"СИРОТНА ПЕСЕН" - ЕКЗИСТЕНЦИАЛНОТО "NЕVЕRМОRE" НА ПОЕТА
("Сиротна песен" - между "Епилог" на П. Р. Славейков и "Предсмъртно" на Н. Вапцаров)

Иван Радев

web

Преди доста години ме привлече идеята за съставянето на малка, тип библиофилско издание, антология от поетически текстове на българската литература, осъществени под знака на житейската и творческа равносметка. Според замисъла отправната точка е "Епилог" на Петко Славейков. Някъде сред останалите трябваше да заемат местата си "Сиротна песен" на Димчо Дебелянов и "Предсмъртно" на Никола Вапцаров.

Наред с толкова други замисли, които се раждат в главата на всеки литератор, и тоя потъна в небитието. Тук се опитвам да възстановя и постигна нещо от него, но в полето на метакритическия дискурс, като по обясними причини в центъра на интерпретацията застане творбата на поета от Копривщица. Нека оповестя и признанието - именно около дошлата при него смърт на първо време се установява атмосфера, предречена по ботевски от стиха. А тя пък, от своя страна, залегна като предизвикателство за написването на останалите два фрагмента, заложили на аналогията с неговата съдба. За нито един от останалите двама поети при мен това иначе нямаше как да се случи.

И нещо друго залегна в основанията ми да дам публичност на отношението си към Дебеляновата елегия "Сиротна песен". Предлаганият тук ъгъл на нейната интерпретация визира контекст, отдалечаващ я от обичайното ѝ и на пръв поглед еднозначно и естествено определено ѝ място сред цикъла творби, създадени на фронта: "Нощ над Солун", "Старият бивак", "Тиха победа", "Един убит"... Истина е, че като временаписване и атмосфера тя е плод на същата авторова психология. Но по-значими, показателни и съществени се оказват различията, произтичащи от вложената идея в тях, от една страна, и от друга - в "Сиротна песен". Така или иначе - те са естетически образ на конкретно зададеното, внушенията им остават в неговите рамки или се съотнасят към сходни житейски ситуации. Докато "Сиротна песен" със своята отвореност и надконкретност е естетически образ на общо натаила се, трайна нагласа и нейните внушения не остават затворени в параметрите на цикъла "Скрити вопли", както е в изданието от 1920 година.

От тази позиция, прочитът на "Сиротна песен" открехна завесата и към внушенията на вече създаденото от Славейков "Епилог" и към бъдещите строфи на Вапцаровото "Предсмъртно". Позволих си като отправна точка на критическия паралел, за улеснение на евентуалния читател, да включа самите текстове на тримата поети:

СЛАВЕЙКОВ

("Епилог")

И сещам аз, и виждам аз,
В борба юнашка уморен,
За мен залезе светлий ден -
Ей наближава сетний час.

За миналото спомен жив
Във размислите ме теши -
Мечтай за пролет цвят ревнив,
Когато жега го суши.

Тежи ми свят, а на светът
И аз тежа, ненужен веч...
Изходен е уречен път,
Изчерпана за дело реч.

И сещам аз, и виждам аз,
В борба юнашка уморен,
За мен залезе светлий ден -
Ей наближава сетний час.

ДЕБЕЛЯНОВ

("Сиротна песен")

Ако загина на война,
Жал никого не ще попари -
Изгубих майка, а жена
Не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби -
Приневолен живя сирака.
И за утеха може би
Смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
Богатствата ми са у мене,
Че аз съм с горести богат
И с радости несподелени.

Ще си отида от света -
Тъй както съм дошъл, бездомен,
Спокоен като песента,
Навяваща ненужен спомен.

ВАПЦАРОВ

("Предсмъртно")

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и ...толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел и след разстрела - червей.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
Народе мой, защото се обичахме.

("Прощално")

Понякога ще идвам във съня ти
Като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
Вратите на залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
Ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
Ще те целуна и ще си отида.

