СБОРНИК ОТ МИНАЛОТО - ПРОЧИТ С ДНЕШНА ДАТА
Яне Калиакренски - "Добруджанци"

Иван Радев

web

Голяма част от читателите, писателите и занимаващите се с художествена литература днес считат, че тя "слиза от сцената", че досегашната ѝ роля за възпитанието на младите, за духовния свят на съвременника отпада. Очевидно е и другото - че държавните институции, предлаганото образование, активно функциониращите комуникационни канали (телевизия, вестници и списания, радио, интернет...) изобщо не залагат на нея. Те отказват да осигурят на литературата право на реално присъствие във формирането на новото поколение. Проблемът е, че и самото поколение не оказва никаква съпротива. У него не предизвиква тревога фактът, че целокупното наследство на Христо Ботев или на Димчо Дебелянов не е представяно на читателя - при първия от 1983-та, на втория от 1987 г. А те и редица други, сред които автори от вчерашното минало като Емилиян Станев, Генчо Стоев, Васил Попов, Ивайло Петров - трябва да присъстват винаги в книжарниците на България...

Позволих си този извод като отправна точка на краткия предговор към второто издание на книгата "Добруджанци" на Яне Калиакренски с риск да бъда упрекнат, че вложеният в твърденията ми по-горе скептицизъм звучи старомодно и ретроградно. Същевременно - препоръчвам появил се преди 85 години сборник с разкази отново да намери място в книжарниците и библиотеките. Постъпвам така, без да очаквам той да предизвика някакъв интерес у съвременника. Принадлежащ на достойна с гражданското си присъствие личност, иначе скромен участник в литературния живот, считам новопоявата на книгата за оправдана и нужна заради безспорната автентичност на затворения в разказите регионално-житейски пласт, историзиращ реално протекли събития и конфликти, човешки съдби и душевни травми, вписващи се в биографията на една от българските "покрайнини".

Надявам се, независимо от отпадането на българската литература като насъщна потребност за съвременника, че с натрупания си опит - както в областта на поезията и белетристиката, така и на мемоарите и публицистиката - тя ще съхрани своята свидетелска роля и значение като образ, а и като документ за далечното и по-близко минало. Вероятността в обозримо бъдеще те да възвърнат статута, въздействието и мястото си в битието на следващите поколения е малка. Дълг на специалистите, които продължават да виждат в художествената литература неподменим "документ", съхранил душевността и емоционално-интелектуалния свят на живелите "до тук", е да полагат усилия за нейното "архивиране" поне в това ѝ значение.

Съдбата на Добруджанския край след Войните не заема такова място в съзнанието на българите от вътрешността на страната, а и като проблем на създаваната литература, каквото е отредено на съдбата на Македония. Но истината е, че през 20-30-те години впечатляващо широк кръг от представители на българската интелигенция се чувстват съпричастни на ставащото в "най-северният север" (Ст. Поптонев). За тяхната позиция свидетелстват както множеството публикации в периодичния печат, така и готовността на ред видни личности (Ст. Чилингиров, проф. Д. Михалчев, Д. Немиров...), въпреки създаваните трудности, да гостуват с лекции и срещи в Добрич, да подпомогнат водения тук културно-просветен живот. На особен интерес тогава се радва всичко, описващо живота на предадената в чужди ръце Добруджа от автори като Дора Габе и Йордан Йовков, оставили своите страници-изповеди в поезия и белетристика.

В случая обаче представлява интерес творческото дело на един от регионално изявилите се автори на българската литература от 20-30-те години - Яне х. Янев Калиакренски, изцяло свързал живота си с Добруджанския край. Създаването и появата на неговата книга "Добруджанци" през 1934 г. не е плод на замисъл, възникнал и дълго "отлежавал" в съзнанието и творческите му търсения. С нея той не цели решаването на мащабни естетически проблеми чрез оригинално разработен сюжет, изграждането на мащабни художествени образи и пр. Условие за вникване в затворения в сборника с разкази човешки свят е днешният читател да знае за активното авторово участие в публичния живот, протичащ в условията на оная Добруджа, намираща се под румънска власт.

Ако съдим от биографията и житейската съдба на каварненеца Яне х. Янев, трябва да приемем, че в някаква степен той носи в себе си нагласите на духовно-творческото начало, но се насочва към белетристиката воден не от настоятелно проговорили творчески подбуди и амбиции. В голяма степен до ангажиране с литературата го довеждат гражданските му позиции в екстремната ситуация, в която се оказва родният му край. Неслучайно, доколкото мога да съдя - изявите на разказвача се предхождат, съпътстват и обуславят от активната му журналистическа практика, пряко подчинена на гражданско-политическата му непримиримост и революционна дейност в напрегнатата атмосфера за българите, останали след Войните до 1940 г. под румънска власт. В тази насока - позволявам си избързването - идва да ни убеди и неговата дейност в условията на променения живот на Добруджа след Крайовската спогодба в 1940 г. Библиографията му като писател не включва цялостни творчески прояви през периода до политическата промяна през септември 1944-та...

