Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЛОСАТОРСКИ ФРАГМЕНТИ ОКОЛО "ТЕМАТА БОТЕВ"

Иван Радев

web | Ботев и българската литература

1. БОТЕВ ЗА ИВАН П. СЕМЕРДЖИЕВ: ЕДИНОМИШЛЕНИК И ПРИЯТЕЛ...

През пролетта на 1875 г. двадесет и една годишният Иван П. Семерджиев напуска Русия и поема пътя към родния си град Велико Търново. До нас не са стигнали документи, които да свидетелстват, че това е станало след завършване на последния курс в семинарията, след успешно положени изпити и получена диплома. Но за реалния аргумент на завръщането, трябва да сме сигурни - Иван Панов тръгва от Одеса, за да поеме своя дял в предстоящите политически събития, в бъдещата революция. Не случайно го прави през Румъния, а не през Цариград, за да посети непременно Букурещ - от десетина години превърнал се в център на революционната ни емиграция.

Кога точно е станало това, надеждното свидетелство дължим не на друг, а на Христо Ботев. Така е, защото отразява факта в писмо до Иван Драсов с датата 12 април 1875 г. В него поетът пише: "Преди три деня пристигна тука един момък из Одеса под име Петков...". Тъй като е доказано със сигурност, че с това име се свързва личността на Иван Панов Семерджиев, излиза, че около 9-10 април той е вече в румънската столица. Предполага се, че тук е прекарал няколко дни, дали му възможност да си изгради представа за състоянието на революционните дела, за отношенията между водещите фигури сред българската емиграция и пр.

Във връзка с престоя на Иван Панов в Букурещ, за който вече упоменах, от особена важност е характеристиката, която Христо Ботев прави на непознатия му дотогава, незавършил образованието си като него одески възпитаник. Ролята си изиграва и фактът, че пред него стои идеен съмишленик, съгражданин и близък приятел на Стефан Стамболов. Ще напомня, че това е времето, когато самият Ботев съдбоносно се е обрекъл на революцията, движи се в средите на крайно революционизираната част от българската общност в Румъния, разграничил се е дори от Любен Каравелов. И още нещо - превратностите в собствения му живот вече са успели да изострят и изградят у него верен усет за качествата и слабостите на всяка от срещаните личности. През 1875-1876 г. Ботев е в пълното право да се чувства скъсал с илюзии и наивна вяра, зряло мислещ и обективно преценяващ околните. Ето защо оставената оценка за непознатия му до вчера, едва 21-годишен Иван Панов, е вдъхваща доверие и аз ще я преподнеса нацяло, така както е документирана в цитираното му вече писмо до Ив. Драсов:

Преди три деня пристигна тука един момък из Одеса под име Петков, който донесе радостната вест, че Стамболов е вече в Одеса и че скоро ще да дойде в Букурещ. Псевдонимът Петков се явява при Каравелова, открива му намерението си и поисква да се види с мене и с Ангелова (приятел на Стамболова). Каравелов, ако и да ме беше видял вечерта в кафенето, казва му, че аз съм вече зарязъл вестникът и че съм побягнал из Букурещ по причини, че ме преследвало тукашното правителство. Два дена стои това момче у Каравелова, без да му дадат възможност да намери нито мене, нито Ангелова. В разстояние на това време г-н Л. К. не заборавил да ме опише с най-черните бои и да каже, че той писал навсякъде, за да ми убие съществуванието (т.е. вестникът). Най-после това момче дохожда при мене и в два часа разговор се разбрахме помежду си.

Петков е изпроводен от Стамболова, за да заеме мястото му като апостол в България и заслужава пълно доверие и уважение. Той има всичките качества за пропагандист и ползува се с всичките рекомендации от Стамболова. Без да му влизам в душата, Петков ми открива, че той познава Каравелов и делата му като политически деятел по-добре от мене, че знае нашето неспоразумение с него и че той е дошъл нарочно, за да изравни тия неспоразумения. "С Каравелова ние не можем вече да имаме нищо, защото той е изгубил доверието на народът, казваше нашият приятел. Сега счита Каравелов за спекулант и за човек, който при смъртта си трябва да повтаря думите на Августа: "Добре ли си изиграх ролята?" Ние трябва да го оставим настрана и на мира, а ако той пожелае да ни препятствува, то да го унищожим и нравствено, и материално".

Тия думи ме накараха, та показах твоето писмо, на което днес отговарям, и Петков ме задължи да ти пиша, да те поздравя от страната му и да ти изложа в няколко думи програмата му (Ботев 1980: 214).

Няма да скрия изненадата си, защото тя ще възникне и у читателите, от така изречените впечатления на великия, прозорливия автор на "Моята молитва" и "Борба" за изобщо неизявения и непознатия му дотогава Иван Панов Семерджиев. В Ботевата искреност не бива да се съмняваме. Очевидно като личност със своята душевна чистота и емоционална пламенност търновчанинът Иван Панов е вдъхвал пълно доверие, спечелвал е околните. Вече споменах - като мислене и възгледи за живота и хората тогава Ботев е на върха на своята зрелост, преодоляна романтика и трезви позиции. Просто в срещата с новооглашения революционер, току-що напуснал Одеса и не стъпил още на родна земя, е нямало какво да го подведе или да го подтикне към субективни тенденциозни преценки! За неговата искреност свидетелства и фактът, че те са изречени не за да ги чуе самия Иван Панов, а в частно писмо до трето лице и стават публично достояние десетилетия след смъртта и на двамата. Това ни задължава да му вярваме и тях в голяма степен да имаме предвид, когато съдим за бъдещата жертва, която Велико Търново дава през Априлското въстание.

Нещо повече - в същото писмо до Ив. Драсов редакторът на в. "Знаме" възпроизвежда и "програмата", изповядвана и предлагана от Иван Панов. Ще си позволя привличането и на този втори разгърнат пасаж, тъй като залегналото в него ще се окаже от значение, ще се превърне в "ключ" за авторизиране на интересен текст, останал и след публикуването си анонимен (Радев 2016: 78-87). Ето как Ботев представя идеите, които му споделя напусналият Одеса семинарист:

Той е на мнение да се основе тука чисто народна печатница, в която да се печатат различни книжки, брошури, прокламации, за да се развие революционната литература у нас. Около тая печатница да се основе един кръг от деятели, до които да се изпроваждат точни и верни сведения за страданията и положението на народът в политическо и икономическо отношение, за да бъде всяка една наша дума основана на факти; да се отворят места по крайдунавските пунктове за стоварване на оръжие и др. такива; да се съживят и свържат частните комитети в Румъния под нагледванието на особен пропагандист, който да ги обикаля всеки три месеца; да се изпроваждат ту едни, ту други пропагандисти в България в по-голямо число, за да се приготвят по-скоро духовете; да се прехвърлят отсам компрометираните, за да бъдат готови за тукашните чети и т.н., и т.н. (Ботев 1980: 215).

