Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЛОВО ЗА ВАСИЛ ПОПОВ

Иван Станков

web

В някакво друго, непознато за нас измерение, навярно всички растем след смъртта си. Доказателствата, които получаваме обаче, са малко. Измежду тях е и следсмъртният живот на писателите. Без много шум Васил Попов расте в далечината и по законите на обратната перспектива става все по-голям върху ерозиралата почва на нашето време, с годините светът му все повече се втвърдява, окръгля се подобно на речен камък от хилядите дни на следсмъртното безвремие. Като капсула за приземяване се отделя от своя свят авторът и изгаря в атмосферата на черната звезда. Но там, горе, в тишината на напрегнатия космически друм неговият свят продължава да бъде естествен спътник на някоя човешка планета, продължава да протяга силовите си линии към гравитационното поле на някой нощен читател, да разменя с него възторжени сигнали и тревожни позивни, да участват взаимно в живота си през илюзорния мост на годините.

Съществува опасността само онзи, който построи свой свят, да има къде да живее след смъртта си. Но за Васил Попов трябва да бъдем спокойни. В литературния музей на българските времена той има своя собствена зала. Тя не е от най-посещаваните, защото респектира, изучава, разпитва, настоява. Но в нея се чуват ясно гласовете на тая наша българска пръст, на градовете на Калуд Калудов, на селата на баба Неделя, на пътищата, които ги свързват като разхлабени бинтове на някоя загадъчна египетска мумия. В тая зала се блъска в тежките пердета балканският наш вятър, който, вместо да заличи разликата между града и селото, заличи самото село, та то проплака и избяга в литературата. В тази същата зала е най-едрата сълза, проронвана от българското село като литературен герой. Тя набъбна в грижливата шепа на писателя, подобно на ядро започна да трупа около себе си маса и енергия, за да преодолее строгостта на социалните кристални решетки. Върху една съдбовна музикална тема, взета от съвременната българска история, от тази сълза беше изкомпозирана може би най-проникновената опера, написана някога върху либретото на някое българско десетилетие. В тая същата зала реват моторите на кацащи от Цюрих самолети, скърцат отворени балконски врати, хвърлят отблясъци грузински слънца, мирише на корени и на дайкири. Тук, окъпано в култура, гневно и възторжено, тревожно и съблазнено, раждащо, умиращо и възкръсващо, е събрано живо и завършено едно красиво човечество.

Васил Попов дебютира на 29 години, което е доста рано за петдесетте години. Разказите в първата му книга са тематична рожба на своето време, но още тук се забелязва как езикът на разказа отива отвъд задължителната патетика, как тялото на разказа се изплъзва от конвенцията, как се приглушава металният глас на медните духови инструменти в оркестрацията на творбата. Разказите на Васил Попов от дебютната му книга са един от първите опити за опитомяване на героизма и слага началото на един процес, чийто логичен и талантлив край е Радичковият „Барутен буквар”.

Истинска сериозна заявка за състезание на къси белетристични дистанции е книгата му „Човекът и земята”, излязла през 1962 година и посветена на Илия Бешков, на чието приятелство Васил Попов се е радвал. Големият Цветан Стоянов, чиято звезда изгрява по това време, озаглавява рецензията си в сп. „Септември” „Драма и лирика” и така заковава точната конструктивна формула на Васил-Поповия свят. Тази особена контрапунктна симбиоза от драматизъм и лиризъм чете интроспективно цялостното творчество на писателя.

„Корените” е книга, която става емблема на цалото литературно десетилетие. Тя не просто назовава един социален проблем на своето време. „Корените” носи точно драматизма и лиризма на националната ни съдба, тази книга обезкостява фактите на историческото случване до бялото месо на смисъла, затваря ехото на разместените социални пластове в самотната раковина на човека и го навежда замислен над собственото му битие. „Корените” на Васил Попов и „Отчуждението...” на Цветан Стоянов са две национални книги, отричащи се и съдържащи се една в друга, писани едновременно в с. Миндя, в една и съща стая и на една и съща маса от двамата приятели, в чиито мощни умове резонират усилията на нашия народ и на нашето човечество да се съберат разбягващите се краища на живеенето.

