Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДВА ЕТЮДА НА ТЕМА "ХИЛЕНДАР"

Иван Радев

web

В последно време видимо заглъхва практиката юбилейните, кръглите годишнини от случили се събития, от раждането и смъртта на заслужили личности, да се превръщат в повод за появата на посветени им статии и по-цялостни изследвания. Съвременникът се оказва прекалено обсебен от собственото си битие, за да поддържа жив интереса си към миналото. Въпреки това, тази традиция трябва да бъде продължена. С предлаганите тук страници си позволявам да напомня, че от излизането на книгата "Краткое описание ... Хиландара" на Кирил Михайлович ни делят 205 години, а сега, не през 2018 г., както е според всички издания, а през юни 2019-та, се навършват 170 години от смъртта на архим. Неофит Петров-Котленец, наричан Бозвели...

 

БЕЛЕЖКИ ЗА ПЪРВАТА ИСТОРИЯ НА "ХИЛЕНДАР" (1814)

Усилията за изясняване каталога на българската възрожденска книжнина водят началото си от втората половина на XIX в. До убедителното му представяне се стига едва с тома "Български книгопис за сто години" (1909) на Александър Балан, коригиран и допълнен в определена степен от "Опис на старите печатни книги" на Валерий Погорелов (1923), а получил окончателния си статут в "Българска възрожденска книжнина" (1957) с автор проф. Маньо Стоянов. През десетилетията от тогава до днес твърде редки са случаите - и то обикновено единични, - които се свързват със шанс да бъде обявен факт, който обогатява каталога, предлага възможност да досегнем неизвестни за библиографията и специалистите издания от възрожденско време. Продължават очакванията някой щастливец да оповести екземпляр от мистериозно битуващото ранно издание "Молитвенний крин" (1806). Аз лично все още се надявам, че някъде съществува екземпляр от издадената през 1846 г. стихосбирка на даскал Пеню Давидов, както и "Очеркъ путешествия по Европейской Турции" на В. Григорович, преведен от Любен Каравелов през 1878 година...

Случаят с книгата "Краткое описание святия и преславния лаври царския Хиландара", издадена в Будапещенската печатница през 1814 г., е по-друг. Изданието, осъществено в началото на XIX в., очевидно се е радвало на реално публично присъствие тогава, след като екземпляри от него се откриват у нас и в чужбина. За съжаление, по-късно то не попада в полезрението на библиографите, а и на специалистите, които се интересуват от ролята на "Хилендар" и "Зограф" в процесите на духовно-религиозния и духовно-просветен живот. По стечение на обстоятелствата в наше време книгата възкръсва от небитието и добива публичност не просто като предполагаемо издание, което специалистите се надяват да бъде намерено, а с два от автентичните си екземпляри.

Единият екземпляр на "Краткое описание ... Хиландара", познат ми в цялостния си вид от пет-шест години, чакаше ред да прокоментирам съдбата и съдържанието му. Междувременно при подготовката на сводния каталог "Българската възрожденска книга в библиотеките на Ст. Загора" (2005) съставителките му Доля-Нана Чикакчиева и С. Драганова попадат на другия от екземплярите. Преди публикуването на самия "своден каталог" една от тях - Доля-Нана Чикакчиева, участва с доклад, посветен на занимаващото ме издание в научната конференция "Българската книга и Библиотеките през Възраждането" (Сливен, 2005). В този смисъл тя е лицето, което първо по време насочва вниманието към томчето "Краткое описание ... Хиландара". Стана известен и друг факт - че регионалната библиотека в Стара Загора е единственото наше книгохранилище, засега притежаващо оригинален екземпляр от това издание. Въз основа на предоставените от съставителките данни малко по-късно Николай Теодосиев го включва в "Каталог на българските печатни книги. 1508-1878" (2007: 60).

За съжаление, изложението на г-жа Чикакчиева не съдържа конкретни сведения за състоянието на екземпляра в Стара Загора, за наличието или липсата на летописни бележки и приписки в него, за самото съдържание на книгата. Авторката го характеризира по следния начин:

На този етап, най-голям интерес от фонда на библ. "Родина" представлява "Краткое описание святия и преславния лавра царския Хиландара во Святой горе Атонской сущия, издадена в Будим, 1814 г., книгата е написана и издадена "ради сербов и болгаров" по искане и настояване на проигумена на манастира Кирил Михайловича, родом "от предели Филипополския". Спомоществовател в разходите е бил Милетий Никшич, бивш архимандрит Стеденичкий и настоящ Фенечкий. Книгата е на църковнославянски език и представлява превъзходен пътеводител за Хилендарския манастир. Тази книга не фигурира в българската библиография. Както е видно, тя носи всички белези на българска възрожденска книга.

Това е всъщност "визитната картичка" на изданието, въз основа на предлагания на корицата текст, издържан в духа на тогавашната практика с присъщите й барокови елементи. Не е било и в задачата на авторката да се задълбочи в съдържанието, да характеризира качествата на предлаганото описание, мястото на книгата в т.нар. "библиография-атониада".

Решението да се заема с предлаганите тук бележки, посветени на "Краткое описание ... Хиландара", ме задължаваше да добия лична представа за екземпляра, съхраняван в Стара Загора. Директорката на тамошната библиотека "Родина" - г-жа С. Драганова, бе така любезна и съпричастна към начинанието и благодарение на нея своевременно получих нужното копие. Ясно личащият печат с текст "Българско археологическо дружество - г. Стара Загора" документира предходното убежище на книгата. Но по-голям интерес предизвиква следният кратък дарителски запис на гърба на авантитулния лист: "Подарява на музея "Августа Траяна" в Ст. Загора. Христо Райков". Всъщност това е старозагорецът, благодарение на когото до наше време стига този екземпляр от ценното издание. Както трябваше да се очаква, Христо Райков (1889-1973) е дипломиран историк по образование, със заслуги като педагог, а и като археолог в Старозагорския край. В нашия случай за неговата дейност е редно да си спомним следното:

На 10 юни 1907 г. група родолюбиви старозагорски културни дейци и общественици основават археологическото дружество "Августа Траяна"... Основатели и главна движеща сила в развитието на музея, са уредниците Атанас Кожухаров и Христо Райков.

Тук е мястото да отбележа, че засега освен библиотеката на гр. Стара Загора още една библиотека е известила, че притежава екземпляр от "Краткое описание ... Хиландара" (1814) на проигумен Кирил Михайлов. Имам предвид Bayerische Statsbibliotek в гр. Мюнхен (Германия), която преди години е дигитализирала книгата от своя фонд и наред с други още редки издания ги е предоставила някъде в началото на нашия век чрез Гугъл на българските читатели. Вече не помня по какви пътища, но притежавам пълно копие на дигитализирания текст от мюнхенското книгохранилище. Както отбелязах, екземплярът от Стара Загора не съдържа летописни бележки и следи от документирани читателски интереси през Възраждането, като изключим дарствения надпис на негов притежател в следосвобожденско време. По-лесно обясними са обаче липсите на подобни паратекстови елементи в книгата, попаднала в Мюнхен, която - ако съдим от копието - е великолепно запазена като книжно тяло и подсказва, че не е "минала през много ръце". Възможно е да е попаднала в Мюнхен чрез лична сбирка на виден славист от миналото или като дарение от пребиваващи българи от ранга на д-р Петър Берон, Атанас Богориди...

Предлаганите тук бележки нямат за цел да подложат на пространен анализ качествата на книгата "Краткое описание ... Хиландара", оставена ни от проигумен отец Кирил Михайлов. Не мисля да навлизам сред подробностите, които осигуряват завидна автентичност на изображението, съотнесено към издания от този тип, създадени дори в по-ново време. Първото, което трябва да се има предвид, е, че със самия факт на появата си в началото на XIX в. тя се превръща в знаково явление на българската печатна книга. Описано е цялостното състояние на Светата обител, отчетено е нейното минало, но повествованието се разгръща най-вече върху настоящия й облик. Същевременно се убеждаваме, че в случая не става дума за "моментна снимка" - резултат на по-кратък или по-дълъг престой и породените от пребиваването впечатления, било от поднесените им предания за чудотворните икони и св. мощи, било от импозантно воденото богослужение или от досег с книжовното богатство и ценните ръкописи. Подобни описания се срещат както след 1814 година, така и в наше време...