Можем да гадаем по какви причини така описаната "програма", която Иван Панов споделя с Ботев, го е изненадала, след като знаем, че на практика самият той е започнал лично да осъществява една нейна част, а другата е наследство на революционното ни движение от Левски насам. Ето защо е логично да предположим, че редакторът на в. "Знаме" е бил впечатлен не толкова от чутото, колкото спечелен от младежката разпаленост на госта си. Възприел го е, наред със Ст. Стамболов, че занапред това са те, неговите нови верни съмишленици, че това са истинските представители на най-младото попълнение в редовете на революцията.

Няколко са субективните предпоставки, обусловили спонтанно изявената готовност на Хр. Ботев да допусне толкова плътно до себе си "това момче" и да го титулува "нашият приятел". Едни от тях са, ако съдим от така поднесената характеристика, че в емоционалната отдаденост и кроежи за дела на този незавършил одески семинарист, поетът е долавял нещо от собствения си заряд, нагнетен в атмосферата на "тайните кръжоци" в Русия, у него е виждал себе си от времето, когато самият той стъпва на румънска земя. Други вероятно тръгват от факта, че пред него е представител на "най-младите", решил да служи на революцията, напуснал в нейно име личното си поприще, за да се завърне в родния си край. А градът Търново заема особено място в интимния живот на Ботев - от тук са близки му личности като Георги Смилов, Киро Тулешков, Янко Ангелов, Стефан Стамболов; застоявайки се според Захари Стоянов през 1867 г. в старопрестолнината, без малко да поеме тук учителска длъжност; жената, с която по това време свързва живота си и му ражда дъщеря, е търновчанката Венета Рашева... Но за нас най-важното е, че така споделените с Ив. Драсов Ботеви впечатления от срещата с един непознат до вчера млад българин, се превръщат в "огледало" - вярно и проникновено уловило и документирало същността на 21-годишния Иван П. Семерджиев.

Не са ми известни факти, които да изясняват начина, по който през април 1875 г. Иван П. Семерджиев, подвизавал се с псевдонима Петков в Букурещ, напуска румънската столица и се озовава в Търново. Може би това е станало веднага след срещата и разговорите с Ботев - оказала се цел, предварително поставена като най-важната в случая. Въз основа на Ботевите свидетелства, неговото отпътуване за Отечеството като дата е логично да го отнесем към 15-20 април. По този въпрос разполагаме със свидетелството на брата Христо Панов Семерджиев в неговите "Спомени". Редно е да го приемем като най-достоверно:

Точно срещу Томината неделя, взел в заем 1 минц от Никола Обретенов, на 19 априлий 1875 г. Иван пристигна в Търново... Още на 21 априлий той поискал да се събере комитета на събрание (Семерджиев б.г.).

Твърдението за "комитета" и някои други факти от своя страна доказват, че със стъпването на родна земя ентусиазираният от срещите си в Букурещ с Хр. Ботев и българската революционна емиграция Иван П. Семерджиев се включва веднага в групата на съзаклятниците в Търново, подготвящи бъдещото т.нар. Старозагорско въстание. Препредаденият от Ботев контакт с него оставя впечатлението, че пред нас е личност, решена категорично да се постави в служба на революцията.

Нека напомня и още нещо...

Редакторът на в. "Нова България" Хр. Ботев, подготвяйки бр. 1, 5 май 1876 г., при съставянето на рубриката "Най-нови известия" включва едни от първите отзвуци за избухналото въстание в Търновско. Сред тях е и вестта за съдбата на впечатлилия го преди година с идеите и революционната си отдаденост Иван Панов Семерджиев:

Шпиони издебнали в Оряховица една част български оръжия, които бяха под разпореждането на предобрий работник П-ва. Нападнали го няколко заптиета, П-въ ся заловил за оръжие и убил един чаушин и двама нефери - неприятелите били множество, успели да го хванат и го затворили - отивали след него и 30 мирни граждани - въстанали голямо множество мъже и жени от Оряховица, направили страшна демонстрация в Търновския конак, искали затворниците.

През април 1875-та Ботев го запомня с псевдонима "Петков", тук по обясними причини прибягва до инициалите П-въ, зад които стои и псевдонима, а и бащиното име - Панов. Трагичните събития през април 1876-та вече са предрешили съвсем близката кончина на всеки от двамата: единият увисва на бесилката пред родния си дом на 28 май, а другият - на 2 юни "там на Балкана"...

 

2. ПОТУЛЕНИЯТ ВЪВ В. "ДУМА" НЕКРОЛОГ НА Д-Р ПЕТЪР БЕРОН

Преди години излезе солидният и изчерпателен том "Посмъртни материали за български възрожденски дейци" (2003) с автор доказания специалист по история на българското Възраждане - проф. Румяна Радкова. От него разбираме, че смъртта на д-р Петър Берон намира своевременно широк отзвук в периодическия печат. Оказва се, че вестта за нелепата му трагична кончина отразяват в некролози и съобщения тогавашните издания: в. "Македония", сп. "Отечество", в. "Свобода", в. "Турция", в. "Право", "Списание на БКД" (Радкова 2003: 226-231).

Запознавайки се по-внимателно със съдържанието на излизащия по това време в. "Дума на българските емигранти", редактиран от Христо Ботев, попадаме на неоповестен в споменатото издание некролог по повод убийството на заслужилия възрожденец. Фактът сигурно е изненада за някои, но не и за специалистите, които имат представа за широтата и мащаба на Ботевото мислене. Насочвайки се към оповестяването на този факт, е нужно първо да се има предвид, че го намираме включен в последния брой 5-ти на вестника, чиято подготовка и реализация, ако съдим от краткото въвеждащо "Известие", формално погледнато се дължи не толкова на Ботев, колкото на Ангелаки Савич. Намесата на втория я обуславя и фактът, свързан с появата във в. "Дума" на неговата статия "Българските въстанници на 1868 под войводството на Хаджи Димитра и Стефана Караджа" (бр. 3-5).

Основно място в бр. 5 от 5 август 1871 г. на в. "Дума" заема статия под общото заглавие "Граждански изглед. Браила 30 юлия 1871". Както тя, така и въвеждащото в броя кратко "Известие" в справочника на проф. М. Стоянов "Българска възрожденска книжнина" (Стоянов 1957: 29) ги срещаме анотирани сред личното творчество на Ботев. В рамките на въпросното, разгърнато на 1-ва, 2-ра и 3-та страница изложение, е и следният финално обособен текст:

Господин Стефан Р. Берон, един от внуките на приснопаметният доктор П. Р. Берона, като изрази душевната си болежка за яко трагическата наистинна смърт на покойния си вуйка - много нажален глас добави:

"Братя! Не можа инак как по-добре да ви свидетелствам за дълбоката болка, що усеща душата ми за злощастният си вуйка д-р Берона, за тогози общ Отец Болгарски, освен да ви принеса тук, НЕГОВОТО СОБСТВЕНО СЪРДЦЕ, което ви моля да сохраните за вечна му памят, и да се закопае всред България, за която Доктор Берон беше се дедикарал както знаете цял свой живот и цяло състояние свое. Но издъхна злощастният пред време с такава трагическа смърт, и без да види поне изполнено желанието си!!!".

