БОТЕВИТЕ ПРОРОЧЕСТВA - СБЪДНАТИ И НЕСБЪДНАТИ...

Иван Радев

web | Ботев и българската литература

Изключителността на Ботевия стих е факт, категорично наложил се в съзнанието на българина. Същото е и с неговата готовност за саможертва в името на свободата. Но трябва да се има предвид, че както те, като част от творчеството и житейското му поведение, така и редица други негови черти са естественото проявление на нещо по-обхватно и мащабно - това е пределно извисеното му схващане за смисъла на живота и мисията на човека. Там - зад искрите и клокота на глухото недоволство от несъвършенствата на света, зад стенанията и гърчовете на неукротимата му душа и неподкупна съвест, цари, с широтата, дълбочините и емоционално-интелектуалните си мотивации, несрещана у друг позиция към съдбата на Отечеството и на света.

Удивителна е неговата хуманност, доброта и толерантност. Удивителни са пределно широките рамки, в които осъзнава проявленията на своя народ и на човека изобщо. Удивителна е способността му да държи едновременно в обсега на емоционалните и интелектуалните си тревоги както онова, което въплъщава неговото лично "АЗ", така и съдбата на собствения му народ, на другите народи, както живота, видян като минало, така и неговите съвременни проявления, и неговия бъдещ образ...

Оказва се, че личност от ранга на Христо Ботев определя своята активност - революционна, гражданска, творческа - не въз основа на обичайните за възрожденеца емоционални или тясно прагматични цели. За да се заеме с тази роля, той мобилизира всичко у себе си, настоятелно търси опори в миналото, настоящето и бъдещето на своя народ, залага на социалния опит на човечеството. Направеният от него избор - с готовността за саможертва, с категорично отстоявания национален идеал - стъпва върху дълбоко личен и разкрепостен философско-исторически възглед за човека, върху напрегнато вникване в диалектиката и механизмите на цивилизаторския метод на живота от по-ново време. Чрез Ботев триумфира не познатата хайдушка патетика на Възраждането, добива израз не просто традиционният възрожденски оптимизъм, а нещо качествено ново, дошло като резултат от натрупаното колективно-онтологично познание, но и от мисловно-интелектуалните домогвания на неговата индивидуалност. На практика онова, което при Любен Каравелов е познание, при Ботев същото това познание - било философско и социологическо, историческо или политическо - присъства не просто в традиционните, класическите, самостойните, номинативните си форми, а преди всичко като основа за прозрения и обобщения от нов порядък, с неприкрита ориентация към бъдещето. Културогемата за "поета пророк", за поета с ореола на "ясновидец" като че ли идва от античността, но се откроява ярко и запомнящо се едва когато се вгражда в естетиката на романтизма през ХІХ век. В този смисъл при Христо Ботев нейната правомерност е мотивирана и вън от личните му качества. Но не само оттам тръгват нейните активни референции в неговата нагласа и мислене, в поведението и съчиненията му. Самият Ботев - чрез поезия, публицистика, кореспонденция - ни убеждава, че не е чужд на нагласата и рисковете на "пророчества" за себе си, за съдбата на своя народ и на света. Той има съзнание за значението на усилията в тази насока и футурологизмът отчетливо се вписва в естетическата и гражданската му програма. Не само една от интересните му уводни статии във в. "Знаме" носи наслова "Бъдъщността на Турция", но и самата дума ("бъдеще") е с много активно и широко конотативно присъствие в неговата проза и публицистика (Божков, Генадиева 1960: 103-104). По един или друг повод Ботев прибягва до всичките възможни тогава смислови еквиваленти на лексемата "ясновидец" - имам предвид "пророци", "оракули", "авгури", "астрономи"... В неговия речник доста активно битуват и производните - "пророчество", "пророкува", "предсказва" и пр. Като любопитна възможност за съпоставка ще напомня, че това "гнездо" е по-бедно представено и точно думата "пророчество" липсва в "Речника" на Найден Геров - възприеман и в наше време като пълна картина на езиковото ни богатство през ХІХ век. Там срещаме "пророк" ("Който пророкува; прорича") и "пророкувам" ("По Божие внушение казвам какво има да стане, да се случи"). По страниците на Ботевото наследство те не само присъстват, но са и активен елемент в цялостния му философски възглед, в гражданско-политическата и естетическата му програма на възрожденец. В тази насока показателна е и готовността му да ги въвлича в употреба предимно в ироничен план: "За да дадеме пълно понятие на читателите си за п р о р о ч е с т в о т о на виенския израил, ние привождаме... Да послушаме п р о р о ч е с т в а т а на едновременните турски приятели..." (Ботев 1979б: 145). Ето и втори пример: "Турция бере душа! Турция се разлага, Турция пропада!" Колко пъти се е повтаряло това п р о р о ч е с т в о от европейските авгури политици..." (Ботев 1979б: 286).

