманието, което неизменно проявява към ръкописите на Бозвели. Не по-малко показателното е, че самият той, въпреки своята начетеност и изкушения в областта на публицистиката и сътрудничество в периодичния печат през Възраждането, не си позволява от свое име да публикува нещо от съхранявания архив на заточеника, приживе да изтъкне публично ролята си за неговото опазване.

Опитът за равносметка около съдбата на Бозвеливия архив - вече в по-ново, "българско време", се сблъсква с известни смущаващи ни с неяснотата си мотивации. От една страна, Григорий, без да знаем с цената на какво, съумява да го опази и много съпричастно откликва на интересите и готовността на Раковски през 60-те и на Васил Друмев в началото на 70-те години да дадат публичност на отделни части от него. Благодарение на неговата отзивчивост, е налице тяхната роля за началните стъпки на култовото утвърждаване на автора на "Мати Болгария" в българската литература още в рамките на Възраждането. Но нека напомня свидетелството на Друмев: "У нас има един списък, написан от него самаго, от който списък се вижда, че той е имал около 20-25 преведени и оригинални умствени трудове в ръкопис". Кои са те, къде са се съхранявали? - авторът на "Нещастна фамилия" така и не споменава. Могъл е поне да оповести списъка...

Защо обаче същата тази готовност на митрополит Григорий Доростолочервенски да подкрепи популяризирането на Неофит Бозвели не е продължена във времето, когато той след 1872 г. се утвърждава на архиерейския престол в Русе, та до смъртта му през 1898 г.? През този период от архива нищо не е "извадено" за публикуване, никой от специалистите не е допуснат до него. Предполага се и другото - че с изричното предписание на Григорий към наследилия го русенски владика в лицето на митроп. Василий, ембаргото продължава да тегне над Бозвелиевите ръкописи още цели три десетилетия. Библиографската справка е категорична - през този значителен отрязък от време нито един текст от този архив, съхраняван в Русенската митрополия, не добива публичност. Цели пет-шест десетилетия специалисти и читатели са обречени да съдят за обществената дейност и за творчеството на архим. Неофит по познатото отпреди, или въз основа на случайни попадения (напр. Ив. Д. Шишманов с притежавания от фамилията му диалог "Просвещенний европеец..."), без да се създаде възможност и да бъде извадено на показ нещо от ядрото на неговото наследство, намиращо се във властта на еп. Григорий, глъхнещо в "мазетата" на Русенската митрополия.

Проблемът очаква своя отговор. Няма как да си го обясним със забрава или немара от страна на двамата високопросветени йерарси, нито с промяна в тяхната представа за значимостта на съхраняваното от архим. Неофит Бозвели при тях. Търсейки предпоставките и евентуалните им мотиви, целта е не да се отправят упреци и търсят виновници със задна дата - видните заслужили личности от миналото са извън нашата съдна способност. Всеки активен участник в движението за църковна автономия е мъченик, а Григорий Доростолочервенски е един от тях!

Това, което в случая е от значение - разшифровката на така очерталия се казус, може да ни предостави нещо, което е убягнало в оценките за Бозвели, не е вписано в спектъра от излъчвания на неговия пример, на идеите му. Защо не - създавал толкова неудобства на монашеското си обкръжение и на могъщите си противници приживе - той, макар и отдавна мъртъв, в новата за Българската православна църква ситуация на Екзархата и схизмата, да се е оказал неудобен пък за своите следовници и потомци?... Нали са известни метаморфозите, които чертаят пътя и кариерата на Григорий Немцов от дните, когато с трепет и благоговение поглъща изповедите на тежко болния архим. Неофит като свое откровение, през напрегнатите конфликти на 60-70-те години, до времето, когато е така близък с ролята си на изповедник на княз Фердинанд Кубургготски. Пък и наследилият го митрополит Василий - удостоен за официален възпитател на бъдещия монарх?!...

Рисковано е потулването на Бозвеливия архив в продължение на половин столетие да го свързваме с глобалната държавна политика на Княжество България. Но едва ли е толкова далеко от истината това да се дължи на политиката, която води Висшия клир на Българската православна църква, над която тегне схизмата на същата Вселенска патриаршия в Цариград, с която така отчаяно воюва Бозвели и която е безспорната причина за нелепата му мъченическа смърт. Тази логика като че ли обяснява и насочването в края на 20-те години към екзарх Стефан, митрополит Софийски, на завещанието на митроп. Василий Доростолочервенски... Той е духовникът, оглавяващ българския Свети синод, който е в състояние най-добре да прецени съдбата на материалите, свързани с бунтаря архим. Неофит Петров Котленец.