Щях да бъде улеснен, ако Димчо Дебелянов беше оставил няколко думи за Дядо Славейков, а Никола Вапцаров за всеки от двамата си предходници. Такива не са ми известни. Никой обаче не е доказал по какви пътища традицията в духовния свят на един поет проговаря и дали непременно това става на базата на прекия прочит и признания. И какво от прочетеното се влива в личния му опит. Логично е, след като един от кумирите на начеващия Дебелянов е Пенчо Славейков, той да се е интересувал и от поезията на бащата. Още повече, другият от кумирите му - Яворов, посреща с великолепна статия-оценка появилия се в началото на века том първи "Избрани произведения" (1901), пръв опит за цялостно представяне, където е и стихотворението "Епилог", обявявайки автора за "гений" в българската поезия...

На практика се получава така, че нито един от тримата поети приживе не получава дължимата му оценка от страна на литературната критика, нито един от тях - при безспорна разлика в мащабите и типа на тяхната реализация - не успява да види в цялост представено поетическото си творчество. Като оставим встрани по-различния вариант на П. Р. Славейков, с особено показателните си черти се налага сходството на рецепция между останалите двама - Димчо Дебелянов и Никола Вапцаров. И това е естествено - строфите в "Сиротна песен" и "Предсмъртно" са изречени от тях буквално пред лицето на смъртта. В този смисъл творбите въплъщават насилствено наложената, а не естествено обмислената "равносметка".

"Сиротна песен", както и останалите две, обаче не е плод на импровизационна ситуация и ще сгрешим, ако приемем, че възникват случайно. При Дебелянов го разбираме не само от познатия първи чернови вариант. Към нея отвеждат, от една страна, текстове от рода на "Черна песен" или "Невермор". От друга страна, специален интерес в този дух предизвиква и стихотворението "Смъртта на героя", създадено от поета, според свидетелствата на тогавашни негови близки, в края на 1912 г., както и първият вариант на самата "Сиротна песен", запазен и публикуван от Тихомир Геров през 1936 г. в сп. "Просвета".

Самата "Сиротна песен", подобно на всяка от антологичните творби на Димчо Дебелянов, неведнъж е била обект на анализ, на интерпретиращи я характеристики като пределна степен на изповедност и провиденчество, чиито обобщения са обречени на съдбоносно сбъдване. И да не се връщам много назад във времето, достатъчно е да напомня, че една от първите статии на бъдещия Цветан Тодоров е "Стилистичен анализ на "Сиротна песен" от Д. Дебелянов" (Тодоров 1964). И е така - от Людмил Стоянов и статията му "Димчо Дебелянов и неговата "Сиротна песен" (Стоянов 1967) до "Магнетизмът на елегията "Сиротна песен" на Радослав Радев (2003: 203-208).

С по-другата си насоченост заема своето място статията на Галин Тиханов "Две прощавания. "На прощаване" от Хр. Ботев и "Сиротна песен" на Димчо Дебелянов" (Тиханов 1988: 26-31). В този си аспект паралелът тогава не е пълно обхванат поради факта, че критикът не е привлякъл останалите също в ръкопис "Сънят на героя" и черновия вариант на "Сиротна песен". Вземат ли се предвид и тези два текста, биха могли да се добавят редица съществени черти към характеристиките на творбата-равносметка.

В техните строфи се вписват - и то доста по-отчетливо - реминисценции, които също отпращат към нагласата за един по-осезаем диалог с Ботевата творба "На прощаване", с редица от излъчваните ѝ внушения. Вероятно, имайки предвид "На прощаване", и Дебелянов в "Сънят на героя" развръща своята изповедност чрез въобразен контакт с духа на майката. За разлика обаче от Ботев, го прави в една приглушена, камерна тоналност, без привличането на познатите фолклорни елементи, чиято липса придава на изображението съвсем различен облик. В неговите строфи не тръгналият на бой моли опрощение и благословия от тази, която го е родила, а тя, майката, без да бъде убеждавана и приканвана, изрича своя благослов:

...и стори му се, майка си че чува,
Че му нашепва сладостни слова:

- Не бой се, сине мой, от враговете,
Макар и в боя ти да паднеш пръв -
За отмъщенье роден край зове те
Пет века ръсен със невинна кръв.

Ако загинеш - загини достоен,
Ако се върнеш, знай, че цял народ
Ще слави своя верен воин,
За него сложил своя млад живот!

