ПРОФ. НИКОЛА ГЕОРГИЕВ
На "деветини" при Неговия дух

Иван Радев

web

Въвеждащите думи като оправдание

По стечение на обстоятелствата не се оказах сред студентите на проф. Никола Георгиев. През 1963 г., макар и под № 9 в списъка на приетите в Софийския университет в специалността "Българска филология", следването ми протече във В. Търново. Не съм и от тези, които са били или могат след настъпилата му смърт да се нарекат негови близки или приятели, негови "ученици" или последователи. Просто за себе си съм убеден, че имам известни основания в дните след неговата кончина да споделя представата си за мястото му в българската литература, духовност и култура.

Подзаглавието дойде като последица от възникналото намерение - избрал за смъртта на проф. Никола Георгиев да изразя покрусата си от сполетялата ни загуба. Поменът "деветини" е християнски ритуал, но и повод да заговорим за делото на починалия без ролята на иначе приживе проговарящи съображения, е повод да добият публичност оценки, които по една или друга причина са спестявани. Пък и вече съм прибягвал към тази формула по реално сложили се обстоятелства с близки ми хора. Сериозно възпрепятстван - не успях да осъществя намерението си до "деветия ден". Междувременно и редицата публикации из периодическия печат, появили се в дните след неговата смърт, си казаха думата и наложиха съвсем друг характер и цели на "помена".

Какво имам предвид?...

Изненадата ми от начина, по който както малкото на брой литературни, така и многото всекидневно излизащи вестници напомняха вестта за смъртта на проф. Никола Георгиев. Те в еднаква степен предизвикаха у мен определени несъгласия и съпротива. Благодарение на тях изложението напусна рамките на кратката емоционално изразена скръб, разгърна се, доби и полемичен характер, предизвика включването на писма, извадки от вестници и фрагменти от изложения на блажено почившия.

На първо време изненадата ми дойде от еднотипния ъгъл, от който излизащите ежедневници отразиха кончината на проф. Никола Георгиев. Всеки от тях започваше с твърдението, че става дума за смъртта на един от "най-изтъкнатите интелектуалци на нашето време". Но вместо да отбележат - разбира се, в един стегнат и популярен вариант - насоките и параметрите на неговата значима научноизследователска дейност, която фактически е в основата на тази квалификация, се позоваваха на трафаретни, без каквато и да е сигурност в истинността им, политизиращи поведението му на наш съвременник. Като отправно "ядро" почти задължително се споменава, че е "отказал да стане член на БКП", че заради дисидентските си постъпки е заплашван от "уволнение" от Софийския университет. Второто "ядро", отнасящо се за периода след десети ноември 1989-та година - че е "канен за посланик, културно аташе, министър на културата... дори за президент, но отказал". Третият маркер, характеризиращ "изтъкнатия интелектуалец", пропускан в някои от статийчетата - че е "недолюбван" и от новите властници след Прехода...

Показателен характер доби и начинът, по който отреагираха на смъртта на проф. Никола Георгиев излизащите два основни литературни вестника. Печалното събитие от 23 септември би трябвало да намери отклик в единия, чийто брой 28 от 26 септември отрази кончината на проф. Юл. Вучков, настъпила на 22-ри с подобаващ разгърнат некролог. Вместо няколкото реда, които е можело да се включат и в последния момент, името на заслужилия литературовед от Софийския университет в този брой на вестника е застъпено на 1-ва стр. в статия с надслова "Неолибералните литературни фалшификации и митологизации" по следния начин:

Ами то било много страшно по времето на "соца". Как няма да е страшно с всичките тези "типологии на зависимостите на алтернативно мислещия литературен човек", каквито човеци след 1989 г. се оказаха Михаил Неделчев, неговият учител в литературознанието Никола Георгиев и цялата сюрия професори, доценти и докторанти, припкащи подир тях.

В създалата се ситуация коментарът на тази груба, изречена с "езика на омразата" категоризация, е неуместен. Само ще уточня - "сюрия" на практика замества думичката "школа", може би единственият случай, даващ основание да бъде употребено понятието... Колкото до липсата изобщо на текст, оповестяващ смъртта на проф. Никола Георгиев, в този вестник наистина се оказва резултат от съзнателно провежданата политика на изданието. Ако не беше така, пропускът би могъл да се обезсили с появата на "некролог" в следващия брой. Но такъв липсва...

Неудовлетворени са оказаха очакванията другият литературен вестник своевременно и достойно да отрази кончината на проф. Никола Георгиев. Макар от години да не съм попадал на негова статия по страниците му, нали до скоро името му беше в почетния "редакционен екип", наред до Юлия Кръстева, Богдан Богданов... Не намирам обяснение защо до обявяване на "скръбната вест" не се е пристъпило още в бр. 30-ти на вестника, а едва в бр. 31 с дата 2-10 октомври срещаме на първа страница 18-те редчета с енигматичното в този му вид заглавие "П/р/очит към Никола Георгиев" с малкообещаващото начало: "Емоционален, човечен, сърдечен, морален... и очевидно всички имаме по един разказ как сме изпитани". Препоръката в тях се свежда до двете кратки фрази: "Никола Георгиев не трябва да бъде помнен. Той трябва да се чете". Съдържанието на две от страниците на броя (с. 6-7) са под шапката на обединяващия ги надслов "В памет на Никола Георгиев". Кратки, експромтно съчинени и поднесени, почти всички те, петнадесетина на брой, обаче ни уведомяват как професорът е "запомнен", а не с какво ги е обогатил и подпомогнал професионално, с кои от книгите си им е повлиял и коя за тях е "настолна", за да задълбочат нейната проблематика и пр. А той нали е доказан литературовед-законодател!...