Тук не си поставям задачата да реконстрирам цялостната и прецизна картина, която да даде представа за съдържанието и състоянието на Бозвеливия архив, за неговото движение през десетилетията, та до днес. Това е дълга и сложна, трудно поддаваща се на разплитане, история. Ето защо ще оставя настрани фактите, които онагледяват съдбата на онази негова част, която още през 60-70-те години на XIX в. преминава в ръцете на Г. С. Раковски и Васил Друмев, която, главно като кореспонденция, е пръсната в други чужди архиви. Така или иначе, запазеното по този начин бива своевременно публикувано - било като единични факти още от Раковски, Друмев и Иван Д. Шишманов, било след тях като по-цялостен свод (Йордан п. Георгиев през 1921 г.) - и намира мястото си в изгражданата представа за духовния живот през Възраждането.

Оказва се, както споменах, че в годините след Освобождението, до смъртта на епископ Григорий (16 дек. 1898 г.), или наистина е наложено ембарго, или - което е малко вероятно - липсва интерес към съхранявания от него основен архив на Бозвели и нищо от ръкописите не е изваждано на показ. Същото необяснимо ембарго над материалите в Русенската митрополия продължава и при наследилия го архиерей Василий Доростолочервенски. Едва след неговата смърт (24 ян. 1927 г.) се разбира официално, че по негово завещание намиращият се в Русе архив на митрополит Григорий трябва да бъде предаден на екзарх Стефан Софийски. Според този завет новоназначеният (април 1927 г.) архиерей Михаил през октомври 1928 г. изпраща материалите в София, сред които е "един голям пакет ръкописи на отца Неофита Хилендарски" (М. Арнаудов). А те, на 23 октомври с.г. са предоставени за ползване от специалиста проф. Михаил Арнаудов.

Това е, от официална гледна точка, движението на Бозвелиевия архив. Но всъщност истината за неговата съдба е по-друга, без да са напълно ясни предпоставките за разминаването. Навярно е имало и други опити и претенции, но така и не се разбира защо на русенеца проф. Арнаудов - пребивавал, според собствените му думи, специално с тази цел в Русенската митрополия на два пъти (през 1924 и 1926 г.), не му е предоставено нищо от митроп. Василий. А се оказва, че още през 1922 г. (или малко след това) в Църковния музей - София, директорът му протоиерей Ив. Гошев завежда в инвентарната книга "доста документи, прибрани от Доростолочервенската митрополия и по-специално от архива на приснопаметния митрополит Григорий" (Хр. Темелски), сред които някак случайно може би са и редица материали на архим. Неофит Бозвели. И едва в наше време някои от тях бяха привлечени в статия на Ил. Тодоров и описани от Хр. Темелски (2009а: 183).

Ще видим, че до 1928 г. други две части от архивното наследство на възрожденеца-бунтар също променят статута и притежателя си, без също да са ясно указани съображенията за изваждането и ползването им. Впечатлението е, че въпреки превратностите, съхранено "през турско", то бива разпръснато и в някаква степен унищожено "в Българско". Именно това скрито движение подхрани намерението ми да насоча поглед към вида, в който ни се разкрива архивното наследство на Бозвели във времето от 20-те до началото на 60-те години на XX век - време, през което отделни негови части биват изваждани от архиерейския дом в Русе и по толкова несигурни пътища попадат в държавните книгохранилища, в ръцете на специалистите. Официално завещан (без да съм срещал цитирано от някого "Завещанието") на оглавяващия Софийската епархия митрополит Стефан, в тези времеви граници личният архив на възрожденеца Бозвели продължава да е сподирен от усложнения и неофициално регламентирани намеси.

Принуден за нуждите на книгата, която пишех, да си изясня картината, счетох, че е полезно да систематизирам наличните факти и така да улесня усилията на бъдещи специалисти, решили да използват съхраненото от личния архив на Неофит Бозвели. Именно в тоя си вид на взаимнодопълващи се свидетелства, то подпомага обобщенията и за други личности - в моя случай за Хаджи Викентий Зографски, за еп. Панарет Погониански, за княз Стефан Богориди и редица други по-скромни участници в движението за църковни свободи до 40-те години.

Вече се разбра, че още през 1922 г. в Църковния музей към Светия синод постъпват материали от Доростолочервенската митрополия. Те са инвентаризирани от директора проф. Ив. Гошев и са свързани главно с живота на митроп. Григорий. Но сред тях, някак между другото, под номерата 9178, 9181 и 11625 се вместват и ръкописи от личния архив на Неофит Бозвели. Става дума за:

1. Ръкописна славянска граматика (85 л.); 2. превод от руски (откъс); 3. "Любовта к отечеството" (превод); 4. "За злобното изкореняване и за доброто насаждаване" (превод); 5. "Реч за добродетелта" (превод); 6. "Сочинение осмочастних речей" и др.

