"СЛЕПИЯ ГРАДИНАР" НА ВАЛЕРИ СТЕФАНОВ

Иван Станков

web

От гледна точка на книжовната биография на Валери Стефанов "Слепия градинар" е логична книга. В известен смисъл съдбовна.

В нея се събират две линии от биографията на неговите езици.

Линията, започналата от "Имената на времето" и "Разказвачът на модерните времена", продължила през "Творбата - безкраен диалог", "Лабиринтите на смисъла", "Литературната институция", "Участта Вавилон". Линията на силното, дълбоко и живо академично писане. Линията на изразителния, метафоричен литературоведски език, на гъвкавата аналитична мисъл, която обхожда уважително и удоволствено различни отрязъци на литературната ни история.

Другата линия започна с "Българската литература ХХ век". Тази книга беше публична демонстрация на свободата на личност, която е разплатила историко-аналитичните си дългове с банката на читателите, изплатила е академичния си кредит и отваря собствен щанд на панаира на българските езици.

Все в тази линия се вписа и "Дяволът. Опити върху възмутителната история на злото". Освобождаването от литературно-историческите наноси ставаше все по-ясно и все по-предизвикателно. В интерпретативните лаборатории на българската литературна история на този човек му ставаше все по-тясно. Работата върху конкретен автор и върху конкретен текст явно не беше вече сред изкушенията. Опитите му върху най-високите български текстове бяха безапелационни. В полосата на литературно-историческите интерпретации на самия автор нищо интересно повече не можеше да му се случи. Можеха да се изреждат само нови автори и нови произведения.

Съвсем логично дойде посягането към другите изразни езици. Върху тематичната лавица до дяволиадите равновесно застанаха и евангелическите отломъци от "Изгубените магарета". Тук езикът надхвърли границите на изискания културологизъм и сам себе си промени на няколко пъти в една и съща книга. Съзнателно, последователно и успешно новият език пишеше върху палимпсестите на чужди и български високи сюжети, сякаш бяха отдавна изтрити безценни ръкописи. Библейското, Апулеевото или Хитър-Петровото магаре бяха вече герои не на културологичен сюжет, а на съвсем откровена проза. Разказ върху съществуващ вече разказ - точно според библиотекарското постмодерно определение за литература.

Съвсем докрай отиде махалото в "Някой отдолу". И тази книга беше пълна с култура, и тя сънуваше чужди, познати сънища, дори в известен смисъл ги анализираше, но вече като чист, неподправен разказ. Като белетристика.

"Някой отдолу" идваше да донесе заплахата за центробежното разлетяване на Валери-Стефановите езици. За двете раздалечаващи се хипостаси - академичната и артистичната, които отхвърляха потисканата досега двуединност.

"Слепия градинар" идва да събере отново двете линии. Да ги пресече отново, този път натрапчиво, видимо, предизвикателно. Да направи авторска проза от три антибелетристични субстанции: от елегични отломъци от света на Димчо Дебелянов, от чуждите критически откършлеци и от собствените си интерпретаторски интенции.

В тази книга Валери Стефанов не разлиства чуждите стихотворения на Дебелянов, за да ги присвои аналитично. Те са негови, Валери-Стефанови. Тук авторът не е разказвач, доколкото разказвачът е винаги нещо различно от своя герой. В тази книга разказвачът и героят са слети, Валери Стефанов и Димчо Дебелянов са едно. Живият отива при мъртвия не само със знанието и с професията си, не само с прочетеното от книгите и от архивите. Към всичко това е прибавил не само сърцето си, но и самия си живот... Валери Стефанов слиза при Дебелянов, живее живота му, умира няколкократно заедно с него и след това продължава да бъде с него. Не го чете, не го интерпретира. Дописва стихотворенията, писмата и живота му, доживява го, възкресява го, не го пуска да си отиде. Дълго, дълго се разделят, досущ като в баладата за мъртвия брат...

