Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СУША

Иван Станков

web

"Така е - рече му Йоната, -
защото човекът умира,
а жаждата на човека остава."

Й. Радичков. "Водопойка"

 

 

 

Децата, които навършиха четири години, не бяха виждали още дъжд. Водата се криеше все по-дълбоко в земята, плитките кладенци пресъхнаха. Пресъхваха и дърветата. Листата още в ранно лято повяхваха, висяха безжизнени в жълтата суша и след няколко дни тръгваха подир горещите ветрове. Клоните оставаха да стърчат криви и недъгави, нощем скърцаха на ръждясало, а сутрин и вечер по тях като по трупове пълзяха насекоми и отмъкваха последните им сокове. Тракторите по полето хъркаха недоволно, по маркучите им пробягваше мазната кръв на хидравличните помпи, палешниците заканително проблясваха, спускаха се надолу като изкуствена старческа челюст, драскаха върху вкаменената пръст и се мъчеха да проникнат под кожата й. Не успяваха да се забият, стържеха на сухо и оставяха подире си тъжни къси петолиния. Щом малко задълбаеха, тракторът не издържаше, изпускаше във въздуха звук на счупена кост и спираше като завързан. От петолинията се вдигаха тънки прашни завеси, стояха във въздуха прави и замислени, додето вятърът не ги вдигнеше и отнесеше на изток заедно с пресекналия пушек на трактора. Тишината замирисваше на нафта и на мъртво желязо, псувните на тракториста се чуваха ясно, безадресни и изморени.

Омърлушени и оредели се събираха сутрин стадата, слизаха с прашните си облаци към реката и там, край окапалите тополи изчакваха вечерния хлад. По залез връщаха праха обратно в селото сред болна тишина, нито звънче, нито блеене се чуваше, само тропот на слаби копита. Виметата висяха съсухрени, ялови. Животните се озъртаха за стопаните си с прегоряла тъга в очите, муцуните търсеха почернелите им ръце по навик. В дворовете чакаха отпуснато реда си да отпият вода от кофата и поемаха към оборите като на погребение.

Трудно време беше и за гробарите. Започваха да блъскат още предния ден, веднага щом удареше камбаната. Сменяха се често, копаеха само с кирката. Бавно, много бавно потъваха в земята сред околните кръстове, купчината пръст до гроба едва растеше, близките на покойника им носеха вода, храна и вино, вечерта всички се разотиваха и гробът оставаше да зее в мрака без мъртвец - самотен, сух и страшен. След изгрев идваха отново, за да могат да свършат до обяд, изпиваха първо виното, подпрени на инструментите, казваха на опечалените да не се притесняват и се хващаха за работа.

Духовата музика свиреше само на Великден и на погребения. Иначе селото отдавна бе затиснато от тишина, жълта и глуповата през деня, а нощем глуха и плътна. При луна нощите се простираха много надалеч, селото и небето се покриваха с тънко синьожълтеникаво стъкло, което се чупеше периодично от тягостни котешки стенания.