Внушенията тук, макар и с помощта на друга стилистика, в основата си следват философията, зададена от "На прощаване". Маркирани са двата варианта като изход от боя, но финалът ни подготвя за единия от тях, по-късно залегнал и по ботевски изцяло обусловил предопределената съдба на героя в строфите на "Сиротна песен":

И стана бодър, и в ужасний бой
Падна на устни със усмивка тиха,
Тъй както пада всеки смел герой.

Очевидно е, че на равноделно развърнатите две картини в Ботевото "На прощаване" Дебелянов противопоставя обобщение, в което доминира предчувствието за очакващата го смърт, а възможността лирическият герой да остане жив, е само обозначена. Склонни сме да приемем в този дух и авторовата идея, залегнала в черновия вариант на "Сиротна песен". Там се оказва, че стихотворението все още няма заглавие, но двете строфи категорично отвеждат към разглежданата тук творба. Убедени, че първата не включва нещо различно от познатото, в подкрепа на предполагаемия извод, че в предисторията си "Сиротна песен" е следвала схемата, залегнала в "На прощаване", идва вторият куплет от черновата:

За мен си спомня само Бог
И нека той ме закрили,
Когато вляза в бой жесток
И срещнат ме несрети зли.

Тук вярата в Бога като надежда за спасение от смъртта, в случая бихме могли да я възприемем като търсена възможност за аналог на втората част от "На прощаване" с нейното начало:

Ако ли, мале майно ле,
Жив и здрав стигна до село,
Жив и здрав с байряк във ръка...

Новопривлечените факти ни убеждават, че паралелът "На прощаване" - "Сиротна песен" предполага и съдържа в себе си и други строфи на Дебелянов, осъществени в орбитата на неговото общуване с Ботевата поезия. Различията в ритъма и типа образност до голяма степен са пречка да ги осъзнаваме откъм тяхната връзка.

В критическата литература са налице и други отправни точки на междутекстовото битие на "Сиротна песен". Бележките към том първи на Дебеляновите "Съчинения" (1983) напомнят, че още "Гео Милев открива сходство между неговата "Сиротна песен" и стихотворението на Пол Верлен "Песен на Каспар Хаузер"..." (с. 298). След време, през 1935 г., във в. "Литературен глас", Николай Дончев публикува и специална статия "Каспар Хаузер, Верлен и Димчо Дебелянов". А това е вече зададен "контекст", който ситуира творбата вън от автобиографизма, вън от личната съдба на поета и излъчванията на Ботевия стих.

На така създалия се фон предлаганите тук страници са опит да се експонира паралел, чиито предпоставки макар и от типологическо естество, вписват "Сиротна песен" в не по-малко интересния ареал на българската национална поетическа традиция. От значение е и фактът, че със заряда и позициите си творбата влиза в активен диалог с подобни по заеманото си място строфи-внушения в поетическия свят на доказани автори от ранга на Петко Славейков и Никола Вапцаров.

Кои са основанията за предлагания вариант на успоредяване и съпоставка, на близост и различия в опубличностената изповедност, оставена ни от тримата, толкова различни помежду си и така раздалечени/отдалечени във Времето поети? Част от тези основания имат обективен характер и са плод на стекли се сходни обстоятелства, послужили на всеки от тях като подтик за създаване на въпросните творби. При всеки от тримата стихът проговаря на границата между живота и смъртта, въплъщава състояние на духа, обсебено от чувството за надвесване над бездна, от неумолимостта на задалата се смърт.

Усещането и ситуацията, че пред теб е ДРУГИЯТ БРЯГ НА ЖИВОТА от своя страна предполага и духовно-психологическо просветление, някаква степен на проговорила религиозност, упование в Божията промисъл и пр. Ще напомня, че при всеки от тримата са налице достатъчни свидетелства за приобщеност към вярата в Бога. Стихът им обаче не издава търсени опори и примирение с мисълта за смъртта като израз на Божията воля. Трагичният финал при всеки от тримата е изцяло в житейските опори, във философията на примирението, изповядана по мъжки сдържано. За разликата "мъжко-женско" в сферата на поетическите решения пред лицето на смъртта, които предлага актива на българската поезия, тук бихме могли да привлечем Дора Габе и нейната стихосбирка "Почакай, слънце!". Но, както се казва, това е "друга тема"...

