Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" СРЕД БЪЛГАРИТЕ ПРЕСЕЛНИЦИ В БЕСАРАБИЯ
(Бележки за характера и съдържанието на Болградския сборник)

Иван Радев

web

Сред странстващите преписи на "История славянобългарска" като че ли на най-необичайна съдба се радва един доста особен по характера на съдържанието си ръкописен сборник, намиращ се през последните десетилетия в САЩ (Охайо). В редките случаи, когато е ставало дума за него, той е именуван обикновено като "Болградски препис" на Паисиевата "История", а в единични - и като "Кларков препис" (проф. Н. Драгова). В духа на срещана тогава практика, ще се разбере, че в действителност става дума за своеобразен "конволют" (Николова-Хюстън 2006) - общо книжно тяло, побрало в себе си два текста, относително обособени един от друг, но и свързани помежду си. Именно в този си вид ръкописът онагледява уникален случай (в смисъл несрещан) на битуване на ранновъзрожденското историографско мислене. Всъщност става дума за един от безспорните варианти на битуване на Паисиевата "История славянобългарска" сред българите-преселници в Бесарабия. Наред с т.нар. "Башкьойски препис" през първите десетилетия на XIX век, "Болградският сборник", както и още няколко ръкописа, поддържат национално-патриотичния дух сред тях.

Истината е, че сред богатата паисиеведска литература във връзка с този "Болградски ръкописен сборник" данните са сред най-оскъдните - не знаем автора нито на единия, нито на другия от съставящите го текстове; не ни е известно мястото и годината на създаване, както на всеки от тях, така и на сборника като цяло. Нямаме представа и за селищата, където е попадал през десетилетията на XIX век, няма откъде да разберем кой го е предоставил в библиотеката на Болградската гимназия, където го е открил - захвърлен и непотребен! - бъдещият българист проф. Джеймс У. Кларк. Неговата публична биография започва едва от 1932 г., когато този млад тогава чужденец, начеващ кариерата си на историк, попада на него в Болград и оттам го пренася в САЩ. Но за нас е по-важно безспорното, за което не е съдбоносна липсата на специални аргументи - в този си вид ръкописният сборник на тема "История славянобългарска" реално е създаден в началото на XIX в. и през следващите десетилетия - може би успоредно със съставящите го преписи - се е разпространявал в този си вид сред българската диаспора в Бесарабия.

По трудно обясними причини обаче т.нар. "Болградски сборник" е може би най-ощетеният откъм внимание в полето на паисиеведската, а и историографската книжнина. Неговото библиографско описание не се среща в няколкото опита у нас от този тип, предлагани от М. Стоянов, Хр. Кодов, Б. Ст. Ангелов, В. Трайков, Ив. Дуйчев, Бож. Райков, с амбицията да се систематизира цялостната картина на Паисиевите преписи. Единственият документиран отглас е срещаното в "Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека" (Опис 1971: 80), където "под линия", е твърдението: "В НБКМ се намира ксероксно копие от Болградската преработка на Паисиевата "История славянобългарска", писана между 1808-1839 г., вероятно в Болград, гдето е намерена... Оригиналът се намира у проф. Дж. Кларк в Питсбург, САЩ (вж. American 1962: 12-17). Самият собственик на ръкописа - Джеймс У. Кларк, очевидно не реагира своевременно според нашите очаквания на находката (1932) и не счита за необходимо да се занимава пространно с неговото съдържание. При естествено създала се възможност, в свое изследване през 1937 г., той официално анотира ръкописа в контекста на Българското възраждане, след време го има предвид в публикувана статия, посветена на Паисий Хилендарски (1954).

Ако не греша, единственият публикуван текст на български у нас, специално посветен на т.нар. "Болградски сборник", го дължим на г-жа Татяна Николова-Хюстън и то, четен първо като доклад на международната научна конференция "Манастирската култура на Балканите" (2002), а намерил място в едноименния сборник (вж. Николова-Хюстън 2006: 17-27). Благодарение на нейните усилия българският читател разполага с обобщения над своеобразното съдържание на този ръкопис, с данни за неговото изнамиране и времесъздаване, както и с няколко ксероксни страници от него. Именно те още тогава дават основанието на по-широк кръг от специалисти да съдят както за твърденията на самата авторка, така и за облика на ръкописа, оказал се в далечната земя - Америка, която първите ни историографи в лицето на Паисий Хилендарски и Спиридон Габровски, е нямало как да я припознаят. Защото за нейната съдба не става дума както по време на Потопа, така и в съдната способност на библейския Ной. Пък и тя липсва в разпределението на света според полагаемите се негови части на Ноевите синове Сим, Хам и Афет...