Ботевите пророчества - сбъднати и несбъднати, заложените в стиха и в публицистиката му - се открояват със своята ненатрапваща се обхватност. Прогностичните му инвенции се съсредоточават в три основни "ядра" и ни насочват към съдбата на българина ("Народът вчера, днес и утре"), към съдбата на поробителя ("Бъдъщността на Турция"), към съдбата на света ("Смешен плач"). Те имат и своя поетико-естетически аналог, където се откроява още едно, като че ли отсъстващо в публицистиката му ядро - неговата лична съдба ("На прощаване", "Моята молитва")... При Ботев перспективата на едно пророчество имплицитно съдържа в себе си заряд, извлечен от традицията. Нещо повече - мащабът на вижданията му за бъдещето е правопропорционален на въвлечения потенциал на миналото. Разбираме го най-добре от статията "Народът вчера, днес и утре", но и от писаните по конкретен повод текстове като "Празнуването на Кирил и Методий". По замисъл и предначертания патосът е в духа на познатия тип негови послания към съвременността. В тях пророческата му енергия има корени в историята, тя е продължение на аналитичен срез на миналото.

В рамките на цялостната Ботева прогностична нагласа и референции важно място е отредено на проблема за съдбата на поробителя, за бъдещето на Турската империя. Подобно на мнозина от своите съвременници и той е готов да изрече: "Повтаряме - Турция няма живот, няма б ъ д е щ е, тя е труп на смъртния одър...". За него обаче личните мотиви и естествените очаквания на поробените не са достатъчен аргумент за тази присъда. За да убеди себе си и другите в нея, прави поредица от съпоставки, привлича чужди наблюдения и твърдения, включвайки ги в специална статия - "Бъдъщността на Турция" ("Знаме", бр. 13 от 4 април 1875 г.), в няколко от полемичните материали, които публикува през 1874-1876 г. В тях той въобще не държи да бъде "пророк" - по-скоро му се налага да дискредитира лъжепророчествата на ония, които чертаят позитивни варианти пред бъдещето на Империята. Именно в тези страници най-често прибягва до ироничните или саркастично заострени употреби на "авгури", "пророци", "пророкувам", "предсказания", "нашите астрономи" и др. Ботев отбелязва, че заглавието на статията "Бъдъщността на Турция" всъщност е заето от "Neue freie Presse". Но нейната проблематика е толкова съдбоносна за него, че документираното в австрийския вестник съвсем естествено се възприема като отправна точка на лични убеждения и изводи. Външно погледнато, несвързани помежду си, двете части на текста "пророчестват" в една и съща насока, изцяло съвпадаща с позицията на Ботев. Първата резюмира "Завещанието" на Фуад паша - популярен висш държавник, министър на външните работи, велик везир на Империята - оповестено през 1869 г., малко преди неговата кончина, настигнала го в чужбина (гр. Ница). Именно тук е фразата: "Казват, че преди смъртта си човек може да предсказва бъдещето...". Авторът е особено удовлетворен, че "политическият тестамент" на Фуад паша е пълен със "смутни предсказания, които наскоро трябва да се изпълнят": "Османското царство, пише Фуад, е близо до своята погибел. За да отстраните тая страшна катастрофа, Ваше величество, сте длъжни да се простите с преминалото и да поведете народите си към нова бъдъщност... Турция трябва да стане модерна държава, ние сме длъжни да промениме всичките наши установления, да стопиме християните и мюсюлманите в един народ, да разпространиме равенството пред законите, да отвориме вратата на всеки един прогрес на европейската култура, да направиме образованието задължително за всекиго и да махнеме абсолютизма".