По повод на архивираното под № 9181 "Слово от Неофит Бозвели от 1845 г. за нуждата от Балканска академия на науките" в статия на Хр. Темелски срещаме бележката: "Така е заведено през 1922 г. от протоиерей проф. Иван Гошев, но по-късно ръкописът е изчезнал и сега се води като одобрена липса от Св. Синод" (Темелски 2009а: 183). Като имам предвид годината и идеята за академия на науките, възниква предположението дали в случая не става дума за съчинение на Бозвели, което М. Арнаудов публикува със сложеното от него заглавие "Реч за българската просвета" в книгата си "Непознатият Бозвели" (1942). Ако е така, творбата не трябва да се счита за изчезнала.

За удобство този цикъл архивни материали от автора на "Мати Болгария", пръв по време постъпил и инвентаризиран в публично книгохранилище, ще го наречем "сбирка проф. Ив. Гошев". Вече се разбра, че някои от тях са привличали вниманието на отделни автори, но не са публикувани. Оказва се, че междувременно (1927-1928), на базата на личните си връзки с Русенската митрополия чрез протекцията на чичо си митроп. Симеон Варненски, с архива на архим. Неофит се запознава историкът проф. Петър Ников. Разбираме го от писмо с дата 12 ноември 1927 г., изпратено от новоогласения русенски владика до неговия бивш духовен Старец във Варна:

Излиза, че със знанието на еп. Михаил Доростолочервенски проф. П. Ников пръв, преди Арнаудов, се запознава с въпросния архив на Бозвели, отделя една част, взема я със себе си, за да я използва в научните си занимания. По недотам изяснени подбуди, може би по същото време, друга част от него попада в ръцете на архимандрит Амвросий - тогава протосингел към Русенската митрополия. Опазен до 20-те години на едно място благодарение усилията на двамата владици Григорий и Василий, след това пътищата на отделните материали виждаме, че се разделят и се оказват приютени под "три покрива".

Така или иначе, основното ядро от ръкописите на Неофит Бозвели през 1928 напуска Русе и са озовава като завещано на екзарх Стефан в София. Акад. Михаил Арнаудов - ученият, който е получил шанса и привилегията да го проучи, отбелязва, че се е запознал с него в този му вид на 23 октомври 1928 г. Резултатите са налице и ги откриваме в цяла поредица от последвалите изследвания на заслужилия възрожденист: "Неофит Хилендарски Бозвели" (1930), "Из дейността на Неофита Бозвели" (Год. СУ, ист.-фил. ф-т, 1937, кн. 33), "Непознатият Бозвели" (1942) и др. По повод на съдържанието на тази част от архива, проф. Арнаудов свидетелства, че тя включва няколко типа материали:

1. "около 100 писма";

2. "Непознати до сега литературни трудове": "Мати Болгария" (фрагмент), "Любопитнопростий разговор", "Здраваго разума разговор", "Разговор с един бесарабски българин", "Няколко речи и слова" и др.;

3. "Преводни съчинения - около две хиляди чисто изписани страници" ("Писма Самуила равина", "Сочинение осмочастних речей", "Словенская граматика художнословия", "Чин художнаго словоследования осмих частей слова", "Восточния церкви. Православное учение", "Философия нравоучителная", "Писма за разните истини Св. Писания", "Вадим - словенская повест" от Жуковски, "Невинност" от Карамзин, "Алегория" от Т. Глинка и др.).

В по-нататъшния ход на предлаганото изложение, за удобство този изключителен и респектиращ свод от архивни материали на Бозвели бихми могли да наричаме "сбирка екзарх Стефан". Това се налага, за да разграничим съдбата им от съдбата на останалите дялове през следващите години. Пък и именно тази част в най-голяма степен ще се окаже под ударите на обстоятелствата. Във връзка с работата си над целия този кръг ръкописи на Бозвели, завещани на екзарх Стефан, проф. М. Арнаудов на няколко пъти споделя преценката си за техния характер, коментира съдържанието им. Така след като е обогатил с извлеченото от архивните материали книгата си "Неофит Хилендарски Бозвели", излязла през 1930 г., в една от следващите си публикации изрично отбелязва:

Не е казано само кога и по какъв начин е станало това. Всъщност, подготвил и издал сериозния си изследователски труд, оттогава датират намеренията на учения и да публикува достъпната част от архивното наследство на Бозвели като самостоятелна книга. Междувременно проф. Арнаудов, най-неочаквано и за самия него, благодарение на служилия в Русенската митрополия архим. Амвросий, през август 1940 г. има възможност, вече по личен път, да се сдобие с нова част от архива на Неофит Бозвели. Ето думите му за начина, по който е станало това:

По повод конкретната ситуация на придобиването, е добавено още: "Тези документи, по думите на отца Амвросия в разговора ни, били останали случайно у него, когато веднъж ги съгледал у прислугата и турил на сигурно място една връзка Неофитови ръкописи, които могли да бъдат загубени" (Арнаудов 1942: 308). Възможно е нещата във връзка с ролята на тогавашния протосингел в Русенската метрополия и неговите интереси към архива на Бозвели да не стоят точно така. Но да си спестим предположенията. Съдържанието на този пакет според получателя Арнаудов е включвало следните архивни материали:

1. 36 писма, свързани с Бозвели; 2. Недовършено негово слово "Любоучение"; 3. Второ недовършено слово; 4. Диалогът "Краткий вопрос препростаго болгарина"; 5. Проповедта "Смишление за благочестието"; 6. Превод от руски на писмо от имп. Александър Павлович; 7. "Прошение болгарскаго народа к Високой Порты"; 8. "Краткое начертание жизни Николая Димчовича" (част); 9. Цикъл чужди писма (8 броя - до х. Викентий, Ем. Васкидович, дякон Хрисант... и др.); 10. Протокол за съглашението между Зографския манастир и х. Викентий от 21 юни 1843 г., съставен и писан от ръката на архим. Неофит; 11. Писмо на Хилендар до главния съд в княжество Сърбия, писано от архим. Неофит и др.

В съгласие с тук възприетия подход, получените от Арнаудов през 1940 г. материали на Бозвели от бившия протосингел в Русенската митрополия, за удобство ще ги наричаме "сбирка архим. Амвросий". Безспорно е, че принадлежат към общия свод на архивното му наследство, в чиято основа на съхраняване е волята и загрижеността на митрополит Григорий Доростолчервенски. Обособяваме ги условно, защото така или иначе, те имат своя съдба през следващите десетилетия.

От личните признания на изследвача проф. Арнаудов узнаваме и нещо друго - че междувременно, от далечен наследник на митрополит Климент Браницки (В. Друмев), през 1940 г. той получава и оригинала на пълния текст на диалога "Плач бедная Мати Болгария". По преки или косвени пътища новопоявили се, всичките тези ръкописи също отвеждат към запазения от митроп. Григорий личен архив на архим. Неофит, с които ученият през 20-те години не е могъл да се запознае. Но станали му достъпни в началото на 40-те години, съвсем естествено, въз основа на тях той стига до идеята за втория си фундаментален труд, наречен от него с пълно основание "Непознатият Бозвели". И книгата - отново съществен интерпретаторски факт в каталога за Бозвели - излиза през 1942, като в нея са застъпени текстовете на не малка част от така очерталото се негово ръкописно наследство. Но съм длъжен да уточня - в книгата е публикувано не всичко онова в неговата цялост, което след 1928 г. съдържат "сбирка екзарх Стефан" и "сбирка архим. Амвросий", с които при писането й е разполагал Арнаудов. Не случайно тя е с подзаглавието "Първообразът на "Мати Болгария" и други необнародвани трудове и писма".

Както тогава, така и по-късно, за съдбата на тази група архивни материали, които са неразделна част от съхраняваното от епископ Григорий Доростолочервенски и използвани в книгата "Непознатият Бозвели", М. Арнаудов не предлага така нужните подробности и цялостния вид на текстовете. За тяхната по-нататъшна съдба не става дума и в неговия двутомник "Неофит Хилендарски Бозвели" (1971), който е обозначен от автора си като "второ преработено издание". Че не всичко, стигнало до нас в по-ново време от Бозвеливия архив е добило своевременно гласност и знаем днес къде е, един от примерите предлага в своя по-късна статия самият Арнаудов. Като включва писмо на Бозвели до калофереца Генко Драганов от 1842 г., ето как представя съдбата на ръкописа:

Вече обещах, че няма да правя предположения за мотивите, определили намесата на архим. Амвросий в историята на Бозвеливия архив. Но ако се окаже, че той и след този жест от 23 август 1943 г. към Арнаудов, не е извадил на показ всичко, което е заделил по време на престоя си в Русенската митрополия? И нещо друго - въпросният оригинал, получен от учения през 1843-та и публикуван през 1957 г., сега къде се намира?...

Такава е едро очертаната картина на оцелелия архив на Бозвели, която проговаря чрез окончателно оповестеното наследство на епископ Григорий Доростолочервенски до началото на 40-те години. Както се убеждаваме, тя вписва като основно действащо лице на съвременник ролята на проф. Михаил Арнаудов. По разбираеми причини през следващите две десетилетия библиографията, дори и за такава изключителна личност от миналото като архим. Неофит, е доста оскъдна и не предлага някаква съществена промяна в представите за неговото книжовно наследство.