Другото, което е не по-малко важно и е редно също да се отбележи, е, че "Краткое описание ... Хиландара" ни го предлага не някой от чужденците или поклонниците-миряни, гостували на "Хилендар". Става дума за автор, излъчен от самата монашеска общност, бивш нейн игумен, чийто живот със сигурност е протекъл изцяло в същия този манастир. Нещо повече - хилендарецът отец Кирил Михайлович е съумял да избегне една традиционна, често срещана особеност на описания от този тип. В изложението си той не остава в плен единствено на митовете за стародавната поява и минало на Светата обител, на преданията за произхода и божествената сила на светите икони. Подчертавам този факт, защото и в наше време сме свидетели на издания с претенциите за "история" на някои от светогорските манастири, включително и на българския "Зограф", където именно това се представя, това запълва съдържанието. В известен смисъл книгата на този далечен наш предходник е добър урок за авторите, които с днешна дата влагат своите усилия в ефектно-умилителни и сантиментални описания.

Съсредоточавайки вниманието си върху надслова на изданието, трябва да отчетем факта, че конструирането му е изцяло в духа на тогавашната практика. Това е бароково формиран тип "заглавие-конспект", изобилстващ с данни, насочващи не толкова към съдържанието, колкото към показателите, свързани със самото осъществяване на книгата. Сред съставките на "обстоятелствения" надслов акцентите се поемат от следните елементи: "краткое описание" "настоянием и тщанием преподобнейшаго тоже Лаври проигумена кир Кирила Михайловича", "спомоществовава же ему во иждивение... господин Милетий Никшич, иногда архимандрит Студеничкий нине же Фенечкий", "в Будим, писмени кралев. Всеучилища Бещанскаго"... От друга страна, благодарение на това заглавие-конспект имаме възможност да узнаем основното - кой е авторът, и кой е издателят на книгата...

Естествено е интересът към "Краткое описание ... Хиландара" първо да се ангажира с изясняване личността на нейния автор. За съжаление, това, което може да се каже за него, колкото и важно и интригуващо в случая да е, е пределно оскъдно и недостатъчно. В случая данните от този тип в книгата ни ги предлага единствено нейният надслов. Същинският текст не прибавя нищо допълнително. Титулуването "преподобнейшаго тоже Лавры Проигумена КИРЪ КИРИЛА МИХАЙЛОВИЧА от предели Филипополския" е в духа на реторика, типична за светогорската манастирска практика на словесно-писмовно изразяване. От него разбираме, че авторът е бивш игумен на "Хилендар", упоменат със собствено и бащино име, което подсказва със сигурност, че "Кирил" не е монашеско, а е рожденото му име. Фамилията Михайлович, а не Михайлов е според възприетата, модна за не малко от българите практика, а е съобразена и със сръбската традиция, която тогава доминира в Светата обител.

Очевидно в лицето на отец Кирил Михайлов/Михайлович става дума за духовник, вече преминал през задължителните степени на монашеството (послушник, мантиаш, йеродякон, йеромонах...), за да го видим и в ролята на игумен някъде в началото на века. Според издадената книга "Хилендарската "кондика" от XVIII век" (1998) - автентичен документ, онагледяващ картината на присъствие и движение сред монашеското братство до началото на 90-те години на XVIII в. - измежду хилендарците-таксидиоти липсва застъпването на духовник с име Кирил. Вероятно тогава той все още е бил млад и наскоро постъпил, затова не е могъл да изпълнява изповеднически функции сред миряните. Израстването му в йерархията навярно става през последното десетилетие на стария и първото на новия век - период, за който не разполагаме с подобни, системно водени в "Хилендар" записи за движението на манастирското братство.

В този си вид географското уточнение, че проигумен Кирил Михайлович е родом от "предели Филипополския", визира не самия град, а по-скоро селище в рамките на Пловдивската епархия. Основанието да мислим така ни го дава картината, предоставена ни от вече споменатата "Хилендарска кондика". Документираните в нея контакти на манастира ни убеждават, че през отминалия XVIII в. те включват не толкова гр. Филибе (все още изцяло елинизиран тогава), колкото ред принадлежащи към диоцеза селища, чието население тогава демонстрира видимо активно общуване с "Хилендар". Сред тях Копривщица е застъпена с 12 групови посещения и дарителски жестове, Панагюрище - с четири, Пазарджик - с четири, Ампелино/Асеновград - със шест... Ето защо си позволявам предположението, имайки предвид многото на брой поклоннически пътувания и щедрите дарителства от тези селища, без да разполагам с каквито и да е конкретни насочващи данни, че родното място на проигумен Кирил Михайлов-Хилендарец би могло да е Копривщица.

По-обнадеждаващи са резултатите от опита за реконструкция на картината, представяща книжовните интереси и занимания, свързвани с името на проиг. Кирил Михайлович. При доказаните му с идеята и реализацията на "Кратко описание... Хиландара" качества, е просто нелогично книгата да е единичен и случаен факт в неговата биография. За съжаление, възможностите за справки в тази насока се свеждат най-вече до "Каталог кирилских рукописа манастира Хиландара" (1978) на проф. Димитрие Богданович. Напълно е допустимо бъдещи издирвания сред материалите, които се съхраняват в учредения и изграден от проф. Матея Матеич и проф. Предраг Матеич славистичен център в щата Охайо (САЩ), да обогатят тук предлаганата скромна биография на отец Кирил Михайлов като игумен на Хилендарската обител и представител на ранновъзрожденската ни книжнина.

Засега ще се задоволим с данните, които намираме в справочника на проф. Богданович, включил анотации на останали в ръкопис съчинения на проигумен Кирил Михайлович, създадени преди и след издаването на великолепната за времето си книга "Краткое описание ... Хиландара". Подготовката й наистина се оказва предхождана, а и последвана от други негови опити в областта на книжнината. Естеството на "каталога" обаче, с неговите строги параметри на представяне, не дава възможност в него да намерят място конкретни наблюдения над съдържанието на коментираните ръкописи, не застъпва податки, които да отвеждат към личността на автора, към езиковия облик на изложението и пр. Определено внимание в интересуващата ни насока заслужава анотацията на обявения в справочника под № 372 "Молитвеник":

Папир, 50+ 35 л., 200 Х 144 мм. Подвързия кожена. XVIII в. Първите дванадесет листа (1-12) е щампано издание на Димитрия Теодосия "Последование молебна за болящаго", Москва, 1763. Остатъкът е писан полуустав и бързопис от втората половина на XVIII в., църковно-славянска редакция, саморъчно. Орнаменти няма (Богданович 1978: 147).

В останалата си част анотацията маркира допълнителното ръкописно съдържание на "Молитвеника", което е набор от "молитви, поучения и слова", откъси от съчинения на Йоан Дамаскин, Йоан Златоуст, от Библията... Проф. Богданович завършва характеристиката на ръкописа като цяло с много важния за нас извод по повод на неговия финал: "На л. 85 запис, да йе книга проигумена Кирила йеромонаха, Хилендарца" (Богданович 1978: 147). За съжаление, текстът на самата "приписка", който вероятно е съдържал интересни подробности, не е възпроизведен. В този си вид скромният по обем ръкописен сборник, макар и недатиран според автора на "Каталога", със сигурност ни отвежда към ранните книжовни прояви на отец Кирил Михайлов.

