Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЙЕРОМОНАХ НЕОФИТ РИЛСКИ - ОТ ЛИЧНОСТТА КЪМ ДЕЛОТО МУ

Иван Радев

web | Литература в дискусия. II.

Позволявам си да започна беседата, предназначена за тази наша среща, с извод, който малко механично - а това ще рече доста спекулативно от строга литературоведческа гледна точка - отразява налагаща се закономерност в пулсациите, отмерващи ритъма на българската просвещенска книжнина през първите десетилетия на XIX век. Тази закономерност документира набор от десетилетни паузи, затваряни от възлови книжовни факти, които някак поетапно усложняват образа й и видимо оширяват нейните параметри на присъствие.

Ако възприемем за отправен пункт на “схемата” 1805-1806 г. с “Неделника” и “Житието” на Софроний, ако си припомним дебютите на Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович (”Слово, сказаное заради умирание”, “Повест ради страшнаго и втораго пришествия”, ”Книга сия, зовомая Огледало”) от 1814-1816-та, ако “Сборника” на Никифор и Йеротей и “Рибният буквар” на д-р Петър Берон отпращат към 1824-та, някак съвсем естествено очакванията ни се оправдават при появата на “Българска граматика” на йером. Неофит Рилски и “Славяноболгарско детоводство” на архим. Неофит Бозвели през 1835 година.

В ущърб на обективността и съобразяването с фактите в подхода на поколенията обаче е, че при определяне на мястото на тези две издания в книжовния развой и просветното дело те много рядко се успоредяват за сметка на по-често срещаната практика да се говори първо и само за “дебюта” на Н. Рилски. И далеч след това - може би заради традиционно по-засиления интерес към диалозите на Бозвели от по-късно време - да се споменава по нещо за “Славеноболгарско детоводство”, без да е задължително напомнянето, че книгата има много по-отдавнашен подготвителен период от “Българска граматика” и че излиза в същата 1835 г.

Анонсирам този факт съвсем преднамерено. Защото за случаите - един от които е Неофит Рилски в българската литература, с този над столетие и половина интерес към личността и делото му - пред мен се открояват две възможности: или да положа усилия за задълбочаване на интерпретаторския подход, съсредоточаващ ни в книжовното му наследство, който е може би очакваният, или чрез паралели и успоредявания да доуточня някои представи за типа присъствие на Неофит Рилски в българската култура.

Всеки, който познава естеството на неговите текстове, ще разбере защо при така създалата се и застанала малко инцидентно пред мен необходимост за говорене по темата “Неофит Рилски”, изборът ми пада върху второто... За него съм улеснен от немалко факти, които, без да създават опасност за некоректност към автора на “Българска граматика”, в достатъчна степен го ситуират по посока на неговата същност - парадигмално мотивирала поведение, манталитет, творчески, граждански и съсловни рефлекси, междуличностни отношения и самоидентификации.

Още навремето проф. Иван Д. Шишманов в капиталния си документно-интерпретаторски труд за йером. Неофит Рилски (Шишманов 1926) като възможност за изясняване на личността и делото му проблематизира няколко паралела: “Неофит-Аверкий”, “Неофит-Априлов”, “Неофит Рилски - Неофит Бозвели”, “Неофит и Венелин”, “Неофит и чорбаджи Вълко”, “Неофит и Йоан Димитриевич”, “Неофит и Иларион Търновски”, “Неофит и Милош Обренович”, “Неофит и братя Мустакови”, “Неофит и Райно Попович”... Истина е, че ученият ги маркира във връзка и по повод преди всичко на публикуваната от самия него кореспонденция. Но е истина и другото - че част от паралелите отвеждат към изводи, далеко надхвърлящи заложеното там и данните, които тя предлага, че във връзка с повечето и досега не е направено нужното. А и те не изчерпват реалните конфигурации, чрез които се откроява такова сложно явление като фигурата на Неофит Рилски.

Както самият Неофит Рилски, така и голяма част от неговото активно обкръжение съвсем естествено се оказват от средите на българското духовенство. Напомням го, за да подчертая извод, непривличал вниманието на богословите специалисти по история на българската православна църква - през тези десетилетия, макар и в не ярко изявени форми, ПРОТИЧА ЕДИН СКРИТ РЕФОРМИЗЪМ СРЕД НАШЕТО ТОГАВАШНО ДУХОВЕНСТВО, който има за последица съществени промени в статута и в съзнанието му за собствена мисия. Ако се изследва по-задълбочено, ще се окаже, че той идва като модификация на стародавни национално-характерологични рефлекси и тежнения на българина в неговото отношение към религията, “взета на заем”, в рамките на която е принуждаван периодически да напомня на “майката-църква” за правата си и да воюва с нея за относителна суверенност. В ролята на фактор е и диктатът на обстоятелствата, на политическата и културологична ситуация, в която се оказва народа ни в началото на XIX век.