Малко по-различна е картината през 60-те години - тогава стават известни текстове на архим. Бозвели, предизвикани от общуването му с полската емиграция и Михаил Чайковски в Цариград (вж. Ванда Смоховска. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос, 1964), свързани с престоя му в Сърбия (вж. Конев 1966: 16-22. Също: Игнатович 1972). Но тъй като те постъпват от архиви, намиращи се в чужбина, тук ги споменавам само като реално проявила се възможност за обогатяване на познанията ни за архим. Неофит Петров Котленец.

За нас в случая по-показателното е, че през 1963 г. на обществената сцена се появява последният засега дял от архива на архим. Неофит, съхраняван от архиерея Григорий Доростолочервенски. Едва тогава, сред новоучредения личен фонд на митроп. Симеон Преславско-Варненски в БАН, се оказва и групата Бозвелиеви ръкописи, които навремето, след смъртта на митроп. Василий, както вече споменах, са предоставени на проф. Петър Ников. Тях своевременно, но в пределно обобщен вид, прокоментира Ил. Тодоров в статията си "Неизвестни ръкописи на Неофит Бозвели в Научния архив на БАН" (Тодоров 1966: 55-61), а ръкописът, посветен на княз Стефан Богориди бе двукратно публикуван. В тук предлаганата книга обаче, много от тези материали за пръв път добиват цялостна публичност и се създава възможност за осъзнаване на тяхната значимост. По-нататък ще ги наричам "сбирка проф. Петър Ников".

Ръкописите от "сбирка Петър Ников" не са самостоятелен фонд на името на Бозвели, а са "скрити" като част от личния фонд на митрополит Симеон Варненски (вж. НА на БАН, фонд 144, VII. Материали на Н. Бозвели). Както вече отбелязах, те постъпват в това авторитетно архивохранилище твърде късно - едва през 1963 г. През изминалите оттогава близо 50 години въпросните ръкописи на Бозвели не са потърсени от специалистите за цялостна интерпретация и обогатяване на представата за книжовника, не са публикувани в издания с неговото наследство. Ето как ги типологизира още навремето Ил. Тодоров в статията си "Неизвестни ръкописи на Неофит Бозвели в Научния архив на БАН", т.е. "сбирката П. Ников":

а) Л и т е р а т у р н и   п р о и з в е д е н и я. "Разобличение на Стефан Богориди" (опит за биография); "Животопис на Николай Димчович" (неизв. част); "Разговор на любородните" (автен. текст); "Реч на българската просвета"; Две оригинални произведения под формата на писма; три други фрагмента...

б) П и с м а   и   д о к у м е н т и. 34 писма, 25 от които са от ръката на Бозвели (до К. Огнянович, В. Априлов, Иларион Макариополски, хаджи Викентий Зографски...); Прошения във връзка с църковната борба; списък на притежаваните от него като заточеник през 1845 г. във "Велика Лавра" книги...

От въпросите, които възникват във връзка с тази част от оцелелия архив на архим. Неофит, ще засегна само два, и те се отнасят в случая най-вече към позицията на проф. Петър Ников. Първият произтича от факта, че точно по това време ученият работи над темата за духовно-религиозното движение на българите за църковна автономия, в което Бозвели е централната фигура, и на практика преди Арнаудов той има възможност да се запознае с целия свод оригинални ръкописи, докато материалите са още в Русе. По необясними обаче за нас причини, Петър Ников изобщо не се възползва от шанса, който му предлагат обстоятелствата. Вторият въпрос, също ненамиращ приемлив отговор, е предизвикан от евентуалните мотиви, продиктували предпочитанията на историка именно към този кръг от архивните материали на Бозвели, които взема със себе си. И след като има тая възможност още през декември 1927 г., а капиталния си труд - книгата "Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения", завършва след цели две години, защо в нея не включва нищо, било като цитат, било като позоваване, от притежаваните ръкописи на Неофит Бозвели?... Едва ли ще бъде убедителен изводът, че те не са се оказали интересни за него и не е могъл да намери мястото им в своите изследвания. Защото и през следващите десетина години, до края на живота си (1938 г.), той не се възползва от тях... Остава да мислим, че са проговорили неговите съображения и опасения във връзка с "полукриминалния" начин на снабдяването му с тях и вероятността за скандал от страна на екзарх Стефан или Михаил Арнаудов, който вече е афиширал интересите си към архива на Бозвели и пише книгата, която излиза в 1930 г. Но с тази загадка дотук. Проблемът вече е и тази част от наследството на Бозвели, останала потулена в продължение на толкова десетилетия, да добие публичност и да намери мястото си в характеристиката на неговото дело.