По обясними причини по-голям интерес поражда описаният под № 222 в "Каталога" на проф. Димитрие Богданович ръкопис, онасловен "Колесница Светаго Августина". В анотацията особено показателни със свидетелствата си са следните насочващи ни към личността на хилендареца отец Кирил Михайлов данни и уточнения:

Хартия, II+5+137 л., 208 Х 150 мм. Подвързия кожена. Писал вероятно йеросхимонах и духовник хилендарски Кирил, в Хилендар или в килията "Св. Йован Предтеча", 1815. Бързопис от началото на 19 в., черковнославянска редакция. Орнаментика няма. "Колесница" на Св. Августин с разни добавки... Текстът "Колесница" от л. 1 е основното дело. От л. 115 е Симеон Солунски за честото причестяване и употреби на монашеската схима; л. 118 - "За разглеждането на небето от земята"; л. 119 - апология на "во утоление печали"; л. 124 - "Поучение за подстрижението на монашеския чин и как сме длъжни да воюваме против трите врагове"; л. 131 - слово Ефр. Сирина за духовния подвиг, л. 133 - стихове на Ефрем Сирин; л. 133 - азбука монашеска; л. 136 - слово на Димитрий Ростовски... (Богданович 1978: 112).

От анотацията става ясно, че въпросният ръкопис е създаден от отец Кирил Михайлович година след излизането на "Краткое описание ... Хиландара" в Будапеща, без да се разбира дали авторът е известен за отпечатването на книгата. Друг съществен факт, довел до промяна на съдбата му, е приемането на "схимата" - висш монашески обряд, който вероятно го е подтикнал да напусне "Хилендар" и да се отдаде единствено на служението си на Христа като отшелник в килията "Св. Йоан Предтеча". Специален интерес предизвиква готовността му чрез следващите си книжовни занимания да се насочи към съчинение на св. Августин Блажени, като един от най-великите авторитети на Западното православие...

В не по-малка степен от основното съдържание, своето значение разкриват няколко от възпроизведените в "Каталога" на проф. Д. Богданович приписки в ръкописа "Колесница Светаго Августина". На л. 1 авторът е оставил следните свидетелства, които, макар и пределно лаконично, отвеждат, към психологическите мотиви на оттеглилия се от активен монашески живот в "схимата" проигумен Кирил да се заеме с поредното книжовно дело:

1815-го год, месяца мая 24 го дня, начах писати книгу сию, глаголемую Колесница, сложение великаго Августина, западнаго учителя, на воспоминание и умягчение закамененой моей души, зело бо приклоняет ко омилению чтущихъ ю (Богданович 1978).

Според проф. Димитрие Богданович в ръкописа "Колесница Светаго Августина" е имало още една приписка от ръката на схимонах Кирил, поднесена по следния начин от автора на справочника: "На л. 135 забележка да е книга завръшена 29 юла 1815". За пълнота и за узнаване по-нататъшната съдба на съчинението на Августин Блажени в преписа на проигумен схимонах Кирил Хилендарски от Пловдивско, ще привлека и по-късно оставената летописна бележка в ръкописа:

Сия книга, глаголемая Колесница, сложение Святаго Августина, западнаго учителя, о четырях последних, сиреч: смерт, судъ, ад и царство небесное, от моих книгъ, старца Николая монаха, дарованная мною отцу хаджи Гавриилу монаху (нине Герасим схимонах) на мое спомянование вечное. Амин! В лето 1880, юния 16 (Богданович 1978: 112).

За съжаление, тези данни за съдбата на ръкописа "Колесница Светаго Августина" са от по-ново време и не отразяват кончината на неговия автор. Ако приемем, че хилендарецът Гавраил, вече на преклонна възраст и все още жив през 1880 г., има ръкописа лично от автора, логично е предположението, че схимонах Кирил Михайлович се е радвал на живот и през 20-те години на XIX век... Привличам оскъдните свидетелства за интересните книжовни прояви на проиг. Кирил Михайлов - рядко явление сред хилендарската общност след смъртта на Отец Паисий с неговата "История славянобългарска" - и не намирам отговор на въпроса защо така лековато той и книгата му "Краткое описание ... Хиландара" са обречени на забрава. Напразни се оказаха очакванията ми името му да изплува от някой архив, а изданието от 1814 г. да бъде включено в някой библиографски преглед сред немалко завещаните ни през неговия XIX в. Или поне да бъде привлечено от автор в неговите изследвания, посветени на Атон и Светата обител. Отсъстваето му е необяснимо. А обективно погледнато, с качествата и времепоявата си, с тази естественост, пълнота и автентичност на изложението, "Краткое описание ... Хиландара" нарежда автора си до така наречените от проф. Александър Теодоров-Балан "същи софрониевци" - до Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович... В желанието си да попадна на реални свидетелства за личността на Кирил Михайлов и да надмогна плътно обгърналата го анонимност, случайно ми дойде на помощ фрагмент от дневника на чужденец, пребивавал в "Хилендар" в началото на века. Ще си позволя да го споделя, без да настоявам за съмишленици. Имам предвид пътеписа на англичанина проф. Джоузеф Карлайл, посетил манастира през пролетта на 1801 г. Съдейки от по-долу поднесения цитат, ми се струва, че е възможно тогава той да е заварил като игумен не друг, а именно отец Кирил Михайлович:

Сградите се поддържат чудесно и общото впечатление е, че тук има по-добър ред и грижливост от всички други братства, които бяхме посетили. ...След като ни показаха една много приятна и удобна килия, ни заведоха при игумена - старец с непредразполагаща външност, увит със синя кърпа под брадичката... след кратък разговор той се отпусна и открихме, че без да претендира за големи литературни познания, е най-умният мъж, който бяхме видели до сега. Въпросите му бяха точни, ясни и свързани с темата, а отговорите кратки, но ясни и изчерпателни (Английски 1987: 442).

Дотук стигнах в усилията си за очертаване делото и съдбата на проигумен Кирил Михайлович - автор на "Краткое описание ... Хиландара". Един точен списък на хилендарците, изпълнявали игуменска длъжност на границата между последното десетилетие на XVIII и първото десетилетие на XIX в., би конкретизирал по-убедително картината.

Другата личност, която има решаваща роля за появата на ръкописа на хилендареца проиг. Кирил Михайлов като печатно издание през 1814 г. в Будапещенската книгопечатня, е сърбинът архим. Мелетий Никшич. Не са ми известни свидетелства, които да потвърждават негова продължителна връзка със Светата обител, за да си обясним по този начин готовността му да спонсорира книгата на проигумен Кирил. Вероятно става дума за духовник, в определени периоди от живота си посещавал, а и намирал добър прием в този манастир. Налице са примери, които доказват, че не само представители на сръбската аристокрация, но и отделни висши духовници на сръбската църква от Сремски Карловци и Белград, идвайки на поклонение в Света гора, са завързвали контакти и са се радвали на гостоприемство и на продължителни престои най-вече в близкия им "Хилендар". Сред тях трябва да наредим и архим. Мелетий Никшич, който вече е имал зад гърба си игуменуване в Студеничкия манастир в Сърбия.

Кога точно и колко време е продължило пребиваването на Милетий Никшич в "Хилендар", засега няма как да узнаем. Но с известна сигурност можем да го отнесем към 1813-1814 г. - времето, когато се подготвя и осъществява книгата "Краткое описание ... Хиландара". Интересен и неоспорим факт в тази насока е не само въпросното издание, но и още една проява, документирана в архива на Светата обител. В цитирания вече справочник "Каталог кирилских рукописа манастира Хиландара" (1978) на проф. Димитрие Богданович, има анотация на ръкопис, обозначен "Филада Мелетиа Никшича". За него е посочено:

Хартия, III+ 44+1, 195/135 мм. Подвързия кожена на картон. Писал е архимандрит студенички Мелетие (Никшич) у Врачевшници, 1813 г... На л. III: На 1813 августа 29 подписах оу Врачевщицу филада сия архимандрит Мелетия, манастира Студенице (Богданович 1978: 199).

