Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДАЛЧЕВ - МЕТАФИЗИК/А НА НЕРАЗБИРАНЕТО

Иван Сухиванов

web

Фрагмент 7:

В едно свое прочуто стихотворение Яворов се оплаква: „Млад, на младост зноя не усетих." Преди него Ботев е казал: „Млад съм аз, но младост не помня." Една и съща мисъл, два различни стила. Предпочитам тоя на Ботев: той е по-прост, по-единен и затова по-дълготраен. Това, което сега се харесва у Яворов, един ден сигурно ще престане да се харесва, понеже е случайно и излишно.

Фигурата на Далчев е обрасла с гъсти предразсъдъци, обвили я с прегръдка на бръшлян; само че стволът изпод бръшляна, изхилавял и изкривен, вече не може да понася товара на тежката листна маса, заслонила слънчевата светлина, а всъщност бръшлянът е май този, които все още крепи симбиозната конструкция... Проблемът възниква, щом се опитаме да четем Яворов през Далчевите фрагменти, сами по себе си рожба на една скрупольозно изкривена оптика. (Тук бих сравнил буквално далномереца Яворов с късогледият, спящ дори с очила, Далчев; или както казва Кортасар: чрез погледа човек е най-вън от себе си... но за Далчев проблемът е не толкова да бъде извън себе си (особено когато коментира Яворов), а да се върне при поета-в-себе-си. Но и във всяко едно отношение Яворовата соматична сила и сетивност превъзхожда тая на Далчев, а тялото, кръвта са това, което прави поезията, което не изключва красотата на мастилото и абстракцията, но и там Далчев не може да се мери с Яворов!)...

Приема се, че Далчев е почти толкова силен в критиката (най-вече упражнена върху Яворов), колкото и в поезията. Но силен поет ли е Далчев наистина? Резоньорството на Далчев, титулувано като "метафизика", срещу глъбинната чувствителност и потресаваща изразност на най-мощния български поет, сам по себе си роден метафизик ("Нощ"); и тук не бих говорил за завист, тя се чувства навсякъде. Въпросът е: допринася ли с нещо Далчев за развоя и усъвършенстването на поетическата изразност и стихотворна техника след Яворов? Не. Ако музиката е прекалена при Яворов, какво ни предлага Далчев - скърцане на врати и прозорци, сецесионна маломерност и опоетизиране на тривиалната скука.

И Далчев, както и Г. Милев, ще останат в териториалните води на откритията на българския "символизъм", колкото и да се оттласкват от уж мъртвото му вълнение... Яворовият звукопис, яворовата остроумна рима, белият стих, Яворовите психологически открития, Яворовата сетивност към човека, природата и осезаването на вещта са несравними с казионния и препънат стих на Далчев, пренатоварен с монотонна дълбокомисленост, но нечувствителен към другия, към оглеждането в чуждата участ.

Защо обаче това късно (априлско) залитане по Далчев? Не на последно място ето защо: той е най-сетне един софицистиращ автор, впримчен в периметъра на софийските улици, автор, за когото литературоведите мечтаят и разбират и който е лесно да сложиш в калъфа на инструментариума си. Но едва ли литературоведите са тези, които ще оценят силата на поезията.

Връщаме се на фрагмента, сам по себе показателен за това колко Далчев се мъчи да оцени Яворов като "моден" автор, и то някак от собствените си позиции на бъдещ "класик" (за случая е привлечен и авторитетът на Ботев). Двата сравнени стиха, според Далчев показват една и съща "мисъл" (обърнете внимание на наклона на Далчевото отношение априори - при Яворов е "пейоративното" "оплаква", при Ботев е достойното "казал"). Дали е така обаче? Не става ли дума за две различни психологически състояния? Сетне - Далчев говори за "два стила", но как може от една доста случайна аналогия - да екстраполира изводи върху цели творчества? При това къде е наистина гаранцията, че след мощното (уж модно и преходно) влияние на Яворов ще има отново завръщане към поетиката на Ботев, ако въобще постъпателността е принцип в поезията...

И още: Ботевото мисловно "не помня" съвсем не е Яворовото сетивно "зноя не усетих". Друг е въпросът, че младостта, с усилената си сетивност, съвсем естествено се родее с лятото, дори и спомените ни за нея са някак летни, така че нищо по-естествено да бъде сравнявана със "зной" - друг е въпросът, че чисто биографично Далчев като че ли няма "младост", камо ли усещания за зноя, пролазващ по настръхналата кожа на Яворов... тия неща се отразяват на поезията, която не е само упражнение по стихознание, ако четем някои вещи "познавачи"... Така неразбираемата за Далчев дихотомия усещане-познание, той строи върху съмнителното си твърдение, че Ботевото "не помня" (тоест стила) е по-дълготраен, а и оттам и по-съвършен. И защо това на Ботев да е по-дълготрайно, не става ясно? "Излишността" на "зноя не усетих" всъщност е неумение да го усетиш и то поради липсата на такова усещане у Далчев. А твърдението, че в бъдеще този стил "сигурно ще престане да се харесва" (?!), говори само едно, че Далчев се изживява и като нормативист в подреден (от някого) канон, впрочем сродяващ го и (и приобщаващ го) със соцкласицизма. Известно е, че априлските поети го сочат за свой "учител", но това едва ли е случайно. "Мълчанието" (само по себе си мистифицирано) на Далчев приключва със стихосбирки, които не блестят с нищо; вярно, няма бригадири и знатни герои на труда, но битът на соц-а си е казал думата и тук.

"Фрагментите" на Далчев са печален образ на поетиката му - навсякъде авторът придърпва чергата към себе си; лишени от обективността си обаче, те нямат стойността, която им се приписва. На места Далчев е доста злъчен, като ехидството му най-вече е насочено пак срещу Яворов. Разбира се, към Яворов чистофайнически литературоведски подход е трудноприложим. С чия идеология всъщност Далчев се развихря във Фрагментите си? Яснотата като стил? Здравомислието като фундамент на поезията? Опредметеният буржоазен предвидим вкус срещу волнодумието? Соцреализмът срещу въображаемия невидим свят на душата? Не разбирам. А трябва ли наистина да вникваме в Далчевите претенции?

Предчувстваната слепота у Яворов е като че ли дълбок екзистенциален ужас и всъщност трансформация на "провидството" за съдбата на българския социум. Именно в слепотата и самоослепяването Яворов потъва в оная дълбока колективна безперспективност на "обикновения" българин. Обратно - явява се Далчев и като едноок Самуилов войник ни води натам, накъдето рече.

Всъщност, четейки Фрагментите (а и "поезията" на Д.), трябва се чувстваме втрещени и "европеизирани" ли? Или просто вцепенени пред една "действителност", която Далчев дори не успява да кафканизира в поезията. Жалки опити за демоничност, за самота и чудачество, което всъщност е доста клиширана поза в родната литература. Стилът - това е човекът, стилът на Далчев е брутално преклонение пред безвкусицата (така характерна и за соцреализма), където слънцата си приличат с доматите, а хамалите пък с Аполон... Неприемливо е това, което Далчев приписва на Яворов. Едно, че е грозно, друго - че е невярно.

 

 

© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2013, № 2 (159)