ДЕБЕЛЯНОВ И ПРЕВОДАЧЪТ ГЕОРГИ МИХАЙЛОВ - ЕДНО ПОТУЛЕНО ПРИЯТЕЛСТВО

Иван Радев

web

Темите, които ме занимават във връзка с личността и паметта на Димчо Дебелянов, малко неочаквано насочиха разсъжденията и към осъзнаване подминаваната от другите близост на поета с Георги Михайлов - авторът-преводач на "Прокълнати поети", редакторът-съставител на едни от първите по време поетически сборници с Дебелянова поезия. Традицията в обсега на неговите приятелства да бъдат неизменно Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов, като че ли е изчерпала себе си и нищо повече не може да ни предложи. "Вината" и за едното, и за другото е редно в някаква степен да я свържем с Георги Константинов и великолепните му книги "Едно необикновено приятелство" (1967), "Моето поколение в литературата" (1970), "Николай Лилиев сред своите приятели" (1971). Оказал се в ролята на летописец, той си е изпълнил добре мисията...

Но тя - вече наистина като вина, би трябвало да ни насочи и към самите тях, към "Димчовите приятели". Вниквайки в картината на техните взаимоотношения, отчитайки времето и начините, чрез които те отреагирват, за да утвърдят таланта на поета, с много неща тя ми напомни за "случая Вапцаров". С тези две разлики - че при него същата картина е с по-категорични и по драстично документирани противоречия, че в основата си е заредена с политизираност, с възможност за спекулации.

И при Дебелянов закъснялото му утвърждаване се предявява най-вече като упрек към другите извън неговия кръг (напр. д-р Кръстев, Пенчо Славейков...). Правят се справки кога проф. Боян Пенев или Владимир Василев са го споменали в статиите си, как безучастно е реагирал Кръстев на вестта за смъртта му и пр., как му били върнати стихотворения от сп. "Мисъл" (а то е вече спряло, когато той дебютира...), за да убедят читателя в грехове на тогавашната културна общественост. Ето какво твърди и незамесеният в литературните кръгове Тих. Геров, коментирайки смъртта на Дебелянов: "А меродавната критика (д-р Кръстев, Б. Ангелов, Б. Пенев) премълча тая загуба или по-късно каза няколко бледни думи за Димчо" (Геров 1957: 213).

А преди да потърсим отговор на въпросите, свързани с отношението на представители от предишното поколение критици и писатели към Дебелянов и закъснелия им рефлекс за публичното му утвърждаване, редно е да изясним кога и какво е стореното от неговите близки, за да популяризират неговия талант: Димитър Подвързачов, Николай Райнов, Людмил Стоянов, Конст. Константинов... То е било най-вече тяхно морално задължение. Така първият споменат например е вече редактор на периодични издания, с връзки и контакти сред писателските среди. А след стихотворението "На падналия другар" (сп. "Отечество", 1917) Подвързачов оставя само един кратък спомен, който той написва едва през 1936-та, една година преди смъртта си. Всъщност прав е Николай Райнов: "След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова - и не сбъркахме. Но това стана чак след като биде убит". Днес с основание можем да доуточним - и то доста късно.

Посвоему едно от доказателствата в тази насока е и останалата неизявена тогава, а по-късно забравена, ситуация около първото по време издание на Дебеляновата поезия. За смущаващите моменти в нея ясно и категорично - а вероятно и с езика на истината - говори изпратеното от Гео Милев до Мария Дебелянова-Григорова писмо с дата 10 септември 1919 г. В него четем:

От това твърдение на Гео Милев разбираме, че от две години, т.е. от 1917-та, ръкописът на "Стихотворения" е подготвен за издаване. Като допълнителен аргумент за годината на готовата сбирка е фактът, че още тогава в нея според редактора на "Везни" са заели местата си "Сиротна песен" и "Един убит". Защото в писмото се среща репликата: "а непечатаните (оставали още 2 само, предадени от друж. командир на Димча) ще ми дадете вий - вярвам, че имате препис от тях" (Дебелянов 1983: 261).

Така или иначе, впечатлението днес е, че след смъртта на Дебелянов, та до 30-40-те години, протича скрито напрежение в отношенията между личностите от неговия кръг по въпросите - кой да подготви и издаде лириката му, кои са му били по-близки от афиширащите се, къде е мястото му в ранглистата на българската поезия, какво от поведението му да добива публичност и кое трябва да бъде премълчано и пр. Припомненото и тук писмо на Гео Милев е един от официално необявените факти, които открехват завесата към тази "война". Нещо от нея добива гласност чрез публикуваното интервю на сестрата Мария Дебелянова-Григорова с показателното заглавие "Димчо Дебелянов и ония, които търгуват с неговата памет" (вж. Дебелянова-Григорова 1937; също: Ангелов 1940).