Въз основа на гореспоменатата дата възниква логичното предположение, че след този престой във Врачевщица архим. Милетий Никшич предприема пътуването си до Света гора и отсяда в "Хилендар". Ще продължа с беглото му портретуване, като напомня, че архим. Мелетий Никшич се оказва наистина със сериозни интереси към книжовния живот в началото на XVIII в. Те включват и други примери на разпространение от негова страна на създаваната тогава книжнина. В "Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека" (Опис 1964) е анотиран "Молитвеник" със следната летописна бележка в края: "Сия святая и душеполезная книжица мне грешному свищеноиерию Сави, сакеларию призренскому, купихъ за гроша 8 от Мелетия Студеничкаго в лето Господне 1803, мая 12 ден, в Студеници на поклонение" (Опис 1964: 159). С оповестяването на летописната бележка от този ръкопис на архим. Милетий Никшич, притежаван от българския свещеник Сава в Призрен приключвам новоиздирените данни както за тази личност, вложила свои средства в отпечатването на "Краткое описание святия и преславная лаври царския Хиландара", така и за нейния автор проигумен Кирил Михайлович. Дано се открият свидетелствата и от други архиви, за да добие по-убедителна публичност само споменатият тук ръкопис на превода "Колесница Светаго Августина"...

Всъщност за специалистите, а и за евентуалните читатели е естествено да представлява по-голям интерес самата книга. И то като показателно явление поне в два аспекта. Единият е свързан с мястото й в каталога на възрожденската книжнина и той не се нуждае от пространен коментар и аргументация. Предлаганата от него справка започва с "Неделника" (1806) на еп. Софроний Врачански. Следващите са появилите се също в Будим, през същата 1814 г. "Слово, сказанное ради умирания" (30 с.) и "Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова" (46 с.) на Йоаким Кърчовски, както и "Сия книга зовомая Огледало" (1816) на Кирил Пейчинович. С времепроявата и характера на съдържанието си "Кратко описание... Хиландара" на практика ревизира становището, че на фона на изданията на тези книжовници "Рибният буквар" на д-р Петър Берон е първа проява на гражданско-светското начало във възрожденската ни литература. Макар и посветена на манастирско средище, по своята същност изданието на Кирил Михайлович от "Филипополските предели" не възпроизвежда строго култовата му роля, митологизирано минало, отшелнически облик и богослужение, а си е "пар екселанс" негово описание от светски тип.

Колкото до втория аспект, разкриващ качествата и мястото на "Краткое описание ... Хиландара" чрез предназначението на книгата и нейния документално-повествователен облик - проблемът заслужава специално внимание и разгърната интерпретация. Истината е, че в този си вид и с появата си през 1814 г., тя се оказва първи по време публикуван опит за история на Светата обител - и то безспорно сполучлив, основаващ се на автентични факти, създадена от нейн дългогодишен и заслужил божи служител, който е част от българското монашество в "Хилендар". Изненадващо впечатление прави подходът на автора - подход, който не залага на често срещаните в други такива случаи смътни предания за създаването и съдбата на манастира в далечното минало, за чудодейнната роля на притежаваните икони и др. свети вещи. В този смисъл предлаганото изложение напълно отговаря на надслова си - "Краткое описание ... Хиландара", т.е. възстановка на това, което е в действителност Светата обител, видяна през очите и възприятията на тогавашните й обитатели. За да се оцени по достойнство този твърде ранен за времето си, да го наречем прагматичен, ценен с автентичните си свидетелства тип портретуване, ще отбележа един от малкото случаи, в които проигумен Кирил залага на преданието. Прави го още в началните страници, по повод името на Светата обител: "Нарече ся же Хиландар (Тысящомглиста) от сея причини: Многажды в древняя времена варвари нападающе на Святую гору ограбляху и монастири разоряху... Нясть тамо обители, яже не пострада от варвар и морских разбойников. Сей же монастир благодатию и призрением Божиим чудотворно покриваем. Никогда же что зло не пострада. Многажды варвари нам находиша, но ничто же успеша. Издалеча бо с горы приходяще зряху Монастир низу (понеже во юдоли между горами лежить). Приближающе ся же Божиим смотрением нечаяно мглою густою покривени, ниже самих себе видяще, погубивше путь блудяху по лесам раздирающе ся и мимошедшей мгле вторично покошающе ся снити, паки мглою покриваху ся. И от сего тако наименованну бити глаголеть ся. Сиесть: гречески Хилиа значитъ тысяща, андра - мгла" (Михайлович 1814: 7).

Веднага трябва да продължа с не по-малко показателната фраза, която също е израз на проявена сдържаност спрямо преданията и смътните внушения от миналото. Налице е готовността на проигумен Кирил да се оттласне от тях за сметка на необходимостта от описанията на конкретните картини, даващи представа за разположението на манастира, за това, което населява сакралното му пространство под формата на култови сгради и духовно-религиозно присъствие. В тази насока именно свидетелства следната уговорка, чрез която авторът дискретно проблематизира мита за името и дефинира истинската си цел:

"Инии же производят и мнят, яко от другия причини сему Монастирю наименование такова даде ся. Но довляет о имени сие. Да представим же и лучше разсудим и самую вещ - описание Монастира из внутрь и от вне" (Михайлович 1814: 7).

Така още в началото, непознатият на читателя с други свои прояви книжовник отец Кирил ясно и точно формулира своята авторска концепция, на която държи да заложи в характеристиката на "Хилендар" - "описание монастира из внутрь и от вне". Но преди да насоча вниманието към нейната реализация, ще си позволя по повод на горното предание да направя една отпратка. Оказва се, че поради своята специфика то битува и в други, присъщи на турското нашествие събитийни ситуации. Срещаме го застъпено и в някои от преписите на Паисиевата "История славянобългарска". За илюстрация пътем ще привлека фрагмент от т.нар. "Кесариев препис":

И слишавь тамо яко в Тулское поле ест войнство болгарское, криющо ся между горам, султан же абие пославь араб Юсуф паша сос 150000 войнов турских и пойдоша. Егда взидоша на Средна гора, обретоша тамо верху горы монастир славен "Святий отец Николай". И разориша его от основания, и избиша всех монахов до еднаго. И мирских много избиша в том монастире. От туду снидоша в село Турию и возвратиша ся в Туловое поле. Тамо же не беше войнство, но народ простий, жени и детей, криющи ся между горам, собрвашие ся от окрестния села. Егда же видя народ турское пришествие. зело убояша ся. И возвиша гласом велием, даже до небес: "Господи, помилуй!". И господ услиша глас ихъ и абие изиде мъгла из земли и покри полето и бисть тъма велия. Турци же мнеша, яко болгари нападоша незаянно на них и начаша бити ся между собою. И избиша ся даже до единаго. И тогда взя ся мъгла на воздухе. Народ же видя такое Чудо Божие. Благодариша и прославиша Бога и Святаго Николая чудотворца. И нарекоша село тому Мъглиж и до днес (Попвасилев 2012: 87).

Първите три-четири страници от книгата, посветени на монашеската република Атон задават макрорамката, в границите на която се вписва с общите за светогорската традиция и с индивидуалните си особености "Хилендар". Те служат като отправна точка за осъществяване на лаконично изповядваната цел: "описание монастира из внутрь и от вне". Строго следвана и перфектно изпълнена, тя наистина възможно най-напълно и въздействащо удовлетворява читателското любопитство и интереси за изграждането на реална представа за външния облик и духовно-извисяващото излъчване на Светата обител. Но от друга страна, точно тези достойнства на изложението трудно могат да бъдат изтъкнати и обосновани в кратки бележки като тук предлаганите. Ето защо, в опита си да посоча и защитя качествата на книгата като цяло, вместо преразказ или проследяване на изпълващите я конкретни описания, поемам риска чрез привличането на няколко фрагмента, да дам представа за нейната същност. Надявам се, че с насочеността си към различни страни от манастирската действителност в "Хилендар", те ще разкрият както строго информативния, опознавателния, така и емоционално-съпричастния, духовно-извисяващия заряд на завещаното ни от проигумен отец Кирил Михайлович повествование.