Този реформизъм, който въплъщават българската църква и духовенството ни тогава, се реализира без посегателства в областта на догматиката, без опити за ревизиране канона на източното православие - той остава скрит, без припознатите другаде форми на “религиозните ордени” и еретичните отклонения. Но е реалност, без която трудно можем да си представим началните стъпки на Новото време и проявленията му особено отчетливо намират израз в статута и поведението на част от черното духовенство.

Доброволно самообричащи се на строг монашески живот, изчерпващ себе си с пост, молитва и смирено служене на Бога в сакралното манастирско пространство, виждаме как не малко от неговите представители започват все по-тясно да се обвързват с потребностите на светския живот, с публичните форми и национално-политическите идеали на българина. Убеждаваме се как много преди превръщенията на Васил Друмев във висш духовник, подхранили поговорката “Климент не е за владика, а за политика”, тя би могла да се съотнесе към поведението и типа реализация на не една от фигурите на българското монашеско съсловие. Сред тях, като много заслужила за Възраждането и симптоматична за реформизма, който изживява българското духовенство, се откроява фигурата на йером. Неофит Рилски. Скромната ми задача тук е да експонирам делото му само в две от естествено привличащите вниманието ни насоки на базата на успоредиците - едната, свързана с архим. Неофит Бозвели, другата - в контекста на неговото поколенческо обкръжение в Рилската св. обител.

* * *

Вече заявих интереса си към типа реализация и присъствие на йером. Н. Рилски в паралел с онова, което предлага Н. Бозвели. Споменах, че за него пледира още Ив. Д. Шишманов, като по непонятни причини нарежда автора на “Мати Болгария” сред “главните дописници на Неофита”, вписвайки изрично името му наред с имената на Аверкий п. Стоянов, Авксентий Велешки, В. Априлов, еп. Иларион Критски, Йоан Димитриев, Райно Попович и др. Истината е, че както сред оповестените от самия Шишманов 650 писма, така и в намерилите място в томовете “Принос към биографията на Неофит Рилски (гръцки писма до него)” (1951) от Иван Снегаров и “Принос към биографията на отец Неофит Рилски” (1984) от еп. Арсений Стобийски, изобщо липсват текстове, разменяни между двамата.

Въпреки това Ив. Шишманов е прав, като изтъква необходимостта от подобен паралел, но не въз основа на запазена “преписка”, а въз основа на твърдението му в по-общ дух: “НЕОФИТ РИЛСКИ И НЕОФИТ БОЗВЕЛИ, главните представители и отчастъ родоначалници на двете основни течения в нашето възраждане: еволюционното и революционното / психологически и културноисторически паралел” (Шишманов 1926: 402).

Днес няма как да се съгласим с проф. Шишманов, че те са “главни представители и отчастъ родоначалници” на еволюционното и революционното течение в нашето Възраждане, по простата причина, че става дума за просвещенското време до 40-те години, за което тези понятия “не вървят”. Ако могат изобщо да бъдат употребявани, те са част от езика и мисленето на следващите десетилетия. Истината е, че близостта и различията между двамата затварят широкия хоризонт на реализация на възрожденската личност до 40-те години - като книжовна практика, като граждански рефлекс и поведение.

Любопитно е, че повечето от свидетелствата за близост при Н. Рилски и Бозвели са от формално или скрито, неизявено естество, а различията по същество са в сферата на практическите жестове - задълбочаващи се от диктата на характера, темперамента и душевните им нагласи, от представите за публичност, от “категориите” за обозначен личен дял в процесите.

Външно погледнато, всеки от тях демонстрира диаметрално противоположен тип поведение. За Хилендареца анонимността на юношеските и първите години на монашество са като че ли време за скрити натрупвания на амбиции, енергия, идеи и жажда за публичност, които, избуяли и постигнали я, главоломно и необратимо го обричат на непозната дотогава стихия, свързана с радикални мащабни проекти, с кроежи за реформаторство и нови начала пред духовно-религиозното битие на целокупната българска общност. След Паисий и Софроний, той е възрожденецът - вече нетърпелив и невъздържан, площадно-реторичен и свръхемоционално напорист, който се чувства в дълг към всички и всичко в този живот. Заставайки пред потребностите му, той знае какво иска от себе си - да бъде трибун, да бъде йерарх и водач на народа си...