Подозирам, без да разполагам с конкретни аргументи, че и преводачът-поет Георги Михайлов се оказва "страна" в така създалата се ситуация октоло личността, творчеството и съдбата на Димчо Дебелянаов. Но по някакви съображения, доколкото мога да съдя от библиографския справочник, тогава той изобщо не се включва с публична изява. Не го срещаме и в издания като "Димчо Дебелянов... В спомените на съвременниците си" (1967), в тома "Българската критика за Димчо Дебелянов" (1988) името му липсва и сред стъписващия с внушителността си набор от автори на спомени за поета през следващите десетилетия. А Георги Михайлов е имал предостатъчно време да направи това, или свидетелствата му да са документирани чрез инициатива на някой от журналистите - преводачът на "Прокълнати поети" умира през 1950 година...

Изправени сме пред предизвикателството на един загърбен литературно-критически сюжет. Насочвайки се към него, е естествено резултатът от усилията да разшири кръга от "обекти", да покаже на читателя в какво се изразява близостта и общуването на Димчо Дебелянов с поети като Гео Милев, Людмил Стоянов, с издавалия стиховете му Георги Бакалов и др. Не считам за нужно да гадая или пък да ровя сред набъбналата грамада от спомени около съдбата и контактите на Дебелянов, за да си обясня защо сред "удостоените" не откривам присъствието и на Георги Михайлов. Може би неоповестената и недобила публичност причина намира своите подбуди и основания в тези две, напомнящи за себе си, скритно конфликтуващи линии през 20-30-те години в неговото представяне като поет? Логично е - след като в ситуацията се оказва, че се включват Людмил Стоянов, Николай Лилиев, а може би и Димитър Подвързачов, Константин Константинов...

Вместо да залагам на предположенията, просто се насочвам към свидетелствата за мястото на преводача-поет в света на Димчо Дебелянов, за формите на изразената от негова страна покруса и почит, за ролята му в популяризиране на неговата поезия.

В случая всичко започна от стихотворението "Nevermore"...

В наше време особеностите и съдбата на "Nevermore", както и свързваната с него житейско-философска нагласа у автора му Димчо Дебелянов, вече неведнъж са ставали обект на определен изследователски интерес. Достатъчно е да спомена статията "Изразните средства в преработките на стихотворението "Nevermore" от Димчо Дебелянов" на М. Филипова-Байрова (1952), паралелът на проф. Ал. Пешев "Четири "nevermore" и някои други въпроси в творчеството на символистите" (1969) и др.

Но тук ще ме занимават фактите като свидетелства за отношенията, които предизвиква, изразява и онагледява стихотворението "Nevermore" в контекста на Дебеляновото присъствие в литературния живот през първите две десетилетия на XX в. Можем да приемем, че появата на тази творба, или поне нейният заряд, е евентуална основа на близостта му с личност, за която почти не става дума в спомени, статии и цялостни изследвания в набъбналия библиографски справочник за поета. Говоря за Георги Михайлов - преводачът на "Гарванът" и пръв истински популяризатор на Едгар Алън По у нас. Безспорният преводачески талант и реализация на този Дебелянов съвременник някак естествено и необратимо, но съвсем неоправдано, са изтласкали в небитието другите негови занимания и роли в литературния живот. Самият той е и поет, съредактор на сп. "Везни", подвизава се в среди, които изповядват естетиката на модернизма.

Позволявам си по повод на Дебеляновия "Nevermore" - стихотворение с очевидни индикации за демонстрирана близост от страна на автора му до обсебващото въздействие на "Гарванът" на Едгар По, а и до българския му преводач - да напомня и в някакъв смисъл да "реабилитирам" мястото на Георги Михайлов сред тесния, интимен приятелски кръг на Димчо Дебелянов. Може само да се съжалява, че навремето това не е направено от тези, които също са били част от него, че самият Г. Михайлов, починал през 1950 година, не ни е известно да е оставил свои спомени и преценки за поета, не са оповестявани и материали от негов архив...

