Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ТРИ "АВТОГРАФА" С НЕОБИЧАЙНА СЪДБА

Иван Радев

web

1. Дарителски жест на бащата - след време прибран от сина...

Става дума за екземпляр от "Октоих" - една от каноничните книги, свързани с богослужението в Православната църква. Някъде около средата на XVII век се е намирал в храма "Св. Георги Победоносец" на с. Леденик, Търновско. Че в случая става дума за издание, което е последица от дарителски жест, свидетелства следния текст:

Сия книга глаголемий Октоих купи я блаженний поп Кою у село Леденик и постави я в храм Святаго Великомученика и победоносца Христова Георгия.

Кога точно и колко време този "Октоих" е изпълнявал своята роля в църквата "Св. Георги" на с. Леденик, няма откъде и как да узнаем. Но в замяна на това срещаме следната "летописна бележка", според която книгата вече се намира в старопрестолния град като собственост на поп Коювия син:

И сега е у сина му, у хаджи Петра, у град Търновъ.

Въз основа на тези свидетелства е трудно да уточним годината на издаването на въпросния "Октоих" и времето, когато е осъществен дарителския жест на поп Кою. Известна светлина в тази насока хвърля друга една, по разгърната с подробностите си "летописна бележка" от ръката на неговия син:

В лето от рождество Христова 1681,
месеяцъ октомврия 21 ден.
Тази година си додох от Божий гроб, а от Адама беше 7189.
Аз, грешний хаджи поп Петър, поп Коюв син, у Търновъ великий.

Съдържащите се във втората и третата "летописна бележка" данни са основанието да приемем, че след като е станал хаджия, т.е. след завръщането си през октомври 1681 г. от Йерусалим, поп Петър прибира "Октоиха" от храма "Св. Георги" в с. Леденик и самият той започва да си служи в старопрестолния град с него. Логично е да приемем, че поп Кою - първият притежател на книгата и оставил "автографа" си в този дух, е попаднал на нея някъде в средата на XVII в. Кога точно и къде е станала "покупката", няма как да узнаем. Известно е, че богослужебната книга "Октоих" на среднобългарски език дотогава е неколкократно издавана - от инок Макарий в 1510 г. (гр. Търговище, Влашко) и вариативно препечатвана (от Теодосий и Генадий във Венеция - 1537 г.), от дякон Коресий (Брашов, 1-во изд. - 1557 г., 2-ро - 1567 г.), от Яков Крайков (1568) и др.

Не разполагам с автентичните свидетелства за по-нататъшната съдба на "Октоиха", дарен от поп Кою на храма "Св. Георги" в близкото до старопрестолния град с. Леденик. Според беглите ми бележки, правени преди години, се оказва, че книгата по неведоми пътища е напуснала Търновския край и попада в палестинския манастир "Св. Сава". Вече като част от сбирката на руския колекционер А. С. Норов, през 1836 г. тя "възкръсва" като факт, чрез публикация на видния филолог-славист Александър Востоков...

По повод на тази част от малката "одисея" на Поп-Коювия екземпляр на "Октоиха" с неговия скромен "автограф" ще си позволя известни предположения. Първото - "трето лице", да кажем, синът на хаджи поп Петър, след време е ходило на Божи гроб и е дарило книгата на манастира "Св. Сава". Второто - през последните десетилетия на XVII или началото на XVIII в. преминал през Търново тамошен монах-таксидиот я е прибрал и отнесъл в манастира. Допустимо е и третото - търновец от рода на поп Кою и хаджи поп Петър да се е замонашил в Светите места и да е носил със себе си ценното семейно издание...