За Рилеца животът още от същите юношески и първи монашески години се подрежда така, че той не вижда повод за главоломни поврати, за неудовлетвореност от възможностите, които му предлагат обстоятелствата. Не само не прави опити да изпреварва събитията или да ги изчаква и се възползва от предимствата им - Неофит Рилски ги отбягва, дистанциира се от тях. Знае се, че без настояванията на еп. Иларион Критски е нямалo да приеме пътуването и престоя в Букурещ, а оттам и учредяването на Габровското училище; че въпреки неколкократно очерталите се възможности - не е щял да става владика; въпреки отпращаните покани - не е пожелал да стане Ректор на бъдещата Богословска семинария; въпреки назрелите обстоятелства - не е държал да бъде реформаторът на просветното дело...

Какво всъщност е искал да бъде Неофит Рилски? За разлика от случая с неговия съименик - при него и днес е трудно със сигурност да си отговорим. Само подчертавам този факт, не го натоварвам с оценъчност...

Често цитирана от специалистите и популярна е максимата, принадлежаща на архим. Н. Бозвели: “ЕДНО ТАЙНСТВО ПРОЧЕЕ Е ПОТРЕБНО, ЗА ДА УПРАВЛЯВА НЯКОЙ СВЕТА - ДА Е СИЛЕН, ЗАЩОТО В СИЛАТА НЕ СЕ СЪДЪРЖА НИТО ЛЪСТ, НИТО МЕЧТАНИЕ”. Много точна, дълбоко философска с изповедността и проекциите си максима. Тя е изцяло в съгласие с характера на просвещенеца-трибун - заложила на центробежните импулси, които тръгват от дълбините на същността му и търсят продължение в очите на околните, в съдбата на цялата българска общност. Завладян от стихията на чувството за лична мисия, оказал се в определен момент от живота си самотен и изолиран, Неофит Бозвели и ще се взриви преждевременно.

Почти винаги обаче при Неофит Рилски забравяме да припомним фразата-начало на “Филологическо предуведомление”, която ни въвежда в “Българска граматика”: “ЧЕСТОЛЮБИЕТО Е ЕДНА ГОЛЯМА ДОБРОДЕТЕЛ ЗА ЕДИН НАРОД И ОСОБЕНО ЗА ВСЕКИ ЧОВЕК, ЗАЩОТО С НЕГО СЕ ПРИДОБИВАТ ВСЯКАКВИ НЕЩА”. Да не се питаме доколко е удачно с нея да започва един граматически труд. По-скоро въпросът е - как се съотнася тя към поведението на самия Неофит Рилски? И ще си отговорим - великолепно, отново в съгласие с характера на просвещенеца-интелектуалец, заложила на импулсите със знака на самодостатъчност, която облъчва другите с даровете на интелекта и културата. С тази нагласа йером. Неофит Рилски ще надживее просвещенското си време - все така неразгадан от съвременниците си и достолепен в очите на потомците.

* * *

Засега не разполагаме с категорични свидетелства за пряко лично познанство между Н. Рилски и Н. Бозвели. Пребиваването им във В. Търновската епархия през 30-те години - първият в Казанлък и Габрово, вторият в Свищов, Търново и Соколския манастир край Габрово, предполага възможност за тяхна среща. Тя е могла да стане през зимата на 1834 г., когато Н. Рилски преминава през Свищов на път за Букурещ, по време на обиколките на Бозвели из страната във връзка със “Землеописанието” и разпространението на “Детоводството”, по време на техен престой в Сърбия... Няма как в края на 1836 г., когато архим. Н. Бозвели пребивава като учител в Соколския манастир, а Неофит Рилски е все още в Габрово, те да не са пресекли пътищата си.

Липсата на свидетелства за общуване между двамата по-скоро отразява нежеланието им за сближаване. Защото още в писмо от 15 февр. 1835 г. на младият тогава Христодул Костович, заел се да печата книгите на Неофит Рилски в Крагуевац, се упоменава името на Неофит Бозвели като на добре позната за автора на “Българска граматика” личност: “Да знаеш бях вземал от Неофита 15 жълтици на заем и привършувах ги... на Неофита от Димитровден досега само 12 коли са щампосали, а още повеч има и поминува он така като мене и проклетисва си живота, защо не е седял в Болгария да се смирява и да си гледа покоя...”. Христодул Костович завършва писмото с репликата: “С нижайшием поклонением целую десницу духовника Пахомия. Сладце ви поздравляет обоих Неофит” (вж. Шишманов 1926: 160-161).