...Каза благородният млад Берон с удавен от наскърбение глас и с очи прелени със сълзи, принасявщицъ в същото време сърцето на д-р Берона, заключено в една обработена о тому способу от "аржант-плаке" кутия.

Присъствующата публика, като изрази Господину Стефану Берону най-чувствителните свои благидарения и признателства за този безценен подарък, едногласно извика: "Вечна му памят Доктору Берону! Бог да го прости!!! Но во също време се чу и един глас, казващицъ:

"Ах Братя, да сте уверени, че колкото за Доктора Берона, него веч Господ го е опростил... по-добре да молим Бога да прости греховете на неговите УБИЙЦИ!!!"...

Всички слисани на този устрелителен глас, който като че идеше право от гроба на покойния Доктора... когото като разтълкуваха, намериха го яко праведлив, защото наистина ако да има някой, който да лежи под тежък и непростен грях, в трагическата тая смърт на злощастнаго Доктора Берона, то известно ест, че този тежък и непростен грях е вързан на врата на неговите свирепи убийци, които и да са те и от дека и да произхождат те; и които рано или късно тряба строго да се накажат, ако не от правдата човеческа, поне от страшната правда Божия, на пред която нищо не може да се скрие в тоз лъжовен свят!!

Окончаваме прочее, като признателствуваме и ние обща благодарност към г. Стефана Р. Берона за безценният подарок, що направи на Бъл. Кн. Дружество - и като извикнем публично:

"Вечна му памят на Д-ра Берона, и да му е лека пръст. Амин!".

П.П. При изясняването на горния проблем се наложи да работя с копие на течението на в. "Дума на българските емигранти", включено във футляра "Вестниците на Христо Ботев" - луксозно подготвено, фототипно осъществено издание на "Наука изкуство", 1976 г., съставителство ст.н.с. Божидар Райков и Лидия Драголова, солиден екип от художник и редактори, тираж 10 109 бр.

Неприятната изненада дойде от грубото недоглеждане при макета на страниците, представящи именно 5-те броя на в. "Дума" - недоглеждане, променило облика на цялото течение на вестника. Нужни ми бяха доста усилия, за да разбера, че в окончателния вид на изданието е разменен втория лист, т.е. страниците 3-та и 4-та между бр. 1-ви и бр. 5-ти. Възможно е още навремето това да е забелязано от някои читатели и ползователи на иначе изключително нужното издание, представящо пълно публициста и редактора Христо Ботев. Но самото то не е преиздавано, за да бъде отстранена грубата грешка...

 

3. ОЩЕ НЕЩО ВЪВ ВРЪЗКА С В. "ДУМА"

Не зная колко са случаите в историята на българския периодически печат - пълноценно осъществените трябва да са единици - вестник да се поддъдржа от едно-единствено лице, с всичко в него и около него. И то - със заряда на страниците си да е обърнат към целия народ, към света... Но трябва да сме сигурни, че най-стъписващият сред тях е Христо Ботев.

В "Репертоара" "Българска възрожденска книжнина", в края на справката за "Дума на българските емигранти" авторът проф. Маньо Стоянов, като има предвид съдържанието на излезлите 5 броя, е лаконичен и категоричен: "Всичко е от Хр. Ботев" (Стоянов 1957: 454). При "Будилник" и "Знаме" не го изрича, но и там не се среща традиционната в такива случаи опция "Сътрудници", както е при почти всички излизащи през Възраждането периодични издания.

От друга страна, в подраздела "Съдържание", без да става дума за авторство, библиографът отбелязва: "Подлистник: "Разговор с децата (из И-ра)", бр. 1 и 2, "Българските въстанници на 1868 под воеводството на х. Димитра и Ст. Караджа" - бр. 3-5" (Стоянов 1957: 154).

Ако е истина преценката "Всичко е от Хр. Ботев", втората посочена статия с продължение в бр. 3-5 на в. "Дума" би трябвало да принадлежи на редактора-поет. Според същия справочник, в библиографията с публикациите на Ботев, преводът "из И-ра" (Херцен) е включен, но статията "Българските въстанници на 1868..." липсва. В изданието на проф. М. Стоянов тя липсва и като библиографирана сред анонимните текстове, сред текстовете с инициали и пр. Спрямо нея категоричното твърдение в анотацията, че "всичко е от Хр. Ботев", внася неяснота и раздвоение. В този смисъл авторитетният иначе справочник, ползван и сега от мнозина сред специалистите, може да подведе някои от тях. Без насочваща отпратка заглавието в него го намираме застъпено под името на А. Савич. В този смисъл напълно основателно се приема, че текстът с надслов "Българските въстанници на 1868 под воеводството на х. Димитра и Ст. Караджа" принадлежи на този възрожденец-емигрант, за когото се знае, че има дял в подготoвката и редактирането на бр. 5 на в. "Дума". Но от друга страна, за пълнота и обективност, в случая трябва да е отбелязано, че придружаващата първия откъс от "Българските въстанници..." "бележка под линия" в бр. 3 на вестника принадлежи на Ботев - брой, включващ и собствената му статия-есе "Петрушан" на същата тема. Колкото и кратка да е "бележката", тя отразява неговата позиция и оценка за събитието, чието описание е осъществено от Ангелаки Савич. Така "трите текста" се превръщат в едно цяло - своеобразен помен, съпричастил читателя, напомнил му за станалото преди три години събитие и неговите жертви. Ето защо е нужно да се знае, че макар и кратък, следният фрагмент принадлежи на Ботев:

Доде излезе из под печат на брошура тая народна историческа развойна драма, в коя Българските въстанници под храбрите войводи Хаджи Димитра и Стефана Караджа, показаха преди три години, че не всичко е убито у народа, ний мислим за добро да гудим като за уценение пред читателите няколко отломка от нея с надежда, че тя не само ще възбуди народното чувство, но още и с радост ще се посрещне от секи Българин като спомян на нашите мъченици за свободата на злочестото ни отечество. Ред.

В справочника "Българска възрожденска книжнина" при отбелязване на вече споменатото есе "Петрушан" на Ботев (в. "Дума", бр. 3 от 8 юли 1871) проф. Маньо Стоянов неточно анотира съдържанието му с общата фраза "Революционното движение през 1867". И толкоз... А текстът всъщност е по повод на сражение в местността Петрушан, водено от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г.