Запознавайки се с разказите в сборника "Добруджанци" на Яне х. Янев-Калиакренски и навлизайки в неговия тематично и регионално обособен повествователен свят, съвсем естествено и оправдано възникват асоциации с трайно вградените в съзнанието ни образи и човешки съдби, картини и естетически внушения от разказите на Йордан Йовков. Не разполагам със свидетелства за проявен интерес на по-младия и начеващ автор, какъвто в случая е Яне Калиакренски, към личността и творбите на вече утвърдения през 20-30-те години белетрист, както за тяхно пряко общуване. Няма как да се приеме, че до добруджанеца от Каварна - доброволец в Европейската война (1918), пребивавал в Кюстендил, Варна, София и Виена - не е стигнал, ако не сборникът "Разкази" (т. 1-2, 1917-1918) на Йовков, то излезлите му през тези години книги "Жетварят" (1920), "Последна радост" (1926), "Вечери в Антимовския хан" (1928), "Чифликът край границата" (1934), както и централните софийски вестници, публикували разказите му. Няма отговор и на въпроса - дали пък Йордан Йовков, живо следящ ставащото отвъд новонатрапената гранична бразда, не е попадал на публикуваните с псевдонима Я. Калиакренски книжки: "Смехът на Добруджа" (1929), повестта "Суша" (1929), сб. "Добруджанци" (1934), "Легенда за 40-те калиакренски девойки" (1936)... Макар и издадени в Добрич (тогава преименуван от румънските власти на Базарджик), въпреки създаваните трудности, те със сигурност са стигали до софийската общественост. Доказателство са кратките отзиви на Мирослав Минев и Борис Наков за сб. "Добруджанци" в сп. "Завети" и в. "Литературен глас", на Печо Господинов във в. "Литературен час" от 22 май 1935 г. Има свидетелства, че тогава Яне х. Янев посещава София и участва в организационни заседания, на които се решава издаването на в. "Добруджански глас", чийто "собственик и гл. редактор" става той...

Колкото до още по-естествено възникващият проблем за състоялото се или не общуване на Яне Калиакренски с повествованията на Йордан Йовков, отговор ни дават самите му разкази в сборника "Добруджанци". Разбира се, тук не става дума за "заемки" и "школовка", както и за класическия вариант на изпитано "влияние", макар още през 1942 г. Добри Немиров да го нарича "верен ученик на Йовков". Самият подход и нагласи за писане у него като белетрист, диспозициите на битово-поминъчния пласт и повествователното му поднасяне, използваната стилистика, търсения диалог на внушенията с читателя, изключват елемента на подражателството. Може да се каже, че в известен смисъл зарядът на текстовете от "Добруджанци" допълват или конкретизират в променен житейско-времеви контекст оставеното от Йовков. По-долу ще си позволя привличането на убедителни примери с аргументи в този план...

Някак спонтанно насочващ вниманието и актуализиращ натрапващата се връзка "Йовков-Калиакренски", сборникът "Добруджанци" би трябвало да бъде възприеман през призмата на непокриващите се, да ги наречем времеви координати в съдбата на този край. В случая от особено важно значение е обективният факт, че всеки от двамата е в коренно различна позиция спрямо това, което е облик и статут на Добруджа. Преди всичко става дума за типа житейско присъствие на самите автори след Войните: на единия животът протича в София, а на другия - в Добрич, въвлечен в съпротивата на румънското господство, пряк свидетел на разрухата в Добруджанския край. По повод на Йовков тук се налага да възпроизведа популярна и често цитирана негова изповед в разговорите му с проф. Сп. Казанджиев. Напуснал Добрич в началото на 1919-та, след цели десет години писателят споделя следното:

6.VI.1929 г.

Йовков разправя, че има голямо желание да иде в Добруджа, но се бои. Не само от властите. Официалните власти не ще смеят да му правят неприятности... Не от това обаче се страхува. Бои се, че ще намери земята и хората съвсем други - не такива, каквито ги знае. Всяко негово вдъхновение го носи нататък - там е пейзажът му, там са героите му, там е битът, работата и съдбата им. Цялата негова творческа личност, спомените и вдъхновенията му се коренят там. Какво ще стане с тоя свят, ако сега го види друг? (Казанджиев 1980: 15).