Съхранени са факти в кореспонденцията до Неофит Рилски, които косвено подсказват, че той следи с интерес усилията на Неофит Бозвели като народен трибун, опита му в началото на 40-те години да заеме епископското място във В. Търново. Показателни са редове от писмата на ученика му Илия п. Василев от Копривщица, изпращани от Цариград. С дата 7 януари 1840 г. той му пише: “И друго. Архимандрит Неофит тука го заварих и още е тука, иска да стане владика за Търново, а раята няма ни хабер и нито има някой да го иска. Но той сам се бори, иска да стане... а Св. Синод не дава да стане това нещо... и така ония запряха работата, та не знам какво са направали и Неофита не съм видовал скоро, защото се крие, понеже се бои да му не сторят нещо от Патриаршията”.

В следващо писмо от 13 август 1840 г. същият кореспондент на Н. Рилски поднася по-различна информация за борбите около митрополитския престол във В. Търново: “Като изпъдиха вехтия владика, чорбаджиите, които бяха тука, искаха да направят болгарин и бяха приготвили архимандрит Неофита, Хилендарецът, и беше дошъл още от лани по това време, да чака да го направят владика. Думаха и заради светиня ви, ако не щат да направят него, да доведат Ваше високопреподобие. И така Синодът не даваха отнюд дозволение за болгарин...”.

И двамата - Н. Бозвели и Н. Рилски - са съвсем наясно с политиката на Фенер по хиротонията на български духовници за архиереи на българските епархии в ситуацията на вече започналото движение за църковна независимост през 30-40-те години на XIX в. Всеки от тях реагира адекватно на характера и нагласите си - първият се втурва с цялата си устременост, на която е способен, а вторият благоразумно и в такт с темперамента и житейската си философия, се потулва и дистанциира от изкушенията на възникналата възможност за кариера на висш духовник. Така Н. Рилски вече е реагирал на дошлото и с нищо не предизвикано от него предложение от Белград за епископуване в Шабацката епархия, така ще постъпва и по-късно.

* * *

Но да се обърнем отново към отправните точки - като нагласа и първи практически жестове - при реализацията на йером. Н. Рилски и архим. Н. Бозвели в сферите на книжовния живот. Пътем само ще спомена една ръкописна “Псалтикия”, съхранявана във В. Търново, която от години ме смущава с анонимността си, провокирана най-вече от съдържащата се на кориците й летописна бележка на български език със следното твърдение: “1817 ГОДА. НА МЕСЕЦ ДЕКЕМВРИЯ, НА 17 ДЕН ПОЛОЖИХ НАЧАЛО ГРАМАТИКИ”. Въпреки липсата на доказателства, отдавна съм убеден, че зад него стои един от двамата, и сега продължавам да се раздвоявам, чии шансове и основания за авторство над музиколожкия сборник с това интригуващо свидетелство са по-големи - на Н. Бозвели или на Н. Рилски. Като се имат предвид изявените и оставилите немалко свидетелства интереси на втория към “теорията на черковното пеене” (Ив. Шишманов), набора от печатани гръцки и ръкописни псалтикии в личната му библиотека, натежава предположението, че става дума за Неофит Рилски. Колкото до това - как и по какви пътища един негов ръкописен сборник може да се озове във В. Търново, точно такива случаи обобщава сентенцията Habent sua fata libelii ...

Докато се намерят допълнителните данни в тази насока, остава открита възможността за паралел между публично оповестените дебютни прояви на Н. Рилски и Н. Бозвели през 1835 г., където и когато реално и едновременно от всеки от двамата, е осъществено намерението за “българска граматика”. Първият я и издава точно с този надслов, а вторият я вгражда в шестокнижието “Славяно-болгарско детоводство”. В собствените им граници на присъствие, те са достатъчно коментирани и изследвани, за да се налагат и тук усилия за изводи върху тяхната същност.

Основанията за тяхното успоредяване произтичат от едаквите цели, които си поставят чрез тях двамата автори, от сходните подбуди, определящи позицията им спрямо потребностите на светския живот. Малко неочаквано за нас, ясно и категорично ги изразява Неофит Рилски в често цитираната му мисъл: “До сега нашите съотечественици не са познавали коя е било причината на непросвещението, и защо е трябвало по-напред да се устрояват училища, а патом церкви и монастири, по-напред да се напечатат на нашият болгарски език потребните за учението книги, а после Вехтий и Новий завет...”.

