"ОБРАТИ" НА ПОЕТИЧНОТО РЕЕНЕ И ВГЛЕЖДАНЕ

Иван Сухиванов

web

Смесването на физиологичната страна на думите "език" и "вкус" с филологичната им употреба не е случайно. Вкусът и езикът намират своята пресечна точка в поетичното. Така поезията се явява не само реторическа фигура, а дълбинно-телесно вживяване. Избликващите от недрата ни думи са онзи съвършен изказ на тялото, одушевявано чрез говоренето, от речта...

Стихосбирката "Обратна гравитация" е проява на вкус. Първото изкушение е да четеш в различен ред подредбата на стиховете в циклите - и не за друго, а за да промениш "своя прочит на митологията" и така да намериш верния ключ към поезията на Роза Боянова. "Антигравитационните" й сили са сили на "слабото взаимодействие" - стиховете търсят невидими връзки помежду си, преминават през ефимерните стени на отделните стихотворения, репликирайки се, и се оглеждат едно в друго с почуда... Както отбелязва и поетесата "часовниковата стрелка се върти и в двете посоки", хем да започне обратното броене на очакването - хем да ни открие Айнщайновата релативност на времето и пространството. Така попадаме сред едно вселенско сърце, чиито пулсации са своеобразни погледи към неузнатото. Частици звезден прах се сипят над нас, Уран тихо сменя орбитата си на въртене, бащински светещ над Гея и децата (й) - и защото: "разчитането на Универсума, няма връзка с тази реалност и с човешките ритуали". А пък "симетрията често си прави шеги като ги противопоставя."

Метафората е основният код за разгадаване на тази поезия. Това е поезия на несъответствия, в която "нищо не е такова, каквото изглежда" и която узнава всеки миг, че "съвършенството боли като раждане". Еченето на орган в катедралата на смисъла опложда настъпването на нов ден - приготвя го за първичния празник на телата, понесли нанякъде земната си участ... А вятърът отнася думи, жестове, желания - може би към забравата, а може би към някакви дълбинни чернови на света, неведоми за простосмъртните...

Цикълът "Резервни части" за събуждане на сетивата" съдържа няколко лирично-белетристични фрагмента, които "преговарят вълшебното, докато живеем с ужасното" - изречения, които ни водят нанякъде, изречения, заспиващи в ембрионална поза, изречения, които бъбрят, шептят или просто мълчат пред тайнството на живота.

"Профили на архипелаг" ни връщат в лоното на белия стих - изумлението пред настъпващото бъдеще, което е по детски изненадващо и не чак толкова мъдро, въпреки бръчките по челото... "Неназовимото" е и ще настъпва, и ще изпълва ирисите ни със светлина, но няма да се открие толкова, че да го познаем истински...

В цикъла "Преводи от чуждо небе" лирическата героиня преминава през кръговете на деветте глаголни времена с нетърпение и те все не стигат, за да обхванем случващото се с нас.

И накрая "идват онези стихове"..., от които въздухът изтръпва и сме в самата сърцевина на писането. И колкото по-дълго пътуваме - толкова по-благодарни сме... Към изворите на поезията, към звездите.

© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2018, № 9 (226)