Посочените липси предопределят характера на предлаганите по-долу страници - по необходимост свидетелствата за общуването и възникналата близост между малко по-възрастния Дебелянов и Георги Михайлов (роден 1893 г.) са от официално обявен публичен тип като част от посмъртното битие на поета, не разполагаме с преки свидетелства от страна на самия поет, както и с лични признания, кореспонденция и пр. Но в замяна на това пък, в този си вид те са повече от обикновени свидетелства за контакти и взаимност в разбирания и възгледи за живота и литературата, защото се вписват в популяризирането и утвърждаването на Дебелянов в интересите и душевността на следвоенното поколение.

Не са ми известни факти, които да уточняват времето на запознанство между Дебелянов и Георги Михайлов. Със сигурност обаче това е станало, след настаняването на поета в София, в средите на зараждащата се бохема в столичния град с нейната пъстрота от студенти, дребни чиновници, начеващи поети и вестникари, но и с владеещата всички жажда за хуманитарно познание, за живеене с нашумелите имена в авангардната руска, френска и немска литератури, за присъствие в сферите на културния и литературния живот. Кипежът и напрежението, ламтежите за изява са не толкова на политическа основа, колкото обусловени от духовно-интелектуалните тежнения и пориви, зародили се в края на отиващия си и развърнали се в началото на века.

Вместо да гадаем кога е станало запознанството, до каква степен е прераснало в сближаване, предпочитам да преминем към преките свидетелства на изразена от Г. Михайлов почит към паметта и делото на загиналия Дебелянов. Защото фактите, с които разполагаме, са от тази фаза на тяхната връзка. Предполагаме, че е имало предистория, но тя не е оставила следите си. И другото, в което всеки ще се убеди - оказва се, че той, отказал се от спомените и публичните изповеди, залага на практическите жестове, чрез които държи да изрази отношението си към Дебелянов, да се издължи към неговата памет.

Често се изтъква фактът, че Гео Милев е един от първите, който отреагирва на рано погребания от събитията талант на поета Димчо Дебелянов. Прави го по страниците на сп. "Везни" през 1919 г. (кн. 2). Така е отбелязано и в подготвения от професионалисти солиден том "Летопис. Гео Милев", издаден в наше време (2005):

Истината в случая е доста по-различна. Просто се иска само пряк контакт с изданието, за да се разбере, че "In memoriam" е обособената рубрика, която започва с фрагмента "Димчо Дебелянов" от Гео Милев. А иначе тя включва снимка на неговия гроб в Демир Хисар, както и диптиха "СОНЕТИ. В памят Д. Дебелянову" (с. 5-6) на Георги Михайлов. В този смисъл пред нас е цикъл от три прояви: текст на Г. Милев, визуално изображение на Дебеляновия гроб, два сонета в негова памет.

Точно възстановената схема доказва, че Георги Михайлов не е в графата "други автори", а наред с Гео Милев изразява преклонението си пред смъртта на поета. За да се схване, че двата му сонета не са формален акт на посвещение, а автентично опоетизирана печал и преклонение, ще си позволя да ги възпроизведа. Тъй като авторът им, влагайки всичко, за да направи достояние на българина "прокълнатите поети", така и не стига до своя стихосбирка, те така и остават затворени между страниците на сп. "Везни":

"СОНЕТИ В памятъ Д. Дебелянову СМУТ Скръбта на черни дни, развяла плащ огромен Пак ужаси тръби над тоя страшен град - И в техний болен страх аз гасна обездомен Все тъй пред всеки грях неудържим и млад.         Единствен, още скъп, грей само твоят спомен         И миналата скръб ме води пак назад -         Аз виждам своя храм порутен и разгромен         И странни мисли там устройват моя ад. Аз тръпна - ужасен до смъртна изнемога; И вредом пак над мен витае сянка строга; И болката расте...                         Аз искам да тъжа,         Пак чист като дете, в скръбта постигнал Бога,         Но в своя смътен страх да прозра не мога:         Тук радостта е грях, скръбта - самолъжа.   НАПРАЗНО Напразно чудеса сърцето ми очаква! В самотност навсегда ний чужди ще горим, Безсилни в смъртен грях страстта да утолим! -         И моят зов е стон на серафим,         Когато отрезвен от ужаса заплаква         И спомня своя рай, далечен и любим!...         Напразно чудеса сърцето ми очаква! То ще угасне чуждо на своята мечта: Тъй гибелна и страшна е твоята разлъка! А мисълта за теб - о, алчност многоръка! -         Расте като насмешка над мойта самота,         Разискрила в душата пожар на черна мъка,         Подобно огнен меч пред райските врата! Г. Михайлов"