Ето и някои от по-дълбоките и показателни основания за успоредяването на тримата поети в пресечната точка на предсмъртните им строфи и превръщането на усещания от тях КРАЙ в "сюжет" за поетическа интерпретация. Толкова различна е ситуацията, в която се оказва дядо Славейков спрямо загиналия в сраженията край бреговете на Струма Дебелянов, спрямо изправения Никола Вапцаров пред дулата на пушките във военното стрелбище на София!... Но разбиранията им за смисъла на лично протеклия живот, видян през призмата на "задалата се смърт", посвоему ги сближават.

И нещо друго, не по-малко показателно като аспект на анализа и обобщенията, предопределени от характера на самите строфи. Вместо "речника" на показен страх или на духовно-религиозното смирение, като по зададена от родовата ни народопсихология и стародавни традиции матрица - пределно опредметеното, делнично бих казал, осветяване на свършено или обкръжаващо, на наложено и необратимо, което е запълвало съществуването на всеки от тях. В строфите на нито един от тримата - макар и отправени към потомците - не срещаме куха реторика, показни жестове, напъни за запомнящи се житейски максими и послания. Те, властелините на словото, изправени пред лицето на смъртта, вместо да се поддадат на изкушението и да бъдат запомнени с някаква ефектна фраза или възглас, с опоетизирани лични заслуги и роли, предпочитат да изразят душевното си състояние с простите, еднозначни думи. Така още дядо Славейков ще поднесе чрез тях своята изповед:

Тежи ми свят, а на светът
И аз тежа, ненужен веч...
Изходен е уречен път,
Изчерпана за дело реч.

Макар и в екстремните условия на братоубийствена война, наситена с кръв и жертви, Дебелянов олицетворява съдбата си, прибягвайки до същия безутешен, но фатално връхлетял го извод, с помощта на слова от същия семантичен кръг:

Ще си отида от света -
Тъй както съм дошъл, бездомен,
Спокоен като песента,
Навяваща ненужен спомен.

Както при тях, така и в случая с Вапцаров, се съпротивлявам да изрека спохождащата ме дума "примирение". Защото това, което го изразява, е не тя, а онова състояние на духа, което прераства в предварително и категорично направен избор, осъзнат откъм неговата безпощадност. Естествено е тук да бъде привлечена строфата:

Аз паднах. Друг ще ме смени и ...толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Но в плана на интимизирането на съзнанието за обреченост може би по-убедителен пример за Вапцаровата изповед е втория предсмъртен фрагмент с неговото пределно приглушено, с шепот изречено "Никога веч!":

Не ме оставяй ти отвън на пътя -
Вратите на залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
Ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
Ще те целуна и ще си отида.

Разликата между това, което оставят Славейков и Дебелянов спрямо предлаганото от Вапцаров, е обяснима. Логично е при сгъстено екстремалните условия, при които е поставен, той да не е съумял да постигне органичните застъпници на "външното" и "вътрешното", на гражданското и интимното в единен текст.

Не сме сигурни доколко авторът на "Епилог" е вярвал в някакъв Бог. Може би и затова в екстремната ситуация, възправила го лице в лице със смъртта, той не се обръща към него. Правил го е преди по други поводи... За Дебелянов приемаме, че е бил религиозна натура - винаги се напомня как единственото томче, което споделя последните му мигове на живота, е "Евангелието". А ако трябва да категоризираме Вапцаров, задачата се оказва още по-трудна и неразгадаема, за да можем да отсъдим дали е по-близо до дядо Славейков, или до автора на "Сиротна песен".

Маркирам тази диспозиция - видимо разграничаваща и противопоставяща ги, за да насоча вниманието към толкова сходната по същността си, изявена и от тримата, опора в смирението-примирение, с което посрещат задалата се смърт. Там, сред изречените им изповедни слова, при нито един не срещаме упование в Божията промисъл, готовност за приемане на смъртта като израз на Божията воля. Но нещо витае във въздуха със своята предопределеност, но и с осъзнаването му като невидима опора. Другаде привличам факта, който свидетелства, че като първоначален замисъл идеята за "Сиротна песен" е включвала молба за намеса към Всевишния...