Мрачните великденски хора ставаха все по-дълги. Мъртвите, които ги отиграваха, ставаха все повече. Музикантите обръгваха, не страдаха вече с мъката на близките, приемаха кърпите и ризите на рамо, трупаха ги на пейката зад тях и продължаваха вяло да надуват очуканите жълти тръби на инструментите. Мелодиите висяха проточени над площада, бавно пристъпваше селото в северозападния си ритъм, бащите обикаляха хорото от вътрешната страна с кофи вино и раздаваха на играещите да пият с черпаци. До свое хоро се домогваха само най-младите мъртви, за възрастните не хващаше ред. Увеличените портрети на покойниците стърчаха на високи прътове в началото на хорото като езически разпятия, най-близкият приятел от живите носеше снимката, тя се поклащаше над полюлявящите се редици с такта на музиката. Мъртвият водеше собственото си хоро, плачовете на майките надвикваха основния разказ на тромпета, кларнетът на тракториста Минелай обикаляше всички инструменти, задържаше се за малко при всеки и се мъчеше да му угоди, отскачаше до другия с някоя къдрица, която отекваше весело и грозно, и майките мигом извиваха нагоре плача си. Бащите спираха с черпак в ръка, вземаха дълбоко въздух и изпускаха тежък, почти течен диафрагмен стон, който завършваше като вълчи вой, тръгнал от много далеч, от дъното на мъжката им природа, която не ги беше научила да плачат. Над цялото село се разливаше киселата миризма на вино. Белите емайлирани кофи обикаляха, в навалицата все се намираше кой да пие и да плаче. С напредването на деня бавният репертоар на музикантите свършваше, ритмите забързваха, майките виеха и те по-силно, не искаха да признаят смъртта на децата си и музиката им повтаряше, че са прави, че всички тук са виновни, защото са живи и защото пристъпват, заметнати с ризи и с хавлиени кърпи. Проклето, проклето хоро! Ей сега ще се свърши и всички ще знаят какво ще правят след един час, след една минута. Само майките няма да знаят. Децата им, мъртвите, играят хоро.

Хорото на Мариян тръгна несигурно, като дете, което се учи да ходи. В началото музиката едва го придържаше, но то полека-лека набра увереност. Портретът му се издигна с поклащане, после се стабилизира и загледа наоколо дръзко и с някакво нетърпеливо очакване, като снимка за паспорт. Паяка, най-близкият му приятел, който носеше портрета, трябваше да води извивките на навързалите се хора, да чертае лабиринти, за да се събере хорото на площада. Цялото село се беше хванало да играе, отстрани не бяха останали зяпачи, старците и гробарите бяха излезли от кръчмата и се наловиха и те на опашката, бременните също. Бащата на Мариян, шлепчия, почернял от палубните слънца, възпълен и тежък, нареждаше като жена с опънатия си глас, пълнеше черпака с гъстото вино и го подаваше, без да поглежда към кого се протяга ръката му. Случваше са да подава и на деца, те свиваха остро ръката си в лакътя, обръщаха към небето глава, за да изпразнят виното в устата си, сетне преглъщаха с набръчкана брадичка и премрежени очи и като дишаха учестено, хващаха отново хорото с двете си ръце.

Паяка следваше по неволя посоката, определена от тежестта на портрета отгоре. Когато стигна до улицата, която слизаше набързо от площада към Дунава, младежът не можа да удържи натиска на снимката, тя се наклони натам и малко преди да я изпусне, тръгна след центъра на тежестта й. При първата къща се опита да свие рязко, да насочи хорото обратно към площада, снимката обаче дръпна ръката му от рамото, отвътре сухожилията се изпънаха, нещо в ставата изхрущя леко, Паяка не можа да издържи и продължи отчаяно надолу. След него тръгна цялото хоро, музикантите, оставили на пейката купищата хавлиени кърпи, ризи и чорапи, тръгнаха и те. Майките на мъртвите виеха като нощни котки, в края на болката им се обаждаше някакво отчаяно и диво удоволствие, не заеха какво точно предстои, но усещаха, че е нещо, което никога досега не се е случвало. Може би всичките им нощни плачове, всичките им неделни поклони пред Богородица и всичките скъпи найлонови ризи, висящи по полилеите в църквата, бяха променили нещо, може би смъртта също беше нечия майка и ги беше разбрала. С тръгването на хорото надолу в очите им слезе тайнствено очакване, примитивната, сгъната между две вдишвания, мелодия на жалейките поизправи гръб, насечените завършващи срички се позагладиха. Майката на Мариян стърчеше с гласа си над всички останали, тя първо редеше някакви молби към Христос, който бил възкръснал и той на днешния ден, после се спря по-дълго при Богородица, разправяше й как беше държала досущ като нея Мариян на гърдите си и го беше кърмила и как ето тази река, към която отиват сега, пуста да опустее, беше откраднала детето й, как тъкмо си бил направил снимките за паспорт, и колко бил хубав, молеше се на божията майка да погледне портрета и да й каже не е ли наистина много хубав, да измоли от сина си да го пусне на днешния ден, само да го зърне за една секунда, защото не може да живее без него и че душата й е пресъхнала, както е пресъхнало цялото село и целият живот.