Тук всеки запознат с лириката на Дебелянов открива вплетени образите, настроенията и внушенията, които тя съдържа. Целеният ефект е постигнат - авторът-преводач е впрегнал таланта си за конгениално вживяване в чужди светове, за да ни приобщи към универсалиите на Дебеляновата поетическа душевност. И двата сонета са изцяло в емоционално-психологическата и стилова тоналност на неговата лирика, като внушенията посвоему заговарят с езика на вярно улучен духовен биографизъм. Изненадан съм, че опоетизираният жест на Георги Михайлов не е схванат и е половинчато застъпен в антологията "Тихата победа на поета" (2001), съставена от Петър Велчев и представяща сбор от посветените му в българската литература стихове. В случая диптихът "Сонети" в своята цялост е посветен на Дебеланов, а не само първият фрагмент "Смут". И това става още през 1919 година...

Оказва се, че само след две-три години Георги Михайлов подготвя и издава в поредицата "Книга за малцина" стихосбирката "Прокълнати поети" (1921), включваща негови преводи на Жерар де Нервал, Едгар По, Шарл Бодлер, Морис Ролина, Артюр Рембо и Пол Верлен. В центъра на сборника е неговият конгениален превод на "Гарванът", а на гърба на авантитулния лист, ниско долу и ненатрепващо се, е посвещението:

Доколко дълбоко и обсебващо, а не инцидентно, Георги Михайлов живее със скръбта по Дебелянов и с чувството на дълг към паметта му, го онагледява и второто разширено издание на "Прокълнати поети" от 1936 г. И в него заема мястото си скромното, но задължаващо: "В памятъ на Димчо. Г.М.". За тиража е посочено: "2000 обикновени и 100 разкошни екземпляра".

Всъщност Георги Михайлов е човекът, който за втори път във времето на 20-те години прави достояние на читателя Дебеляновата поезия с томчето "Златна пепел". Но той е поклонникът на тази поезия, който пръв осъществява и опитът за нейното тиражиране. Имам предвид томчето "Стихотворения" от 1927 г. В редица от случаите то по-скоро се свързва с името и ролята на Людмил Стоянов, но истината е друга - изцяло в основата на подготовката му е именно Георги Михайлов.

Поетическите сборници с Дебелянова поезия през 20-те години онагледяват своеообразен "диалог-полемика". Да - появява се през 1920 г. редактираното от Лилиев, К. Константинов и Подвързачов томче, но през 1924-та излиза сб. "Златна пепел" под редакцията на Георги Михайлов. Нещо подобно се случва и малко по-късно - през 1927-ма изпреварващо е изданието "Стихотворения" на Г. Михайлов и Л. Стоянов, последвано от "Стихотворения" през 1930-та на Н. Лилиев и Вл. Василев...

"ЗЛАТНА ПЕПЕЛ. Неиздадени стихотворения" по замисъл и изпълнение е в духа и практиката на българския авангард - свидетелствата в тази насока тръгват от избрания цвят на корицата и постигат концептуалната си защита в двустранно представения портрет на Дебелянов. Не е отбелязан художникът, но във всеки елемент от реализацията на изданието е прокаран единен подход, проявил се дори и в липсата на съдържание. Така читателят се приканва да разгърне сборника и да тръгне от текст на текст: "Поет", "Елегия на литератора", "Орден", "Любов отдалече", "Кихавица", "Любов", "Мисли в мъглата", "Трагедия", "Бохемски нощи", "Сън", "Златна пепел", "На бащата", "Война", "Разговор в кръчмата", "Дишам си...", "Препинателни знакове".

На гърба на първата страница е бележката: "Стихотворенията, поместени тук, са печатани в хумористичните списания "Оса", "Шантеклер", "Смях", "Барабан" и други, приживе от поета с псевдоними Амер, Аз, Шприц, Астреб, Монти Плошовски, Frau Sorge". А на последната страница - обичайното за тогава каре: "Книгата "Златна пепел" от Димчо Дебелянов събра и нареди Г. Михайлов и отпечата Филип Чипев в Придворна печатница в София през октомври 1924 г. в 2000 екз.". На съставителя не е било трудно да подготви томчето - самият той тогава също сътрудничи на част от упоменатите хумористични издания.