За да бъдат подкрепени или да получат по-точните си характеристики, преценките за характера на този ръкопис беше нужно да стъпят върху по-значителни фрагменти от неговия текст. Това имам възможност да направя благодарение на решителната намеса на същата авторка - г-жа Татяна Николова-Хюстън, и на колегиалната благосклонност на проф. Предраг Матеич от Университета в Охайо, предоставили ми великолепно копие на целия ръкописен сборник. Оказва се, че пред нас е не просто ръкопис, нареждащ се сред т.нар. "преписи" или сред "преправките" на "История славянобългарска". А и едното, и другото са съчетани по оригинален, т.е. несрещан начин в практиките на познатата ни "паисиада". Ето защо за себе си реших, когато става дума за ръкописа в неговата цялост, да го наричам "Болградски сборник", първата му част - "компилация", а втората - "препис" на Паисиевата "История".

Така съставеният от два текста сборник ни изправя пред редица проблеми, част от които се оказва, че няма как да бъдат решени, а друга част ще останат в сферата на частично мотивираните предположения. Засега нямаме възможност да стигнем до името на книжовника, осъществил занимаващия ни ръкопис в тоя му вид, както и селището, където е станало това. До някакъв резултат могат да ни доведат усилията, които се съсредоточат върху всяко от съчиненията, застъпващи двете основни форми на ръкописно разпространение на историческия разказ за българското минало с оглед на техните източници. Обобщаващият проблем - предназначението и целите на така получилия се общ сборник, който от определен момент е битувал сред българите-преселници в Бесарабия - също ще остане без категоричен отговор.

И така - насочваме се към първото съчинение в сборника, което според наблюденията на Татяна Николова-Хюстън разкрива в някаква степен близостта си до т.нар. "Рилска преправка", съчетала фрагменти от Паисиевата и Спиридоновата "История" и позната в нейн първи засега вариант, осъществен от йером. Паисий Рилски през 1825 г. Същевременно авторката изразява становището, че разглежданият препис съдържа индикации, които го очертават като текст, вероятно предхождащ появата на "Рилската преправка". Тук разказът тръгва от нейната същинска част, като са изпуснати две неща - т.нар. "Оглавление книгы сия" и въвеждащият предговор "О царстве болгарское. Предисловие". Изложението с пагинация от автора си има следния разгърнат надслов, който единствен в тази част на ръкописа е обособен и графично, и с цвят на мастилото. Подчертавам го, тъй като в последвалите страници този акцент липсва:

"ИСТОРИЯ СИЯ РАДИ СЛАВЕНОБОЛГАРСКОМУ НАРОДУ И ЦАРСТВА ОТКУДУ ПРОИЗИШЛЕ И ОТ КОEГО ПЛЕМЯ ВЛЕКУТ НЕ ТОКМО БОЛГАРОМ, НО И ВСЕМУ РОДУ РОДУ СЛОВЕНСКОМУ

Мавробир латиницъ пишет о роде словенском от куда произишле. Егда потопил Бог при Ноя всего человеческаго рода, токмо остали от потопа осем души, Ноя и три синове его: Сим, Хам, Афет и четири жени их. И виде Ноя защо погибел весъ род человеческий; разумел, защо от негово семе и род хощет Бог наполнити землю род человеческий. Зарадовал ся весма, защо хощет остат и славная памят его на земли до века...

Призвал три сина своя - Сима, Хама, Афета и разделил им на три части вся земля, кога са умножат на земли синови и внуци их, да знаят кой род на коя страна и земля да се населят. Симу, первому сино своему, заповядал да се насели со свое племя на первая част земля Азия, то ест восточная земля на нея стоит Едем, Йерусалим и держи до Цариград. Хаму, второму сино своему, заповядал да се насели на Африка, то е южная страна земли. На нея стоит град Париз и ангилеский град Лондра, Египет и вес род фрунцувъ.

Афету, третому сино своему, да се насели на Европа, то е западная и полунощная земля. На нея стоит Цариград, Макидония, Москва, Виенна, Брендабурга и вес славенский род. Тако заповядал Ноя синовом своим. До зде Мавруобир.

Пишет святий Димитрия Ростовский в своем летописе сице - шестий син Афетов, Мосхос, от него произидоша кападоки, мисини, илирлийци, еще же и всему славенскому язику от Мосхоса глагалют. Приводит и свидетеля святаго пророка Йезикиила...". И т.н.