Този ми екскурс няма за цел да отправя обвинения и налага оценки. Всеки има основания за постъпките си. Но отразена в този си вид, кончината на проф. Никола Георгиев лично мен не ме удовлетвори. И това се оказа предпоставка поменът "на деветини" да тръгне по друга схема - в известна степен лична, но и същевременно застъпваща недобили публичност факти, които говорят за него като човек, като морал в общуването и в професионалното участие на починалия в начинания извън строгата му "законодателна" осанка в софийска среда.

За скромните лични контакти

Тъй като водя сравнително затворен живот, от 1970 г. досега протичащ неизменно във Велико Търново, твърде малко неща мога да възстановя във връзка с проф. Н. Георгиев от онова, което е било тема на няколкото ни лични срещи. Основни свидетели за отношението ми към него това са книгите му, които своевременно са заемали мястото си в библиотеката ми. Другото или има пределно лаконичен характер, или е документирано в част от добиващите публичност мои прояви. Ето лаконичните "изписки", намерили място във водените ми "полудневници", които по характера си бяха набор от "работни тетрадки" за запаметяване на хрумвания, преценки, и справки за лично ползване:

1. 5 май 1979. София. "Обяд с Блага Димитрова, Йордан Василев, Войтех Галонзка, Никола Георгиев". И толкоз...

2. 6 октомври 1980. "Ако пишеш много и често като Ефрем Каранфилов, Люб. Георгиев, Сим. Хаджикосев, Св. Игов - трябва да подбираш в книгите си, ако пишеш рядко и неслучайно като Т. Жечев, Н. Георгиев, Б. Ничев - можеш на всичко написано да търсиш място в книги. Засега съм близо до първите - затова трябва да внимавам какво влиза в книгите".

3. 31 октомври 1988 г. "Никола Георгиев в своя статия твърди, че за една история на литературата от значение са и ненаписаните творби".

4. 19 ян. 1989 г. Заседание на Специализирания съвет по литературознание. "При защитата Тончо Жечев, председател на Научния съвет, зададе въпрос на кандидатката кой е бил прав в дискусията за Николай Хайтов: Никола Георгиев или самият той, Тончо Жечев. Прозвуча и грубо, и непочтено".

Споменатият първи контакт на 5 май 1979 г. твърдя, че го дължа на поляка-българист от Краков проф. Войтех Голонзка. Бил съм един ням участник на разговорите му с Блага Димитрова на преводачески теми и с проф. Никола Георгиев по занимаващи госта от чужбина явления на българската литература. Някъде през 80-те години е имало втора, но недокументирана и заличена в паметта ми с подробностите си лична среща. Единственият ми спомен е, че е протекла в популярното тогава близко до университета заведение "Кривото". За контакт от по-късно време свидетелства следният фрагмент от "полудневниците":

10 юни (петък) 2005 г. София

Имах предварително уговорена среща пред Столична библиотека на пл. Славейков с проф. Никола Георгиев. Повод бе новоизлязлата ми книга "Йордан Вълчев. Личност и дело. Време и съвременници" (изд. Слово, 2005). Държах да му я подаря, тъй като и той бе ценител на разказвача Й. Вълчев.

Срещата бе за 15,30 часа, професорът закъсня с 30 минути. Оправда се с транспорта, но мен това не ме занимаваше. Пожела да отидем в ресторант "При Мария", а очевидно не бе ходил преди това. Аз "водех", защото там съм бил много пъти...

Очаквах в 16 часа по-сериозен алкохол, но Н.Г. пожела джин с газирана вода. Аз взех ракия със салата. Казвам това, защото той настоя да плати сметката. Оставих го.

Срещата продължи до 18 часа. Разговорът имаше за център Йордан Вълчев, но с големи отклонения - за досиета, неговото и на другите. За тома "Спомени" на Николай Генчев и за жанра... За Йовков, за Гороломов... На 2-3 пъти настоя за отговор на въпроса Й. Вълчев в ръкопис ли е оставил спомените си, или ги е писал на пишуща машина? Коментира случай с чешкото издание на сборник или антология на български автори - загл. "Родихме се като змейове"! Отговорът на чехите - "всички българи са змейове".

Уговарям го да дойде в Търново. Отговорът е, че не може вече да пътува. Аз - "но като Ви гледам..."; той - "всеки си знае болестите", рязко и малко раздразнено. Говорихме за Радосвет Коларов и наградата "Мешеков-Радославов": "Той има нужда от това...".

Показа наивитет и непознаване на някои неща от миналото. Призна, че изобщо няма представа за календариста Димитър Съсълов. За Николай Генчев бяхме единомишленици.

Страници от кореспонденция

Всъщност става дума за едно от малкото предимства, които предлага животът в провинцията - поддържащата роля на писмата, оставащи като документ за общуването. Не съм сигурен, че съм издирил всичките. Но и възпроизведените по-долу са достатъчни да разкрият характерни черти в поведението на проф. Георгиев към околните. В случая особено ценно за мен с краткия си текст е първото, което включвам тук. Той, стократно по-заслужаващият, счете за необходимо, за естествено и колегиално да отправи благопожеланията си към мен - непознатия, стоящ с традиционалистските си нагласи и книжовни прояви извън неговата представа за литературоведческа дейност.

Но... това е Никола Георгиев!...

1.

Под. Никола Георгиев
Ул. Юнашка песен, бл. 29, вх. Г.
1618 София

Академик Иван Радев
Катедра "Българска литература"
Университет "Патриарх Евтимий"
5000 Велико Търново

София, 27 юни 2003 г.