1. Обител сия убо великая и преславная Хилендарская лавра создана есть многим тщанием и иждивением от святаго Стефана Немани, царя Сербскаго, во юдоли красной, гори и холми от востока, полудне же и запада имущей, с гостиную разних древес. От севера равност поля плодоносних и изрядних виноградов наполненую сицевую, ако на ней и вози употребляют ся, которое дарование кроме сего никакових от прочих монастирей не имут, горских ради и неудобних мест на них же создаша. Протязается же сия равнина даже до пристанища морскаго, ако на получас. Обретается же сей монастир в безмолвном зело и иноческую житию весьма приличном месте... ...Но слыши и о прочей красоте Хиландара. Ту чинно и лепо создани сут келии сводами каменноздаными и доксатами единими верху других, инде в три, а инде в четири ряда. Пиргов же (столпов) имат окрестъ себе четыре, два вишшних и два низших; от них же един имат лактей дванадесят...

...Окресть же монастиря ест доволно най-паче маслин и кипарисов. Пред вратами ест предверие лепое с иконописанием и с ветренницею древную, яко же и в прочих монастирех прохлаждения ради летнаго, пред нею же абие и виноград велик, на мало вышем месте на востоку. При стене же полуденной монастиря течеть поток иногда не присехаемий и проходит чрез мелницу и течет даже до моря. Ту близ пред монастирем течет источник (чешма) воды зело чистая и хладная и везма здравия. Пред стеною же западней монастиря при потоце ест равная и добрия земли доволно; и ту ест вертоградь лучший и плодоноснейший, нежели в инних монастирех, в нем же три вертоградаря определена суть.

2. На сицевом убо достохвалном месте положена сущи сия Светая обител, ест стенами крепкими и високими обведена, яко железнии главнешии монастира. Разположением своим зрится не весма бити четвероуголна, понеже от страны северния мало сокривается. Обемлетъ же около себе земли на двесте седемдесет лактей. И ест убо от Лаври и от Ватопеда менший, от Ивера же и от прочих далече болший. Пространством же подвория и лепотою великия церкве превосходит все; имат же и врати четыре во стране северней, на угло восточном, железом покривених. Еще и два подвория, еже не имут прочии монастири, внешное малое и внутреннее великое. Въ внешнем убо сиест в преднем кузница и конюшня и иния потребная мирским работникам обретаются, да разделно там живуть лучшаго, ради благочиния и безсоблазненнаго безмолвия иноков. Во внутренному же обитают едини точью йеромонаси и монаси.

3. Иноки тамо живут по болшей части Серби и Болгари, понеже их есть власт. Есть же и Греков и Россиян. Правило совершается все славенски. Чинь же подобний - в пении, чтении и бдениях и в билоглашениях сохраняется совершенно, яко же и в прочихь Святогорских Монастирех... На празник храма Введения пресвятая Богородици призивается игумен Ватопедский и ему съизволяють все началство и первенство. Тожде творить и Ватопедский игумен Хилендорскому; понеже прежде создания сего монастиря жиша серби няколико времене во Ватопеди купно с греками, и многи тамо создаша параклиси и инна благодеяния сотвориша, сего ради и союзом братолюбия связаша ся.

4. ...Сия обител келии имат внутр двеста, иноков же болше трех сот. От них же многии ходят по миру ради милостини. В сем монастире хранится чин и порядок болше всех прочих монастирей, якоже смирением и одеянием простим, и странноприемством инныйх превозвишают.

5. Сия древност и украшение православия, Слава наша, лавра хиландарская, тяжкими утягощения данаками; есть ли бы вы благоговейнии християне не содерживали ю милостынею, овстати ей невозможно бы было. Зато и должность есть всякаго благочестиваго християнина поддражати предком своим в щедроте и мылостини ко Святой обители сей. Тям самим хранити святиню и содерживати знаменитнейшию древност свою (Михайлович 1814).

Прибягнах до цикъла конкретни фрагменти вместо финал с традиционно очакваните обобщения и изводи, тъй като самата книга все още има съдбата на "апокриф", или по-скоро на съчинение-ръкопис в нечий архив. Счетох за нужно с тях да онагледя емоционално-раздвижената и картинно представена характеристика на Светата обител. В една от последните страници на книгата, едва ли е случайност авторовата фраза: "Но да окончу вкратце повест". "Краткое описание ... Хиландара" и преводът "Колесница Светаго Августина" ни задължават да вградим името на отец Кирил Михайлов в актива на хилендарската книжовна "школа" до Йосиф Хилендарец, архим. Пантелеймон и др., запълваща чрез скромните си прояви пространството между Отец Паисий и архим. Неофит Бозвели. От друга страна, те го нареждат - след Софроний Врачански с "Неделника" и "Житие и страдания" - до оставеното от Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович в каталога на възрожденската ни литература.

 

 

2. НЕОФИТ БОЗВЕЛИ - ГОДИНАТА НА НЕГОВАТА СМЪРТ

Преди време се занимавах с личността и делото на архим. Неофит Бозвели, но и след излизането на книгата, продължаваше да ме владее неудовлетвореността от свършеното. В съзнанието ми останаха да тлеят редица неосветени моменти от изпълнения му с превратности живот, да ме спохождат помисли за връщания към една или друга проява от книжовното му наследство, за да разкрия по-пълно неговата значимост и място, неговия дял на етапно явление през 30-40-те години. Ще призная обаче едно - не ме е занимавал въпросът кога точно настъпва неговата смърт, какви спомени оставя сред членовете на монашеското братство, какво е отношението на следващото поколение в "Хилендар" към поддържане на неговата памет и пр. Може би си е казал думата и прочитът на отдавна оповестен опит на Бозвелиевия следовник еп. Григорий Доростолочервенски през 1898 г. да получи известни допълнителни сведения за Неофит от Светата обител, които в действителност се оказват съмнителни и зле скроени, без да е посочена от тяхна страна документ за неговата смърт - факт, категорично обезсърчаващ усилията в наше време...

Този пропуск в работата ми над "явлението Неофит Бозвели" тогава, може би произтича и от факта, че все още бях в началото на заниманията си с подобен тип участници във възрожденския процес. С известен срам трябва да призная, че по време на краткия си престой на хилендарска земя, изобщо не се постарах да науча нещо повече за него. По-късно на дневен ред застанаха заниманията ми с Отец Паисий, при когото възникна и проблема за неговото монашеско обкръжение. Привлече ме идеята да задълбоча и дам подобаваща завършеност на издирванията във връзка с делото на Хаджи Викентий Зографски (1758-1863), които нямаше как да минат без по-цялостно, персоналистично портретуване както на самия него, така и на съвременника му сред манастирското братство архим. Анатолий...

Оказва се, че архим. Неофит Петров-Котленец е сред заслужилите и изключителни личности на нашето Възраждане, за които не разполагаме със сигурни данни както за неговата рождена дата, така и за годината на неговата смърт. За първата се приема 1785-та, без да има конкретен факт, който да я подкрепя. Ето защо употребата й, за да не подвежда читателите, винаги трябва да е във вида "ок. 1785 г.". Напомням този факт, защото са налице солидни издания, на чията корица стои категоричното, но подвеждащо в случая "1785-1848".

Също така сложен, но с определени възможности за по-точен отговор, е въпросът за датата и годината, с които трябва да свързваме смъртта на архим. Неофит Бозвели. За съжаление, монасите Иларион Стоянович и Григорий Немцов - негови близки тогава, не оставят своевременно свидетелства във вид, който да документира категорично неговата кончина. Истина е, че първият отбелязва събитието в писмо до Онуфрий Попович през 40-те години на XIX в., когато то се е случило, но ще се убедим в неговото съмнително възпроизвеждане от Антон п. Стоилов. Колкото до бъдещият митроп. Григорий Доростолочервенски - неговата позиция също се нуждае от ревизиране.