За Ботев тази изповед на заслужилия държавник на Империята от 1869 г. е "знаменит акт", показателен с трезвата си прогностичност. През 1875 г. в статията си "Бъдъщността на Турция" авторът има основания за възклицанието, даващо израз на собствените му убеждения: "Бедният Фуад паша! Да би можал той сега да оживее и да види в какво положение се намира Турция, то той се би уплашил от историческия напредок, който е тя направила в последните шест години в пътя към своята пропаст" (Ботев 1979б: 146). Втората част на Ботевата статия "Бъдъщността на Турция" е изградена върху същия принцип, но гледната точка е различна. Повод му дава Левис Фарлей - английски публицист и дипломат в Цариград, с книгата си "The Decline of Turkiy", издадена на английски и турски език през пролетта на 1875 г., посветена на упадъка на Турция. След добросъвестно и точно препредадената картина на икономическото и финансово положение на Империята с корупцията, заемите и разхищенията, които я характеризират, Фарлей стига до особено важния за Ботев извод: "Нашият ингилизин, който с числа в ръцете си иска да докаже, че е невъзможно да се удържи още дълго време турското царство на днешните основи, предлага радикален лек. Той мисли, че на султана не остава друго нищо, освен да продаде Европейска Турция на Австрия и на Русия".

Тази рецепта - с реален прецедент договора между Русия и САЩ за Аляска - и според Ботев е "твърде приятна за четене", но е неизпълнима: "Султанът би пристанал най-после и на това нещо, когато потопът на дълговете му дойде до шията, но другите две държави малко ще да се възползват. Русия не би щяла да купи това, което се надее да придобие без никаква плата. А в Австрия никой не ще се реши да употреби няколко стотина милиони за едно съмнително дело". Авторовата удовлетвореност идва от факта, че и в чужбина взема връх убеждението за близкия крах на Империята. Така изводът, че Турция "няма бъдеще", в още по-голяма степен се превръща в реалност.

Ботев постигна всичко, което предрече за себе си - безкористност и себеотрицание в служене на националните идеали, готовност да се раздели с живота в името на свободата... Но в духа на така формулираните и изявени лични норми на взискателност той, суверенно, със завидна отговорност и самочувствие, се опитва да предусети поведението и на цялата българска общност, на цивилизования европейски свят. Много са фактите от творчеството му, които свидетелстват колко дълбоко изстрадва той своите, свързани с тях, надежди. А именно те не се сбъдват... Не се превърнаха в реалност неговите предвиждания за собствения му народ, "като народ млад, жив и достатъчно силен, за да върви напред" - че българинът ще постигне онова, което "има да каже в света" и ще разкрие "съкровищата" на своята душа, че ще "остане чист от всяко чуждо влияние" и ще води пълноценен самостоятелен живот. Така или иначе, дори и изключителната личност, каквато безспорно е Ботев, е обречена да разполага заряда на въздействието си главно в рамките на лична съдба и позиции. Делът му в извънличната сфера е вече функция на случайности, стихии и закономерности, над които той няма власт. Естествено е предсказанията за собственото му бъдеще да са документирани в неговия стих. Вариативният им образ изплува периодически в съзнанието му и се настанява властно в творби като "На прощаване", "Моята молитва" и "Хаджи Димитър". Така се формира широко популярното убеждение, че поетът изцяло предусеща и програмира всичко в бъдещата съдба на човека у себе си. Прави го в атмосферата на опиянение и приповдигнатост чрез строфите в "На прощаване", където буквално, стъпка по стъпка, с поразителна точност на детайлите предрича онова, което го очаква:

...пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

Това предсказание е от 1868 година... Повтаря го през 1873 г. с пределната философска извисеност и притчова простота на изповедта чрез жанра на "молитвата":

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Но излиза, че и пророчеството в "Моята молитва" не е достатъчно да дари със сигурност съзнанието на поета у Ботев. Той прави още една, трета крачка в готовността да предусети собствената си съдба - преоткрива своя "бъдещ" подвиг чрез чуждия, "станал" вече факт на публичното пространство със саможертвата на Хаджи Димитър и Караджата. Единствено достойната сцена и за двете жертвоприношения се оказва Балкана - синоним на България, но и на Всемира:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира; него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...