Онези, които посегнат към книгата, за да научат нещо за Дебелянов, ще останат разочаровани. Тази книга не е за научаване, а за живеене със смъртта на Дебелянов и за умиране с поезията му.

"Слепия градинар" е Валери-Стефановата вавилонска кула. Сякаш за да си направи шега с автора си, участта Вавилон е развихрена в "Слепия градинар" като пустинна буря. Стълпотворение от жанрове, от езици, от автори, от религии, от митологии, от текстове, от ръкописи, от стихотворения, от писма, всичките действителни и всичките фикционални. "Слепия градинар" е и роман, и изследване, и сборник с есета. И стихосбирка! Книгата е личната, борхесовска вавилонска библиотека на Валери Стефанов с хилядите й алеи, с хилядите животи и една-единствена смърт, завардила парка отвсякъде.

"Слепия градинар" е първият автопортрет на своя автор. Тя дава възможност на читателя да живее в последните дни на Дебелянов и да умре с неговата смърт, но целта на книгата е друга. Тя е повикана, за да разкаже за своя собствен автор, за Валери Стефанов. Написана е, за да свидетелства в негова защита пред някакво кафкианско съдилище, в което и прокурорът, и съдията имат очите на смъртта. Книгата дава показания в полза на безсмъртието, макар да знае изхода на делото. Загубата е предизвестена, но "Слепия градинар" застава твърдо до своя автор, подкрепя го в трескавите му набези покрай стените на нечовешките въпроси, предлага рамо на уморените му вери.

Читателят, разбира се, може да види в резбата около елегичната икона на Димчо Дебелянов всякакви орнаменти - от ювелирните критически играчки на Джулиан Барнс до неизбродимите Борхесови библиотеки.

Но навсякъде в "Слепия градинар", както в никоя от предишните книги на Валери Стефанов, се вижда с просто око сферата, която държи всичко това в красива безтегловност. Тази сфера е човешка сълза и ни напомня, че не в мозъка и дори не в сърцето ни, а в края на окото, където са скрити слъзните ни жлези, живее непоправимата тъга по живота, който започва да си отива още при раждането ни. Тъгата по Другия, по живия и по мъртвия ни брат. Тъгата по чуждите думи, които са били преди нас и ще останат и след това. Тъгата по нашите собствени думи, които се мъчат да се доберат до бога през образа и подобието на човека.

Около смъртта на Дебелянов са акумулирани страшно много значения и взаимоизключващи се смисли на човешкия живот въобще, на националната история, на Родината, на героизма, на славата, на любовта, на самотата, на основните митове, с които работи нашето съзнание.

На представянето на една от книгите на Елин Пелин Александър Балабанов рекъл: "Сега ще ви говоря за себе си по повод на Елин Пелин". В известен смисъл всеки критически текст, посветен на един или друг автор, прави тъкмо това. В случая със "Слепия градинар" нещата стоят различно. Димчо Дебелянов не е повод за написване на книгата. Не е дори и причина. Тук Димчо Дебелянов е автор на романа за живота и въобразената смърт на Валери Стефанов.

В "Слепия градинар" има нещо последно. Не като хронология, а като концепция. Персонажът никога не може да прочете книгата, в която е герой. Ние също живеем в чуждия текст на някой, който ни съчинява. Не искаме да свършва книгата, искаме само да познаем пишещия, да познаем автора си. Но като не ни се явява, го съ-творяваме, така както всяка творба ражда твореца си. В "Слепия градинар" Димчо Дебелянов и Валери Стефанов се съ-творяват един друг, подобно на двете рисуващи се ръце от картината на Мориц Ешер.

Издателство "Фабер" логично я предлага на читателя тъкмо под формата на словесен албум, илюстриран с фотографии от Европейската война.

Валери Стефанов. Слепия градинар или Душата си тръгва в 10:34. Велико Търново: Фабер, 2011.

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2012, № 4 (149)