До г-н Иван Радев
От Никола Георгиев

Уважаеми колега,

Моля приемете и моите поздравления, искрени поздравления. Искрени са, защото най-сетне софийските надути муцуни избраха човек извън своето котило. Наистина честито. С Вашия избор строшихте гламавата преграда между провинциална София и провинциалната провинция. Разрешете да се радвам от това. Ако имах право да гласувам наред с тези папуняци, бих и аз гласувал за Вас. За мое щастие нямам го.

За книгата, която съставихте, озаглавихте, "предговорихте" и издадохте, се говорят и пишат много добри неща. Радостно ми е, че честта за станалото отдават комуто трябва - Вам.

Ваш с уважение,
Никола Георгиев

2.

Академик Иван Радев
Катедра Българска филология (литература)
5000 Велико Търново

София, 6 март 2005 г.

Уважаеми колега,

Благодаря ви за приятелското, колегиалното и деловото писмо от... срам ме е да напиша от кога, като гледам левия горен ъгъл на моето.

И аз заедно с всички се радваме и благодарим за книгата с дневниците на Йордан Вълчев. Знаете, тя стана събитие в най-добрия и в много сложния смисъл на думата. Човекът, който тя представя, е смайващо разнороден, по-разнороден дори от творчеството на реалния "бай Йордан" (колко презирам това нашенско "байосване"). Човекът-загадка в издадената от Вас книга ще промени, надявам се, нагласите и представите за неговото творчество - и то в добра посока. Благодаря за любезната покана да участвам в сборника, но как да пиша за това творчество? Престрашавал съм се да се заема със загадъчния "Шинел" на Гогол, с "Процесът" на Кафка, но с творенията на така наречения "бай Йордан" - не смея.

Миналата есен двама чешки университетски хора представиха в София прясно излязъл там сборник съвременни български разкази. В него не само е включен Й. Вълчев, но целият сборник е озаглавен "Родихме се змейове". Както му е редът, благодарихме на чехите за изданието. Аз пък им благодарих за избора на заглавието, защото, казах, едноименната книга на Вълчев свари и продължава да сварва българския читател малко нещо неподготвен за нея.

Запитах чехите, съставител и преводач, какво ги е подтикнало да изберат това заглавие. С целия си серсемлък очаквах да чуя добри думи за въпросния разказ, но те отговориха: "За да привлечем читателите. В Чехия така си представяме българите". Благодарим за комплимента. Леко се къздисах и се залових за друго. Превели са заглавието с "Родихме се като змейове" - условна сравнителност, чужда на духа на сборника на Вълчев. Нейсе, берекет версин.

Замислената конференция за Вълчев и дневника е една от многото последици от издадената от Вас книга. Дано и тя бъде добра като другите.

Като благодаря за вниманието, пожелавам на Вас и на Янтра светла и нежна пролет.

С дълбоко уважение,
Никола Георгиев

3.

София
6 юни 2009 г.

(от Никола Георгиев)

Уважаеми академик Радев,

Получих, трогнат, любезната покана да участвам в тържеството, посветено на Иван Мешеков и Иван Радославов. За жалост, няколко пречки възпрепятстват идването ми и най-дребната от тях е непреодолима.

Помня и ще помня докрай преживяното преди години в Златарица с Вас и благодарение на Вас.

Желая успех на тазгодишната среща - успешна ще е.

Моля поздравете от мене колегите от Велико Търново.

С уважение Ник. Георгиев

4. Писмо от Емил Басат

Драги Иване,

Изпращам ти предложенията ни (на проф. Никола Георгиев и моето) за евентуалната бъдеща конференция "Дневникът - начин на употреба". Споделих идеята ни и със Светлозар Игов и А. Бенбасат - те я приветстват и с удоволствие биха се включили, ако ги поканите...

...Надявам се предложението ни за конференция да се посрещне добре от Вашия университет и стане повод за една интересна дискусия между водещи и млади учени у нас.

Остани си със здраве,
поздрави от мен и проф. Н. Георгиев.

София
10.1.2005 г.

Позволих си включването на това кратко информативно писмо на г-н Ем. Басат за отправна точка при възпроизвеждането на онова, което тогава се е потрудил да представи под формата на ръкопис от 3 страници лично проф. Никола Георгиев като конспект при подготовката на евентуалната конференция:

ДНЕВНИКЪТ - MODE D'EMPLOA

1. ДНЕВНИКЪТ КАТО ЖАНР

Устна, колективна, "предадийна" памет - писмена, лична, "сюжетна" памет. Денят като сюжетна опора.

Функции на дневника: писачът на дневник търси себе си - бяга от себе си; създаване на второ аз; компенсаторно, създаване на битие, неизживяно инак. (Й. Вълчев си излива зехиря, казва премълчаното).

Тайни дневници (Стендал) - дневници, предназначени за четене от други (със или без отлагане).

Жанрови съседи: мемоари, автобиография, пътепис, "бележки", приписки, изповеди и др.

Дневници, водени ден по ден - и по "избрани" дни.

2. Използване на жанровите сили на дневника в художествената литература - повествователна и лирическа. Дневниково и недневниково в "Дневникът на Печорин", "Дневникът на един ученик". Отсъствие на (?) тоя жанров модел в българската литература - за какво говори това?

3. Дневникът в културите по света - Азия, Европа. Епохи на уважение и пренебрегване на дневника?

4. Дневникът в България. Отсъствието му през XIX век - знак на слаба обособеност на индивида над "колектива". Надмощие на спомените над дневника - късно осъзнаване на личната ценност. Петко Славейков, Захарий Стоянов, Григор Пърличев и други. "Философският" "дневник" на Яворов. Интимни, еротически дневници (поне на Андрей Протич) и политически. Слабото влияние на дневника на Иречек. Интересът към дневника на Г. Чано. Интерес и липса на интерес към дневниците в България. Издателска политика (случаят с дневника на Б. Филов). Добри Ганчев.