Както трябва да се очаква - за разлика от Научния архив при БАН - картината с ръкописите на Неофит Бозвели, попаднали в институциите на Българската православна църква, е по-сложна и не така ясна. Наскоро в книгата си "Из църковното ни минало" (2009а) доц. д-р Христо Темелски напомни за нея със статията "Неизвестни документи за Доростолочервенския митрополит Григорий в ЦИАИ" (2009б: 178 и сл.). В изложението му срещаме дял, който в случая е от особено значение за нас - "Документи, останали от архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели". Коментира се онази част от ръкописното наследство на Бозвели в това архивохранилище, попаднало там в началото на 20-те години. От друга страна, с някои свои фрагменти тя като че ли има връзка с така наречената тук "сбирка екзарх Стефан". Авторът е изпълнил скромната си задача и добросъвестно е оповестил съхраненото от книжовника Бозвели, което среща в личния фонд на митроп. Григорий Доростолочервенски, обработен в "Църковно-историческия и архивен институт" (ЦИАИ) към Българската патриаршия - наследник на "Централния църковен историко-археологически музей при Св. Синод". Налице е и благородният му повик тези материали да бъдат анализирани, да влязат в обръщение при оценка и представяне както делото на еп. Григорий, така и на архим. Бозвели. Ето кои ръкописи са намерили място в раздела "Документи, останали от архим. Неофит Хилендарски Бозвели" според статията на Хр. Темелски:

1. № 9178. Ръкописна Славянска граматика (85 л.);

2. № 9181. "Слово" от Неофит Бозвели от 1845 г. за нуждите от Балканска академия на науките;

3. № 11625. 50 листа, които включват 10 фрагмента от съчинения на архим. Бозвели ("Любовта към отечеството...", "Реч за добродетелта", "За злобното изкореняване и за доброто насаждаване", "Сочинение осмочастних речей" и др.).

Тук ставаме свидетели на поредната загадка около съдбата на Бозвеливия архив. От една страна, излиза, че по-горе посочените материали постъпват в музея към Св. Синод в София още през 1922 г. От друга страна, след като ни е позната картината от използвани ръкописи в двата труда на проф. М. Арнаудов, това със сигурност трябва да е част от архива на Бозвели, който екзарх Стефан е получил според завещанието на митроп. Василий Доростолочервенски през 1928 г. Беглата съпоставка между конспективно упоменатото съдържание на "сбирка екзарх Стефан" от Арнаудов през 1930 г. и тук застъпеното обаче свидетелства за значителни липси - главно по линията на преведените от руски цялостни, от по няколко стотин страници, текстове с религиозен и философски характер. Възниква предположението, че точно тази част от Бозвеливия архив е станала жертва на жестоките англо-американски бомбардировки през януари-март 1944 г. Те са засегнали редица градове като Враца, Дупница, Плевен, но най-съкрушителни с последиците си - с хилядите убити и ранени, със стотиците разрушени жилища и обществени сгради - са били за столицата София (вж. Янев 2009).

Допълнителна светлина за трагичните събития през януари-март 1944 г., с последици за основните институции на Българската православна църква в София (Синодалната палата, Софийската митрополия, Духовната академия, Църковния историко-археологически музей, библиотеката на Св. Синод...) хвърля статията "Бомбардировките през 1944 г. и Българската православна църква" на Хр. Темелски, включена в същия негов сборник (вж. цит. книга, с. 337-340). В нея се привличат свидетелствата на скромен божи служител, преживял погрома на самото място, лично положил усилия да спаси нещо от имуществото и от книгите в горящата сграда на Св. Синод. Може би част от архивните материали на "сбирка екзарх Стефан" са били именно сред спасените от него, а останалите са погълнати от пожарите.

Допълнителният оглед днес на "Инвентарната книга" на ръкописите, които в момента се съхраняват в "Църковно-историческия и архивен институт" при БПЦ, даде като резултат още едно благоприятно уточнение във връзка с оцелялото наследство на архим. Неофит Бозвели. Оказа се, че вън от групата инвентирани материали от фонда на митрополит Григорий Доростолочервенски и познати ни от цитираната статия на Хр. Темелски, тук се намират още редица оригинални и важни за възрожденската прозопография и историография текстове на мъченика-заточеник. В "описа" те съставят друга група архивни единици (№, № 9281, 9292, 9293, 9306...) и сред тях са:

Пълният текст на авторовия оригинал на диалога "Плач бедная Мати Болгария" (144 с.); "Краткое начертание жизни Николая Димчовича" (част); диалогът "Краткий въпрос препростаго болгарина"; "Прошение болгарскаго народа къ Високой Порты"; Протокол за съглашението между Зограф и х. Викентий; писма до видни личности и пр.