Позволих си тоя дълъг цитат от разглеждания ръкопис, за да се схване хода на изложението в него. Тъй като "Рилската преправка" е публикувана, не е необходимо да включвам паралелния фрагмент. Съпоставките ни убеждават, че авторът на разглеждания тук текст наистина следва основното в хода на изложение, познато от "Рилската преправка" на йером. Паисий Рилски. Но и различията са достатъчно показателни, за да не бъдат пренебрегнати в мотивиране на крайния извод за характера на тяхната връзка. Така въвеждащият пасаж с Дмитрий Ростовски ни отпраща директно към "История во кратце...", а точно той липсва в "преправката" от 1825 г., в нея на това място се тръгва според Паисиевата "История", продължавайки изложението по библейския дискурс. Някои от различията ги илюстрират позоваванията и цитиранията на използваните чужди съчинения - честотно в разглеждания тук текст на предно място се откроява летописът на Йоан Зонара, може би за сметка на Цезар Бароний, пак тук изненадва по-голямата точност в цитирането на Дмитрий Ростовски и пр. Ще привлека и един от конкретните примери, отразяващи степента на близост и разминаване, който изобщо липсва в Паисиевата "История", тръгва от ръкописа на йером. Спиридон и се възпроизвежда в преписите от по-ново време. Ето в какъв вид го намираме:

"Беше Илирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море, дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунав, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. Построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол-Силистра, втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимех в лето Господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно, третият град бе Тернов, греците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Илирик" (вж. История во кратце 2000: 29).

"Бяше Илирик зело храбр во бранех, всегда се биеше с окрестниа народи и побеждаваше всюду. И разшери землю свою от Черное море, идяже впадает Дунай, к западу даже до реце Сава и до Оршава. И сотвори пят градови покрай Дунай. Первий град Преслава, вторий град Радостол, третий град Мисиния, четвертий град Илирик, во имя свое, пятий Белий град" (вж. Рилска поправка 1966: 84-85).

"Беше Илирик зело храбар во бранях, всегда ся биеше сос окрестния народи и побеждаваше всюду и разшери землю свою от Чернаго моря идяже впадает Дунай, даже к западу обоих стран Дуная, даже до реце Слава или Сава, идяже ест Белград. И сотворил градови 4 над Истром Дунай: первий градъ Родостол, вторий гдратъ Селистра, третий градъ Преслава, четвертий градъ Терново. Преслава близъ Шумена естъ, но Цимесхия, цар гречески разорил ест в лето Господне... Нине же едва знаются стени градския. А петий град согради над рекою Савою, а него назва на свое имя Иллирик..." (вж. Болградски ръкопис, л. 8-а).

В такива случаи, в някаква степен подпомагат локализирането и типологизирането на текста и застъпници на специфични, конкретни факти в повествованието. Един от тях е позоваването на използван "летопис" на патриарх Евтимий, който по начало не фигурира сред огласените източници на самия Паисий, а и в първите преписи на "История славянобългарска". Но в "Рилската преправка" го срещаме в следния вид: "Евтимия летопис терновски глаголет: "По возвращения от Армения егда убил Тома турчина, тогда Муртагон цар болгарский крести ся у Цариград. Сам Цар Михаил греческий даде ему имя Михаил именем своим. И 53 тисаща войска крести ся тамо в лето Господне 826. Цар Михаил бил токмо оглашен, после в Болгарию крести ся совершенно" (вж. Рилска преправка 1966: 97). Същото позоваване, но за друга ситуация и с друг царски персонаж, ни го предлага и "Болградският ръкопис" в тази си първа част: "Ефтимия летопис терновски глаголет - по возвращение от Армениья Борис цар болгарски крести ся у Цариград. Сам Михаил даде ему имя Михаил, именем своим. 53 тисяща войска крести ся тамо в лето Господне..." (л. 14-б).

От следващите страници на проследяваното тук изложение примерите ни убеждават в същия механизъм на близост и различия между тази част от "Болградския сборник" и съдържанието на т.нар. "Рилска преправка", като по правило натежава заетото от "История во кратце..." на йеросхимонах Спиридон. Ето и онагледяващия пример:

"О ИЛИРИКЕ ПЕРВАГО КРАЛЯ БОЛГАРСКАГО. Болгарский народ ест един первейший и старший во християнстве же и царстве, глава и предводит всему роду словенскому, влечет племя от Мосхоса якоже и прочии славянскии. Перве изиде из за Чернаго моря в лето 4522 от сотворение мира и селишея обоих стран Дуная. Тогда зваху ся мисини, почто и землята Мисиния именем праотца их Мосхоса. От Дуная к северу назва ся земля Малая Мисиния, а от Дуная к полудне назва ся Великая Мисиния. Первие поставиша себе краля именем Илирик...".

Почти пълното припокритие в горния пасаж в по-нататъшния ход на повествоованието добива друг облик, включвайки и различията. Ако в "Рилската преправка" четем - "По Илирика страшнаго наста вторий крал, именем Бладилия...", то в "Болградския ръкопис" този пасаж е пропуснат и въпросният крал е "спестен", отпаднала е и фразата "Той Коледа изведе идулобесие - да играют и да поют: "Болг ся роди, Коледа".