Друг, предизвикващ противоречива оценка факт във връзка с в. "Дума" в привлечения справочник, е безуговоръчното вписване като принадлежащи на Ботевото перо на анонимните публикации "Известие" и "Граждански изглед. Браила, 30 юлия 1871" в бр. 5 на изданието (Стоянов 1957: 29). С езика, с изграждането на фразата и позицията си, те пораждат сериозно усъмняване в тяхното Ботево авторство. Проф. М. Стоянов анотира втория текст с половинчатата безлична фраза: "Българското книжовно дружество", без тя да насочва към съдържанието му, заело внушителна част от 1-ва, 2-втора и 3-та страница на броя. Ако наистина нямаме категорични доказателства - а такива засега наистина липсват, - че те принадлежат на Ангелаки Савич, то е редно поне по някакъв начин да намери израз неустановеността на авторството им.

В справочника неправилно са рубрикирани двете последни страници, отразяващи Ботевите публикации (Стоянов 1957: 33-34). Вместо "БОТЕВ ХРИСТО" материалите са подведени под "БОТЕВ ПЕТКОВ СТЕФАН". Знае се, че името на брата на поета - Стефан Ботев, го свързват само с едно участие в периодическия печат през Възраждането и то е отразено на с. 29 от същото издание.

 

4. ЗА ТРИТЕ СТИХОТВОРЕНИЯ ВЪВ В. "ЗНАМЕ"

За разлика от "Дума" и "Будилник", при подготовката и редактирането на в. "Знаме", независимо от факта, че го обявява като "вестник политически и книжевни", Христо Ботев не включва поезия. Нито един от излезлите броеве не съдържа дори негова поетическа творба, без да броим отделни епиграфи и цитати в статиите... Като последица от това му неоповестено "решение" разполагаме с документиран негов отказ да публикува пратено стихотворение от близкия му по емигрантска съдба и революционни идеи Иван Кършовски. Имам предвид писмо-отговор на Ботев с дата 6 юли 1875 г., в което прибягва до следното формално извинение:

Песента ви е твърде дълга. Как да я поместя, като ще да захване цели две колони?... Без да ви лъстя, Ви казвам, че ми харесва песента, но не мога да я поместя. И аз имам такива дълги стихотворения, но за да ги поместя, трябва да прекъсна подлистникът, което е неизгода за мене и неприятно за абонатите.

Въпреки очевидната, макар и неоповестена "политика" в това отношение, по страниците на в. "Знаме" попадаме на публикувани три стихотворения, които стоят някак необичайно сред всичките останали колонки, запълнени с информация за проявите и състоянието на обществено-политическия живот. Включени в броевете 15-ти от 9 май, 17-ти от 23 май и 22-ри от 13 юли 1875 г., без надслови и без името на автора си, те се възприемат като едно цяло. Тъй като второто ("Денят не убивай, денят не губи...") и третото ("Сега ил никога, зайдно да са сдружим...") са своевременно и категорично авторизирани и се знае, че принадлежат на Стефан Стамболов, би трябвало да е негово и публикуваното в бр. 15 на "Знаме". Всъщност то е конкретният повод, подтикнал ме да дам път на този фрагмент. Ето защо си позволявам да го привлека:

Свобода, правда и любов,
съгласие безценно!
Взаимна помощ, нов живот,
И равенство священно!
Слова велики и святи,
неща със чудна сила!
Чрез вас ше ся светът свести
В калта да н'са търкаля.
Но малко са избраните,
Които проумяват,
Че силните и слабите
Със вази ще добруват.
По-малко са юначните,
Които са решават
Да са борат сас силните
И слабите да пазат.

През есента на същата 1875 г., когато Христо Ботев подготвя и издава сб. "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", включва от тях единствено намерилото място в бр. 17 на в. "Знаме" - и то без никакви текстови промени, само с допълнително поставеното заглавие "Бащин съвет". По необясними за мен причини проф. Маньо Стоянов в библиографския справочник "Българска възрожденска книжнина" изобщо не отразява - ако не с трите, поне с двете му авторизирани иначе стихотворения - това сътрудничество на поета Стефан Стамболов в този Ботев вестник (Стоянов 1957: 339). А те са любопитен прецедент сред останалите материали в "Знаме", изцяло издържани в руслото на публицистиката. И още нещо, но по-малко показателно - с появата си те подготвят читателя да приеме за естествено и оправдано бъдещото съавторство в излезлия през есента сборник "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова".

 

5. БОТЕВИЯТ СТИХ - ЦИТАТ И МОТО В ТЕКСТОВЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ МУ

Отдавна е забелязана и коментирана липсата на публично документиран интерес приживе към създаваното от поета и публициста Христо Ботев. Единствената оценка от страна на неговите съвременници през 70-те години - и тя оказала се заложена в обща фраза - оповести навремето акад П. Динеков, позовавайки се на статия от Петко Р. Славейков. Макар появата на текстове с критико-оценъчен характер в периодическия печат да датира от 50-те години, извън обсега на този първи етап от развоя на литературната критика се оказва не само "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", но и стихосбирките на автора на "Жестокостта ми се сломи" и "Не пей ми се", повестите на Друмев, Каравелов и Блъсков... Ето защо не бива да ни изненадва, че територията, в която своевременно и доста категорично първо започва да се налага популярността на поета Ботев, това са създаваните и широко разпространени тогава ръкописни "сборници-песнопойки". Благодарение на усилията на специалисти от 30-те години (проф. Ал. Бурмов) до наши дни този специфичен "жанр" разкри същността и мястото си в литературния живот, а и в някаква степен онагледи популярността на Ботевата поезия.

В тази насока обаче остава все още недостатъчно обобщена картината, свързана с цитирания и позовавания на Ботевото творчество в текстове на неговите съвременници през 70-те години. Практиката да се цитира, позоваванията на предходници чрез посвещения и епиграфи започва да привлича авторите на художествени творби и е естествено в обсега й да се окаже с прявите си и Ботев. Ил. Тодоров в книгата си "Над Ботевия стих" отбелязва следните, познати му примери:

За популяризиране на Ботевите стихотворения приживе на поета известна роля са изиграли също и цитиранията на части от тях. Вече отбелязахме, че Д. Войников в своето "Ръководство за словесност" от 1874 г. привежда първите десет стиха от "Борба" като пример за изящно стихотворение. Една година преди това Харалампи Попов използва като мото към брошурата си "Моите страдания в 1867 г." две четиристишия от стихотворението "В механата", преди още то да бъде публикувано във в. "Независимост". Неотдавна Ив. Сестримки съобщи, че още през 1871 г., наскоро след публикацията в "Дума", отделни стихове от поемата "Хайдути" са цитирани в книгата на Сава Радулов "Начална граматика за изучаване на българский язик (Тодоров 1988: 167).

Подобни примери идват да ни убедят, че през 70-те години без намесите и ролята на литературната критика, поезията на Ботев с нейния въздействен заряд е била открита от съвременниците автори и читатели, тя е намерила място в техния свят. Липсата на критико-оценъчен рефлекс към неговите прояви е показател само за неподготвеността на литературната критика, но не и предпоставка за определяне интереса и ценностната скала на читателското възприемане, а и на самите участници в литературния живот.