На златаришка земя

По инициатива на катедра "Българска литература" във Великотърновския университет и с активното съдействие на местната община от началото на 90-те години в градчето Златарица - родно място на видните критици Иван Мешеков и Иван Радославов, се присъжда национална награда за литературна критика на тяхно име. През 1996 г. с нея бе отличен проф. Никола Георгиев. Както и в останалите случаи събитието не привлече националните средства за информация и фактът бе отразен само в тогавашния търновски в. "Неделник" (броя от 17-13 април, 1996). Кончината на лауреата е повод да го напомня, тъй като намирам, че е показателен с няколко от документираните подробности. Първо ще възпроизведа фрагмент от въвеждащото изложение в посветената на тържеството в Златарица "страница" (с. 6):

На 12 април т.г. Златарица стана столица на едно голямо събитие. За втори път се връчи Националната награда за литературна критика на името на двамата литературни критици Иван Радославов и Иван Мешеков...

...Жури в състав: проф. д-р Иван Радев, проф. д-р Симеон Янев и проф. д-р Огнян Сапарев определи новия носител на Националната награда за литературна критика - проф. д-р Никола Георгиев от Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Наградата - статуетка и 10,000 лева, тържествено бе връчена от председателя на Общинския народен съвет на новия лауреат. Проф. Георгиев подари паричните средства на фондация "Проф. Васил Николов Златарски".

Импровизирал съм в залата и затова не разполагам с лично копие на убогото си "слово", представящо проф. Никола Георгиев. Това личи от облика на изложението. Ето защо ще си позволя да възпроизведа казаното от моя милост за лауреата отново въз основа на записа и публикацията на в. "Неделник" от 17-23 април 1996 г.:

ИМЕТО НА ПРОФ. ГЕОРГИЕВ Е СВЪРЗАНО С ЕДНА ЛИТЕРАТУРОВЕДЧЕСКА ШКОЛА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ

Малко е да каже, че с удоволствие дадох гласа си наградата, свързана с тези две големи имена, да бъде дадена на проф. д-р Никола Георгиев. Трябва да имаме предвид, че пред нас стои един от най-големите, най-талантливите представители на нашата литература и литературна наука.

Името на Никола Георгиев е свързано с висок професионализъм в литературознанието, с един малък литературен кръг, с литературоведческа школа за нашата литературна мисъл през последните десетилетия. И всичко онова, което е направил той, според мен в пълна мяра може да се види като продължение на една категорично отстоявана позиция, тръгваща от делото на Иван Мешеков и Иван Радославов. Трябва да напомня и нещо друго - че със своето присъствие в нашия духовен живот до голяма степен проф. Никола Георгиев представлява олицетворение на една мъжка, мъжествена позиция в българската литературна наука.

Тия, които знаят, четат, които се занимават в тази област, най-добре могат да си представят как се постига всичко това и как се успява. И в тази насока, в този план на своята реализация, по мое скромно убеждение, проф. Никола Георгиев идва да защити, да преоткрие онова, което е било обреченост и съдба в българската литература и на Иван Мешеков, и на Иван Радославов.

Аз не зная, не съм близък с проф. Никола Георгиев, не зная какви награди е получавал досега, не зная какви ще му отреди нашата културна общественост. Но по моя преценка сред тях своето специално място би трябвало да заеме тази награда, свързана с имената на двамата знаменити златарчани. Тази награда наричаме национална. Не сме искали съгласието на Съюза на българските писатели, не сме искали протекциите на Министерство на културата и пр. Просто защото имената на Мешеков и Радоославов са явления от национално значение в българската култура. Просто защото нашите подбуди - на община Златарица, на Великотърновския университет, са да търсим мерки в националното, в значимото. И просто защото в този случай имаме възможността да бъде носител на тази наградса един заслужил, голям представител на нашето литературоведческо мислене - проф. д-р Никола Георгиев.

Днес ще си позволя, а се считам и задължен, да ви съобщя заглавията на неговите книги. Тук характеристика на неговото дело аз не мога да направя. Ако трябва, след време това може да бъде проблем на научна сесия, на някакъв съвсем разгърнат професионален форум. Но книгите му е добре да ги чуят златарчани, като пратят своите студенти в Софийския или Великотърновския университет, че те ще им бъдат сред задължителните. Ето заглавията: "Българската народна песен" - монография, 1976 г., "Анализ на лирическата творба" - претърпяла две издания, "Нова книга за българския народ" - 1991 г., "Цитиращият човек в художествената литература" - 1992, "Името на розата и на тютюна" - 1992, "120 литературни години" - 1992, "Анализационни наблюдения" - 1993 г.

Завършвайки, поздравявам и от свое име носителя на наградата и му пожелавам и нови книги, и все така мъжествено, по мъжки да отстоява позициите на българската духовност.

Доколкото мога да си спомня, проф. Никола Георгиев произнесе без предварително подготвен текст своето слово, което по направен запис от страна на редакцията е намерило място във в. "Неделник". Не негов, а изваден от импровизирано поднесените му благодарствени думи е и надсловът на възпроизведения текст. Само уточнявам този факт, без той да внася съмнения и автентичността на личното му изложение:

С БЛАГОГОВЕНИЕ СТЪПВАМ НА ТАЗИ ЗЛАТНА ЗЕМЯ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

С възхищение влязох в улиците на този град, минах покрай тая изящна църква, с благоговение стъпвам върху тази златна земя на българската култура. Тя е златна не само защото оттук са излезли и през нея са минали част от цвета на българската интелигенция, но и защото техният дух, тяхното дело живеят сред достойните наследници и потомци. Част от това достойнство се проявява във всичко, което правите за светлата памет на тези творци и мъченици на българското литературознание.