„Корените” не е селка проза. Тя е ехо на сложното социално време и на случващите се в него миграционни размествания, но не е тяхно „отражение”. Център в нея не са социалните проблеми на селото, а екзистенциалните проблеми на човека, при това не в тяхната стихия, а в мигове на драматично утаяване. Затова „Корените” е тиха книга. Тя носи подзаглавие „Хроника на едно село”, но практически е в обратния край на жанровата отсечка. Не само защото вечната баба Неделя е отрицание на какъвто и да е „хронос”, но и защото, което и да е име на българско село в заглавието, щеше да е погрешно. Защото идеята, стремежът на книгата е не да бъде вкарана определена художествена реалност в рамките на конкретна социална действителност, а тъкмо обратното. Няма такова българско село, не може да има. То е най-малкото общо кратно на милионите дроби от националното българско уравнение, неговите жители са невъзможни, без изобщо да са фантастични, и без дори да бъдат измислени. Те са чисти метали, които в действителността се срещат само под формата на окиси, и затова толкова ясно звънят в себе си. И Спас, и Горския, и Босьо, и Генерала не са частен случай на нашата реалност. Те са истински, и в същото време абстрактни като естествените числа. Причината не е в тяхната литературна природа, а във факта, че всеки един човек, всеки един от нас е просто сума от няколко литературни герои. И защото не човекът потъва в книгата, а добрите литературни герои прекрачват границата между реалност и измислица и идват да прегърнат човека.

Ето затова селото на Васил Попов не можеше да се казва нито Макондо, нито Черкаски. Най-малко можеше да се казва Миндя. „Корените” е литературен договор с действителността, оставен максимално отворен за присъединяване на читателя, независимо от времето и мястото на неговото раждане и изобщо на неговия живот. Прав е големият Йордан Радичков, че Васил Попов каквото и да напише - все за корените ще става дума, че „Времето на героя” е пренасянето на корените другаде, че „Низината” са едни недоизтръгнати и недозасадени на друго място корени. Проблематизирането на Корените не е национално съдбовна, а екзистенциална тема. Тя не е дидактична и не е коренотърсаческа. Нито Васил Попов, нито героите му търсят корена, а стоят замислени над изкопаната яма. Като емблема на своето време, като назоваване, корените вече са социална диагноза, тъй както човек усеща сърцето си само тогава, когато то не работи добре. Идеята за корените се появява в състояние на криза в кореновата система на националното ни дърво и тя не може да бъде търсаческа, а в известен смисъл паталогоанатомична. В светлия спектър на книгата стои контрапунктната идея, че човекът има корени не само в мястото, но и във времето, във времената, във вечните времена, които стоят като победно заглавие в големия разказ за корените. Не героите живеят и умират в селото, а селото живее и умира в тях. Ако приемем, че героите живеят в топящото се село, то тогава в самите тях живее времето и ако времето е вечно по условие, то тогава човекът е вечен по необходимост.