 

2. Вместо "божигробски" иконки и кръстчета - многотомникът "Добротолюбие" на преп. Паисий Величковски

Преди две-три десетилетия в библиотеката на манастира "Преображение Господне" край В. Търново се запознах с изключително ценно издание от втората половина на XVIII в. - многотомникът "Добротолюбие", подготвен и издаден от видния църковен деец и реформатор на Източното православие архим. Паисий Величковски. Екземплярът бе придружен от следната ръкописна "бележка" с характера на своеобразен "автограф":

Да са знай как донесох аз, Елисей йеромонах, сию книгу, нарицаемую "Добротолюбие", от Йерусалима града и я оставих в монастир "Светое Преображение". И съм зел от монастиря един кожух за 50 гроша, сиреч зех 50 гроша.

Всъщност става дума за оригиналното първо и пълно издание на многотомника, онагледяващ богослужението в духа на "неоисихазма", изповядван от Паисий Величковски и неговата школа чрез практиките на тамошните манастири "Нямцу", "Сякул", "Калдрошану" и др. Разбираме го от последвалото уточнение с почерка на йеромонах хаджи Елисей от Преображенската обител:

Тази книга "Добротолюбие" три са. Първата част, разделена на три парчета, втората на две, третата част не е разделена. Книги са шест всичките парчета.

Имаме възможност с голяма сигурност да уточним някои съществени факти около съдбата на този екземпляр от многотомника "Добротолюбие", преди той да попадне в ръцете на българина-поклонник по време на престоя му на "Божи гроб". Първият от тях е, че въпросното съчинение със сигурност е било притежание на духовник, лично принадлежащ към школата на Паисий Величковски, оказал се до него и в дните на смъртта му. В началото на първия том попадаме на следната, своевременно оставена "летописна бележка" с показателното свидетелство, отговарящо на истината:

Блаженная и вечная памяти Старецъ, любезнейшии отец Паисий Величковский, бивший основателе и окормителем молдовлахийских Немяцкаго и Сякульского Монастирей, скончался 1794 года, ноября в 15 денъ.

Както споделеното в нея, така и самото присъствие на издадения във Влашко многотомник "Добротолюбие" сред монасите-поклонници от различни краища на "Божи гроб", дават основание да се заключи, че търновецът йером. Елисей там е заварил и общувал с монах от манастирите "Сякул" или "Нямцу" - близък на препод. Паисий Величковски, документирал непосредно и неговата кончина. Трябва да се има предвид, че и самият българин-преображенец в някаква степен вече е имал представа за делото и заслугите на починалия висш църковен деец към Източно-православната църква. Ще напомня, че духовният "началник" на Елисей - йером. Зотик, преди да възстанови като игумен манастира "Св. Преображение Господне" край Търново, лично е извървял пътя до тези центрове на "паисианството" във Влашко, за да школува в тях, но самият Паисий Величковски е бил вече починал (вж. Радев 1993: 103-131; 1994: 57-62). А и другото - в дотогавашното си житие, като част от братството в България, йером. Елисей е води живот, до голяма степен протичащ според "реда", присъщ на "паисианството" и наложен от отец Зотик, като почитател на неоисихазма.

За да си обясним характера на "автографа" именно като дарителски жест от страна на йером. Елисей, въпреки подвеждащата фраза "и съм зел от монастиря един кожух за 50 гроша, сиреч зех 50 гроша", трябва да държим сметка за строго следвания "Устав" в Преображенския манастир. Там е посочено:

Не дава, който живей в общо да има и да рече - това е мое или това. Нито в монастир, нито вонка... За душевное утешение да има всеки: едно евангелие, един апостол, един псалтир, едно светче, една наустница. Ако има полуустав, да няма светче и наустница... За телесная потреба: раса две - голямо и малко, кожуси два - голям и малък, долами две, ризи две, гащи две, едно елече - или абяно или кожено.

Възможно е някъде да попаднем на свидетелства за личните средства, които са необходими за дългото пътуване до "Божи гроб" и за престоя там. Но няма откъде да разберем сумата, която преображенецът йером. Елисей е дал на останалия анонимен за нас дотогавашен собственик-паисианец на многотомника "Добротолюбие", принуден да му го продаде. Без съмнение, става дума за много "грошове", които са дадени за покупката вместо с тях да се пренесат по обратния път куп "божигробски" иконки и кръстчета за съмонасите-братя в Светата Преображенска обител край Търново...