Казано е с езика и вътрешната убеденост на човек, склонен към реформаторски жестове - и то не от светска, възпитавана в радикална Франция личност, а от ортодоксален служител на българската православна църква, продукт на домашната традиция! Няма как да се съмняваме, че под тази мисъл би се подписал и Н. Бозвели. Защото, подобно на Н. Рилски, който първо издава “Българска граматика” и “Взаимоучителни таблици” за нуждите на светското училище и след това се заема с превода на “Новия завет”, с отпечатване на “Типика” (1853), “Житието” на св. Иван Рилски, “Службата” на св. Харалампий, той също осъществява като светско издание “Славяноболгарско детовотство” и отделно, вън от общия корпус, отпечатва “Кратка свещенна история и свещенний катехизис”... Другаде съм коментирал този впечатляващ с мащабите и обхвата си негов дебют, който същевременно е и с характеристиките на своеобразна равносметка над школско-дидактичния тип книжнина - както в личните нагласи на автора, така и спрямо цялостното й състояние. Изповядваното и заложеното от Н. Рилски - при Н. Бозвели добива ярката си и респектираща гражданска реализация.

Успоредяването и открояващите се различия при Неофит Рилски и Неофит Бозвели могат да се уплътнят, да обозначат дела и ролите им - било в аспектите на конкретното, било на по-общото в развоя на книжовния живот. Те са може би първите по време, които наред с отвоювалото вече статута си консолидиращо понятие “България”, възприемат и заживяват с интимизиращата го и нужна на масовото съзнание версия “Отечество”. Пътят, който изминава то през Иван Богоров, Христодул Костович, Петко Славейков до есеистичния фрагмент на Л. Каравелов в повестта “Българи от старо време”, тръгва от техните страници.

Но изречената от Н. Рилски апология стига до нас чрез потулен в архивите му ръкопис: “Любезно отечество! Драга народност! Союзно едноплеменство! Сладко едноименство! Тепло еднокровство! Гори, холми, поля, дубрави, реки, езера, източници, въздух и проч. Тия всички и други подобни предмети са сладки и въжделенни за едного, който се е родил, възпитал, расъл и почти състарял в них! И никогаж не може да усети някой любовта и сладостта на Отечеството си толко силно, колкото, когато се намерва отдалечен от него на чужда земля".

А при Бозвели подобна възхвала заема мястото си още във втората книга на “Детоводството” от 1835 г. с еднозначния надслов “Към Отечеството”: “Всеки има долг неотменен и от Бога определен да люби неговото отечество и да има велика грижа, колкото може за неговите полезности. Защото общата любов към отечеството придобива общите ползи: и кога се грижиме за общите полезни, не се лишаваме и от същата наша полза... Отечеството е обща матер, на която полезните са общи на всичките съграждани. И от общото благополучие или злополучия на Отечеството, съпричаствува всеки съгражданин към своята страна... Колика сладост! Колика радост! Колико веселие е! Ако после бедите поживеем и видим славно Отечеството, съгражданите победоносци, сродниците, жените, чадата и самите нас свободни и приемащи добрините на Отечеството...” (вж. Бозвели 1835: 13).

* * *

По-показателен характер при Н. Бозвели и Н. Рилски добива сходството като нагласа и светоусещане и настъпващите различия между тях в ситуацията, предизвикала интереса им към документално-биографичния тип изображение. И двамата - без да познават “Житие и страдания” - се чувстват предизвикани да продължат заложената от Софроний специфична линия на самоидентификации в полето на литературата. Как този факт обозначава прехода от диалогична към мемоарно-документална проза, какъв израз добива в “Разговор с един бесарабски болгарин”, в “Жизнеописанието на Николай Димчович” и намира мястото си в личната творческа еволюция на Н. Бозвели, съм проследявал преди години. Безспорно е, че крачката, която той прави към автобиографичното самоизобразяване, е крачка на приобщаване към по-пълноценни и естетически постигнати внушения. Ето защо интересът ми тук ще се съсредоточи не върху трансформациите, довели Бозвели до нова фаза на повествователното му мислене, а върху варианта на биографизъм, привлякъл йером. Н. Рилски в средата на 30-те години и държал го в орбитата си до 70-те години на XIX в.

Готовността си да вложи усилия в областта на документалното повествование, Н. Рилски обвързва с дневниковата форма, обикнат от сантиментализма и романтизма литературен жанр - и в неговите самостойни, и в откровено фикционалните му проекции в по-общ повествователен дискурс. Макар и да не разполагаме с лични признания за предпочитанията към него, както и с началото на ръкописа, евентуално съдържащо част от мотивите и индикациите, постоянството във воденето на “дневниковите записи” през тези четири десетилетия е достатъчно свидетелство за мястото, което му отрежда.