Ако в дотук привлечените от ръкописа фрагменти различията спрямо "Рилската преправка" се изчерпват с отделни фрази и спестени подробности, по-нататък в историческия разказ тези различия стават по-големи, свързват се с размествания на отделни фрагменти и пр. Така той си позволява да включи между кратката характеристика на крал Лила и крал Перун специално обособена глава с надслова "О Александре Македонскем самодержцем" (л. 9б - л. 10а). Тя е заета от "Рилската преправка", но в случая малко необичайно е обособена и вмъкната преди характеристиката на Перун, в която е отбелязано, че по негово време се е родил Александър Македонски, че се е водила война, че е загинал Перун и пр.

Впечатлението е, че и в следващите страници на ръкописа различията се увеличават. Така на л. 14-а копистът прилага похват, към който ще се убедим, че прибягва в два-три случая и в по-нататъшния ход на изложението. Вместо описания, се предлага едно съвсем лаконично упоменаване на царувалите личности: "Батоя, силний крал болгарский в лето..."; "Тривелия крал болгарский в лето..."; "Асен первий цар болгарский в лето...". От следващата страница със сигурност се сменя и копистът - почеркът е друг до частта "Второе прихождение турецкое на болгаров" (л. 17-а). В рамките на тия няколко страници разминаванията между двата текста са значителни, като отново е приложен горепосочения подход на сухо, лаконично представяне: "О Петра, царя болгарскаго, сина Симеонова"; "О втором Борисе царя болгарски, син Петров"; "О Асене стараго, сина Гаврилова"; "А по Петра наста Селевкия, цар болгарски"; "По нем наста Суботин цар болгарски"; "По нем цар святий Давид"... Ето каква представа добиваме и от финалните за това съчинение като част от "Болградския сборник" страници (л. 29-а - 30-б). И този фрагмент най-общо следва съдържанието, познато ни от "Рилската преправка":

"И пойдоша до Средна гора и обретоша ту монастир "Светаго отца Николая". И разориша его от основания и избиша всех монахов до единаго и мирских много избиша в том монастире. От туду снидоша в Тулувскую поле. Тамо же войска не било, но народ простий - жени и деца криющи ся между горами, собравших ся от окресния градови и села: Тулово, Вехта Загора, Сливен, Ямбол, Черпан и села их. Егда виде народ турское пришествие, зело обояшя ся и возопиша гласом велием даже до небес: Господи помилуй! И услиша Господ гласа их. И абие изиде мъгла из земли и покри полето и бист тма великая. Турци же возмнеша яко болгари, наподоша на них нечаяно и начаша бити ся между собою и избиша ся даже до единаго. И егда не оста ни един от турков и тогда паки взя ся мгла на воздусе. Народ же видя таковое чудо Божие. Прославиша Бога и Светаго Николая. И рекоша от тогда имя граду тому Мъглиш и до днес...

...До зде конец греком, болгаром и сербом, и арбанасам. Истребленнии биша аки в потопе мечем турским. Биха са с туркам лета 127; почеша бити ся в лето 1361 и биха ся даже до лето от Адама 1488".

Този ефектен пасаж, който с едни и същи думи финализира както тази част на "Рилската преправка" (1966: 123), там, за да последва фрагмента "О учителех словенских", така и първия самостоятелен текст на разглеждания тук "Болградски сборник", добива знаменателен смисъл. Лъхащият от него скептицизъм като че ли идва да разгадае нежеланието на анонимния автор да прибегне до "Предисловие", заето от познатите въведения и в Паисиевата, и в Спиридоновата "История". Те излъчват оптимизъм, вяра в промяната. А сравнението на робството с библейския потоп - несрещано в останалите преписи на Паисиевата "История", особено като поанта на занимаващия ни тук вариант, е повече от красноречив израз на психология и ефект, изцяло в духа на мъката и безверието.

Може би именно в този контекст, на гърба на последния за тази част на ръкописа лист (30-б), срещаме една "справка", която липсва и у Паисий, и у Спиридон, но е застъпена в "преправките". Там, където я има, е сред приемливото обкръжение от списъци на българските царе и на българските светци. В две колонки, без обичайния надслов "Турским царем, имена сия суть" (както е в "Рилската преправка"), е дадена единствено хронологията на турските султани. Въз основа на последния упоменат султан откривателят на ръкописа проф. Джеймс Кларк ориентира неговото създаване. От "списъчния състав", сравнен с предлаганото в "Рилската преправка", се възползва в статията си и г-жа Татяна Николова-Хюстън.