С разказите в томчето "Добруджанци" Яне Калиакренски не само остава далеко от влиянието на Йордан Йовков. Без да го ръководят специално следвани естетически амбиции, той посвоему го "продължава", предоставяйки на читателя - разбира се, според скромните си възможности на разказвач - низ от човешки съдби и житейски ситуации от тази Добруджа, която по обясними причини е непозната за Йовков. Пряко въвлечен, лично споделящ драматично променилата се действителност, метафорично обобщена от класика-разказвач с топоса "край границата", при Яне х. Янев-Калиакренски сюжетите, конфликтите, персонажа чрез описаните лични драми, изцяло припокриват друго лице на тукашния живот, сведено до топоса "отвъд границата".

Налице са любопитни факти, които свидетелстват за естествено протеклата "среща-разминаване" между класика-белетрист, оставил ни проникновените си картини на Добруджанския край, и скромния разказвач-очеркист на неговата участ под чужда власт. Читателят и сам ще ги открие, но ще привлека вниманието към някои от тях.

Оказва се, че един и същ сюжет, проникнат от извисеното човешко присъствие в Йовковия разказ "Вълкадин говори с бога", при автора на разглеждания тук сборник добива друго звучене и ефект, включва по-широк кръг от битови варианти, поднесен чрез страниците на няколко от разказите ("Дий, Абраш...", "На отпуск", "Приказки за нови времена", "Счупени крила", "В чужбина"). Несигурни са основанията да твърдим, че Калиакренски познава Йовковата творба, публикувана в софийския в. "Зора" (януари 1932) и намерила място след появата на сб. "Добруджанци" в подготвения и осъществен по-късно том "Женско сърце" (1935). Разликата е в нагласата и опита на Й. Йовков да разкрие драмата на стареца Вълкадин до извеждането ѝ на висотата на един от библейските митове, докато "темата" в посочените разкази на Калиакренски се свежда до поднасянето чрез тях на ред всекидневни примери от заобикалящото го всекидневие в Добричкия край. С тази си обединяваща ги черта взаимно се допълват внушенията, произтичащи от попарените очаквания на дядо Ангел от "Дий, Абраш..." и потъпканите надежди на стареца в "Пречупени крила". Разказът "В чужбина" - последният от тях, в който героят е напуснал насилствено родното село ("Беше добруджанец - емигрант...") и е намерил пристан в "многохилядния град", достатъчно картинно разкрива личната драма и единствения избор за много от добруджанците, оказали се "зад границата". А "чужбина" - това всъщност е Варна...

Показателен вариант на съзнателно прокарана връзка-оттласкване при Йордан Йовков и Яне Калиакренски онагледява съпоставката между двете им едноименни творби, озаглавени "Балкан". Логично е да допуснем, че авторът на "Добруджанци" е запознат с Йовковия текст, но не по първата му публикация в сп. "Съвременна мисъл" (1915), а чрез включването му в сб. "Разкази" от 1928 г. Впечатлението е, че съвсем целенасочено е следвано намерение, което да онагледи житейска ситуация, коренно разминаваща се с внушенията на Йовковия текст. Романтично-носталгичната атмосфера на повествованието при първия е изцяло трансформирана в пародийно-принизяващ я, мрачно-сатиричен вариант, послужил на Яне Калиакренски да интерпретира ситуация, в която героят му, разкарван по съдилищата, с отнети от румънската власт "70 хектара ниви, най-плодородните му ниви", съумява да получи известно удовлетворение, унизявайки присъстващия румънец - околийски агроном. От текста ще привлека картина на тогавашното добруджанско село, която няма как да срещнем у Йовков, а е обичайна за разказите на Яне Калиакренски:

В двора, пред къщата на бай Слави са събрани селяни: едни насядали на процепа на каруцата, други на жетварката, трети приклекнали край плета... Между тях личат фигурите на новия кмет, колонист от Македония, новият секретар, колонист от старото кралство, кехаята - един възстар турчин с килнат фес на тила, двама жандарми в нови стегнати куртки, един от селските караули българин и почетната особа на околийския агроном... Освен последния, който е в градски дрехи и носи корава колосана яка, всички останали са облечени в своите пъстри национални носии; от изтъркания фес на кехаята, закърпените потури на българина, тесните бели панталони на ромънеца, до грубото кебе на куцовлаха - пълна картина на новия добруджански народностен лик.

В центъра на така описаната ситуация е румънецът - околийски агроном, който се занимава с комасация на нивите, с оземляването на пришълците-колонисти за сметка на законните им собственици добруджанци. Наясно с последиците от злокобната мисия, но и с ловджийската пристрастеност на властника, един от потърпевшите селяни прибягва до постъпка, която категорично предрешава съдбата на нивите му. С "помощта" на автора, за да унизи чужденеца - румънски чиновник, той прибягва до познати от Йовковия разказ "Балкан" качества и "поведение", предписвайки ги на своето, готов да му го отстъпи, ловно куче. Ситуацията е изцяло издържана в стила на "черния хумор" - неговият "Балкан" се оказва "мръсно мъниче, едното му ухо клепнало надолу, другото щръкнало нагоре, с увиснал счупен заден крак, мършаво, грозно". Впечатлението е, че асоциацията с текста на предходника Йовков е заложена, за да се откроят още по-категорично последиците от чуждото нашествие в неговите практически проявления, бездната между нашественика и исконните стопани на добруджанската земя...