На фона на останалите му текстове - граматиката, таблиците, житията и службите, типика, превода на “Новия завет” - се налага изводът, че “Дневника” е крайната точка, до която Неофит Рилски стига в отдалечаването си от дидактиката за сметка на литературността. Но прочитът на текста ни предлага и втора, по-голяма изненада - по страниците му като тип изображение той е най-далеко от литературата и се разминава не само с традициите на жанра, а и с очакванията на читателя. Изглежда тази е основната причина единственото съчинение на Н. Рилски, което предполага изповедност и естетически измерения, да не привлича специалистите - дори и от тези, които се занимават с неговото дело. Защото анализ и характеристика на този текст липсват в петтомната “История...” на проф. Б. Пенев и очерка на проф. М. Арнаудов (1969), в книгата “Неофит Рилски и новобългарската култура” (1975) на историчката проф. Р. Радкова, в очерка на Петко Асенов (1983), в изданието на митроп. Пимен (1984)...

Единственият, занимавал се с текста и оставил оценката си за него, е изследвачът, който пръв открива, работи с ръкописните тетрадки и оповестява “Дневника” - проф. Иван Д. Шишманов. За съжаление, именно това предопределя съдбата на съчинението на Н. Рилски, за да се превърне тя във фактически сходна със съдбата на посочените два текста на Бозвели. Всъщност десетки страници от “Разговор с един бесарабски българин” и “Жизнеописанието на Ник. Димчович” са подложени на унищожаване от авторовите врагове сред монашеската общност, а “Дневника” на Н. Рилски, след като се е спасил от превратностите на възрожденското време, е осакатен от литературовед специалист в името на по-приемливото му за пред читателя представяне.

Началото на Ив. Шишмановия текст звучи обнадеждяващо, като ни подготвя и за “откритието”, и за осъзнатите му качества: “Този интимен дневник, който се печата за пръв път, е UNICUM и по време, и по съдържание в нашата литература” (Шишманов 1926: 83). Но веднага след това сме принудени да изпитаме изненада и съжаление от признанието: “Публикувам “Дневника” IN EXTENSO, както ни го е оставил Неофит само за год. 1836 и то колкото за показ. По-после не счетох за нужно да предавам еднообразните ежедневни бележки за атмосферните промени, които, неизвестно защо, особено са интересували Неофита” (Шишманов 1926: 84).

Освен посоченото, може би е имало и други съображения, школуван изследвач като Шашманов, с доказано отношение към документите от миналото, да си позволи тази груба намеса. Изобщо не е ясен принципът на прокарването й - какво и колко от текста отпада, от кои части на ръкописа и т.н. Каквито е да са причините - пренебрегнато е едно от задължителните изисквания при оповестяване на даден дневников текст, а и оправданията за подобен акт не могат да върнат пропуснатото. Докато случаят с двете повествования на Бозвели е безвъзвратно приключен, не ми е известно дали е съхранен оригиналът на “Дневника” и какви са възможностите той да бъде преиздаден в неговия автентичен вид. Това би било един изключителен жест към личността и наследството на Н. Рилски, а и към историята и началните стъпки на възрожденската документална проза...

Знае се, че като жанр на документалния тип изображение “дневникът” се родее най-вече с “летописните бележки”. Разликата е, че те привличат неизкушените, а той е “привилегия” на литературно изкушените. Неслучайно летописното начало е застъпено далеко в домашната традиция, а дневниковата форма заявява за себе си на доста късен етап в книжовния ни развой. И то в специфичен вариант - според досегашните оценки, разминаващ се с очакванията, неулучил типичните облици на жанра.

Всъщност, като продължаваме да се отнасяме така към “Дневника” на Н. Рилски - да не се интересуваме от него, да не го изследваме, да не го четем в автентичния му вид - ние продължаваме да се придържаме към позицията на Ив. Шишманов отпреди осемдесет години. Игнорираме дори вътрешно противоречивата й мотивация. Защото, веднъж категоризирал ли си текста като “уникум” - и “по време” на създаването си, и “по съдържание”, ти го обозначаваш като изключително явление. А същевременно си позволяваш да го подлагаш на чисто субективна манипулация, да даваш израз на ефектното твърдение, “че имаме работа с месечния бюлетин на някоя метереологична станция, а не с дневника на една голяма личност” (Шишманов 1926: 124). Признанието, което прави за причините на намесата си, не оправдава Шишманов, то само ни предвардва от категорични крайни изводи. Дори и като този, който току-що цитирах. Защото, ако беше така, заслужилият изследвач едва ли щеше да даде израз на другата си, по-уравновесена оценка: “При всичката си лаконичност, “Дневникът” представя голяма ценност не само за биографа, а и за историка на нашето възраждане..., ценен е “Дневникът“ и за културисторика...” (Шишманов 1926: 126).