Така се стичат обстоятелствата, че точно като последица от екстремната ситуация на създаването им, всяко от привлечените стихотворения на тримата поети остава в ръкопис. Познатите им строфи, когато биват публикувани и тръгват към читателя, не изразяват окончателната авторова воля. Знае се за намесата на сина Пенчо Славейков при включването на "Епилог" в тома с лириката на бащата, издаден шест години след смъртта му - през 1901 г. В основата на своеобразна дискусия преди време беше проблемът за автентичния текст на "Предсмъртно", стигнало до нас в своите два ръкописни варианта.

Случаят със "Сиротна песен" от тази гледна точка заслужава специално внимание. С вложената си идея то активира редица други сходни или подготвящи ни замисли и поетически решения. За да осъзнаем в пълнота неговия статут на равносметка с крайния ѝ предел на дълбока изповедност, са нужни връщания към не една от предишните му творби. Подчертавам го, без да имам предвид само първия вариант на самата "Сиротна песен" или стихотворението "Сънят на героя".

Така сред аргументите на това схващане се вписва и настоятелно занимаващия поета мотив, обозначаван с формулата "никога веч!" - тепърва преоткриван от неговото поколение, емблематичен за поетиката на символизма. Ето защо е оправдано, като отправна точка на изразеното в "Сиротна песен", което в никакъв случай не предвещава края, но съдържа в себе си и изразява дълбоко заложена трайна нагласа, да видим и стихотворението му "Nevermore". Кога точно е създадено няма откъде да узнаем, но първо е публикувано в "Из нов път" (Дебелянов 1907) заедно с други две творби. Несъмнено - като съдим от надслова, а и от така конструираното съдържание - в основата му е залегнал отглас от "Гарванът" на Едгар Алън По.

Няма как да разберем и по какви пътища начеващият поет се запознава с тази манифестна творба на символизма и модернизма. Възможно е срещата с поемата на американския поет да е станала чрез някоя френска антология. От друга страна, твърденията са, че дотогава "Гарванът" има вече два опита за превод на български. Ако вярваме на Антон Страшимиров, поемата се появява в сливенското списание "Живот" през 1898 година. За Страшимиров "това произведение на мистичния поет с разядена и помрачена от алкохолизъм душа отговаря напълно на спиритуалистичния и мистичен дух на "Живот" (цит. по Живот 1993: 269). От изложението, което ползвам, не се разбира кой е преводачът. Друга справка ни убеждава, че първият преводач на "Гарванът" е не друг, а Елин Пелин - и то го осъществява през 1906 година. Ако се вярва на някои твърдения, тогава поетът и белетристът се движат в едни и същи кръгове. Говорим ли за Дебеляновото запознанство с текста на Едгар По, възможен е и трети вариант - по същото време, по-младият от него Георги Михайлов започва да сътрудничи на някои от същите издания, на които е сътрудник и Дебелянов. Та е допустимо именно той да му е показал своя превод...

Един от първите по време специалисти, който конкретно включва Дебеляновото "Nevermore" като интерпретаторски обект при разглеждане на мотива "никога веч" е проф. Александър Пешев (вж. "Четири "невермора"...", сп. "Пламък", 1969 г. По-късно написаното влиза в книгата "Западноевропейската литература от Парижката комуна до Първата световна война" (Пешев, Стефанова 1976: 136 и сл.). Авторът тръгва от задължителното за тогава разбиране за символизма и това го лишава от възможността да вникне в същността на вариантите на този мотив в българската поезия. Схващаме го още от въвеждащите му твърдения:

Гарванът изграка своето "Nevermore" и оттогава това "Нивга веч" стана религия на символистите. Самоотлъчили се в собствено изградената си тъмница, като зашеметени те блъскаха душите си в нейните зидове, напразно търсейки изход към светли небосклони. Тук ще се ограничим само върху четирима поети, при които въпреки огромните различия между тях като поетически индивидуалности това "Nevermore" получи най-изкристализирала форма. Това са: един американец, един французин и двама българи - Едгар По, Пол Верлен, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов" (Пешев, Стефанова 1976: 136).