Примери като така поднесените, чрез които разглежданият вариант на възстановка на българското минало разкрива близостта и разминаванията си с "Рилската преработка" могат да се привлекат немалко. Те не гарантират със сигурност точния отговор за позицията, в която се оказват двата текста един спрямо друг. Логиката ни внушава, че ако анонимният копист от "Болградския сборник" е имал пред себе си "Рилската преправка", нямало е как да пренебрегне "предисловието" и не би си позволил да изостави фрагмента "О учителях славенских". От друга страна, благодарение на тези невъвлечени в историографския дискурс части разполагаме с един ударен, монолитен текст, без отклонения и повторения, реконструиращ българското минало. И то с така нужните за въздействието на читатели и слушатели, развърнати в своята конкретност и събитийни проявления, картини най-вече от завладяването на България от турските войски.

Нищо не подсказва, че тази част на изложението в "Болградския сборник", издържана в духа на т.нар. "преправки", е прекъсната и след трийсетина страници според твърдението на г-жа Татяна Николова-Хюстън е продължено отново по текста на "Рилската преправка". Убеждаваме се, че според идеята на създалия го автор с цитирания по-горен финал на засегнатите исторически събития, то е завършено - народите на Балканския полуостров се оказват окончателно през 1448 г. под турска власт. Кой е авторът и как се е получил този стегнат и целенасочен очерк за българското минало, какви са били подбудите му - и да го прекъсне, за нас така малко неочаквано, и да му придаде приемлива завършеност - засега ще остане тайна. Другата, не по-малко интересната част от тази тайна е по какви пътища в този си вид текстът попада в приютилия го ръкописен сборник сред българите-преселници в Бесарабия.

Както вярно отбелязва в статията си г-жа Татяна Николова-Хюстън, текстът на т.нар. "Болградски сборник" в някаква степен наистина следва вариант, напомнящ и познат ни от "Рилската преправка". Нито от самия него обаче, нито по други пътища, до нас са стигнали свидетелства, че именно този рилски духовник осъществява "операцията" за съчетаване и взаимопреплитане на внушения, тръгващи от съчинението на Паисий Хилендарски и на Спиридон Габровски. Формалната логика подсказва, че симбиозата трябва да е станала в Светата рилска обител по простата причина, че някъде след 1794 г. оригиналът на "История во кратце о болгарском народе словенском" е бил именно в този манастир. Колкото до Паисиевата творба - тук тя е пребивавала в сравнително точния си вид чрез преписа на йером. Никифор Терновлия, а защо не и чрез Самоковския препис на поп Алекси Велкович, а и чрез препис, нестигнал до нас.

 

ВТОРОТО СЪЧИНЕНИЕ, включено в спасения от проф. Джеймс Кларк ръкопис, е без изобщо някакво заглавие или друг открояващ го знак за начало. Впечатлението е, че копистът го възприема едва ли не като "част" спрямо "първата", където е общият надслов "История сия ради славеноболгарскому народу...". Изложението тръгва директно, този път като компилация от двата Паисиеви предговора - става дума за "Полза от историята" без последните десетина реда и за "Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят" без въвеждащата му фраза. Но точно такъв вариант на предговор - рядко срещан в "преписите" на Паисиевата "История" в ситуацията на XIX век - е един от първите показатели за евентуалния прототекст на компилацията като цяло, незнайно от коя година пребиваваща в Болград. Още тук е заложена една от възможностите за някакво предположение по повод на източника. Ето какъв вид е добил въпросният текст-компилация между "Ползата от историята" и "Предисловието" на Хилендареца:

"В МИРЕ СЕМ ПРЕЖДЕ БИВШИХ ДЕЯНИЙ живущим на земли не токмо полезно, но и зело потребно ест, любомудрий читателю. Аще навикнеши сих часто прочитати обогатиши са разумом и не будеши весма неискусен и младим детем, и препростим человеком безответен. Егда по случаю вопросити та от прежде бивших в мире църковная деяния и царския историки и с не малим стидом будеши егда от сих ни что же возможиши отвещати.

От куду же знати возможиши, аще не от сих - еже деяния мира сего писаша. И недолго время поживше, ни никому бо дарова ся много жити на долгое время от сих оставиша писания сами собою. Кратки бо сутъ дни житие нашего на земли. От чтения убо древних летописании и от чуждаго искуства скудност лет наших к стежьянию разума наполнити понуждаем ся.

Хощиши ли в дому седети и вся царства мира сего и без много труднаго и бедственнаго путешествия знати содеянная и содеваемая в них. И знати сих и ползовати себе и иних, чти историю. Аще хощиши видяти аки на позорище игру мира сего, пременения и пагубу великих царств и царей и непостоянное благополучие их како господствующих и гордящих ся, о народех язик сильний и непреодоленний в бранех, славний и честни у всех како (Господ) внезапу изнемогоша, смириша ся, падоша, исчезоша, чти историю сию, да познаеш мира сего суету история сия.