Разрешете да напомня тъжното обстоятелство, че днес тук би трябвало да бъде предишната носителка на наградата. Но за голямо съжаление тя не е вече на тоя свят.

Що се отнася до въпроса получавал ли съм други награди - не, не съм ги заслужавал. Дали ще получа занапред други - не зная. Но можете да ми повярвате, че това ще бъде ако не най-голямата по класа, по степен, това ще бъде за мен най-скъпата, най-трогващата награда.

Ако ми разрешите още две думи. На тези хора дължа много. От единия научих, че българска литература извън Европа не може и не бива да се прави. И че европейското в българската литература трябва да бъде българско. От другия, особено след като прочетох книгата му за Йовков, понаучих, доколкото мога, че литературознание без темперамент, без характер, без умение човек да може да се опре на някакви сили или да им противостои, не бива да се прави. Може, но то ще е безкръвно хабене на хартията.

Благодаря на светлата памет на Иван Радославов и Иван Мешеков. Благодаря на общинската управа, на колегите от Търновския университет, на присъстващите. Всички ние днес живяхме за паметта на двамата забележителни златарчани.

Проф. д-р Никола Георгиев

На търновска земя

В средата на 2000 г. търновското издателство "Слово" реши да започне осъществяването на библиотечна поредица, представяща утвърдени представители на художествената ни литература през втората половина на XX в. По този повод бе замислена среща на специалисти и писатели за провеждането на предварителен разговор по нейния характер, обхват, критерии и пр. Дискусията се проведе във В. Търново на 2-3 юни. Отзовалите се за участие, извън членовете на катедра "Българска литература" от Великотърновския университет, бяха: белетристът Генчо Стоев, проф. Никола Георгиев, проф. Симеон Янев, проф. Добрин Добрев, поетът Марин Георгиев, проф. Алб. Бенбасат, Владимир Атанасов, Йордан Ефтимов.

Задачата ми тук е не да представям проведената тогава дискусия или да характеризирам 35-те тома на "Нова българска библиотека". Тъй като е налице пълен запис на водените разговори, осъществен от г-н Емил Басат, съвсем отговорно заявявам, че не ми е известен друг така задълбочен и професионално осъществен поглед през последните три десетилетия върху българската литература и литературознание на XX в. Ако бъде някога публикуван в своята цялост с 52-те си нестандартни страници, ще стане ясно за какво става дума.

Разбира се, в центъра на дискусията беше проф. Никола Георгиев с личните си разсъждения и преценки, обикновено тръгващи от определени теоретически доктрини и стигащи до конкретния явления на родната литература. Допускам, че някои от тях са застъпени в публикациите му - и преди, или след срещата в Търново през юни 2000 г. Но тук те намериха органичното си вписване и бяха поднесени в динамичната обстановка на колективен диспут. Така или иначе, налице са основанията в дните на раздяла с физическото му присъствие, поне отчасти те да добият публичност. Поднасям "извадките" на споделеното тогава от него с голямото притеснение, че без отгласа им в съучастието от останалите в дискусията, те губят много от реалната си значимост. Излишно е да отбелязвам - изложението му не стъпва върху прочит на писмен текст, а е изцяло по логиката на "разговора" като жанр. За съжаление, тук ще бъде поднесено без контекста си, "на парче". След обичайните уточнения с по-общ характер от страна на "домакините", ето въведението от моя страна към първата "извадка" от включването на проф. Георгиев:

Като един първи момент ще бъде засегнато ядрото или проблемите, свързани със съвременното литературознание и съвременната българска литература. Водещ на тази част от разговора ще бъде проф. Никола Георгиев от Софийския университет. Така формулирано излиза, че той трябва да ни чете доклад. Но вие всички знаете, че не става дума за доклад, а за една отправна точка, за едно експозе и протичане на дискусията в аспекта на съвременното литературознание и съвременната българска литература.

Проф. Никола Георгиев:

Уважаеми колеги! Признавам си, че между поставената ми тема и задачите на нашето събиране, се чувствам малко като пословичното магаре - между задължението да се придържам към темата и по-приятното задължение - моята тема към задачата на нашето събиране. Ще се убедите, че ще се отклонявам твърде много, но все пак ще се опитам да кажа нещо по въпроса какво може да даде днешното българско литературознание на новата българска литература, ако така разбираме въпроса.

Аз не зная кога за първи път се е поставил въпросът за отношението между българска литература и литературна наука. Но донякъде като потърпевш, имах щастието да изслушам следните твърдения: "Структурализмът не е приложим към българската литература? Към коя литература, питаме - Ами към модерната френска литература. Да, но "Котките" на Бодлер не са съвсем съвременна модерна литература, а виждате, половината от знаменития анализ на Якобсон и Леви-Строс е абсолютно структуралистичен. За "Котките" на Бодлер, който вече не беше упадъчен поет, структурализмът може би работи, но за "Хаджи Димитър" той е неприложим. Това беше първата злополучна среща между българската литература и охранителите на българската литература. За щастие, нещата много се промениха. Разрешете с една-две думи няколко предпоставки към този въпрос. Съвсем банални.

Какво е отношението между "Хаджи Димитър" като стихотворение и един писмен или устен анализ?