Твърдението на йером. Иларион Стоянович за смъртта на архим. Неофит ще привлека в следващите страници. Първо ще изясня свидетелската роля на тогавашния дякон Григорий, без да засягам по-важното и наистина значимото, което му дължим - съхраняване ръкописното наследство на великия страдалец. Признанията му за близост с Бозвели ги намираме в изпратени писма до Георги С. Раковски. В първото с дата 13 март 1861 г. Григорий пише:

"Плач бедния мати Болгарии", както и някои си негови писма, когато умираше на моите ръце в монастир, ми ги дал самичък и сега са при мене... а другите различни писма останаха в монастир, които съвсем не знам що ги правиха калугерите (Архив 1966: 263).

В следващото писмо с дата 30 септ. 1861 г. отново подчертава тази си своя роля в житейската съдба на Бозвели:

Като се намерват при мене много негови писма... както и "Мати Болгария", защото покойният умре у монастир Хилендар на моите ръце, ако и да взеха монастирските калугери повече, които никак после не ми ги дадоха ни да ги видим... (Архив 1966: 783).

Срещаната една и съща фраза ни подтиква да приемем, че дякон Григорий е бил пряк свидетел на Неофитовата смърт, че ако може някой да я документира - това е именно той. Могъл е да го направи в преписката си с Раковски, а и по-късно в контактите си с Васил Друмев през 70-те години... На практика обаче става ясно, че монах Григорий не е присъствал на погребението на Бозвели. В следващото си писмо до Раковски от 27 окт. 1861 г. във връзка с изпращаните до него ръкописи на архим. Неофит, той пише:

За всичките можете свободно да бележите, че сте ги получили от мене, понеже всички познават, защо аз с голям труд и даже с вънкашна сила ги взех тогава от калугерите, които до сега Бог вест що щяха да ги направят, а най-много като сам архим. Неофит, когато умираше, поръчал на всичките съборни старци да ми ги дадат до едно... (Архив 1966: 839).

Макар на два пъти Григорий да използва един и същ израз ("умря на моите ръце") тогава той никъде не фиксира нито дата, нито година на събитието. Че самият лично няма представа за това кога точно е настъпила Неофитовата смърт, става ясно и от негова постъпка десетилетия по-късно. Имам предвид писмо на авторитетния вече митрополит Григорий Доростолочервенски до братството на "Хилендар" от 25 април 1898 г. Самото то не е стигнало до нас, но още проф. Михаил Арнаудов публикува изпратения от хилендарци отговор с дата 25 май 1898 г. (вж. Арнаудов 1942). В отговора срещаме пасаж, който е отглас на предявено искане от страна на владиката Григорий да му предоставят свидетелство за смъртта на Бозвели. Разбираме го от следния пасаж в писмото-отговор:

Ние щом получихме отческото Ви, веднага се отправихме в кокаларницата при гробищата. Рядко има там черепи с надписи, между които един с този надпис: "Йеромонах Неофит, родом от Котел, преставший ся в 1861 год.". Ние не можеме да знаеме черепа носящий този надпис дали е черепът на архимандрита Неофита Бозвелията погрешно надписан, или друг Неофит тоже от Котел (вж. Неофит 1979: 106).

При тази липса на своевременно документирани категорични твърдения и свидетелства за годината на Бозвелиевата смърт, определен интерес предизвиква начинът по който тя е отразявана от авторите, интерпретирали неговата личност и дело. До 20-те години, след които фактът се "узаконява" чрез изследванията на акад. Михаил Арнаудов, картината е следната:

* В. Друмев в студията си "Животописание" (Друмев 1870-1871):

...починал е на Света гора около 1848 г.

* П. Р. Славейков:

На 1848, малко след почиването на отца Неофита, дойде време да се изпълни руската мисъл да се освободят заточените.

* Д. Маринов в "История на българската литература" (1887):

Отец Неофит бил арестуван в хилендарската влажна кула, където преседел от 1845 година до 1849; най-сетне от немилостивото обхождание на тамошните гръцки калугери и изтощен от влажността на тюрмата, отец Неофит мъченически умрял... (Маринов 1887: 221).

* Васил Кънчов след посещение през 1894 г. в очерка "Света гора (Пътни бележки)":

От сегашните братя само отец Пахомий помни този прославен монах... Неофит е умрял през 1849 год. (Кънчов 1896).

* Ал. Теодоров-Балан "Българска литература" (1901). Липсва изобщо информация за съдбата му.

* Лука Касъров "Енциклопедичен речник" в три тома:

...Отец Неофит починал мъченически - в неволя, затворен в една влажна кула в 1849 г. (Касъров 1905: 1504).

* Проф. Боян Пенев в лекционния си курс:

В средата на 1848 г. той умира в ръцете на своя млад приятел (т.е. монах Григорий, бъдещият еп. Григорий Доростолочервенски). Документи - в архивата на Раковски, които рисуват последните дни на живота му. Писмата на Григория (вж. Пенев 1933: 737).

* Антон п. Стоилов "Из дейността на Н. Бозвели и смъртта му":

В писмото от 12 юни 1848 Иларион съобщава: "мой другар, многогрешний архим. Неофит 4 юния освободи ся... (Попстоилов 1907а).

* Антон п. Стоилов "Принос към биографията на Илариона Макариополски":

От времето на заточението на Илариона в Хилендарския манастир имаме две писма: едното от 12 юний 1848, а другото от 4 август 1849 г. И двете писма са отправени до архим. Онуфрий в Цариград. В първото покрай другото му съобщава: "мой другар, многогрешний архим. Неофит 4 юния освободи ся...". На въпроса кога и где е починал Н. Бозвели, в нашата книжнина до скоро нямаше един напълно положителен отговор. От разказа на архим. Данаил и от писмото на Илариона напълно се установява датата за смъртта на Неофита - 4 юний 1848 (Попстоилов 1925).

* Проф. Петър Ников "Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения" (1929):

Неофит оставил кости в Св. Гора в края на 1848 г., след като написал дишащата огън и жупел против гръцкото духовенство "Мати Болгария"...

Така възстановената картина включва основно два варианта (изключението е проф. Пeтър Ников), като отдава предимство на твърдението, че архим. Неофит е починал през 1848 г. Впечатлението е, че за повечето от споменатите - имам предвид Васил Друмев, П. Р. Славейков, Дим. Маринов, Лука Касъров, проф. Боян Пенев - това е проблем, който не ги е занимавал конкретно и повечето при нужда възпроизвеждат едно от срещаните гледища.

За разлика от тях, включително и от проф. Михаил Арнаудов, който от 20-те години се насочва към делото на архим. Неофит, единствено Васил Кънчов в публикацията си през 1896-та и Антон п. Стоилов в статията си през 1907-ма, се ангажират с лични преки издирвания и конкретни уточнения по повод годината на неговата смърт. Правят го след пребиваванията си в "Хилендар", на базата на специално проявен интерес към съдбата на Бозвели и неговата кончина, съхранили се в паметта на манастирското братство.

При опита за изясняване на проявеното от В. Кънчов и А. п.Стоилов внимание по повод смъртта на Бозвели, е редно да отчетем разликата от 12 години между престоя им в "Хилендар": първият - през 1894-та, а вторият - през 1906-та. Васил Кънчов се възползва от свидетелствата на копривщенеца отец Пахомий, пряко общувал с Бозвели през последните три-четири години от живота му. На тази база, без да съзнава, че твърдението му ще влезе в полемика, авторът сочи 1849-та като година на неговата смърт. Антон п. Стоилов пък има шанса да попадне на писма от заточеника йером. Иларион Стоянович до архим. Онуфрий Попович в Цариград, включващи упоменавания и на боледуващия архим. Неофит Бозвели. Разчитането на писмата, което им прави, го мотивират да възприеме тезата, че неговата смърт е настъпила на 4 юни 1848 г. Този отговор на въпроса бива възприет от проф. М. Арнаудов и благодарение на авторитета му, след редактирания от него и излязъл през 1925 г. сборник, посветен на митроп. Иларион Макариополски, датата 4 юни 1848-ма неизменно маркира кончината на Бозвели до днес. Нея Арнаудов обосновава в монографията си за възрожденеца, публикувана през 1930 г., същото прави и в книгата си "Непознатият Бозвели" (1942), както и в двутомника от 1971 г. В наше време тази дата е залегнала във всеки от справочниците, тя се има предвид и при организиране юбилейните чествания на архим. Неофит. По всички поводи обичайната фраза за финал е:

Бозвели умира на 4.6.1848 г. в ръцете на дякон Григорий (по-сетнешния Доростолочервенски митрополит)... (вж. Бозвели 1993: 10).