Пък и друга е истината за съдържателния заряд и индикациите, с които е натоварен текстът на “Дневника” - далеко неизчерпващи се със свидетелствата за температурата на въздуха, за падналия дъжд или сняг. Тук, макар и конспективно, лаконично е вместено всичко за и около личността Неофит Рилски: книжовна дейност, психография, морал, емоционални нагласи, битови порядки, взаимоотношения... Страниците му включват документирани данни, позовавания, оценки за изключително широкия кръг от личности, с които той общува. Не е възможно те дори да бъдат изброени, но сред тях са В. Априлов, братя Мустакови, няколко патриарси и владици, Виктор Григорович, Вениамин Баркер, елинистът Ив. Симеонов от Търлис, Р. Попович, Хр. Павлович, Захари Зограф и мн. др. Изграденият стереотип на летописец го ангажира да бъде изчерпателен и то в неочаквано широките граници от дълбоко съкровени факти до събития на външния свят. Така е, щом в гънките на сгъстения текст, в изданието на Шишманов недотам добре представен и чисто визионерски, можем да срещнем фиксирано дори и присъствието на Жената: на с. 82 (”...тогда бива-ли у мене две се[стри] Ц. и Г.”), на с. 95 за м. февруари 1837 година (”В той били на угощение в колиби Недювци - тогда была у мене г. Ц...., 23 февруари тогда бивала у мене г. Ц”). Пак в тези гънки, в разгара на Френско-пруската война през 1870 г., летописецът отбелязва: “И сега ако не се е вземал Париж, то не ще никогаж да се вземе” (с. 123).

Послужих си с два екзотични примера, за да актуализирам въпроса за съдържателните параметри на документалното изображение, а и да приканя към ревизия на наложеното от Шишманов становище за неговия заряд и неговата същност. Да - става дума за “интимен дневник”, но той е и вариант на интимизация на протичащия около Неофит Рилски публичен живот, на заобикалящия или докосвания от него свят. Колкото до натрапващото се присъствие на онова, което подтиква Шишманов да оприличи текста на “месечен бюлетин на някоя метеорологична станция” - то е по-скоро резултат от готовността на автора навсякъде, при всеки от фактите, да се придържа към един и същ “език”, т. е. със същия лаконизъм, с който отбелязва времето, да документира и останалото, което е набор от срещи с видни личности, от показателни случки и напрегнати събития. Но докато този тип информация за първото (заваля сняг, стана хладно, напече слънце) е достатъчна да го характеризира, при втория ред факти тя идва със своята недостатъчност, предполага разминаване с очакванията.

Причините да си позволя тези “повратки” към “Дневника” на йером. Неофит Рилски са поне три:

  • Първата е да се дооткроят различията в аспекта и представите за документалност и литературност у него спрямо поетия от Неофит Бозвели път - може би като отглас на произтичащото от двете изповядвани от тях максими. Иван Д. Шишманов в изследването си не го прави, но би трябвало да се положат усилия и да се разбере дали Н. Рилски няма пред себе си примера с “дневник” от чуждите литератури, да кажем от гръцката литература.

  • Втората е, нарастващото у мен убеждение, че ако за 30-40-те години на XIX в. Неофит Рилски е показателен и важен като автор на “Българска граматика” и преводач на “Новия завет”, нас днес той ни привлича и занимава най-вече със страниците на “Дневника”.

  • Третата причина отчасти произтича от втората - конституирането и засиленият интерес днес именно към този тип “дневникови форми”, към които гравитира оставеното от Неофит Рилски. Ще напомня само “Дневника” на един селянин от Бяла черква (Илия Ванков) за всеки от дните на простоустроения му живот от 1 януари до 31 декември 1900 година - издаден и преиздаден на японски преди няколко години (1997, 2001), преекспониран от историка проф. Иван Илчев в книгата “Междено време” (2005). Бих могъл да посоча също “Дневниците” (2004) на писателя Йордан Вълчев, които току-що излязоха във второ допълнено издание (2005). А и още един, близък ми заради общуването с автора, факт - подготвяния в момента за печат във великотърновското издателство “Фабер” “Дневник на един селски свещеник”...

