С "ОТКРИТИЯТА" ЗА ДЕБЕЛЯНОВ - НЕ ТАКА ПРИБЪРЗАНО

Иван Радев

web

Случи се така, че в голяма времева близост - през 2016-та и 2017-та трябваше да се честват две кръгли - и двете съдбносно важни - годишнини на Димчо Дебелянов. Въпреки осъдителната пълна незаинтересованост на Министерство на културата, всяка от тях се свърза с редица публични и творчески изяви, чрез които делото на поета намери подобаващ отклик в интересите и паметта на днешното поколение. По установилата се практика през последните 20-30 години обаче, жълтите издания с тяхната широка читателска аудитория, верни на себе си, не потърсиха специалистите с техни статии, не предоставиха страниците си за нови данни, за съвременни прочити на неговото присъствие и на поезията му в духовния ни живот. А институциите, от които това зависеше, не подкрепиха проекти за юбилейно издаване на неговите съчинения. Безспорен поет-класик - нека напомня, че вече второ поколение съвременници нямат възможност да се запознаят с целокупното поетическо наследство на Дебелянов. Излезлият през 1983 г. двутомник, възпроизведен през 1987-ма, е не само библиографска рядкост, но и разкрива своите непълноти, категорично приканва към друг формат на представянето му...

Тръгвам от тези общи твърдения не за да правя с късна дата рекапитулация на набора от измислени, съмнителни и опорочаващи личността и поета Димчо Дебелянов антрефилета, които избълва масовата вестникарска вълна по повод на 100 г. от смъртта и 130 г. от неговото рождение. Мога само да се съглася с тези, които възприемат този подход като престъпление към българската литература и култура, зад което не смътно прозира, а твърдо стои доунищожаваща националното ни богатство стратегия. Към тази напаст трябва да добавим и липсата на утвърдени в общонационален мащаб литературни издания, които професионално и отговорно държат в обсега си авторите-класици, за да задълбочават тяхната интерпретация с адресат съвременника-читател. През последните две-три десетилетия излизащите вестници и списания, обявяваните научни конференции и съставяни сборници - само частично и избирателно изпълняват тази роля.

Сред малкото на брой издания, които през 2016-2017-та дадоха път на сериозна статия, посветена на поета от Копривщица, трябва да наредим сп. "Минало". Имам предвид "Открита е фотография на Димчо Дебелянов" от Александър Алексиев (2016). Всъщност публикацията пледира за първооткривателство и публичност не само на снимка, но и на още два факта от житейско-битово естество, свързани с името на поета. Всеки изкушаван в тази насока - при автор от ранга на изследвана творческа фигура като Дебелянов - има представа за значимостта на подобен шанс. Отбелязвам го като един от полагалите усилия в тази насока и домогнал се до някои скромни резултати...

Признавам, че при първа вест за публикуваната от г-н Александър Алексиев статия, свързана с личността на големия поет, аз не се изненадах. Приех новината като факт, който се вклинява в предлаганата картина от вестникарската пошлотия и съдържа нещо обогатяващо Дебеляновата биография. И другото - изпитах вътрешна тръпка и удовлетвореност, защото съм имал вече възможност по други поводи от литературно-архивно естество да си изградя представа за професионализма и издирваческата страст на колекционера Алексиев. Пък и съм се възползвал на два или три пъти от личния му архив, за което съм изразявал своята благодарност... Оттам и естествената ми готовност да се запозная с публикувания от него материал в сп. "Минало". Във връзка с всеки от трите новообявявани документа, които са и факсимилно представени, обаче се оказа, че интерпретацията им се "затваря" в собствените им данни и свидетелства, без да са потърсени допълнителни автентични аргументи за авторската им принадлежност. Чрез вложените усилия и коментар заговарят единствено елементи от тяхното съдържание, подложени на прочит с цената на всичко да обвържат личността на Димчо Дебелянов с упоменатите в тях имена и конкретни междуличностни прояви. Това се оказва крайно недостатъчно и съвсем естествено поражда усъмняването. А то, от своя страна, се превръща в предпоставка за по-строго проведена процедура на анализа и обективно идентифициране на фактите, свързани както с фотографията, така и с епистоларните текстове...

Като автор, който има зад гърба си своите скромни, но не епизодични занимания с личността и делото на Димчо Дебелянов, преценявам рисковостта на подход, залагащ на самоцелното насилване на отделни конкретни свидетелства и аналогии в името на амбицията за откривателство. Оказва се, че в случая така е готов да постъпи Ал. Алексиев. Попаднал на архивни материали от 1911-1912 г., свързани с търновското село Драганово, след разговор с Румен Стоянов, той решава да ги подчини на слуха за евентуалното гостуване на Дебелянов там и близките му отношения с личности от това селище. За отправна точка му служи предположението, че на занимаващата го снимка и зад ясно изписаното на гърба й лично име "Димо" стои поетът от Копривщица. Ето какъв характер имат доводите му и какъв път изминават основанията му за това твърдение:

Дълго време не обнародвах снимката поради това, че нямах данни какво е правил в село Драганово. Тази година се изясни картината от 1911 година, след като чрез писателя и преводач Румен Стоянов, който е от Драганово, се свързах с местния краевед Илия Гогев. Цитирам сведенията, които Илия ми изпрати на 7.9.2016 г. от с. Драганово. Част от тях са описани в книгата му "Драганово - родно място на поети и градинари" от 2015 г. Цитирам текста, пратен лично до мен:

"През лятото на 1911 г. в Драганово за няколко дни е поета Димчо Дебелянов. Той гостува на своя приятел търновчанина Никола Петров Арсов, учител в Драганово, наричан в селото "Царя". Те се запознават в София в началото на миналия век, когато Арсов е студент по право в Софийския университет, който завършва през 1907 г."... (вж. Алексиев 2016: 6-7).

Ако читателят се снабди с посочената от Александър Алексиев книга на Илия Гогев, ще разбере защо нищо не се цитира от нея като по-авторитетен източник, а се препредава фрагмент от лично получено писмо. Истината е, че в това си издание краеведът на Драганово никъде не включва и не споменава подобни факти, в страниците на "Драганово - родно място на поети и градинари" (2015) изобщо не се среща името на Димчо Дебелянов, не се говори за негово посещение в селото и пр. Единственият факт в тази книга, който може да задържи вниманието, е общата снимка на стр. 326, придружена от следния пределно лаконичен текст: "Драгановските учители в 1911 г.". Груповият портрет включва 22 млади мъже и жени сред пролетна природа, която със сигурност документира кът от драгановското землище. От тях краеведът е идентифицирал поименно осем, от които само двама - Н. Арсов и Ив. Станев - се припокриват с упоменатите от Алексиев...

В този смисъл, краеведческите страници на драгановчанина г-н Илия Гогев с нищо не подпомагат усилията на Ал. Алексиев да обвърже с конкретни факти предлагания вариант на пребиваване на Димчо Дебелянов в Търновския край през 1911-1912 г. Оказва се изцяло за сметка на автора си голословното твърдение: "Димчо бил много привързан към приятеля си Арсов и често го посещавал в Търново и вероятно не един път в Драганово...". Да не говорим за заплитане на името му в любовна авантюра на драгановска земя...

След като е изяснен некоректният характер на привлечените и използвани от автора свидетелства, обозначени от Алексиев като тръгващи и подадени му от краеведа Илия Гогев, ще съсредоточа първо вниманието си върху снимката, послужила като начален подтик и приемана от автора за фотография на Димчо Дебелянов. По нейн повод обясненията и категоричният му извод имат следния вид:

Тя е с размери 8.08/13.08 см. И е добре запазена за 105-те си години. На нея фигурират Димчо и брат му Илия... Когато Димчо е ученик в Пловдивската гимназия участва в кръжок, чийто членове носили сини или черни рубашки и пускали по-дълги коси. Това обяснява защо младият поет на новооткритата снимка е облечен с рубашка и по-дълга коса. Има една по-ранна фотография, на която Димчо е с рубашка и до него също е и брат му Илия. Тя е от 1904 г. като ученик в Първа мъжка гимназия в София... Фотографията е изпратил от село Драганово, Търновско, до град Търново с адресат учителката Величка Панайотова... Възможно е снимката да е правена година-две от датата на изпращане. Вероятно е снимана в двора на родната къща на Димчо в Копривщица" (Алексиев 2016: 6).

В този си вид основанията от които авторът тръгва, за да приеме, че в случая става дума за Димчо Дебелянов са повече от общи, съмнителни и ненадеждни. Не е необходимо всеки детайл от аргументацията му да бъде подложен на обговаряне, за да се разбере, че предлаганото - особено като се има предвид абсурдното, неподкрепено с нито един конкретен факт твърдение, че "Димчо бил много привързан към приятеля си Арсов и често го посещавал в Търново и вероятно не един път в Драганово" - е крайно неубедителна и фалшива версия. Знае се с категоричност за едно посещение на Дебелянов в старопрестолния град (1906 г.) и се предполага за едно второ - с прекъсване, на път за Варна... Ако повярваме на автора, излиза, че поетът от Копривщица прекарва не малка част от времето си през 1911-1912 г. в в града на Асеневци. В статията се среща и абсурдното твърдение, че иначе гостуването му протичало в Търново, но му се е налагало да изпраща от Драганово снимка и открита пощенска картичка до Велика Панайотова на нейния търновски адрес. Както и обещанието, че скоро ще се прибере в Търново...