Класическият отговор, най-ясно формулиран от структурализма, е: "Хаджи Димитър" е език, анализът е метаезик, той е отгоре, език върху езика. Между "Хаджи Димитър" и анализа на "Хаджи Димитър" зее дълбока, обвързана мисловна пропаст. И колкото повече анализът на "Хаджи Димитър" се отличава езиково, стилово, мисловно, концептуално от произведението, толкова по-добре за анализа.

През това мина младостта ми.

Днешният отговор на така наречените деридаисти е: няма метаезик, има само език. Анализът на "Хаджи Димитър" и "Хаджи Димитър" са на едно текстуално равнище. Жанрова разлика няма и колкото по-близо са едно до друго, толкова по-добре. Тогава какво все пак ги различава и ако няма разлика, наистина ли няма разлика? По този въпрос деконструктивистите мълчат.

Струва ми се, че българското литературознание след отлива на структурализма (поне в някаква своя част) извършва отново едно своеобразно сближаване към литературния текст и в една своя част българското литературознание извършва сближаване с читателската публика. За добро или за лошо, това става.

Академичното литературознание проявява склонност да се откаже от някои свои стари принципи. Така че по въпроса за отношението между литературоведски текст, литературно-критически текст и литературно произведение ние сме стъпили върху неразрешимото динамично противоречие между по-близо до литературния текст и по-далече от литературния текст. И литературознанието, движейки се вьолфиновски в тези криви, минава редовно от краен сциентизъм към деконструктивистка, моля за извинение дамите, разгащеност. Ние сме в междинно положение в тази точка. Но струва ми се, че новите тенденции в българското литературознание облагодетелстват българската литература. Да се пише по-разбрано за нея е по-добре за нея, може би за литературоведите не чак толкова, както и за специализираните читатели. Но за българското литературно мислене това е добре

Извинете за още едно отклонение - за ролята на така наречената литературна критика, общо и частно. Твърдението, че тя може да бъде нормативнополагаща, законодателстваща, се сблъсква с твърдението, че всъщност никой не й обръща внимание. Има такива периоди в развитието на Европа.

Въпросът е ли литературознанието и литературната критика вторична спрямо литературата, е също болен въпрос, за който ние не сме направили достатъчно много, за да убедим българското общество, че в случая разправията за първичност и вторичност е равносилна на разправията за яйцето и кокошката, че има едно нещо, наречено литературно мислене, което поражда и литературни произведения и така да се каже, мислите и наблюденията върху тях. Че всичкото това образува цялост и успешната работа върху българската литература, при нейното доста окаяно социално положение днес, ще бъде винаги непълна, ако се върти само около литературата. Нужна е работа с общественото литературно мислене. Да скоча на българска прозаична земя. Не зная как ще погледнете на гледището, че до идването на комунистическата идеология в България българската литературна критика е действала изключително слабо върху т.нар. български литературен процес. Нищо, че някои критици са били пиедестелирани като законодатели, като мощни индивидуалитети и какво ли не.

Голямото опартизаняване на българската литературна критика до 1947-1948 г. е лишавало от тяжест всяко критическо гледище. Ясно е, че в сп. "Мисъл" за определени писатели или направо ще се мълчи, или ще се говори лошо, на принципа на живите - или нищо, или лошо. Явно е, че в "Хиперион" едни ще бъдат хвалени, други ще бъдат ругани. Как да се вярна на подобно гледище?

Знаете, че след 1946-47 г. работата се преобърна и критиката доби доста зловещ вид. Когато излезе "Времето на героя", веднага се намериха щатни екзекутори. В българския комунистически литературен живот имаше критици - просто щатни палачи, на които бе възложено, няма да споменавам имена, да разгромят този добър, или не чак толкова добър, но подозрителен роман на покойния Васил Попов. Тогава критиката като говорител на идеологията доби друга стойност, тогава друга стойност доби и литературата, каквато днес я няма. В Русия до 19 в. най-трудно е било да бъдеш цензор на литературни произведения. Много по-трудно отколкото на философски, богословски, икономически произведения. И в тогавашна Русия можа да се роди и литературата, която така се чете, и критици с въздействието, не с ума, но с реториката и въздействието на "неистовия Висарион", и да се пораждат непрекъснато т.нар. от мен "литературни скандали". "Литературни скандали" - произведение, което довежда до неистовство, до напрежение и до изблици в широки слоеве от интелигенцията.

В българското комунистическо общество също имаше литературни скандали, макар че те бяха в "чаша с вода". И "Тютюн", и отделни поети и белетристи предизвикваха подобни неща. Много ясно - литературата тежеше повече, отколкото сега, беше едно от малкото средства, в които можеше да се промъкне нещо и като художествена организация, и като мисловност. А тука присъстващият автор (Генчо Стоев) знае, по-добре го чувства, по-добре от нас сега. Още малко ретроспектива.

През 1947 г. в България се случва нещо от пръв поглед много странно и всъщност напълно закономерно. Създава се катедра по теория на литературата, въвежда се предмет теория на литературата. Право да ви кажа, когато на запад от Германия ме питат какво преподавам, обикновено отвръщам, че не ми е ясно какво точно. И за да се измъкна при повторно запитване отговарям "дженерал поетикс" - обща поетика. Кажа ли теория на литературата, спукана ми е работата. Първо, няма да ме разберат и второ - ще ме съжалят. После идва нещо, за което ви моля да отворя дума след малко.