Ще си спестя конкретните предпоставки, подтикнали ме да се върна на проблема, свързан с годината на Бозвелиевата смърт. Вече признах чувството си за лична вина, че също съм се предоверил на така наложилото се няколкодесетилетно мнение в наскоро отпечатаната ми книга "Архим. Неофит Петров Котленец, или все още непознатият Бозвели" (2011). Подтикът за усъмняването дойде от повторния, с днешна дата по-внимателен, прочит на цитирания по-горе очерк на Васил Кънчов "Света гора (Пътни бележки)", публикуван в сп. "Библиотека" (1896). В него той описва посещението си в Хилендарския манастир, осъществено през 1894 г. Ето основния факт, изненадал ме с истините, които въплъщава и от които се е чувствало остра нужда при всеки по-късен опит да бъде характеризирана кончината на Бозвели:

На север от манастирската ограда, наблизо до нея се намират монастирските гробища с параклис "Благовещение" и костилница под него. Тук пред самите врати на параклиса, до южната стена, е бил погребан отец Неофит Бозвелията, за когото в монастиря са запазени много въспоминания. От сегашните братя само отец Пахомий помни този прославен монах. Отец Пахомий е приел монашески чин в "Хилендар" на 1845 год., а Неофит е умрял през 1849 год.

...Разказват, че когато вадели костите на о. Неофита, за да ги очистят и приберат в костилницата, според светогорския обичай, един монах издигнал лоба в ръцете си и извикал: "Главо, главо, малка беше, но тежка!" (Кънчов 1896: кн. 15, с. 16).

В този си вид описанието съдържа няколко интересни за нас факти, тъй като те са възпроизведени от Васил Кънчов на базата на споделеното от копривщенеца монах Пахомий - пряк съвременник и близък на Неофит Бозвели. Първото по важност - това е автентичното свидетелство за гроба му. Фразата "тук пред самите врати на параклиса, до южната стена, е бил погребан отец Неофит Бозвелията" ясно и точно обозначава къде са положени тленните останки на тази изключителна за българското Възраждане личност. За съжаление, доколкото знам, никой досега не се е сетил въз основа на горното безспорно свидетелство да възстанови паметния знак върху това свято за България място. И то с пълно основание да се превърне в един от реалните поводи за поклонение на посещаващите Светата обител наши сънародници. Великолепен акт за преодоляването на този пропуск е задалата се 170-годишнина от смъртта на Бозвели, която българската общественост, а и братството на "Хилендар", са длъжни да отбележат през настоящата 2019 година.

Друго привличащо вниманието ни свидетелство в тази част от записките на Васил Кънчов е следното негово категорично твърдение:

Неофит е умрял през 1849 год.

Логично е да приемем, че то е резултат от това, което се е съдържало в разказа на отец Пахомий. Възможно е да стъпва и на личен досег от страна на самия Васил Кънчов с фиксираната дата върху черепа на Бозвели, който чрез евентуалните усилия на отец Пахомий тогава е бил издирен. Отбелязвам тази вероятност, защото имам преки впечатления от полуподредения хаос в костницата към Зографската св. обител... Така или иначе, описанието като цяло, с така обозначената от В. Кънчов година на Бозвелиевата смърт, заслужава нашето доверие, независимо от факта, че противоречи на общоприетата и тиражирана без уговорки 1848-ма като година на неговата кончина. Вече стана дума, че същата позиция, без да са ни известни техните основания, се поддържа и от Димитър Маринов в изданието му от 1887 г., и от Лука Касъров в неговия "Енциклопедичен речник" от 1905 г...

Разминаването и така породилата се раздвоеност ме подтикнаха да се върна към подробност, застъпена в писмото-отговор от 1898 г. на хилендарци до митроп. Григорий Доростолочервенски. Да, изложението му няма как да ни удовлетвори - не се оправдават очакванията за конкретни автентични свидетелства. По необясними причини обаче досега никой не е обърнал внимание на едно позоваване, залегнало в него, което е със стойността на неопровержим аргумент. Става дума за следния факт, достатъчно надежден и категоричен със свидетелството си, който е извлечен от безспорен с точността си документ - "Кондиката" на "Хилендар":

За времето обаче на кончината му нищо друго не можахме намери освен тази бележка в кондиката на манастирските сметки през год. 1849 в Прихода: "1009 гроша от покойний архимандрита Неофита, кроме подушието му 777" (Неофит 1979: 107).

Ясно и недвусмислено ни е дадено да разберем - след смъртта си, настъпила през 1849 г., архим. Неофит Бозвели е оставил 1009 гроша, като освен тях, под постелята му, са намерени още 777 гроша. С този си запис водената тогава "кондика" своевременно отразява факта, че Неофитовата кончина е настъпила не през 1848-ма, а през 1849 г. Именно този автентичен документ и упоменатото като пряка свидетелска позиция от В. Кънчов от престоя му в Светата обител през 1894 г., ме подтикнаха да се върна назад във времето и детайлно да проследя отправната точка и базата, на която стъпва общоприетият извод, че архим. Неофит Петров-Котленец умира на 4 юни 1848 година.

Както се разбра, справката отвежда към статията на Антон п. Стоилов "Из дейността на Н. Бозвели и смъртта му" (Попстоилов 1907а), към поднесеното по същата "тема" от него чрез страниците на статията му "Принос към биографията на Илариона Макариополски" - отпечатана в посветения му юбилеен сборник, осъществен през 1925 г. под редакцията на проф. М. Арнаудов. Изданието включва и раздела "Писма", където са намерили място и тези, които през 1907 г. Антон п. Стоилов ползва, за да обоснове 4 юни 1848-ма като дата на Бозвелиевата смърт (вж. Иларион 1925: 331-334).

Внимателният прочит на горните публикации и съпоставките довеждат до заключения, които ни карат сериозно да се усъмним в извода, направен от Антон п. Стоилов въз основа на тяхното съдържание - безкритично приет тогава, а и досега от специалистите. В случая се имат предвид първите 5 писма, изпратени от заточеника йером. Иларион от "Хилендар" до архим. Онуфрий Попович в Цариград. Няма как да не направи впечатление фактът, че първите три са с близки дати в рамките на една година - 3 февруари 1848, 1 март 1848, 13 март 1848, като те и по съдържанието си са единно, свързано цяло. А вече след тях, в следващите две писма - първото, представено от Антон п. Стоилов с дата 12 юни 1848-ма, а другото с дата 9 август 1849-та, се говори именно за настъпилата смърт на Неофит Бозвели.

Така документирани от Антон п. Стоилов, двете позовавания на Неофитовата кончина се оказва, че ги дели повече от година време - факт, който предизвиква подозрение в точността на разчетената от ръкописа дата на т.нар. писмо от 12 юни 1848 г. За съжаление, както в други, така и в този случай, той не предлага факсимилета. Потърсени в наше време, те липсват и в личния му архив, предаден в БИА към Националната библиотека в София. И друг един факт от практиката на този автор е основание да бъдем внимателни към опитите му за идентифициране. Вече ми е позната публикация, в която Антон п. Стоилов, пак въз основа на архиви от Света гора, погрешно обвързва писмо от ноември 1850 г. с името на Иларион Стоянович, което в действителност се отнася до еп. Иларион Аксиополски (вж. Попстоилов 1907б). С усъмняването си и с привлечения пример изобщо не целя уличаването му при ползваните от него архивни материали в съзнателно проявена спекулативност и манипулативност. Допускам, че са си казали думата фактори като: състоянието на писмата, условията за работа с тях...