Като проблем времето слага генералските си пагони в първия роман на Васил Попов. „Времето на героя” излиза през 1968 година. Никаква любов от пръв критически поглед. Бегли опити за запознанство. И няколко сериозни обвинителни подмятания - дегероизация на съвременността, идеологически пропадания, естетически неуспех на автора. Може би поради нескромно цитиращото заглавие или заради нескрити прилики на героите с действителни лица, може би поради открития автобиографизъм и най-вече поради невписване в литературната конвенционалност, романът на Васил Попов е прибран в килера. Самият автор дълго не посяга към второ издание. Тук се говори и се мисли за други вечни времена, макар герои от „Корените” да ни намират и тук. „Времето на героя” е първият откровено историософски романов опит в българската литература. Важните неща в романа надхвърлят и без друго занижената събитийност и те са свързани с очертаване на два типа човешко мислене, в крайна сметка на два типа човешко живеене, базирани върху две противополжни геометрии в представите за време. Линейната, евклидова, векторна, в крайна сметка историческа геометрия в мисленето на Иван, и неевклидовата геометрия на Калуд Калудов, в която при безкрайно големите пропорции сборът от ъглите на триъгълника никога не е равен на 180 градуса, и в която в айнщайновска перспектива времето е в пряка зависимост единствено от скоростта. И най-важното историософско домогване - че всичко е относително. В чисто литературен смисъл романът на Васил Попов е фраза, готвена в продължение на повече от двайсет години, репетирана още от първите му книги, но в полето на романа най-добре видима, най-лесно четима. Още през далечната 1960 година, в края на най-конвенционалното българско литературно десетилетие, при осмислянето на „Чочарка”, току-що дебютиралият младеж оповестява: „Алберто Моравия е дал своята дан на примитивното схващане, че в литературата съществуват положителни и отрицателни герои... Простете ми това напомняне, защото и у нас има много спорове по тези въпроси, затова използвах случая да приложа своето гледище към оценката на един роман”. Изчистването на героите на писателя от техния исторически, идеологически и социален блясък, от техния национално-исторически дидактизъм е осъзната и дълго отстоявана позиция. Във „Времето на героя” тя е разгърната на територията на съвсем съвременната действителност, опасността на романа не е в неговата партийно-идеоогическа индиферентност, а в издигането на относителността като принцип. Светът не е бинарен, той не е категоричен и дори окончателен. Светът е битийно мислим и само като битийно мислен, като цялостен може да ни допусне до своите истини. Това е по силите само на Калуд, на неевклидовия, на нелинейния, на кръговобитийстващия човек. Затова желанието на неговия живот е ориентирано тъкмо към знаковото постигане на целостта - той иска да събере на националния стадион всички старци и да им говори за бъдещето, и всички младежи, за да им говори за миналото. Калуд има желанието да даде на всеки онова, което няма, липсващата част от целостта му не само като фактографски обем, но и като компенсация за времевата фрустрация, за времевата щета, в която се намираме във всеки момент от живота си. При цялата си привидна безродност Калуд Калудов ще дифузира и в Иван, и в Илариона, защото е битийно отворен.

„Времето на героя” поставя литерурата в едно почти постмодерно изпитание, в което културното цитиране по Илия Бешков, Еренбург и Симеон Радев е съчетано с едва доловимата ирония на автобиографизма и с драматичния дискант на миграцията. При най-крехкото насилие този истински полифонизъм може да се разпадне и всъщност тогавашната критика прави предимно това...

Романът „Низината” в рамките на едно десетилетие има две издания, но той също не е галеник на литературната ни история. Пък и на критиката. Във времето на неговото десетилетие спомените за литературните провали на строителна тема са били много пресни. След промените в края на осемдесетте години романът отново е базкрайно неудобен за сюжетно четене. Но и тук, както и във „Времето на героя”, както и в „Корените”, темата е само отправна точка. У Васил Попов темата е като костюмите в театралните представления. Те могат да изразят някоя характеристика на персонажа, но не и неговата същност. С темата си „Низината” обезсмисля всеки следващ опит за строително-производствен роман. Той затваря цяла линия в нашата литература и излъчва себе си като единствен неин успех.