...Обособени катедри по теория на литературата другаде, мисля, е невъзможно да се намерят. А тук се появи. Обяснявам си тая работа не просто със съветско влияние. Решил е Тодор Павлов и някои други "да се положи литературознанието върху здрави, марксистко-теоретически издържани, подковани основи". Това е една от тайните. Може би надценявам работата, но появата на предмета "теория на литературата" в българските университети повлия някак върху развитието на българското литературознание и на българското литературно мислене. Как повлия? Първата стъпка бе отчуждението и враждебността. Строгата научност не е за нас по много и много линии. Между Университета и Съюза на писателите настъпиха твърде прохладни отношения, и между литературоведите. Имаше свързващи звена - преподаватели по литература, които бяха и членове на СБП, но общо взето отношенията бяха напрегнати. Е, какво напрегнати? - все едно глиненото гърне, Университета, да удря желязното гърне - СБП. Неприязънта между творци и сухи академици се усилваше. На това, мисля, сега е сложен край. Настъпи някакво приглаждане (ако не сдобряване) на отношенията между т.нар. творческа литературност и критика и още повече академическото, университетското литературознание. И в София, и в Търново, и в Пловдив все повече и повече стават хората, които и много добре преподават, и много добри литературоведски книги пишат и много книги, в които съчетават литературоведската си култура с белетристичната си дарба.

Още един въпрос. Има ли национално литературознание?

Преди време, без спречкване, разбира се, се постави въпросът има ли българско литературознание, като въпросът подсказваше, че става дума за това - имаме ли достатъчен брой хора, имаме ли достатъчен брой качествени хора, за да кажем, че имаме българско литературознание. Но, колеги, по същия начин бих запитал: има ли руско литературознание, немско, френско, английско? Има ли национална литература, въпросът вече се поставя много проблематично и хора като Набоков твърдят, че няма национална литература, има просто лоши и добри писатели. Въпросът има ли българско литературознание или по-точно, кое е българското в произведенията, които издават българи в България по литературознание, е нещо, което си струва. Но на което, явно, не му е мястото тук.

Днешното литературознание, както винаги, твърди, че е в криза. Не е имало време, в което да не се твърди това нещо, с малки изключения. По мое време, по време на моята младост, не беше в криза, като остарях, беше в криза. Но. Има ли нужда българската литература от деконструктивистки подход? Той се прилага. И един малко циничен човек на младини направи структурален анализ на "Хаджи Димитър", а по-късно и деконструктивистки анализ. Преобърна го. Ние имаме нужда от тази свежест и малко разпуснатост на ума, по-свободен подход към отделното произведение и по-важното - към българския литературен процес. Да не се твърди така упорито, че българският литературен процес има закономерности, че има движение, центрове. Знаете, деконструктивизмът обича да децентрира центровете, да разсейва, разпръсква семената, да "дисеменизира" както казват младите...

Този по-свободен подход, виждане на отделната творба, на творчеството на отделен автор... Аз предлагам да се свали мита: творчеството на Вазов, творчеството на Ботев, творчеството на Яворов. За Яворов вече е очевидно, че с единна категория "творчеството на Яворов" не можем да си служим. Също и за Страшимиров, който, по думите на Пенчо Славейков, "лети на всех парусах", какъвто повей го хване. Да разтворим тези метоними - Елин Пелин. Да разтворим убеждението, че разказът "Андрешко" е само високоорганизирана структура. Това се прави вече в България и струва ми се, че при днешните малко анархистични настроения, то ще направи по-добра услуга на българската литература. Защото мъката ни е за нея, на тази среща, доколкото разбирам...

...Това са някои от насоките, които днешното литературознание, било то българско, или полубългарско, няма значение, може да поеме и да участва в усилване на социалния живот на литературата. Но конкретно, какво мислите, колеги, за съчетанието "съвременна класика", правилно ли чух, или "нова класика"? Ето какво мисля аз по тоя въпрос. Става дума за това - много и много хора да бъдат убедени в нещо. От реторическо гледище съчетанието "нова класика" звучи като "контрадикцио ин адйекто" (противоречие в термините), като близка далечина. А в главите на хората дълбоко и непоколебимо е набито, че класиката е нещо що-годе старо, втвърдено, кой чел - не чел, говори за класика, знае "що е класик" от Т. Елиът и други неща.

"Нова класика" е ангажиращо и може би озадачаващо и вдъхващо недоверие. Предлагам Ви с Ваши или с общи усилия да намерим някакво друго наименование. Още повече, че думата класика в България днес действа повече отблъскващо, отколкото привличащо. Благодаря за вниманието.

Проф. Никола Георгиев се включи неколкократно в хода на оживената дискусия. Тук ще дам път на фрагмент от неговото участие в разговора, проведен през втория ден на срещата:

Сега тука въпросът е какво да издава, и какво да не издава изд. "Слово" в тази поредица. А то зависи от българското училище, от учебните програми и извън учебните намерения, зависи от служителите на министерството и от българските учители и ученици. В този кръг си позволявам да направя предложения, без никаква надежда, че те ще стигнат до някъде. Предлагам българското училище да се ограничи в изучаването на лириката и да се разшири изучаването на белетристиката. До Елин Пелин включително според българската мяра белетристиката, прозата, е низш жанр. Тихомълком това върви. Иван Вазов, който е автор в равна степен на белетристични и лирически, се води като поет, друг е въпросът дали е народен, или не. От нашето образование тази мяра продължава да живее и нямам нищо против широкото изучаване на Яворов, Дебелянов, на Вазов като лирик, но да си го кажем откровено - за днешния млад човек белетристиката е литературно по-значима от поезията или лириката. Един дори скучноват Стаматов ще бъде социално, литературно, мисловно и интелектуално по-интригуващ от разни хубави стихотворения.