В този и редица още случаи, тръгвайки от сборника "Добруджанци", имаме реалните основания да възприемем и оценим по достойнство аспектите, в територията на които Яне Калиакренски се оказва "верен ученик" на Йордан Йовков. Онова, което ни предлага той, е автентичната картина на друг, трагичен отрязък от живота на Добруджанския край, постигната според дадената му дарба на разказвач.

Като факт на художествената литература - подготвян от автор, отдаден на напрегната патриотична дейност, и издаден в условията на Добруджа под румънска власт - естествено е сборникът на Яне Калиакренски да включва творби, неравностойни както откъм свидетелския си заряд, така и с повествователните си качества. Читателят трябва да има предвид, че повечето от текстовете са предназначени и публикувани в редактираните от автора им вестници в края на 20-те и началото на 30-те години. Някои от тях ("Стоян лисицата", "Баба Мила", "Мира"...), пренесени в сборника, имат оправданието си единствено като уплътняващи общата картина на упадък и безпътица, на спонтанни опити за съпротива на чуждото господство. Но обликът и достойнствата на изданието се определя от творби, в които авторът е съумял да изобрази конкретната човешка драма като отглас и олицетворение на брутално прекъснатия естествен ход на живота в Добруджанския край. Тук би трябвало да имаме предвид разказите "Бай Недко", "Ленената нива", "Балкан", "Счупени крила", "В чужбина", "Чорбаджии", "Стари времена". Благодарение на тях сборникът си осигурява правото да влезе в "архива" на родната литература, който може да предизвика интерес и духовна потребност на едно следващо поколение.

Ако белетристичното наследство на Яне Калиакренски в достатъчна степен притежава заряда и възможността да самозащити мястото си в литературата ни от 20-30-те години, не така стои въпросът за житейската съдба на неговия автор. Напразни се оказаха опитите ми да си изградя конкретна и убедителна представа за неговата дейност през годините 1940-1944-та в условията на възвърната в българските граници Добруджа. Разбира се - и за неговата смърт... По повод на първото четем:

Предполага се, че е бил ръководител на легион "Стефан Караджа". Между 1940 и 1944 г. ръководи и театрална трупа.

Като свидетелство за легионерската дейност на Яне Калиакренски не се посочват никакви негови прояви, а само две общи снимки, на които е и той. Те отразяват общоградското тържество в Добрич и посрещането на българските войски в града на 25 септември 1940 г. В бележките към статията на В. Милачков (2001) е споменато:

Яни Хаджиянев (1898 - Каварна ?)... Убит в смутните дни около драматическата политическа промяна на 9 септември 1944 г.

Знае се, че въз основа на издадените си книги, в условията на освободена Добруджа, през 1941 г. Яне х. Янев е приет за редовен член на СБП. В наскоро излезлия том "Чистката в Съюза на българските писатели: 1944" съставителят Пл. Дойнов пише:

На 20 септември две лица... извеждат литературния критик на "Зора" Йордан Бадев от вилата му в Овча купел, качват го на един джип и потеглят. По-късно вестниците обявяват Бадев за изчезнал. Без съд и присъда са убити още поне трима членове на писателския съюз - Димитър Гаврийски, Ненчо Илиев и Яне х. Янев (Калиакренски). Всички те влизат в списъците на жертвите, дадени непосредствено след преврата...(Чистката 2017: 34).

Привлечените и други в този дух твърдения и заключения не са достатъчни, за да ни кажат истината за кончината на Яне Калиакренски. Тя трябва да стъпи върху конкретните данни за неговата дейност през 1940-1944 г. и в настоятелни проучвания на архивите за станалото на 9 септември и през следващите дни в Добрич. С тази си гражданска биография и литературно творчество той заслужава да знаем - каквато и да е тя! - истината за края на земния му път.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Милачков 2001: Милачков, Володя. Документи за основаването на вестник "Добруджански глас", орган на българското малцинство в Румъния (1934/1935 г.). // Новосибирские новости, 2001, бр. 23.

Казанджиев 1980: Казанджиев, Спиридон. Срещи и разговори с Йордан Йовков. София, 1980.

Чистката 2017: Чистката в Съюза на българските писатели: 1944. Съст. Пламен Дойнов. София, 2017.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.05.2020, № 5 (246)

Предговор към предстоящото второ издание на "Добруджанци" от Яне Калиакренски.