Изборът е факт - през 1832-1833 г. ценното издание с дарствения надпис на йером. хаджи Елисей намира място за общо ползване в манастирската библиотека. Колкото до предоставения му кожух за скромните 50 гроша, логично е да приемем, че просто тогава се е сдобил с правото да има "кожуси два - голям и малък"...

 

3. Гаф и с автографа...

Става дума за сборника "Српске народне песме из Босне" (Сараево, 1867), съставен и издаден от йеромонах Боголюб Петранович и негов екземпляр, очевидно битувал сред българските читатели. На първия лист ясно и четливо като притежател на книгата с мастило е вписан: "Ст. N. Михайловский" - безспорен знак, отвеждащ към именития ни писател-сатирик. На гърба на задната корица, в горния край отново четем: "Принадлежи на Ст. N. Михайловский". Непосредствено под този текст обаче, с друг, школуван почерк четем:

Излъган си.
Тя принадлежи
на спомоществователя Нойкофф.

Долната част на същото корично поле е заета от "автографа" на трето лице, което с още по-впечатляващ и изискан калиграфски почерк, във формата на "каре", вписва вертикално в рамката му топоса "Елена, Търново", а и данните за себе си:

Архимандридъ Григорие
Григориевичъ
Мъжлеците
Церова кория.

Интригуващото в случая е, че независимо от претенциите на три лица, сред които е и утвърждаващият се по това време писател Стоян Михайловски от гр. Елена, самият сборник с народни песни в по-голямата си част е с неразрязани "коли", т.е. той не е пълноценно ползван от никого. На фона на така доказаната липса на читателски интерес, трябва да ни изненада амбицията за личното му притежаване...

Без да навлизам в подробности и предположения за стопанина на сб. "Српске народне песме из Босне", ще добавя само конкретно свидетелство от списъка на спомоществователите на книгата. Първата позиция в раздела "Цариград" принадлежи на "Негово превъзходителство граф Н. Игнатиев, царско-руски посланик към Високата Порта - 10 броя". Единственото име на българин в този спомоществователски списък е:

Пречестни г. Григорие, архимандрит хилендарски и управител послова народа булгарског в Цариград - книги 4 (Сръбске 1867: 360).

Справката в "Енциклопедия на възрожденската интелигенция" ни уведомява следното за Григорий Немцов - бъдещия епископ Григорий Доростолочервенски:

От 1863 до 1869 г. служи в българската църква в Цариград и е гл. учител в училището към нея.

Там е анотирана и друга личност с това име, за което данните отчасти се застъпват с данните на Григорий Немцов:

Григорий Хилендарски (неизв.).

Йеромонах в Хилендарския манастир. Учител в бълг. училище в Цариград от 1865 до 1867 г.

В така очерталата се ситуация е логично предположението, че в "Енциклопедията" всъщност е портретуван Григорий Немцов, без да е отредено място на друг хилендарец със същото име, но свързан с търновските села Мъжлеците и Церова кория. Защото именно те са упоменати, без да са свързани с бъдещия русенски митрополит Григорий Доростолочервенски. Логично е и другото предположение - един от поръчаните екземпляри, вероятно чрез бащата или чрез самия Стоян Михайловски - и двамата по това време пребивават в Цариград - да е попаднал в библиотеката на еленската фамилия.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Радев 1993: Радев, Иван. Търновска хроника. 1800-1835. Велико Търново: Слово, 1993.

Радев 1994: Радев, Иван. Преп. Паисий Величковски - отгласи от делото му в Свето-Преображенския манастир. // Паисий Величковски и неговата книжовна школа. Велико Търново, 1994, с. 57- 62.

Српске 1867: Српске народне песме из Босне. Съст. и изд. от йеромонах Боголюб Петранович. Сараево, 1867.

 

 

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2020, № 6 (247)

Из подготвената за печат книга на Иван Радев "Автографът. В литературния живот и духовно-творческото общуване".