* * *

Отбелязах в началото, че залагайки на паралела и успоредиците като ъгъл за обогатяване на представите за йером. Неофит Рилски, ще привлека и част от неговото обкръжение сред братството на Св. Рилски обител.

Любопитно е, че така поставен при Н. Бозвели, проблемът извежда безутешния извод, че около него липсва активна “хилендарска среда” от връстници и съмишленици - той е изначално самотен, изолиран, тип на “единак” сред събратята си - като не забравяме по-късното му сближаване с йером. Иларион Стоянов, представител на друго поколение в манастирската общност. Иначе обкръжението на Бозвели е от личности, които по места споделят не само неговите визии за публичния живот, но и с поведението си се родеят с него: архим. Йосиф Соколски (гр. Габрово), архим. Максим Райкович (гр. Лясковец), свещ. Андрей п. Дойнов (гр. Елена), йером. х. Викентий Зографски (манастира “Св. Георги”) и др. Думите, с които характеризираме Бозвели до голяма степен са същите, с които трябва да пристъпим и към портретовката на всеки от тях.

По-рядко сме насочвали поглед и твърде малко знаем за монашеското обкръжение на Неофит Рилски - за онази част, която включва неговите връстници, близки му по поведение и интереси към просветното дело и книжнината. С тях той активно общува в атмосферата на манастира, споделя идеи, разменя книги, води оживена преписка по време на таксидиотската им дейност, която ги отпраща в различни краища на страната. Вниманието трябва да обхване по-популярните - бъдещия епископ Авксентий Велешки и Аверкий п. Стоянов, но и йером. Атанасий, х. Агапий, архим. Пантелеймон, архим. Прокопий, йером. Игнатий, йером. Самуил... Някои от тях, подобно на Неофит, учителстват в манастира, покрай проповедническата си дейност се занимават с история и краезнание, с публицистика и мемоаристика, включват се в борбата за църковна независимост.

Достатъчно е тук да привлека отделни факти от дейността на х. Агапий Рилски (1813-1868), за да се оцени гражданската и книжовно-просветна активност на това монашеско обкръжение. Покрай родолюбивата му дейност като таксидиот в Ст. Загора, Чирпан, Хасково, Кюстендил го виждаме като човек, който издава книгата “Кратко советование духовно...” (1855), спомоществовател е на редица възрожденски издания, сътрудничи на периодическия печат (в. “България”, в. “Съветник”). Наскоро ми се откри възможността да авторизирам негов анонимно битуващ досега текст, посветен на събитието, свързано с размонашването на Дякон Игнатий - първа по време статия за Васил Левски, появила се в бр. 13 от 27 юни 1864 г. на в. “Съветник” (вж. Радев 2004). Оправдан интерес представлява останалото в ръкопис негово мемоарно съчинение “Описание на живеенето ми” - рядък автентичен документ за монашеския живот на рилци през първата половина на ХIХ в. Красноречиво доказателство за взаимното уважение и близост между Неофит Рилски и х. Агапий е, че при създаването на книгата си “История на Рилския манастир” (1879) първият се е възползвал доста нашироко от ръкописа “Описание на живеенето ми”.

Но - нека спра до тук!

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Арнаудов 1969: Арнаудов, Михаил. Първи възрожденци. София, 1969.

Бозвели 1835: Бозвели, Неофит. Славяноболгарско детоводство. Разни поучения... Кн. втора. 1835.

Радев 2004: Радев, Иван. Кой е авторът на първата статия за Васил Левски в периодическия печат. // Словото днес, бр. 27, 30.09.2004.

Радкова 1975: Радкова, Румяна. Неофит Рилски и новобългарската култура. София, 1975.

Рилски 1835: Българска граматика. 1835.

Снегаров 1951: Снегаров, Иван. Принос към биографията на Неофит Рилски (гръцки писма до него). София, 1951.

Стобийски 1984: Стобийски, еп. Арсений. Принос към биографията на отец Неофит Рилски. София, 1984.

Шишманов 1926: Шишманов, Иван Д. Нови студии из областта на Българското възраждане. // Сб. на БАН, 1926, т. 21, с. 63-497.

 

 

© Иван Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.03.2006
Литература в дискусия. II. Съст. Елена Тачева, Роман Хаджикосев, Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Текстът е четен пред студенти и преподаватели на 18 ноември 2005 г. в ЮЗУ “Йеромонах Неофит Рилски”, Благоевград.