КОЛИМСКИ РАЗКАЗИ

Иван Сухиванов

web

Сборникът с разкази на Варлам Шаламов видя бял свят и на български език. Разбира се, и у нас, и в родината си, логично, тази книга има трудна съдба - излиза “несвоевременно”, след смъртта на автора й, чието достойнство на писател се отрича безцеремонно от официалните власти. През 60-те разказите започват да излизат в “самиздат” и да се разпространяват между хората. Повествуванията са извън всякакви рамки на литературността, както и “писателят”. Потулената реалност, която те измъкват и архивират с претръпнала чувствителност, са зловещи тайни, заровени в кървавите темели на комунизма; ледено-кошмарна - реалността се изсича пред изумения читател в измерения на ад, непознат досега - преизподнята на съветските държавни лагери, кафкианската съдебна система на “най-справедливия строй” на земята, абсурдността на човешкото битие в мрака на безконечната тоталитарна нощ.

Оцелявайки случайно, “освободеният” Варлам Шаламов е осакатена човешка сянка, която безмислено броди и влачи травматичните си спомени по улиците на червена Москва, умирайки накрая в психиатричен приют - защото завръщането към нормалните хуманни стойности на живота е невъзможно след месомелачката ГУЛАГ. Аналогията с Солженицин е неминуема, но суровият и монолитен свят, които ни открива Шаламов, като че ли няма публицистичния патос на Солженициновата белетристика. Прозата на Шаламов смазва всякакви възможни асоциации с досегашните ни представи за затворническо битие; гигантската тюрма СССР има двойно дъно, таен търбух - застинал в нечовешката си нелепица и фантастичност, там някъде в далечния руски изток, захвърлен върху замръзналата почва на Колима, сред нещастници с изпити и безчувствени лица, същите изкопали и Беломорканал, милиони анонимни мравки, с ушанка и ватенка, с лопата и брадва, в обезобразени от целенасочения нечовешки глад живи скелети прокарват просеки във вековната тайга, вървейки в дирята на трактора, която напомня “следи от праисторически звяр”, дълбаят и ровят в каменистите недра с нокти и зъби, с човешка плът, придобила качества на инструмент, добивайки злато и ресурси за империята на злото; страданието е в такива екстремални нива, че хората губят човешкия си облик и чувства, преобразявайки се на звероподобни същества, бездушни и съществуващи на границата на оцеляването, само по себе си и то безсмислено. Пребиваването в този безнадежден ад също няма смисъл - наказанието е без престъпление, престъпна е самата власт, тиранично разполагаща и боравеща безотговорно с телата и душите, с бъдещето и миналото - налагаща, като перспектива, илюзорните обещания на една свирепа утопия; параноичният сатрап Сталин е естественият връх на тази кървава и непоклатима пирамида, всевиждащият и всезнаещ о-безсмъртен насилник, до когото пишат писма затворниците, със заблудата, че ако Той узнае за техните страдания...

Достоевски, този предтеча на Шаламов, споменава онова страшно огнено езеро в ада, в средновековния апокриф “Ходене на Богородица по мъките”, където грешниците се потапят... “и бог ги забравя”. Отмъстителната “власть советов” обаче не забравя и не пропуска да унижи и оскърби човека; класовата омраза е “снета” до обикновения човек, изтезаван от друг обикновен човек, също загубил ориентацията, неразличаващ добро от зло, тъп изпълнител, който се оправдава с началството. Загубата на солидарността в лагерите е още един феномен, който Шаламов безпощадно показва без илюзии. Шаламов косвено цитира и диалогизира с автори на руската класическа литература, той дори не ги и иронизира, просто, поставени в оскъдното осветление на лагерната обстановка, те изглеждат далечни и непригодни с техния хуманистичен патос и вяра в човешките възможности. Впрочем Шаламов не отрича съществуването на душата, но всякаква метафизика “тук и сега”, в лагерния бит, изглежда нелепица. И докато в Мъртвия дом каторжникът Достоевски се спасява като човек, упражнявайки физически труд, то при Шаламов трудът е проклятие, той изсмуква и последните сили и деградира личността; на портала на лагера, подобно на Дантевия ад, стои циничен, садистичен надпис, възхваляващ труда, неговата възпитаваща и “изправителна” роля.

В разказа “Суха храна” Шаламов показва другия страшен бич на комунистите - планомерния глад. В същия разказ един от персонажите се самообесва без въже - на чатал на дърво, а затворниците разпределят вещите му, без дори да трепнат. Хората мрат като мухи, така че никоя смърт не е събитие, още повече един вкочанен и гол труп... Храната се яде (всъщност се пие) от канче, което служи и за изваряване на тифозно бельо; накрая на разказа единият от героите отрязва сам пръстите си с брадва и отива на съд за членоповреждане; доброволната инвалидност спасява някои от затворниците, които поетапно преминават през страховитите “здравни грижи” на ГУЛАГ, някои от тях “оцеляват”; разбира се, четена днес, книгата, освен че запазва спомена за едно черно ежедневие, същевременно повдига и други въпроси. На фона на мъките и лутанията на Шаламов произведените след промените “дисиденти”, изглеждат като шутове. Шаламов дори и не спекулира и не търгува с миналото си - за него то няма ценност, изживяното е кошмар, той не го размахва назидателно - само документира правдиво, като очевидец - без да е сигурен, че някога тези неща ще видят бял свят...

Книгата потвърждава още нещо - че всеки идеал, налаган насила, поражда уродства, изражда се в невиждано насилие и произвол. Шокиращи разкази, с разтърсваща сила - нареждащи Шаламов до големите класици на 20. век; книга, развенчаваща комунистическия мит и неговото приложение с такава сила, че едва ли мислещият човек би поддържал някакъв сантимент към комунизма. Тук бихме поставили въпроса за поведението на българските писатели по времето на комунизма - нещастното им слагачество в писането на оди за комунистическите властници, моралната им убогост; по някакъв начин книгата потвърждава Булгаковото “ръкописите не горят” - веднъж изстрадано, словото не може да изчезне, защото словото е това, което съхранява в крайна сметка Шаламов, пречиства го и ни го дава като прозрение, на нас, хората, за да пазим самобладание и пред най-страшното...

Книгата прилича на избил изпод кората на земята гейзер от кръв и сълзи, напомня оня страшен вой, проникващ из дълбините на потъналата подводница на Висоцки, онова SOS, вероятно адресирано към идващите поколения... Книга-катарзис. Страховита отломка от ада, но очертаваща ясна граница срещу мрака, който огражда и заплашва света.

© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2011, № 2 (135)