Със сигурност се налага изводът, че този цикъл архивни материали на Неофит Бозвели отвежда към онези негови части, които стават притежание на проф. М. Арнаудов сравнително късно, в началото на 40-те години. Тук, както се убеждаваме, е предаденият му на 10 ноември 1940-та от учителя Панчо Павлов (родственик на еп. Климент Браницки) оригинал на диалога "Плач бедная Мати Болгария". Останалите знаем, че съставят така наречената "сбирка архим. Амвросий", която Арнаудов получава през август 1940 г. Всъщност това са били предпоставките ученият да се заеме с идеята да подготви и издаде през 1942 г. книгата "Непознатият Бозвели".

Ако е трудно обяснимо как тези ръкописи са се оказали сред случайно оцелелите при бомбардировките през 1944 г., сравнително лесно разбираемо е как те, от лично притежание на проф. Арнаудов, са попаднали в хранилището на тогавашния "Централен църковен историко-археологически музей към Св. Синод". За да си изясним случая, сме подпомогнати от бележка в "Инвентарната книга" на тази институция, в която ясно и точно е документирано следното:

"От № 9273 до № 9311 купени от проф. М. Арнаудов за 10,000 лева по решение на Св. Синод през м. юни 1943 год. Вж. Протокол № 38..." (ЦИАИ, Инв. книга, с. 41).

А това са именно въпросните ръкописи, свързани с наследството на Неофит Бозвели, щедро предоставени му като дарение от софийския учител Панчо Павлов и бившия русенски протосингел архим. Амвросий. Намерили място в наскоро публикуваната книга на професор Арнаудов, те са му свършили работа и според него е редно да заемат мястото си в подобаващото им книгохранилище... Ако на някого направи впечатление, че той през 1957 г. публикува писмо на Бозвели до калофереца Генко Драганов, което е също от "сбирка архим. Амвросий", а то не фигурира сред продадените през м. юни 1943 г. на Светия Синод, причината е не в проф. Арнаудов, а в бившия протосингел на Русенската митрополия, който му го е предал (дали само него?...) малко по-късно, на 23 август в същата година. По тази причина то е нямало как да влезе в книгата "Непознатият Бозвели", нямало е как да бъде и сред предоставените материали в Църковно-историческия музей...

Възниква въпросът - какви са целите на този обзор, в името на какво е предприет предлаганият преглед на фазите, през които преминава представата за съхраненото от книжовника Неофит Бозвели от 20-те години на XX век до днес и степента на неговото публично оповестяване. Отговорът на този въпрос ще се опита да даде предлаганата книга с голяма част от своите страници. Създават се предпоставки за изводи с друг мащаб за драмата на личността и търсенията на писателя, за неговото по-пълно и обхватно творческо присъствие, за по-голяма сигурност в определяне на мястото му както в гражданско-политическата динамика на националния живот, така и в сферите на литературния развой, на духовно-философското начало в живота на възрожденеца през XIX в.

Първият извод, който се налага въз основа на проследените факти, е, че наследството на архим. Неофит Бозвели се нуждае от едно ново, съвременно представяне, което категорично ще преодолее досегашните опити в тази насока и читателят ще има възможност да го види в съвсем друга светлина. Става дума за практически невлезли в обръщение внушителен брой оригинални текстове, да не говорим за преводните съчинения, за кореспонденцията. Ще се окаже, че епистоларното му наследство - тръгващо от различни поводи, пръснато и несистематизирано - в никакъв случай не отстъпва на онова, което свързваме с името на съвременниците му йером. Неофит Рилски или Райно Попович, на Раковски и Славейков. Това би могло да стане чрез том с надслова "Все още непознатият Бозвели". Но истински наложителното е - пълна систематизация и атрибутиране на всичко от наследството на архим. Неофит и подготовката на многотомник със съчиненията и кореспонденцията му. Съвсем естествено, още през 1937 г. проф. Арнаудов прави предложение в този дух, но за съжаление, до реализация на идеята не се стига. От това, което се случва със завещаното на екзарх Стефан по време на бомбардировките на американските самолети над София през 1944 г., съжалението добива още по-категорични основания.

Другият извод, който логично следва от първия, е - че поради забавеност, незаинтересованост и субективни съображения - са безвъзвратно пропуснати възможностите за утвърждаване на истинския ръст на Неофит Бозвели в развоя на възрожденската литература, каквато възможност наистина е съществувала в началото на 40-те години при така оповестения му тогава личен архив. Защото това, с което днес разполагаме, е скромна част от онова, което е било в ръцете на проф. М. Арнаудов в отрязъка 1928-1941 г. Благодарение на него, както се отбеляза, той създава двете си солидни авторски книги от 1930 и 1942 г. Официално изразява и необходимостта от публикуване на самите документи, за да бъдат ползвани от други. Но така или иначе до такова издание не се стига. Самият Арнаудов е въвлечен в политиката, а България във войната, София преживява бомбардировките през първите месеци на 1944 г., засегнали съдбоносно сградния фонд на Св. Синод. За да осъзнаем трагичните последици от този варварски акт, е достатъчно да се запознаем с цитираната тук статия "Бомбардировките в София през 1944 г. и българската православна църква" на историка Христо Темелски (вж. 2009а: 337 и сл.).