„Низината” може да бъде четена като най-условното, най-стилизираното произведение на Васил Попов. Много хора не харесаха навремето този роман, не го харесват и сега. Но в логиката на цялостното творчество на Васил Попов той е неизбежен. Още в първата си книга, а впоследствие и в очерка си за Васил Топалски, авторът започна една трудна борба - борба за дегероизация. Крепостите на наложените дотогава три основни теми - за съпротивата, за селото и за социалистическото строителство трябваше да бъдат превзети отвътре, да им се наложат нови, изчистени от идеологията естетически правила. „Низината” е последната, трета битка на Васил Попов. Тя е и най-трудната, понеже всичко в романа става сега и всякакви митологизиращи трансформации за придаване обем на героите, трябва да бъдат пределно условни. Затова Низината е нито село, нито град, макар там да работят 20 000 души, и героите не са нито селяни, нито граждани, защото са и едното, и другото едновременно. Но мигар това не е геодемографската снимка и на днешното ни общество? И днес, бригадирът Бачо, нает от някой частен строителен предпримач или дори безработен щеше да продължава страстно да пише писма, друг със същата страст щеше да учи чужди езици, трети, като Григор Манчов пак щеше да иска да лети и пак щеше да намери откъде да се хвърли... И героите на „Низината” са също толкова условни, колкото в другите книги на писателя и със същата лекота могат да бъдат извадени от собственото им време, благодарение на високата степен на фикционалност, приложена към литературната тривиалност на работническата тема. Селото, мястото, откъдето са изтръгнати корените, и Града, където те са присадени, са топоси, познати на литературата ни, експонирани и преекспонирани. Но Низината в този й вид е непознат локус в българското литературно мислене, героите й за пръв път попадат в подобни времепространствени и социални измерения и оцеляват, защото са герои на Васил Попов, защото могат да напуснат романовото си време, да седнат до нас и да продължават да питат и днес, и винаги: „Какъв съм аз? Какви са другите?”

В „Низината” има нещо завършващо, нещо финално. Тук се събират идеи, герои, мотиви, жанрове. Романът звучи като симфоничен финал на цялостното творчество на писателя. Не случайно двете му незавършени книги имат други територии, други търсения и може би други светове. Във всеки случай романът „Низината” е окончателното развързване на Васил Попов от един свят завършен, монолитен и автономен, към който не може да бъде прибавено нищо.

Васил Попов може и да не е първият, но е най-категоричният световен български писател. Може би не най-значимият и не най-превежданият, може би не най-известният и не най-харесваният, не най-популярният и не най-ухажваният. Но със сигурност е най-разтвореният, най-проникнатият, най-неутолимият, най-неудържимият.

Да си представим само за миг, че всички европейски народи - англичани, французи, руснаци, германци, българи, албанци, гърци, италианци и датчани говореха един и същ език! Би било чудо! Но явно европейците са преобладавали измежду зидарите на Вавилонската кула и затова днес нямат своя литературен континент. Такъв континет обаче съществува, това е континентът на испанския език и Васил Попов е там първият наш посланик. Когато преди пет десетилетия европейската интелектуалност откри Америка петстотин години след Колумб, Васил Попов беше вече акостирал там със своя галеон.

Научил английски и испански от неугасима литературна жажда, писателят тръгва надалеч. Не е той първият, изправил ръст над нивата на нашата моноезична ерес, но той е първият, който задмина речниците, остави зад гърба си родините на своите чужди езици и излезе в открито море, за да види кръгла ли е литературата на човечеството и откри за себе си и за нас двете Америки. Докато у нас вилнее модата писателите да пишат прави като Хемингуей, Васил Попов обуваше ботушите на големия американец. Докато другите откриваха Маркес и започваха с неговото име списъците на своите любими писатели и учители, Васил Попов просто се срещаше с него като равен с равен, пишеше предговорите към българските му издания и раздаваше литературно правосъдие над целия испаноезичен континет като член на журито на Каса де Лас Америкас.