Тук считам за нужно да обогатя картината на този тип Ботево присъствие с още примери, невлизали в обръщение, а белязани със същия знак, поели ролята на свидетелство за популярността на неговите стихове сред съвременниците му. Правя го с надеждата, че тази картина може да се разшири и да уплътни представата за пълноценната му рецепция в сферата на естетическите форми. Някои от тях заслужават разгърнат коментар и допълнителни уточнения, но тук ще бъдат инфомативно поднесени.

А.

През август 1876 година, месец-два след гибелта на воеводата Христо Ботев, във в. "Стара планина" е публикуван пътеписът "От Одеса в Белград". Негов автор е Стефан Бобчев, осъществен е във вече усвоената от литературата ни епистолярна форма. В определен момент изложението включва следния пасаж:

Слънцето отиваше да се залезе до небосклона, небето беше тихо и гълъбово, на изток месеца се задаваше през няколко разхвърляни сиви облачета; тих ветрец повя и аз усетих в себе си нещо приятно, което ме караше да си попея. И захванах:

Ти ли си, мамо, тъй жално пела,
Ти ли си мене три годин клела,
Та скитник ходя нещастен ази
И срещам това, що душа мрази.
.................

И аз сам не зная как ми дойде на ум тази песен. Но тя ме накара, вярвай думата ми, да се просълзя. Ти знаеш защо" (вж. в. "Стара планина", бр. 4 от 21 авг. 1876 г).

Б.

В. "Стара планина" в броя си от 23 октомври 1876 г. включва два текста, породени от смъртта на поп Сава Катрафилов. Излизат анонимно, но вероятно авторът им е Стефан Бобчев - редактор на изданието. Нека напомня, че загиналият в четата на Хр. Ботев и отразилият неговата смърт са от гр. Елена. Едната публикация е с характера на некролог, която тук няма да привличам, а другата е стихотворението "Сава Катрафилов". Поетическата творба има за мото следната строфа:

Аз зная, майко, мил съм ти,
Че може млад да загина.
Аз, утре като премина
През тиха бяла Дунава...

За епиграф е послужила една от началните строфи на Ботевото стихотворение "На прощаване". Най-вероятното е авторът да го цитира по памет. Поради тази причина третият стих от строфата вм. "ах, утре като премина", тук да срещаме леко променена - "аз, утре като премина." Ако е така, не бива въз основа на разликата между първото издание на въвеждащия стих ("Аз зная майко - мил съм ти") и второто ("Аз зная, майко, мил съм ти") да съдим, че му е познат текста не от "Дума", а от сб. "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова"...

В.

В бр. 63 от 14 април 1877 г. на в. "Стара планина" е публикувано следното стихотворение на скромния от това преломно време поет Христо Недялков:

ПРИ ГРОБА НА БОТЕВА

В една нощ бурна, без месец ясен
Отслабнал ази от дъжд оквасен
Скитах се дълго в места незнайни,
В долини страшни, глухи и тайни.
Обикнах ги аз; но бутнах коня
Доде е рано село да гоня.
Но чудно нещо! Чудесна сила
Върти ме в тази долина мила.
Възпрях аз коня, чудя се, мая,
Как да изляза и аз не зная.
На ввред бе глухо, на ввред мълчанье,
Не чувам нийде песен, риданье.
Виждам до меня пръст се чернее,
До нея дева сълзи си лее:
"На тази трева, под тази шума
Лежи тук Ботев: леко продума!
Та де да зная, аз братко милий,
Че в това място без кръст изправен
лежат костите йощ не изгнили
на наший юнак Ботева славен?
Скочих от коня, прегърнах гроба
С чувства святи, без страх, без злоба.
.............
От тогаз вече, дор до ден днешен
Скитам се ази в дрешки предрешен.
Спуснах са далеч на път пространен.
Скитник станах ази незнаен, странен.

Стихотворението е второто от диптиха "Христо П. Ботев", печатан като "Подлистник" във вестника на Ст. Бобчев. Първото е с надслова "Ботев с четата си на Радецки" и е в няколко части, в някои от които прозвучават реминисценции от Вазовата, очевидно позната на Хр. Недялков, творба "Песен на юнаците на "Радецки".

В стихотворението "При гроба на Ботев" срещаме отгласи от баладата "Хаджи Димитър", а и самото то, макар и скромно откъм художествените си достойнства, като поетически сюжет се оказва първи по време опит за сакрализиране на Ботевата смърт. За автора - малкото, което знаем, е застъпено в енциклопедията "Българска възрожденска интелигенция" (1988: 454). А то е крайно оскъдно и недостатъчно да го открои като личност. Оттам разбираме, че Христо Недялков е роден през 1856 г. в Горна Оряховица, където учителства в периода 1874-1876-та. Излиза, че през 1876 г. емигрира в Румъния, без да става ясно дали напуска родния си край във връзка със събитията по време на въстанието през април-май, или причините са от лично-битов характер. От друга страна, се твърди, че "след Освобождението до смъртта си е офицер", а се приема, че умира през 1879 година...

Г.

Проблемът, който тук ни занимава, предизвиква особен интерес чрез предлагания вариант на "Ботева заемка" по страниците на в. "Български глас", редактиран и издаван от Киро Тулешков в Болград. В бр. 28 от 30 октомври 1876 г. на изданието, уводната статия е без заглавие. Ето нейното начало:

Болградъ 29 октомврия.

Минуват дните, години тежки,
Пъшка в неволя нашият народ;
Там падат живи жертви човешки,
Там няма, братя, свободен живот!

Хр. Ботйовъ.

Мрачна и гнусава е историята на нашият народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение. Секи един народ под това ясно небе, който ако и да е преминал голямо временно пространство в историята на своето съществование, но който по своите вехти и политически грехове е бил длъжен да достигне до такова жалостно положение, щото да проспи почти всичките фази на обществения европейски живот...

Популярната уводна статия на Ботев в бр. 9 от 16 февруари 1875 г. на в. "Знаме", има за свое начало следната негова поетическа миниатюра:

Букурещ, 15 февруария

Минуват дни, години тежки
Пъшка в неволя нашият народ;
Там падат живи жертви човешки,
Там няма, братя, свободен живот!

Мрачна и гнусава е била историята на нашият народ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение. Притиснат от едно варварско и крайно безчовечно иго, обиколен от враждебви на неговото съществование елементи и воден от балдевските, битолските и добруджанските просяци на нашата калпазанска политика, литература и журналистика, той е достигнал нравствено до положението на скотовете...