В публицистиката Ботев по-рядко си позволява "закани" в личен план. Там те се вграждат в обобщаващото "ние". Така е в есето "Петрушан". С този тип пророчество се натоварва знаменитата финална фраза на статията в "Знаме" (бр. 23 от 27 юли 1875 г.): "Ние живейме в свободна земя и никой не може да ни запрети да изпълним дълга си към своето отечество. Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото отечество" (Ботев 1979б: 135).

Но то отново намира "изповедалната" форма в кореспонденцията му. Широко популярна е "заканата" в писмо до Тодор Пеев (от 12 февруари 1876 г.) - също изпълнена и намерила житейското си покритие в неговото поведение само след няколко месеца: "Но ти, Ботйов, ако си пигмей, то слез от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал... аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последното безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще да дам съдържание и на своите глупости".

В центъра на Ботевата прогностична доктрина застават неговите виждания за съдбата на българската общност. Откриваме ги в не един и два от текстовете му, и то в нееднакъв обсег на събитията и претенции към бъдещето. Ето как в уводната статия на бр. 2 от 15 декември 1874 г. на в. "Знаме" за следващите две-три години са предречени събития като Априлското въстание и Руско-турската война: "При прагът на едно близко бъдеще, което, види се, ще да настане после проливането цели реки човеческа кръв и при началото на което може би ще да запустеят големи пространства от нашето прекрасно отечество" (Ботев 1979б: 51). Но пророческата му вещина се разгръща най-пълно в статията "Народът вчера, днес и утре". Тук той декларира, че за българина изход не могат да бъдат "новите окови", а "народната революция, радикалния преврат, които са триумфалната врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има само едно бъдеще и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да каже на света, що да внесе в човещината" (Ботев 1979б: 17). Показателно е това Ботево твърдение, според което влога на българина той вижда не в науката или в прогреса, а в "човещината"... Въпросът наистина го занимава настоятелно и публицистът търси неговите отговори. В друга статия отново напомня за своя народ: "захвана тихо и енергически да работи за своето освобождение, тихо и енергически да приготовлява своето бъдеще" (Ботев 1979б: 52). Сходните формули при него по правило са израз на постоянство и неизменност във вижданията: "Българският народ не е в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще. А ако това е така, то помогнете му да се оттърве от робството" (Ботев 1979б: 78). Само година преди кървавата пролет на 1876 г. завършва статията си за честването на св. св. Кирил и Методий с непоколебимата надежда: "...11 майя скоро ще да бъде празник на нашата революция и на нашата свобода".

