Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТЪГИТЕ МИ

Иван Сухиванов

web

Тъгата като състояние (на духа)... "Застояла кръв" - са казвали древните, без да задълбават в делението душа-тяло. Вероятно е имало времена, в които да изглеждаш тъжен е било мода, както имаше например времена, когато наподобяването на бунтарство се котираше не зле. И двете състояния са с ореола на романтичността, благородството. Ако ги свържем, се получава Хамлет, т.е. литературен образ. Защото тъгата е литературно изобретение. Иначе защо са тия безконечни залези, посърнали в мъглите лесове, чувството на обреченост, бездънният взор на сфинкса, втренчен... в някоя Хекуба. Изглежда тъгата е спояващото фикцията "нещо", сливането на обект и сетиво, чувстването на чуждото като съкровено твое..., т.е. тъгата е нещо въобразено. Но целта на този текст е не да определи тъгата, а да изрази тъгата ми - тъга странна, литературна. Това е една весела, радостна тъга - еуфорията на обсадените в цитаделата. Вероятно повреда в сублиматния механизъм; тъга, която, обаче, искам да излезе, а не да потъне във всемирната безмълвност.

Объркан съм. В същото време чувствам, че високата скръб по Отечеството, по Далчев (фалоса), по изконно българското (чифт корясали потури) и т.н. са най-фалшивото нещо, което мога да си вменя. Иска ми се да вия: срещу луната, хороскопите, етимологиите и пр. Само че не го правя, защото литературата е най-организираното действо на този (и онзи) свят: с други думи, мъчно ми е, че литературата губи качеството си на вид антропология (най-адекватната). Някой би възразил: а познанието на новите герои на времето... - гейове, мутри, проститутки, пънкари и всякакви лумпени, на които им е безразлично от какъв пол са, пияни ли са или трезви, спящи красавици в непробудния сън на консумативния рай...; всъщност това са щастливите хора на този свят, хора с идентичност, легитимни пред общественото внимание; хора (?), съвпадащи с казионното световъзприемане, кичозни атрибути на "духовната ситуация на времето"...; отказвам да приема, че в аргото на тази измет може да се открие истината за живота и смъртта, ония пределни за човешкото съществуване мигновения, които ни озаряват с истината за битието: пак повтарям, това не са унизените и оскърбените, хората от дъното; и маниакалното вживяване в техния свят носи само вонята на пот и мензис, на пълния клозет (с позлатени кантове), света на лакея, на дребния паразит...

Нечистият интерес на някои литератори към тази страна на действителността се провъзгласява напоследък за последна дума на литературата: каква истина за човека могат да ни донесат, например, надписите от кенефите - странна травестия на натурализма, най-безплодното течение в изкуството... Да не говорим пък за психоаналитичната ни критика - явно заемаща място, опразнено от нормативната соцестетика; поне рефлексите са същите - същата безпомощност пред трудния текст (напр. писанията за Яворов). Брътвежите, имитиращи някакъв поток на съзнанието, що ли, са "разкрепостяване на литературните форми"; да напишеш стихотворение е като да се почешеш там, където не те сърби; разказите пък бъкат от неовладяни фантазми (от същия род, инспириращи надписите в кенефа) - някаква нескончаема чалга с университетски щемпел се лее в повечето литиздания...

Съвкупният образ, обаче, не е някакъв ад, в който пребиваваме - де да беше така: дори и адът е структуриран метафизично; образът, който излъчва нашата литература днес, прилича на сладникав екарисаж - гноясяли лешове, преливащи един в друг, в разложената карантия на общия ни бит... Ето я: застоялата лимфа, а "духът" кръжи над това видение като лешояд, аха да клъвне нещо, но щом се спусне надолу - непоносимата воня, гурелите и секрециите го връщат назад, нагоре, към абстрактното небе, "небе - куршумена безкрайност"...

 


Есето е отличено в конкурса на сп. "Мост".

 

 

© Иван Сухиванов
=============================
© Мост (електронна версия), 1999, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2001, № 1 (14)