Ето оценката на проф. Ал. Пешев, която директно визира Дебеляновата творба:

"Димчо Дебелянов поставя на своето стихотворение направо заглавието "Nevermore", а всяко от трите четиристишия завършва с българския превод "Никога веч". Композиционно, и неговото "Nevermore", както това на Яворов, е изградено върху съответствието между природния пейзаж и душевното състояние на обезвереност и безнадеждност. Димчовото страдание обаче не приема трагично-космически характер, както е у Яворов. По своето вътрешно емоционално съдържание то се сродява с тихата носталгичност на Верлен" (Пешев, Стефанова 1976: 139). И проф. Пешев цитира втората и третата строфа, без повече да се занимава с Дебеляновата творба. Акцентът в изложението му като цяло пада върху Верлен и Яворов.

И така - единствен сред останалите Дебелянов има създадено стихотворение с надслова "Nevermore". Може да се каже, че то е едно от първите, с които той заявява за себе си като поет, публикувайки го през 1907 г. Нещо повече - изглежда и го цени, което личи от препечатките му в "Българска сбирка" (1908), в съставения от него и Д. Подвързачов том "Българска антология" (1910). За да се окаже, че в някакъв смисъл заклинанието "Никога веч!" ще го съпътства през целия му живот на поет...

В този извод ни убеждава и преводачът Георги Михайлов - той едва ли само "Невермор" е имал предвид, за да постави на томчето "Прокълнати поети" (1921) скромното, но показателно посвещение "В памятъ на ДИМЧО. Г. М.". Произтичащата от тристрофната творба философия налага своя отпечатък и върху редица още Дебелянови стихове - веднъж под формата на "черна песен", друг път - като "заключени простори", трети път - като "сиротна песен"...

В "Сиротна песен" обаче този мотив вече не е "поетизъм", не проговаря с помощта на мистичното виртуално нахлуване на Гарвана чрез неговото заклинание - тук стихът ни възправя пред реалните знаци на съдбата, изговарящи заклинанието си чрез събития и атмосфера, наситени с натрапчивото предчувствие за постоянно дебнеща го смърт. Тук е може би хвърленият "мост" към "Предсмъртно" на Вапцаров - куршум, анонимен, мистичен в по-голяма степен от Гарвана на Едгар По, въплъщава семантичния аналог на "никога веч".

Сходни внушения, които отвеждат към единната народопсихологическа основа на съзнанието за място в живота, могат да се извлекат от строфите на всяка от трите творби. Налице са редица излъчвани от текстовете сигнали за подобна процедура. От определено значение за така предлагания интерпретационен сюжет се оказват и прелитащите между трите текста не клиширани "ключови думи", а по-скоро сходни "ключови нагласи", които било с речниковата си форма, било със своята семантика, естетизират неумолимата логика на изминатия път в името на вътрешната увереност у всеки от тях, че "смъртта в победа ще дочака" (Дебелянов).

ЛИТЕРАТУРА

Дебелянов 1907: Дебелянов, Димчо. Nevermore. // Из нов път", 1907, кн. 5.

Живот 1993: [Списание "Живот"]. // Периодика и литература. T. 2. София, 1993.

Пешев 1969: Пешев, Александър. Четири "невермора"... // Пламък, 1969, бр. [?].

Пешев, Стефанова 1976: Александър Пешев, Людмила Стефанова. Западноевропейската литература от Парижката комуна до Първата световна война. София, 1976.

Радев 2003: Радев, Радослав. Магнетизмът на елегията "Сиротна песен". // Дебелянов. Съвременни интерпретации. В. Търново, 2003, с. 203-208.

Стоянов 1967: Стоянов, Людмил. Димчо Дебелянов и неговата "Сиротна песен". // Пламък, 1967, кн. 5.

Тиханов 1988: Тиханов, Галин. Две прощавания. "На прощаване" от Хр. Ботев и "Сиротна песен" на Димчо Дебелянов. // Литературна мисъл, 1988, кн. 1, с. 26-31.

Тодоров 1964: Тодоров, Цветан. Стилистичен анализ на "Сиротна песен" от Д. Дебелянов. // Език и литература, 1964, кн. 2.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2021, № 2 (255)