В последователните си усилия да прозре бъдещето на българина Ботев винаги държи в полезрението си картината на живота у другите, най-вече на съседните народи. Привличат го примерите, които му помагат да вдъхне на съвременниците си надежда и воля за дела. Ако някои от тях съвсем закономерно намират в публицистиката му широките си застъпници (Сърбия, Румъния, Франция...), има случаи, които изненадват. От такъв характер са позоваванията му на "Страната на изгряващото слънце", в която българин едва ли е стъпвал до 60-70-те години на ХІХ век. В семантичното поле на Ботевите представи топонимът "Япония" поляризира и отстойностява не толкова обозначаваната държава и народ, колкото българската национална гледна точка и претенции към бъдещето. Честотно много по-широка употреба в информативно-познавателния комплекс на публицистичните му страници имат Германия или Франция, дори Испания - там стават революции, поставя се на карта съдбата на вариантите за република, реставрират се монархии... Но при тях връзките, паралелите и противопоставянията имат друг характер. С повишена знакова натовареност се явява именно географска точка, а и националноспецифичен тип мислене, диаметрално противоположни спрямо българското землище. В един визионерски план Ботев маркира топонима "Япония" в духа на фолклорната формула "зад девет земи - в десетата". Така, като хроникира по страниците на в. "Знаме" (бр. 10 от 2 март 1875 г.) разточителството на султан Абдул Азис, публицистът напомня: "Преди малко време той е изпроводил нарочно човек да обиколи света, за да му донесе из Япония саксии за цветята". Със същата сигурност и лекота това е направено и в съвсем интимно-личностен план - говоря за формата на засвидетелстване, както и за естеството на засегнатия тип човешко поведение. В писмо до Ив. Драсов от 12 април 1876 г. Ботев пише: "Панов е вече в Париж и на свое място е оставил някого си Паничерски... Панов сякаш че е в Япония. Разбира се, че всеки, който вижда как вървят работите ни, изстива и мълчи. Но нищо, аз си давам кураж". От реалните представи някак незабелязано и естествено публицистът Ботев се ориентира към метафоризиране на понятието "Япония". Така в статията си "Сърбия и нашето освободително движение" ("Знаме", бр. 13 от 4 април 1875 г.) той вече е готов да отсъди: "Ако белградската журналистика и да се занимава повечето с Китай и Япония, отколкото с делата и със страданията на своите поробени братя...". Примерът с Япония е използван и в статията "Народът вчера, днес и утре": "За нас преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв смисъл, призраци и утопии, кои може да се осъществят нейде си в Китай или Япония, но не на Балканския полуостров между турци и българи...". Обръщам внимание на тия факти, тъй като става дума за случай, в който Ботев се оказа "лош пророк". В ситуацията на 60-70-те години на ХІХ век за него Япония е синоним не само на безкрайна отдалеченост от географските граници на България, но и на пълна изостаналост и изолираност. Тя му служи като пример и доказателство за онова, което очаква нашия народ, ако не се обърне с лице към своите реални потребности, не се отвори към света и не се опре на трайно градените си качества и добродетели. Това е категорично и недвусмислено изразено в статията "Решен ли е черковният въпрос?". В нея четем: "Няма предел умът човешки! Недоволни са народите от настоящето си! Вчера искаха едно, днес търсят друго; туй, що добиха днес с пот и кърви, утре пак - пот и кърви проливат, за да го махнат; и отвредом човекът е хвърлен в борба - борба за свобода, за истина... В тази борба е смехът и плачът, доброто и злото; в нея е прогресът човешки. Без борба светът и до днес щеше да бъде на точката на Япония" ("Дума", бр. 4 от 17 юли 1871 г.). Трябва ли да виним публициста Христо Ботев за несбъдналото се пророчество спрямо Япония, спрямо съдбата на държава и народ, които в най-ново време са олицетворение на изключителен напредък и на пълноценно модерно присъствие в съвременната общочовешка цивилизация? Или е по-логично и наложително другото - да се замислим с какви заложби като родова същност сме били ние в собствените си очи и чрез очите на поета ясновидец Ботев преди стотина години. И къде сме сега... В какво всъщност Ботев се оказа "лош пророк" - дали в посочването на Япония като синоним на изостаналост, или в очакванията си собственият му народ да преодолее "точката на Япония" и да отиде далеко напред в открояване началата на дружествения си живот?

Има нещо безкрайно тъжно и обезсърчаващо, показателно и подвеждащо във факта, че човекът, който в най-голяма степен въплъщава мащабите, обхватността и зрелостта на българското гражданско-историческо и политическо мислене, чийто кратък живот е озарен от идеята за "пълна и абсолютна човеческа свобода" (Ботев 1979б: 132) и преминава под знака на личната му отдаденост за нейното постигане, го завършва едва ли не със смъртта на обикновен "разбойник"... Оприличавали са го на англичанина Байрон, на унгареца Петьофи. Някъде го наричат "българският Гарибалди". Ботев няма нужда от подобни, уж ласкаещи го паралели - не само защото е не по-малко ярка индивидуалност от тях. Никоя от сочените личности примери не среща и не преодолява трудностите, които спъват него. Никой от тях не опознава така дълбоко страданието и не се разминава толкова категорично с признанието. Не на последно място трябва да имаме предвид и това, за което говори Пенчо Славейков, коментирайки делото на Ботев, Лермонтов и Петьофи: "От тримата поети пророци най-нехайно е изказал своето пророчество нашият поет. Най-нехайно и - най-величествено. Пророчеството на Лермонтов ни учудва, на Петьофи - трогва, на Ботьова - довежда до възторг и вдъхновява".

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Божков, Генадиева 1960: Божков, Ст., Генадиева, З. Речник на езика на Христо Ботев. В два тома. София, 1960.

Ботев 1979а: Ботев, Хр. Събрани съчинения в три тома. Т. 1. София, 1979.

Ботев 1979б: Ботев, Хр. Събрани съчинения в три тома. Т. 2. София, 1979.

Ботев 1980: Ботев, Хр. Събрани съчинения в три тома. Т. 3. София, 1980.

© Иван Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 31.12.2018
Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Съст. и ред. Антония Велкова-Гайдаржиева, Виолета Русева. Варна: LiterNet, 2018-2019