Това е положението, колеги. Щем не щем. Но ние продължаваме да се водим по стария ценностен калъп. Изхвърлянето на Захари Стоянов от българското училище е позор и аз зная защо се прави. Подлогите, извинете, да си говорим откровено, политическите подлоги виждат в тази книга опасност да не се скараме с разни наши съседи. Това е единствената срамна подбуда. Аз настоявам Захари Стоянов да бъде върнат в името на българското образование и на българското достойнство, което я го има, я го няма, или и двете.

Това, което липсва в българската литература - това е хуморът. Той е отчайващо беден, но го има. Неотдавна казанлъклии, след като се присетили случайно, че съм роден в Казанлък, ми предложиха да ходатайствам, да лобирам пред разни знайни и незнайни капии в София, да бъде включено нещо от Чудомир. Но има и хумор извън Чудомир. До каква степен този крайградски, анархистично, всекритично настроен поет - Смирненски, се представя с хумористичната си проза и лирика? С какъв образ го отнасят от училище българските ученици? Та до ден днешен...

Що се отнася до тематизациите. История на българската литература без имена, както би препоръчал Фолклин (?), не може да се направи и никъде по света не могат да го направят. Но явно могат да се съчетаят нови ударения, нови тематични ударения. Вчера беше дума - какво е интересно за днешния ученик? Българска история - едва ли? И трябва да се съобразим с това, след като и Бай Ганю казва на Данко Хаирсъзина, че такова време е дошло да се съобразяваме с младите.

Отношението Европа-света, България-Европа-света, България и техниката, българинът и семейството и нещо, няма да го спестя - еротичните теми в българската литература. Аз виждам, че българската литература се преподава така целомъдрено, както навремето я преподаваше майка ми преди 50-60 години, когато гимназистите задължително бяха подстригани, със стегнати куртки, пристегнати с колани.

Училище, в което има или би трябвало да има полово възпитание и за днешната българска младеж, българската литература може да стане интригуваща, интересна и повече заслужаваща доверие и внимание, ако учителите потърсят макар крайно сиромашките еротични прояви в българската литература - просто да поставят ударение. Тематизирането в тази посока ще направи българската литература, това, което тя мечтае да бъде за българската младеж - важна, интригуваща, умствена, а в случая вече и емоционално привлекателна.

Благодаря засега.

Завършващите думи като признание

И да не си призная, от получилите публичност мои занимания е видно, че от доста по-късно време са "следите" от контакта ми с изследванията на проф. Никола Георгиев. Да, притежавах книгите му "Българската народна песен" (1976), "Анализ на лирическата творба" (1985), "Нова книга за българския народ" (1991), "Цитиращият човек в художествената литература" (1992), четях статиите му в "Литературна мисъл", "Литературна история", сп. "Септември"... Но покрай няколкогодишните си "страдания" около издаването на книжките си за Боян Пенев и Софроний Врачански и формиращата се нагласа на традиционалист, техният свят оставаше встрани от опорните точки, които ме ръководеха в писането. Той във всичко е "теоретик в повече", а моя милост изцяло плува в пластовете на традиционното историко-литературно мислене. Пък и като изключим Ботев и Славейков, останалите представители на възрожденската ни литература не присъстваха в неговите текстове...

Незабелязано и за мен самия, от определен момент обаче концепции и теоретико-естетически открития на проф. Никола Георгиев започнаха да ме отвеждат към явления и на възрожденската книжнина. Вече цитирах следната "изписка" в полудневниците ми с дата 31 октомври 1988 г.: "Никола Георгиев в своя статия твърди, че за една история на литературата от значение са и ненаписаните творби". Макар и няколко години по-късно, но успях да завърша и издадох томчето "Погребаните книги на Възраждането" (1994). Прочитът на неговите изключително добре приети студии "Тезиси по българска историческа поетика" и "Тезиси по историята на новата българска литература" ме подтикнаха да напиша "Тезиси по "поетика" на толерантността" в балканските литератури" ("Литературен вестник", 2005), чието мото бе:

Предлаганите редовце "поздравяват своя Цезар" - "тезисите" по "историческа поетика" и "нова българска литература" от проф. Никола Георгиев

Който е отварял или реши да отвори двете ми книги "Българската литература на XIX век. От анонимност към авторство" (изд. Абагар, 2002) и "Другото лице на възрожденската литература" (изд. Абагар, 2006), в тях също ще попадне на редица отправни точки и конструкти, формулирани в изследванията на уважавания литературовед от рода на "Цитиращият човек в литературата", "Мълчаливите диалози в литературата", "Писаха не само да се знае", "Завършеност и незавършеност на художественото произведение"... Ако конкретно-творческите им цели и присъствие не винаги са защитени достатъчно задълбочено и убедително, вината е само моя, а не на теоретика Никола Георгиев.

През 2002-2003 г. имах честта да подготвя том с изследванията на проф. Н. Георгиев за поредицата "Нова българска библиотека" към изд. "Слово". Въвеждащите страници с надслов "Делото на литературоведа - този път през погледа на един традиционалист" са опит да споделя представата си за значимостта на създаваното от него. Твърдя, че без каквито и да е предварителни уговорки, от страна на автора ми бе предоставена пълна свобода, както във връзка със заглавието на сборника ("ПОЧИТ И ПРОЧИТИ. Литературознание на неограничените възможности"), така и при подбора и подредбата на включените текстове. Отваряйки го сега, виждам, че с немалка част от тях всъщност съм дал път на моите субективни предпочитания - не случайно десетина от тях не бяха намирали изобщо място в дотогавашните му издания.

Спирам дотук - убеден, че духът на напусналия ни проф. Никола Георгиев, въплъщаваният от него морал и професионализъм, ще продължат активното си присъствие в българската литература и културен живот.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2019, № 10 (239)