Шейсетте години наистина е звездно десетилетие за българската проза. Истинско нашествие на таланти. На самородни талантливи разказвачи. Да, и Йордан Радичков, и Николай Хайтов, с които нашият писател мери ръст, са самородни таланти. Но той, Васил Попов, е преди всичко културен продукт, той е брашно, смляно в мелницата на световната култура. Върху него е работено много, дялали са го, изглаждали са го и са го шлайфали много майстори с различни сечива и с различните си техники. Роден върху пръстта на Левски и Хаджи Димитър, написа за тях прекрасни слова, но не спря тук. Израсна в бялата страна на Йовков, Елин Пелин и Илия Бешков, но и тук не спря. Посети Мопасан, написа прекрасни неща за него, но и тук не спря. Ходи при Хемингуей, но не се задържа, стигна до Алехо Карпентиер, когото Маркес нарича „баща на всички ни”, задържа се на пръсти при него и при готическите лабиринти на неговите изречения. Преведе и писа за Селинджър, ходи при Джон Стайнбек и писа за него, както ходи и писа за Уйлям Сароян, стоя замислен при „Думите” на Жан-Пол Сартър, посрещна горещо Хосе Лопес Портильо... Замина после при Бах, написа един малък роман за последната нощ на композитора, в която събра целия му живот, за да разбере как в едно музикално изящество снежинката и лавината живеят заедно и се раждат една от друга.

С написаното за Бах от Васил Попов е съизмеримо единствено написаното от Боян Пенев за Бетовен. Струва ми се, че макар да школува при много от родните и световните майстори на словото, Васил Попов научава най-много тъкмо от Бах. От токатите, от фугите, от хоралите и от концертите на големия композитор писателят е извлякъл чрез екстракция музикалната архитектура на собствените си творби, на целия си литературен свят. Почти като в съчинение по теория на музиката Васил Попов е развил композиционната контрапунктура на Баховата музика, която е толкова лесно приложима към неговите текстове. Тук като малка музикална тема звънва кратко изречение, следващото разколебава неговия смисъл, третото отрича елементарната бинарна опозиционност, включва се със своя глас, четвъртото има свои претенции спрямо третото, всяко изречение е като отделен инструмент със своя собствена задача в огромния щрайх на разказа... Извисява се човешки глас от ненатрапчивия хор на персонажите, разказът се надига като неразпенена и вмислена в себе си вълна, която няма да отнесе и няма да убие никого, но видимо ще размъти пясъчливото дъно на смисъла. Езикът набъбва в себе си, зрее лавината в него и ето, като в шеметно Бахово препускане по клавишите и по струните, лабиринтни фрази, подобни на тъмни и едри гроздове, задъхват и автора, и читателя, катерят се двамата по въжените стълби на изреченията, макарите скърцат напрегнато и двусмислено, но в крайна сметка платната са изпънати отново и в тях вече не плющи, а се гуши попътният вятър на основната тема. Разказът е отново привидно спокоен, лаконичен и замислен. Голяма част от тези разжарени до плазма фрагменти биха могли да бъдат определени и като поток на съзнанието. Но поток на чие съзнание? На писателя? На читателя? Потокът на съзнанието не е термин, той е състояние. Състояние на сливане на двамата, което помита всички условности и всички обратни мостове към всяка друга реалност извън текста, състояние, в което вече не четеш, а си четен...

Много пъти Васил Попов е пледирал в полза на кратките форми. Тогава защо книгите му са нашарени често с изречения от по половин страница. Защото това вече не са изречения, това са фрагменти от фуги с баховски пропадания до дъното на тялото и възвисявания до небесата на човешкия дух. Това са моментите, в които Васил Попов не е могъл да удържи изкушенията и се отдава с едно овладяно сладострастие на негата си по безкрайността на света и по безкрайността на езика. В крайна сметка по безкрайността на човека.

На 12 октомври 1980 година Васил Попов остави балкона отворен, както бе поискал Федерико Гарсия Лорка, един от испаноезичните му любимци. Сега, четвърт век по-късно, зад дантеленото перде на годините сянката на Васил Попов расте. Тук, отсам, са неговите герои. Горския все още не се предава, Спас продължава да купува необитаеми къщи, Генерала продължава несвършващия летопис на живота, защото написаното е преди станалото, Босьо продължава да търси оная единствена дума, с която може да се каже всичко, Улаха надува все по-силно кларнета, Илариона пак заминава за града и пак се връща, баба Неделя има на гробищата много повече работа от преди, но продължава да плете детски терлички... Дано, дано ги обуят утрешните читатели на нейния автор.

11.10.2005 г.

 

 

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2005, № 10 (71)