Сборникът "Златна пепел. Неиздадени стихотворения" претърпява своето преиздаване през 1940 г. Промените са малко и почти не засягат съдържанието му (липсва стих. "Сън"). Отпред е буквално същата анотация за хумористичните списания, от които са извлечени текстовете. Но в края, в "издателското каре" четем: "Книгата "Златна пепел" излиза под редакцията на Николай Лилиев, отпечата се през 1940 г. в печатница Гладстон". Не е отбелязано, че става дума за второ издание, липсва изобщо името на Георги Михайлов - човекът, който всъщност е положил усилия за тяхното издирване и представяне на читателя. Коя е причината за подмяна на редакторите така и не узнаваме. Ако първото издание намира отглас в периодиката (в. "Знаме", бр. 177 от 13 ноем. 1924; "Книжарска защита", бр. 17 от 6 дек. 1924), второто остава без отзвук...

В каква позиция се оказва "Стихотворения" от 1927 г.? Първото впечатление е, че сборникът е подготвен като част от прикрит спор с изданието от 1920-та... И е неприкрита амбицията то да бъде преодоляно и да го измести в читателските интереси. Един от аргументите трябва да бъде пълнотата на представянето - в чисто статистически план. През 1920 г. 43 са поетическите текстове, включени в четири цикъла (Антологични страници, Скрити вопли, Елегии, Под сурдинка). В изданието от 1927 г. картината е по-обхватна и циклово нюансирана - 65 творби са ориентирани в следните осем цикъла ("Устрем", "Под тъмни небеса", "Златна пепел", "Черна песен", "Скрити вопли", "Под сурдинка", "Тиха победа", "Последни песни"). Като поемата "Легенда за разблудната царкиня" е извън тях, самостоятелно обособен завършващ текст...

Предговорът на Людмил Стоянов е кратък (7-10 стр.), в използвания от мен екземпляр погрешно разположен след названието на началния Дебелянов цикъл "Устрем", затова и първото стихотворение реално непосредно следващо предговора е на обозначената стр. 13. Всъщност изместеният напред лист с надслова на цикъла ("Устрем") би трябвало да е на с. 11-12..

Както трябва да се очаква, словото на Л. Стоянов заклеймява бездуховната атмосфера, коментира драмата на поета Дебелянов и пр. По-късно той многократно ще тиражира поезията му, ще пише за трагичната му съдба, за чистотата на душата и на таланта му.

В изданието на "Стихотворения" от 1927 г. интерес представлява намесата на Георги Михайлов в представянето на поемата "Легенда за разблудната царкиня". Въз основа на притежаван от него ръкопис автограф от ръката на Дебелянов, е вмъкнат един допълнителен фрагмент, който липсва в дотогавашните публикации на поемата (в сп. "Звено" от януари 1914 г., в сб. "Стихотворения" от 1920 г.). При подготовката на следващите издания на Дебеляновата поезия - както се казва в едно от тях - "Легенда за разблудната царкиня" винаги се представя по "автентичния текст, упорито отстояван от Лилиев". Впрочем това е единственият по-съществен пункт, в полето на което се разминават Георги Михайлов и Николай Лилиев - и двамата ревностни почитатели и издатели на Дебелянов.

По-късно ще срещнем присъствието на Георги Михайлов в групата, която през м. август 1931 г. пътува до Гърция за издирване и пренасяне тленните останки на Димчо Дебелянов в родната Копривщица. Откриваме го на груповите снимки, наред с писателите Димитър Подвързачов и Георги Райчев... В тясна връзка с добилото широка гласност събитие, вестник "Знаме" от 4 септ. 1931 г. съобщава, че Георги Михайлов, Т. Ф. Чипев и Димо Сяров правят парични дарения във фонда "Паметник Д. Дебелянов".

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1940: Ангелов, Сл. При сестрата на Димчо Дебелянов. // Литературен глас, бр. 484, 09.10.1940.

Геров 1957: Геров, Тихомир. В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов. София, 1957.

Дебелянов 1983а: Дебелянов, Димчо. Съчинения в два тома. Т. 1. София, 1983.

Дебелянов 1983б: Дебелянов, Димчо. Съчинения в два тома. Т. 2. София, 1983.

Дебелянова-Григорова 1937: Дебелянова-Григорова, Мария. Димчо Дебелянов и ония, които търгуват с неговата памет. Интервю. // Култура, бр. 13, 20.11.1937.

Летопис 2005: Летопис. Гео Милев. Пловдив: Макрос, 2005.

Пешев 1969: Пешев, Ал. Четири "nevermore" и някои други въпроси в творчеството на символистите. // Пламък, 1969, бр. 20-21.

Филипова-Байрова 1952: Филипова-Байрова, М. Изразните средства в преработките на стихотворението "Nevermore" от Димчо Дебелянов. // Български език, 1952, кн. 3-4, с. 256-260.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2013, № 5 (162)