 

6. РОМАНОВИЯТ ЖАНР В ОЦЕНКИТЕ НА ЛИТЕРАТУРНИЯ КРИТИК

За част от мотивите, които предписваме на Христо Ботев като проявен интерес към романовата форма, ние можем да съдим от онова, което ни предлага неговата литературно-критическа дейност. Оказва се, че и чрез нейните страници той коментира конкретните прояви на жанра не в типичния за литературната критика подход и език. Но зад категоричността и лаконизма на оценките му прозира цялостно изградена естетически позиция и съзнание за същността и ролите на създаваната литература. В този смисъл е и очакван, и показателен, документираният му рефлекс към романовата форма.

По обясними причини, породени главно от състоянието на родната литература, интересите и преценките на литературния критик са най-вече по повод на преведени романи, предназначени за българския читател. Но с характера си самите оценки за въпросните съчинения от чуждите литератури в някаква степен са отглас и свидетелство и за творческите интереси на самия Ботев. Демонстрираното съобразяване с нуждите на читателската аудитория у нас, в случая не изключва и ролята на субективни нагласи и ориентации към възможностите на романовия жанр. Налице са и известни аргументи в подкрепа на това предположение. Тук намират място фрагментите от литературно-критическата практика на Ботев, в центъра на които са конкретни преводни прояви от това естество, предлагани на възрожденския читател:

Г-Н М. БАЛАБАНОВ Е ПРЕВЕЛ от французки език романа "Дяволско блато"; Преводът е глупав, смешен и варварски; затова г. Балабанов добре ще да стори да не умножава гюбрето в нашата и така вече препълнена с глупости литература ("Дяволско блато" на Ж. Санд);

ЧУЙТЕ БЪЛГАРСКИ РОМАНИСТИ, стихотворци, драматурзи и всички черникнига преводачи! Романите принасят вреда на г-н Нейчова, романите пълнят главата му с такива идеали, които като не може да постигне, бъркат му да изпълни дъжността си към семейството си, към общството, към народъть, и затова превожда историята на Катилина и Югурта, която ще ни направи велики граждани, велики като Цицерона.

Не знаете, работата е такава: г-н Нейчов се е учил и възпитавал по Европа само с романи и е напълнил главата си с такива Пол де Коковски идеали, от които, като дойде в скитска България, не може да реализува ни един от тях, защото в нашата дива земя няма такъв баща, такава община, която да даде някому 20 хил. гроша, за да отиде да доведе любовницата си от Париж из някое "café chantant". Да, такива романи са вредни, такива идеали са непостижими и по-добре е да превожда човек истории..." ("Нейчов превел историята на Катилина");

В ТАЯ КНИГА авторът описва своя 10 годишен живот в австрийските темници, който е той протеглил като карбонарист. Книгата е полезна и поучителна, но едно, което се нам не харесва, а именно това, което в нея се похвалява и от г. Цанкова и от Сен Марк Жирардена. Това нещо е оная религиозна философия, която ни учи "как скептикът хванал да вярва, как политическият затворник се предал на волята божия и как станал търпелив, безпристрастен и даже милостив към неприятелите си" (По повод "Темниците ми" на Силвио Пелико);

Г-Н С. БОБЧЕВ Е ПРЕВЕЛ от французки език едно от съчиненията на английския писател Майн Рида, което носи заглавие "Ловците на растенията". Тая книга се издава от г. П. Карапетров и ще излезе в края на тоя месец на големина около 18 печатни коли. Ние рекомендуваме това полезно съчинение на своите читатели...

По-разгърнато представяне на Ботевата гледна точка намираме изразенo по повод романа "Тайните на инквизицията" от В. Фереал. Читателят лесно ще схване на какво в случая се дължи промяната в поднасяните преценки:

Г-Н НИКОЛА ТОДОРОВ, КОЙТО от няколко години насам се е завзел да издава на български език романи и повести, ще да издаде засега "Тайните на инквизицията" от В. Фереала, превод от Н. Михайловски, и романа "Цариградските потайности" от П. Р. Славейкова. Колкото и да е похвална целта на г. Тодорова, ние не можем да му не забележим, че "ползата и поучението" на романите са неща относителни и условни за различните народи. За французкия народ могат да бъдат "полезни и поучителни" романите даже и на Пол-де Кока, а за нас не ще да има смисъл даже и Гетевият "Фауст".

Романите, повестите, разказите и въобще чисто литературните произведения трябва да се приравняват или по право да кажем, да отговарят на стремленията и характерът на онзи народ, на когото се пишат или превождат те. На основание на това, на нас са потребни сега засега такива литературни произведения, които отговарят на нашите потребности и стремления и имат съвременен и общо-человечески интерес. А в това отношение нам може да послужи литературата на ония народи, които са били или са и сега в такова положение, в каквото сме и ние. И в това отношение нам е потребна, преди всичко "азбуката" с нейното най-ново и най-лесно преподавание. От това, струва ни се, г. Тодоров ще да разбере какво искаме ние да кажеме относително избора из чуждестранната литература. Оставете настрана различните "Телемахи", "Геновеви", "Душици" и пр., и пр. и превождайте това, което има смисъл и за нашия народ. А "Тайните на инквизицията" са произведение слабо и недостойно да се превожда.

 

7. СРЕД ЗАНИМАВАЩИТЕ ГО МАЩАБНИ ПОВЕСТВОВАТЕЛНИ СЮЖЕТИ

Една национална литература живее с образците си, с ония свои прояви, които са постоянно в книжарниците, в читанките и антологиите. Така е и с творчеството на всеки голям художник. Но за специалистите картината на тази литература, образът на даден поет или белетрист обхваща и стъпва върху по-голям кръг от явления с тяхната предистория, преписи, чернови варианти, редакции и издания. Там своето достойно място трябва да заемат "обявените", но неиздадени книги и творби - започнати, замислени, недовършени, унищожени, изгубени, отречени от "врагове" и зложелатели. Причините да останат под повърхността, под видимата част на айсберга при всяка от тях са различни - каприз на творчески предпочитания и нагласи, липса на средства, нелепа смърт, неуседнал живот, появата на нов замисъл и идея... Тук съм длъжен да припомня твърдението на Н. Георгиев от неговите "Тезиси по историята на новата българска литература", което със заряда на така нужната ни литературоведческа доктрина заляга в подхода към тоя кръг от явления:

В редица случаи, вероятно мнозинството, авторското намерение и обещание са оставали неизпълнени, поради което публикуваната част влиза в междутекстови връзки с ненаписаното въображаемо продължение. Недовършените части и незапочнатите, но обявени като творческо намерение творби също участват в литературния процес и време е да намерят мястото си в историята на новата българска литература (Георгиев 1987: 18).

Макар и не така поставен, проблемът за "обявените", но ненаписаните или неотпечатани творби при Христо Ботев - стихосбирка, преводи, отделни стихотворения - е засяган от неговите изследвачи. Ако тук си позволявам известни разсъждения в тая насока, те ще бъдат във връзка с документираните му усилия върху сюжет, при който са налице известни податки и свидетелства за неговия характер, но не са широко популяризирани, въпреки че в достатъчна степен заговарят за предполагаема реална художествена идея.