Ето защо в занимаващия ни случай съм склонен да приема, че двете последни писма от кореспонденцията се отнасят за 1849 г., т.е. писмото, в което йером. Иларион Стоянович от "Хилендар" съобщава на архим. Онуфрий Попович в Цариград за смъртта на Бозвели, е не от 1848-ма, а в действителност е с дата 12 юни 1849 г. При това положение намира оправданието си и второто напомняне за тази смърт в следващото писмо от 4 август 1849 г. - ден, в който точно преди два месеца е издъхнал авторът на "Мати Болгария"...

Нека завърша предлаганите дотук "бележки" с извода, че благодарение на запазеното писмо, което Иларион Макариополски изпраща на архим. Онуфрий Попович - открито и своевременно публикувано от Антон п. Стоилов - ние разполагаме с точната дата, на която умира Неофит Бозвели. Но по обясними причини, поради зле разчетената година в ръкописа от автора на известието, се налага именно тя да бъде коригирана. Като допълнителен подтик и сериозен аргумент в това отношение ни идва на помощ свидетелството на Васил Кънчов, пребивавал в "Хилендар" десетилетие преди посещението на Антон п. Стоилов, водил разговор с отец Пахомий - пряк свидетел на Бозвелиевата смърт и на ритуала след година във връзка с изваждане на неговите кости и поставянето им в костницата...

Така очертаната от дотук привлечените свидетелства картина, ни подготвя да приемем, че смъртта на архим. Неофит е настъпила не през 1848-ма, а на 4 юни 1849 г. Оказа се, че в същата насока проговарят и два от фактите, намерили място в "Писмото" с дата 25 май 1898 г., изпратено от страна на хилендарци като отговор на митроп. Григорий Доростолочервенски. Нека ги припомним. Първият ни убеждава, че по една или друга причина, в края на 90-те години неговият череп не е открит в костницата, за да се извлече от него въпросната дата:

...веднага се отправихме в кокаларницата при гробищата. Рядко има тамо черепи с надписи, между които един с този надпис: "Йеромонах Неофит, родом от Котел, преставивший ся в 1861 год". Мы не може да знаеме черепа носящий този надпис дали е черепът на архимандрита Неофита Бозвелията погрешно надписан, или на друг Неофит тоже от Котел (вж. Неофит 1979: 106).

Отбелязвам този факт, за да се има предвид, че не въз основа на тази практика Васил Кънчов е възприел 1849-та като година на Бозвелиевата смърт.

Вторият конкретен момент, залегнал в "писмото"-отговор на хилендарци до митроп. Григорий Доростолочервенски, се отнася до следния факт, достатъчно надежден и категоричен със свидетелството си, който е извлечен от "Кондиката" на "Хилендар":

За времето обаче на кончината му нищо друго не можахме намери освен тази бележка в кондиката на манастирските сметки през год. 1849 в Прихода: "1009 гроша от покойний архимандрита Неофита, кроме подушието му 777" (Неофит 1979: 107).

От него става ясно, че след смъртта си, настъпила през 1849 г., архим. Неофит Бозвели е оставил 1009 гроша, като освен тях, под постелята му, са намерени още 777 гроша. Отбелязана е годината 1849-та, а датата 4 юни я знаем от писмото на йером. Иларион Стоянович до архим. Онуфрий Попович...

Естествено възникващият въпрос защо така очертаната до 20-те години противоречива картина около смъртта на архим. Неофит Бозвели не провокира интереса на специалистите, има своя отговор. Той произтича от факта, че тогава проф. Михаил Арнаудов подготвя сб. "Иларион Макариополски, митрополит Търновски" (1925) и собствената си монография "Неофит Хилендарски Бозвели. 1785-1848" (1930), последвани от солидния му труд "Непознатият Бозвели" (1942). С безспорния си авторитет на учен, университетски преподавател и общественик - без лично да е проследил източниците и да са налице категоричните факти - той налага двете пределни дати в живота на възрожденеца. Естествено е те да са застъпени и в двутомника "Неофит Хилендарски Бозвели. 1785-1848" (Арнаудов 1971-1972). Друг е въпросът, за който заслужилият учен няма никаква вина - защо полаганите усилия в наше време за по-пълното разкриване на пределните дати от житейския път на архим. Неофит Петров-Котленец са толкова недостатъчни предвид тяхната същност и значимост.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Английски 1987: Английски пътеписи за Балканите. Съст. Мария Тодорова. София: Наука и изкуство, 1987.

Арнаудов 1942: Арнаудов, Михаил. Непознатият Бозвели. София, 1942.

Арнаудов 1971-1972: Арнаудов, Михаил. Неофит Хилендарски Бозвели. 1785-1848. 2-ро прераб. изд. София, 1971-1972.

Архив 1966: Архив на Г. С. Раковски. Том 3: Писма до Раковски. София: БАН, 1966.

Богданович 1978: Богданович, Димитрие. Каталог кирилских рукописа манастира Хиландара. Београд, 1978.

Бозвели 1993: Неофит Бозвели и българската литература. София: БАН, 1993.

Българската 2005: Българската възрожденска книга в библиотеките на Ст. Загора. Каталог. Съст. Доля-Нана Чикакчиева, С. Драганова. Стара Загора, 2005.

Друмев 1870-1871: Друмев, Васил. Животописание. // Периодическо списание на БКД, кн. 1-3, 1870-1871.

Иларион 1925: Иларион Макариополски, митрополит Търновски. 1812-1875. София, 1925.

Касъров 1905: Касъров, Лука. Енциклопедически речникъ. Часть 2: Л-П. Пловдив: Д. В. Манчов, 1905.

Каталог 2007: Каталог на българските печатни книги. 1508-1878. Съст. Николай Теодосиев. София, 2007.

Кънчов 1896: Кънчов, Васил. Света гора (Пътни бележки). // Библиотека, 1896, кн. 14-15.

Маринов 1887: Маринов, Димитър. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.

Михайлович 1814: Михайлович, Кирил. Краткое описание святия и преславная лаври царския Хиландара. Будапеща, 1814.

Неофит 1979: Неофит Бозвели, Г. С. Раковски, Добри Чинтулов, Бачо Киро Петров, Васил Друмев - в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1979.

Ников 1929: Ников, Петър. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. София, 1929.

Опис 1964: Опис на ръкописните и старопечатните книги на Народната библиотека в София. Свит. 3: Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. Съст. Маньо Стоянов, Христо Кодов. София, 1964.

Пенев 1933: Пенев, Боян. История на новата българска литература. Т. 3. София, 1933.

Попвасилев 2012: п. Василев, Кесарий. Летопис славяноболгар. Предг., ред. и бел. Иван Радев. Велико Търново: Абагар, 2012.

Попстоилов 1907а: п. Стоилов, Антон. Из дейността на Н. Бозвели и смъртта му. // Преглед. Притурка към "Църковен вестник", бр. 2, 1907, с. 90-92.

Попстоилов 1907б: п. Стоилов, Антон. Писмо от отец Виктор Зографски до Иларион Макариополски. // Българска сбирка, 1907, кн. 1, с. 43-44.

Попстоилов 1925: п. Стоилов, Антон. Принос към биографията на Илариона Макариополски. // Иларион Макариополски, митрополит Търновски. 1812-1875. София, 1925.

Радев 2011: Радев, Иван. Архим. Неофит Петров Котленец или все още непознатият Бозвели. София: Мисъл, 2011.

Стоянов 1957: Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Т. 1. София, 1957.

Теодоров-Балан 1901: Теодоров-Балан, Александър. Българска литература. Кратък исторически преглед за средни училища. 2-ро скъсено и оправено издание. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1901.

Хилендарската 1998: Хилендарската кондика от ХVIII век. София: Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий", Народна библиотека на Сърбия, 1998.

 

 

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.04.2019, № 4 (233)