Не токмо всякому ко управлению себе и дому, но и великим властелином подает разум, како обладати своих. Како от Бога вручених поданних содерживати во страсе Божии в послушании тишине, правде и благочестие. Како мятежи укротити и искоренити, како навикнеши врагов ополучити ся в бранех, победити их: мир устроити.

Зри колика полза от историю в кратце, то изявил Василия, кесар восточний, сину своему, Лъву премудрому. Учитъ его и глаголет: "История, рече, чети древних, не престай тамо бо без трудов то обрящеши. О чесом и ины много трудиша ся от сих у веси благох добродетелей. А злих законопреступления познаша пременения жизни человеческия и обращения благополучна в ней. И непостоянство мира сего, како и великая государства к падению преклоняются. Разсудиши и уведиши злим казни, а добрим мздовоздаяния. От сих блюди ся".

Дивни судби Божии и неиследимая бездна совети его в правление мира сего и о промисле им же управляет царства мира сего разделяет, пременяет, приносит и когда хощет погубляет и паки насаждает. Мнится нам на времени, аки би все конечним забвением нерадил и не брегал от нас. Но нест тако во еврейских летописних истории пишит.

По своего рода и по свое отечество болгарское желает разумети и знати известно ради своего болгарскаго рода, и за ваши отци и праотци, и цареви и патриарси, и святих, како са исперво поживели и приишле. И вам потребно ест да знаите известно деяния отци ваших, како що знают вси други родове и язици за нихний род и язици. Имеют и истории, и хвалят ся за свой род и язик.

Тако и аз вам написах по ряду за ваш род и язик. Читайте и знайте, да не будите от другите родове и язици подсмеваеми и укоряеми. Аз излиха поревновах по рода и по отечество болгарское. Много труд сотворих собирати от различних книг и истории, дондеже собрах и съвокопих деяния рода болгарскаго, ради ваша полза и похвала написах вам. Кой любите знати за свой род и язик, преписуйте историицу сию и имейте ю да се не погуби. А кой не любет за свой род болгарский знати, но се обращайт на чужда политика и на чужди язик и не радят за свой язик болгарский, но се учат читати и говорити по гречески и срамят ся да се наречат болгари.

О, неразумне и юроде, по что ся срамиш или не са имали болгари царство и государство, толико зарствовали и били славни и чуени по вся земля. И много пути от римляни и от мудрии греци данок зимали. И давали им царове и кралеви свои дъщери в сопружество, токмо да би имели мир с цари болгарскей. И от всего славенскаго народа най-славни били болгари. Перво са они цареви нарекли, перво они патриарха имели, перво они са крестили, най-боле земля они освоили. Тако от своего народа славенскаго они най-силни биле. И перви святии славенскии от болгарский род и язика просиал. За то имеют болгари от много истории свидетелство.

Но от що са ти срамиш, неразумне, от свой род и влачиш ся на чужди язик! Но са, речи, греци по-мудри и по-политични, а болгари прости и невежи, не имеют речи политични. Но виждъ, неразумне, от греци има много народи по-мъдри и славни. Дали си оставил некой грек свой язик и учение, и род, како си ти, неразумне, что оставляюш. Не имаш никой прибиток в греческа мудрост и политика, ти, болгарине, не прелащай ся, знай свой род и язик и учи ся по своему язику. Боле ест болгарская простоота и незлобие. Болгари прости всякаго приимают и гощавают, и милостиня подаруют. А мудрии греци то не имеют, но еще отимают и грабет от прости. Повише грях от нихна мудрост, а не полза. А ти са срамиш защо си болгарин и оставляши свой род и язик, и влачиш ся на нихни обичаи.

То аз видях от много болгари, защо тако творят, а на свой язик хулят. Зато написах зде кой не любет свой род и язик, а вам, кой ревнуете знати и слишати за свой язик и род, написах да знайте како не са биле наши болгарскии цареви и патриарси, и архиереи без летописни книги и кондаки за толико лета царствовали и господствовали на земли. Имали са истории царски и кондаки архиерейски вся известно. И жития святим болгарским много и правила. Но не било во оно время щамби славенскии. И чловеци от небрежения не изтолковали, но на мало са места таковия книги обретали. А кога узел турчин болгарска земля, напразно погазили и попалили църкви и манастири, и архиерейски дворове.

В то время чловеци от страха и нужда и ужаса турскаго бегали да сохранят токмо живот свой. В то время погубили са они истории царскии и кондаки за патриарси и архиереи болгарскии, и на много светии жития и правила. И нине не има от них книги летописни ради всего народа и царей болгарстей.