"ЗМЕЙ"

Проектирана от Христо Ботев през 1875-1876 г., според твърденията на негови близки, белетристична творба. Дори и като замисъл тя не е особено популярна в съзнанието на широките читателски кръгове, на Ботевите почитатели. А се знае, че той проявява категорично повествователната си дарба с такива непретенциозни на пръв поглед свои прояви като "Това ви чака", "Примери от турско правосъдие"...

Първият, който заговаря за тоя изключително интересен факт от творческата биография на поета, е Захари Стоянов. В издадените от него през 1888 г. "Съчинения на Христо Ботйов. Стихотворения, политически статии, подлистници", когато стига до хумористичния разказ "Това ви чака", той включва в "Забележка на редактора" преразказ на евентуалното продължение на творбата, според спомените на Ботеви съвременници.

Пак там, някак между другото, Захари Стоянов продължава:

Също другарите му разказват, че той тъкмял една повест, която щяла да носи заглавие "Змей", пак из живота на калоферци, и която щяла да бъде капитално съчинение. Дотолкова тя била заседнала в поетическата глава, щото той говорел от нея наизуст цели глави. Но да седне и я напише, боже сохрани. Брат му Стефан помни от "Змей" началото, което се захващало така:

"Глуха и страшна нощ покривала село Калофер. Нийде душа жива, нийде глас, нийде говор човешки. Спи селото, спи добитъкът, спи и всяка земна гадина, спят даже и самите дървета... Богатият, сит и пиян от богатата си трапеза, заровен в меката си постелка, тежко му на стомаха, спи и сънува лоши сънища. Свинята му, сита и пияна повече от самия си стопанин, заровила зурла в гноището, спи и тя и сънува или нож, или кочина. Сиромахът, убит и отруден от целодневната си работа, недоял, недоспал, леко му на стомаха, спи и той, и сънува, че ангели божии го носят в небесата, и той гледа на земята и на голите си деца, па си дума: лошо на земята, тежко на земята за "сиромаха". Магарето му, недояло, недопило като самия си господар, и то спи и сънува зелена поляна, горещо слънце и там магарета и магарици чешат се едно от друго по вратовете. Но клетото, клюмне глава, удари бисерови зъби у празната ясла, стресне се и пак види самар на юнашка снага, юлар на философска глава... Замисли се, па си каже: "живот, магарешки свят!...". "Змеят" умрял заедно с Ботйова" (Ботев 1888: 150-151).

Привлякох всичко, което е документирал Захари Стоянов, за да се разбере, че наистина става дума за реално замислено от Ботев съчинение. Но става очевидно и другото - ненадеждността на онова, което е съхранено в паметта на Ботевия брат Стефан. То почти с нищо не отвежда към наслова на замислената самостоятелна белетристична творба и по-скоро ни говори с конспективния речник на онова, което знаем от "Това ви чака", от "Послание от небето"...

Вторият, който засяга идеята за романа "Змей", е историкът Иван Клинчаров в бележките си към тома "Христо Ботйов. Съчинения" (1907). След като преповтаря Захари-Стояновия преразказ на предполагаемото продължение на "Това ви чака", Клинчаров стига и до неосъществената творба:

По-долу съобщението на З.С., че Ботйов тъкмил да напише и повест "Змей" фактически е вярно. Формално обаче, схемата, която дава Зах. Стоянов на "Змея", е също така суха и трябва да се внесат в нея няколко възможни поправки. Живият още брат на поета, генерал Ботйов, разправя, че Ботйов бил написал не повест, а роман под название "Змей", от който авторът му чел даже няколко глави около 1874-75 год.

Романът бил недовършен, но доста солидно замислен, ръкописът на който след смъртта на поета безследно изчезнал, както и всичко, що е оставил тоя безподобен талант. Сюжетът на "Змей" е взет из живота на Калофер и се разправяло за б о г а т и я и с и р о м а х а. След морната и тежка работа, сяка трудолюбива ръка се прибира в село: овчарът подкарвал рудо стадо, говедарят погонил луди и кържави добитъци, а земеделецът - със своите жетварки - всичко тича подслон да намери, мъжки сили да отмори... Настане вечер, месецът изгрее, звездите обсипят небесния свод, Балканът запее своята елегична песен, а под асма и клонеста круша седнал ч о р б а д ж и я т а с отгоени деца и ... води пир. В друг край на селото - под рухнала, полугнила сграда, с отбор сополиви деца, окичени с целия салтанат на бедността - вечеря с и р о м а х ъ т: гозбата на първия е в пълен контраст с тая на б о г а т и я: под гнета на неволята, при блещукането на главня в огнището, той яде лук, сол... и хляб без нищо...

Гробна нощ. Спи земята, спи човекът, спи цялата природа. Спят и героите на "Змея". Но през тая тиха и глуха, ала безмълвно-страшна нощ, духовете само на двама не намират покой: на богатия и на бедния. Богатият, сит до гуша, спи и сънува, сънува и неговата свиня, забило рило в гойна кочина, тя сънува нож или кол, а той - пъкло, мъки и черно тегло. Бедният, гладен и убит от труд, ляга, спи и сънува - сънува тлъсти гозби, хубаво вино, широк рахатлък и като в дар - ангели божии, пратени волно да отнесат морната му душа във фантастичния рай: събуди се, почеше се в тила, пораздвижи покъсана рогозка, помисли и си дума: тежко на земята, тежък е живота на сиромаха... А неговото магаре, яли го вълци и гарвани, и то, по-мършаво и по-гладно от своя сайбия, с тояга насила тикнато в прозрачен яхър, дреме над празна ясла, дреме, спи и сънува гойни треви, тлъсти отави, върше от тръси... аристократически пир. Но... неволно мухне философска глава в дървена ясла, разбуди нерви - въже, поозърне се около себе, все така пусто и... дума си философски: живот, пъкло!

С това свое произведение Ботйов искал да обрисува социалните отношения в съвременната нему епоха, които се бяха изострили в живота на два обществени агрегата: "чорбаджиите", от една страна, и "сиромасите" или "братята сиромаси", както ги наричаше нашият автор, от друга страна.

Жалко, че той не е имал време и свобода, необходими да създаде своето дело. Вероятно, това можем смело да кажем, със смъртта на Ботйова е загинало едно класическо произведение за нашата художествена литература. Нашето съжаление е толкова по-голямо, като знаем, че талантът на Ботйов представлява едно хармонично съчетание от хумор, сатира, логика, фантазия и ... всички ония строги добродетели на природата и разумния човешки напредък, с които се гордее всеки един класически поет и които необходимо щяха да се вложат в неговия "Змей". Но ... какви богатства не занесе Ботйов със себе си в гроба!" (Ботев 1907: 454-455).