Необяснимо е защо досега, през тези 6-7 десетилетия, никой сред занимаващите се с делото на Неофит Бозвели, не си е задал въпроса за съдбата на неговия архив, пренесен от Русе в София. Казаното може би в най-голяма степен като упрек се отнася за акад. М. Арнаудов, тъй като той работи непосредно със завещаното на екзарх Стефан, на него лично архим. Амвросий предоставя останалата част от това наследство. За съжаление, в двутомника "Неофит Хилендарски Бозвели", който излиза през 1971 г. като "второ преработено издание", от страна на автора не откриваме каквото и да било предположение или огорчение от факта, че фактически не разполагаме с архива на архим. Неофит в онзи негов вид, в който той оцелява до наше време. Строго и професионално погледнато, не намира основание залегналото в предговора твърдение на автора: "Всички тези значителни приноси за биографията на Неофит... ме подбудиха ДА ПРЕРАБОТЯ ОСНОВНО ТРУДА СИ от 1930 г. така, че той да отговаря по-добре на изискванията, които могат да се предявят в случая". Уважението към заслужилата, вече на пределна възраст, личност е едно, и друго - истината по такъв важен за книгата, посветена на деец от ранга на Неофит Бозвели, въпрос. Могло е поне - ако не от автора, то от редактора на изданието - да се изрази становище по съдбата на архивните материали на великия възрожденец. Съвсем механично в двутомника се репродуцира невярното твърдение, че те продължават да са на съхранение в Църковния исторически музей към Св. Синод.

Всъщност категоричното "ги няма" не е съвсем коректния извод от моя страна. Опитът за рекапитулация на днес съхраняваното в националните архивохранилища наистина предлага неутешителните си резултати. Но все пак са налице известен брой ръкописи, които да свидетелстват за това изключително ценно и богато наследство, предоставено от митрополит Григорий Доростолочервенски на поколенията от по-ново време. Тъй като след проф. Михаил Арнаудов, в продължение на няколко десетилетия, те почти не привличат както интерпретационните усилия на специалистите-възрожденисти, така и на издателите на възрожденска книжнина, си позволих обзорно да възстановя тяхната картина.

Специалистите обикновено не забравят да отбележат, че в резултат от грубата намеса на неговите монаси-събратя на Атон, част от така ценния архив на архим. Неофит Петров Котленец е подложен на унищожение. Основанията за този акт са невежество, нескритата неприязън към неговата изключителна, нестандартна личност. Все пак става дума за хипотеза, тъй като не разполагаме с точни данни за степента на "престъплението". Напомням този момент, за да насоча вниманието към другия - разпиляността и похабяването, на които е подложено оцелялото "през турско", стигналото до наше време наследство на Неофит Бозвели. В тези си рамки "престъплението" не е хитотеза, а до голяма степен измеримо както по обем, в съдържателно отношение, така и в ценностен план.

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1937: Арнаудов, М. Из дейността на Неофита Бозвели. // Год. СУ. Историко-филологически факултет, 1937, кн. 33.

Арнаудов 1942: Арнаудов, М. Непознатият Бозвели. София: 1942.

Арнаудов 1957: Арнаудов, М. Документи по българското възраждане. // Известия на института по българска литература, 1957, т. 5.

Игнатович 1972: Игнатович, Ж. Неофит Хилендарски и Србиja. Т. IV. Белград: Balcanica, 1972.

Конев 1966: Конев, Ил. Българо-сръбски и българо-хърватски книжовни взаимоотношения. София, 1966.

Темелски 2009а: Темелски, Хр. Из църковното ни минало. Т. 2. София, 2009.

Темелски 2009б: Темелски, Хр. Неизвестни документи за Доростолочервенския митрополит Григорий в ЦИАИ. // Темелски, Хр. Из църковното ни минало. Т. 2. София, 2009.

Тодоров 1966: Тодоров, Ил. Неизвестни ръкописи на Неофит Бозвели в Научния архив на БАН. // Сп. на БАН, 1966, кн. 3.

Янев 2009: Янев, К. Операция Пойнт Бленк - цел България. София, 2009.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2011, № 12 (145)

Други публикации:
Иван Радев. Архим. Неофит Петров Котленец или все още непознатият Бозвели. София: Мисъл, 2011, с. 37-53.