Аз много книги зело прочетох и взисках прилежно ни како обрести многох рукописни и печатни по-мало и редко обрете ся и некоя кратка история, некой Мавробир латинен преписал от греческа история за болгарски цареви, но весма кратко, едва са найдоха нихни имена и кой по кого е царствовал. Сам той, Маврубир, написал: тако кажат греци от зависти, що имеяли на болгари. Не писали храбрия поступки и славная деяния царей и народа болгарскаго. Но в кратце и вопреки писали како ним било угодно да им ни е срамота защо ги много пути болгари побеждали и дан от них взимали. От того Маврубира и от многия други истории собрах по прилика и пораспространих и совокупих сию историю. Ако са и находи у многи книги и истории по мало и в кратце написано за болгари, но не может всякий человек имети ония книги читати и помнити. Того ради разсудих и совокупих вся заедно" (л. 31-а - 35-а).

Направените справки ни убеждават, че при цялото разнообразие от варианти в ръкописите, точно такава компилация на двата Паисиеви предговора е могла да стане въз основа на т.нар. "Никифоров препис" от 1772 г. В този си вид, текстът-въведение е особено показателен и предлага своите възможности за идентифициране на евентуалния източник. Копистът в много от случаите се придържа към "екавските" говори ("некой грък", "по мало и редко обретя ся", "некой Мавробир", "бех под монастирское послушание"...), което ще рече, че родният му език е от северозападна България, или другото - че използваният препис е създаден там. За отбелязване е и фактът, че след точния завършек по оригинала на "Предисловието", и преди да започне същинския историографски разказ, е вмъкнат, съвсем изолирано и някак самоцелно, следният пасаж (л. 35-а): "Зонара Йован летопис пишит - от Илирика произшле болгари, серби, славени, леси, чехи, добровендици, арвати, обаче соединиша ся от русом мало нечто с болгаром". Въпросната фраза липсва у Паисиевите предговори, тя липсва и във второто "Предисловие" на "Никифоровия препис" - очевидно е заета от другаде. Контекстовият й смисъл би трябвало да се възприема като отправна точка на самоформулирано гледище, което ще бъде опровергано от последвалото изложение с надслова "Собранное историческое о народе и царе болгарстем", възпроизвеждащ точно заглавието според преписа на йером. Никифор Рилски. Може би и отговорът за източника на този втори дял от "Болградския сборник" ще ни го даде именно "Никифоровият препис". Ако съдим от началото на тук коментирания ръкопис, той тръгва от по-ранните преписи, а не от преправките на "История славянобългарска". Ето началния пасаж: "Исперво от куду произишле, понеже прилучи ся нам много кратъ прочетох различни истории рукописни и печатни, что извадили руси и московци, особно ради словенскаго народа, откуду повлекли свое племя и напоследок како са отделили от них болгари и приишле и вселили ся в землю сию болгарскую. Егда потопил Бог при Ноя всего рода человеческаго...". И т.н.

Съдържателната схема на второто съчинение след надслова "Собранное историческое и народе и царе болгарстем" включва следните, поднесени по същия маниер дялове: "Паки пойдем на первая повест" (л. 42-б), като оттук нататък с червено мастило се обозначават пасажите, характеризиращи царувалите български крале: Драгич, Борис, Батоя, Асен велики... Кардам, Крун, Муртагон, Михаил, Симеон... Може със сигурност да се приеме, че както началото на тази част, така и те, с отделни лексикални различия, репродуцират познатото не от друг, а от Никифоровия препис на Паисиевата "История" (1772).

Противоречивите впечатления възникват единствено във връзка с намиращото се на л. 58-59 от проследявания текст, където изглежда се намесва и друг писач. Сигурната възможност да се преодолее противоречието е чрез помощта, която получаваме от "Никифоровия препис". Справката с него ни убеждава, че макар оригиналната буквена номерация на листите в разглеждания тук ръкопис строго да следва реда си и да не предполага пропуски, на практика се оказва, че липсва един лист-текст, който би трябвало да е след 58-б. Трябва да се отчете изпускането на този фрагмент - очевидно по вина на временно намесилия се нов преписвач - а и допълнително объркания вид на поднесеното с неговия почерк изложение. В този контекст се изяснява опитът на познатия ни копист както да запълни липсата, така и да отстрани включените не на място пасажи, за да продължи пресъздаването на разказа чрез следващите страници от "Никифоровия препис".

Така създалата се ситуация на обърканост и дублиране, подвежда авторката г-жа Татяна Николова в цитираната нейна статия (Николова-Хюстън 2006: 22) и тя не отчита изложението от л. 60 нататък като начин за преодоляване на пропуска и грешката на намесилия се копист, за да продължи заеманото от все същия изходен текст, който се оказва "Никифоровия препис" от 1772 г., чийто текст тя няма възможност да ползва. Според нея, преподнесеният тук исторически разказ за българското минало ни връща към първия дял на сборника. А истината е, че продължението предлага достатъчни доказателства за близостта му до "Никифоровия препис" на "История славянобългарска". За съжаление, основният преписвач не си е позволил да зачеркне сгрешеното и излишното, а го е оставил. Поема задачата си и ни връща към хода на онова изложение, което му диктува следването на Никифоровия препис. В това ни убеждава разказът, завършващ напълно идентично и в двата текста.