Лекотата, с която Захари Стоянов и особено Иван Клинчаров разискват за Ботевия роман "Змей" и за неговото съдържание, може да ни смути и да предизвика нашите възражения. Дал им е израз още забравеният днес белетрист Илия Иванов-Черен през 1907 г. в отзива си за излезлия том с Ботевото творчество:

За нас пропадналият роман е важен като литературен факт, а и двамата литературни палеонтолози считам за напразно похабили перо и уместност: не може се повърна загубата.

Третият по време, който е привлечен от интригата около неиздадения роман на Христо Ботев "Змей", е Михаил Димитров. Той се спира на твърденията на калофереца Иван Груев - също близък на Христо Ботев, според които наистина е имало ръкопис, но следите му се губели в град Олтеница сред книжата на Стефан Ботев.

Когато говорим за "обявената" чрез свидетелствата на близки, но неиздадена Ботева творба, трябва да държим сметка и за други неща. В този си вид преразказът твърде много напомня на съдържателни акценти, познати ни от публикувани негови страници, което поражда съмненията за вторичност на впечатленията, за наслагване на препрочитани пасажи и ситуации с техния колорит и подробности върху чутото за характера на един бъдещ роман.

Ето защо не бива да се пренебрегва и една втора насока на разсъжденията за вероятната сюжетна основа на "Змей". Така в писмата си от 1875 г. Христо Ботев неколкократно упоменава за свои творчески замисли, за намерението си да използва Любен Каравелов като прототип на своя творба, че събира материали в тоя дух. В писмо до Иван Драсов от 16 март 1875 г. той отбелязва:

Аз съм обиден зле от Каравелова и аз няма да му простя нито една от неговите политически подлости. Аз събирам сила и материал и вярвам, че брошурата ми или политическата рубрика на "Знаме" ще да направи епоха в живота на емиграцията ни.

Още по-показателен характер добива Ботевото твърдение в негово писмо до Данаил Попов от 28 юни 1875 г.:

Какво искате от подобен човек? Но той е потребен, защото служи за добър оригинал на моите повести. Характерът на Нено чорбаджи има много общо с неговия характер... За великите хора трябва и материал за биографията им, а в продължението на две години аз съм го изучил твърде добре. Не е останало кюше в душата му, за да не проникне моята двугодишна изпитливост. Студизмът (т.е. изучаването - б.м., И.Р.) е верен, а материалът - грамаден.

Не е тук мястото да навлизаме в сложните взаимоотношения, които се пораждат между Любен Каравелов и Христо Ботев до края на 1874 г., след началото на 1875 г., през пролетта на 1876 г., в навечерието на Ботевото заминаване отвъд Дунав. Картината им е сложна и нееднозначна. Но дали горните твърдения и начертания на Ботев не са в някаква връзка със замисъла за създаването на романа "Змей"? Предположението е съвсем хипотетично. Веднъж той споменава за "брошура" или "политическа рубрика" в "Знаме", после става дума за "повести"... В книгата си за делото и личността на Ботев от 1875 г. Иван и Цвета Унджиеви коментират съвсем сбито и набързо случая "Змей", както и конфликта Ботев - Каравелов, но заключават: "Рисковано е обаче да свързваме замислената повест "Змей" с името на Каравелов" (Унджиев, Унджиева 1975: 649).

Не зная дали сме в правото си с такава сигурност да останем при тая гледна точка, след като ни е известна комбинативността на Ботевото творческо въображение, дългият път от "прототипа" към завършения литературен образ в едно пълноценно белетристично произведение, капризната "крива", по която пулсира и застива художественото обобщение. Рисковано и ненужно е да преследваме амбицията за пълна реконструкция на "обявена" творба (романа "Змей"), естетическите параметри и продължение на един афиширан "прототип" (Л. Каравелов). Но и едното, и другото са документирани факти от напрегнатия творчески свят на Христо Ботев. Просто трябва да държим сметка и за тях.

Редно е, като имаме предвид вече упоменатата склонност на Ботев да се изявява в сферата на преводната литература - и то не на поезия, а на проза - да отчетем и готовността му да представи на съвременника си читател две съчинения, които току-що, през 1874 г., се издадени на руски в Петербург: "Турците и техните жени. Султанът и неговият харем" и "Тридесет години в турските хареми". За интереса му към тях, четем в бр. 15 от 9 май 1875 г. на в. "Знаме" следното:

Тия две книги разкриват всичката гнилост на турския социален живот и твърде пластически показват де лежи коренът на злото, което препятствува на Турция да се възроди и да живее. Тия съчинения са написани на лек, жив и пикантен език и имат пълно право за гражданственост и в нашата бедна литература... Ние сме захванали вече преводът на тия две книги и скоро ще да издадем и особено обявление за тях.

В случая наистина става дума не просто за намерение в бъдеще време, а за практически положени от страна на преводача Ботев усилия над текста на книгата "Турците и техните жени. Султанът и неговият харем". По страниците на в. "Нова България", макар и не в броя, редактиран от самия поет, а в подготвените бр. 2-3 от Рашко Блъсков, през пролетта на 1876-та са отпечатани откъси от въпросното съчинение, без да е споменато името на Христо Ботев като преводач.

За съжаление, както и по повод на редица други документирани Ботеви замисли и намерения (сб. "Първи поетически опити - проза и стихотворения", превода "Органическо възпитание от д-р Шнел", втората част на поемата "Хайдути"...), и ръкописът на този негов превод, не е стигнал до нас.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ботев 1888: Ботйов, Хр. Съчинения на Христо Ботйов. Под редакцията на З. Стоянов. Сoфия, 1888.

Ботев 1907: Ботев, Хр. Съчинения. Под редакцията на Иван Клинчаров. София, 1907.

Ботев 1980: Ботев, Хр. Събрани съчинения в три тома. Т. 3. София, 1980.

Българска 1988: Българска възрожденска интелигенция. София, 1988.

Георгиев 1987: Георгиев, Н. Тезиси по историята на новата българска литература. // Литературна история, 1987, кн. 16.

Радев 2016: Радев, Ив. Иван Панов Семерджиев. Незаслужено забравеният. В. Търново, 2016.

Радкова 2003: Радкова, Р. Посмъртни материали за български възрожденски дейци. София, 2003.

Семерджиев б.г.: Семерджиев, Хр. Записки по възстанията в Търновския округ... // НБКМ-БИА, ф. 297, а.е. 1, л. 64.

Стоянов 1957: Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Т. 1. София, 1957.

Тодоров 1988: Тодоров, Ил. Над Ботевия стих. София, 1988.

Унджиев, Унджиева 1975: Унджиев, Ив., Унджиева, Цв. Христо Ботев. Живот и дело. София, 1975.

 

 

© Иван Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2019
Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Съст. и ред. Антония Велкова-Гайдаржиева, Виолета Русева. Варна: LiterNet, 2018-2019

Издателски редактор: Георги Чобанов