Но нека насоча и задържа вниманието на читателя върху снимката с текста и откритата картичка, послужили за повод и възпроизведени в статията. Те се нуждаят от не особено задълбочен коментар на изобразените личности и споделените вести в тях, както и на предложените от автора твърдения и идентификации. Подозрението, че и самият Ал. Алексиев е убеден в осъществявания манипулативен прочит на фотографията и двата епистоларни текста, го поражда един отминат от него факт с пълно мълчание. Имам предвид готовността му да визира Димчо Дебеланов зад двукратно срещаното в тях лично име "Димо". Засега се знае категорично, че никога, никъде и от никого - нито в публикуван текст, нито в лично изложение и кореспонденция - поетът не е наричан Димо. Отминава с мълчание, т.е. без коментар и упоменатото от краеведа Илия Гогев име на Димо Каранешев - учител по същото време в Драганово.

За да се убедим, че съхранената като архив и свързвана с Димчо Дебелянов фотография няма нищо общо с поета от Копривщица, идват да свидетелстват както самите личности, които тя представя, така и придружаващото я посвещение. Първо ще припомня разчетения от автора текст (по факсимилето това е трудно):

Адрес: Величка Панайотова

Ул. Шумен № 1..............?

Велико Търново

Вичке, подаряваме ти тази картичка за спомен. Съ Сърневъ се виждахме на гарата, дето приказвахме на дълго и на широко. Беше и Манка, и брат му. Ще се върнат в понеделникъ. Новини няма. Нещо има да те питамъ, но по-после. Приветъ: Димо, 26 юний 1911 г., с. Драганово (Алексиев 2016).

Нищо в този текст не говори, че принадлежи на поета Димчо Дебелянов, нито има практическа вероятност през м. юни 1911 г. той да е гост в Драганово. Имам предвид както изказа, така датата, а и битовизираната същност на съдържанието. Въвещащата фраза "Вичке, подаряваме ти тази картичка за спомен..." ясно и недвусмислено свидетелства, че тя тръгва към адресата от името на двете фотографирани на нея лица. Как да стане това, ако другият е наистина брат му Илия, който в момента е някъде из Самоковско. По-логично е предположението, без да се наемам да го доказвам, че на снимката, изпратена от първия, са всъщност учителите-колеги на Величка Панайотова в Драганово - Димо Каранешев и Константин Сърнев.

Разполагаме обаче с още по-категоричен контрааргумент, че въпросната фотография, а и така звучащия дарствен надпис, нямат нищо общо с Димчо Дебелянов и с негов, така очертаван продължителен престой през м. юни 1911 г. в Търновския край. Тогава, на 9 юни, се разиграва трагедията на семейство полк. Петрунови, включваща убийството на дъщерята Елена Петрунова. Йор. Мечкаров - близък приятел на Дебелянов, споделя: "Димчо преживяваше толкова дълбоко скръбта по "Ленчето", че почти всеки ден ходеше на гроба ѝ, и нас приятелите му, ни караше да го придружаваме посред нощ в гробищата и там...". Не ни е известно негово писмо от този тежък за него отрязък от време. А соченото от Ал. Алексиев писмо е с датата 26 юни 1911 г., село Драганово...

Още по-категорично отпада вероятността и вторият архивен документ - откритата пощенска картичка с дата 23 март 1912 г., изпратена отново от Драганово до Величка Панайотова в Търново, да принадлежи на Дебелянов. Опровергава го не само баналният текст, който е предизвикал автора Алексиев да й отрежда особено място с думите:

В моята сбирка от вечни мигове пазя още една картичка от влюбения Димчо до Вичка, както той галено я нарича. Пошенската картичка представлява естествено "Целувката" от Л. Е. Лабит. Датирана е на 23 март 1912 г. в Драганово. Пролетните страсти у Димчo кипят. Той й пише:

"Вичке, честит да ти е честития имен ден! Честита ти фризюра. Поздрави на Бошкови. Или въ събота, или въ неделя ще съмъ в Търново. Кой се по кордисва с бук...? (буклитт, б.а.). Приветъ. Димо" (Алексиев 2016).

Всъщност става дума за навечерието на всехристиянския празник "Възкресение Христово" през пролетта на споменатата 1912 г. И е редно търновчанката Величка да празнува своя "имен ден" и да получава поздравления от близките и познатите си... Но категоричните факти ни убеждават, че точно през тези дни Димчо Дебелянов няма как да е в село Драганово, а си е бил в София. Ето го личното му свидетелство в писмо до сем. Григорови с дата 29 март 1912 г.:

Прощавайте, Мико и Петре, че не ви поздравих за Великден. Уви! Не само вас сполетя тая горчива участ. Останаха от мене забравени и Илийови и Накини и баткови Иванчови, защото когато другите срещаха възкресението на Христа по черквите, аз лежах разпнат от навехнат крак на леглото си в София...

Нека спра до тук с този си позакъснял във времето отглас...

По-особен е случаят с включения от г-н Александър Алексиев текст на открита картичка от Димчо Дебелянов до Николай Лилиев. Тя, макар и да липсва факсимиле на лицевата й част, заслужава вниманието на специалистите, които се домогват до по-пълното представяне на наследството, оставено от големия ни поет.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Алексиев 2016: Алексиев, Александър. Открита е фотография на Димчо Дебелянов. // Минало, 2016, кн. 4.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.07.2019, № 7 (236)