След този общ пасаж ставаме свидетели на основното различие между двата текста като цяло. Никифоровият препис продължава с фрагмента "Зде потребно совкупити заедно имена кралом и царем болгарским, колико се обретают и кои по кого е царствовал" (Никифоров препис 1961: 121-132). Едва след него заема мястото си главата "О учителях словенских. Воспомянути потребно в кратце за светаго Кирила и Методия, в кое време составили писмена и книги на словенски язик" (Никифоров препис 1961: 133-136).

В тази част на "Болградския ръкопис", след пълна идентичност с цитирания по-горе текст, е дадено място на характеристиката на Кирил и Методий, но с красноречивия разгърнат надслов - "О учителях славенских воспомянути потребно в кратце за светаго Кирила и Методия, Климент, Сава, Наум, Еразм, Ангелария в кое время составиле писмена и книги на болгарския язик".

Всъщност някои от последните части са разместени в Болградския спрямо Никифоровия препис, като едни от тях търпят незначителни езикови промени, а други са в своята непокътнатост. Така изцяло е пренесена главата "Внемли зде опасно, читателю", която в Никифоровия препис според изданието на проф. Б. Ст. Ангелов заема л. 139-142. Намираме същия текст на л. 93а - л. 94б от Болградския сборник, като в края му е записано "Конецъ". Истината обаче е, че докато в преписа на Никифор Рилски последваща е главата "Собраное въ кратце имена святих болгарских, колико просияли от болгарски язик в последная времена" (Никифоров препис 1961: 142 и сл.), преминала в текст, изпълняващ ролята на "Послесловие", тук веднага следват фрагментите с надслови "Зде потребно совокупити заедино имена кралем и царем болгарским" (л. 94б - л. 97а) и "Собрание в кратце колико биле знаменити крали и цари болгарских" (л. 97а - 99б). Те са също пренесени от "Никифоровия препис", но заемат друго място в съдържателната му схема - изнесени са напред, вместени са между главите "Паки окончаем прежде реченная повест ради Константин Шишмана" и "О учителях словенских" (Никифоров препис 1961: 121-132). Ще отбележа, че вторият текст в нашия случай - "Собрание в кратце колико биле знаменити крали и цари болгарских", не е изцяло възпроизведен. Копистът е следвал източника си от характеристиката на крал Батоя, през Тривелий, Михаил, Давид, Владислав, Асен първи, Добротица, Кардам и приключва разказа преди "цар Крун", за да завърши и преписа като цяло с признанието:

"Прочие цари сократих для них, защо биле много записувани, а я не имех время писати, понеже бех под монастирское послушание. Защо тия 7 царе от више речения царе, много биле крепки и знаменити, потому не могох писати деяния царская иже твориле во царствования своя: 1. Крун, 2. Симеон, 3. Самоил, 4. Асен Стари, 5. Иван Калиман, 6. Костадин Шишман, 7. цар Александър. То су биле знаменити царе болгарскии - 13. А за светаго царя Давида, Ивана Владимира, светое и праведное житие их прежде рече ся. А светий крал Тривелия, истий цар Иван Михаил и житие биле светии и благополучием, а царским храбрством и крепки биле.

Тако и други девят царе биле непобедими на бран и в тешки войски смотрением Божим свобождали своего народа болгарскаго от озлобление ино язиков и царство. КОНЕЦ И БОГУ СЛАВА".

В определен смисъл може да се каже, че занимаващият ни препис на "История славянобългарска" в "болградската" му версия завършва с финални редове на последната глава в стила на Никифоровия препис - но с друго съдържание, натовареност и роли. Продължава да е нерешен проблемът с авторството. Всъщност трябва да се говори за двама автори на всеки от текстовете, и за един трети, който е съставил и преписал сборника.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Никифоров препис 1961: История славянобългарска. Никифоров препис. Подготви за печат Боню Ст. Ангелов. София: БАН, 1961.

Николова-Хюстън 2006: Николова-Хюстън, Татяна. По въпроса за преписа на "История славянобългарска" в Хилендарската стая в Охайо в САЩ. // Манастирската култура на Балканите. София, 2006, с. 17-27.

Опис 1971: Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. Т. IV. София, 1971.

Рилска преправка 1966: Рилска преправка на "История славянобългарская". София, 1966.

Спиридон 2000: Спиридон Иеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском. Габрово, 2000.

American 1962: American Bulgarian Review, vol. XII, 1962.

 

 

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.02.2012, № 2 (147)