Хорото заедно с музикантите и майките, заедно с бащите и кофите с вино, заедно със старците и гробарите слизаше като мързелива лава по улицата, издълбана през хилядите години от дъждовете. Отминаха последната къща, която стърчеше в небето върху високия бряг, отминаха кладенеца при рибарската колиба, тръгнаха по чакъла, всички играещи говореха високо, подвикваха си нещо, тропаха диво и неприлично, от речния бряг се вдигаха прашни облаци, каквито дигаха сутрин и вечер стадата, хорото влизаше все по-навътре в пясъка, докато и последния старец не зарови крака в него. Цялото село беше слязло тук - с музиката и даровете на мъртвите, с черното си отелово вино, с плачовете и болките си, с цялата скръб на отминалите векове. И всички едновременно усетиха с кожата си, че липсва нещо много важно, че тялото на селото е жестоко осакатено. Музикантите спряха един след друг, хорото намали хода си и съвсем спря с последната извивка на кларнета на Минелай. В настаналата тишина всички чуха как прахът се издига във въздуха, как прави бавни фигури, напомнящи водовъртежи, и как тежко и с нежелание се връща към земята. Всички стояха неподвижни сред пепелявия прах като преоблечени ангели върху небесен облак и гледаха отсреща румънските тополи.

Реката я нямаше.

Дунавът беше пресъхнал. Дъното се беше простряло от Исен до Кошара, стоеше на пояси, виждаше се къде свършва чакълът и започва пясъкът, после къде свършва пясъкът и започва калта, примесена с камъни, къде на свой ред свършва калта и започва тинята. Поясите вървяха като изобари и изохипси, на места съвсем успоредно, другаде се раздалечаваха, пясъкът се разстилаше непобедимо вляво и вдясно, по-надолу се събираха съвсем един до друг и калта започваше направо от едрите чакълести камъни. На мястото на реката се беше изпружила долина, която никога не е била тук, и сега се гърчеше, хваната между високия бряг на селото и румънските тополи. Огромното корито извиваше калното си и непонятно тяло, при завоите на запад и на изток се скриваше, затваряше посоките си и хората стояха като в казан.

Отвсякъде се носеше дъх на влажна гнилоч. В калта лежаха покосени хиляди водорасли, обрасли в зелената коприна на стари жабуняци и нападнати от милиони прозрачни мушици. Кривулици браздяха калта, десетки хиляди миди, хванати на средата на бягството си, лежаха на тесния си гръб и между разтворените черупки месата им, бежово-розови, пулсираха като вулви. В тишината първата жаба прозвуча отвратително, веднага обаче й отговориха стотици други, дочакали знака й, и мигом всички заподскачаха без посока, падаха по гръб, куцукаха в калта, обръщаха изкаляните си сиви кореми нагоре, биеха отчаяно калта с ципите на разкикерчените си крака и затъваха в нея. Навсякъде сновяха водни змии, кални, тежки, очите им, черни и ледени, избираха следващата жаба, тялото чертаеше дотам смъртни синусоиди, змиите отваряха уста в движение, разкачаха челюстите си, калните жаби изчезваха сантиметър по сантиметър в червените усти и само очите, черни и ледени като преди, гледаха неподвижно напред и наникъде.

По-навътре, из неравностите се бяха задържали локви и дълбоката до колене вода вреше от риби с различна големина и цвят. Сред пръските на водата към небето се мяташе отчаяно люспеста плът, огромни опашки биеха водата и въздуха, от отворите на хрилете изригваха кървави и кални фонтани, хвърчаха вътрешности, черва и откъснати перки. Черносиви и хлъзгави, безлюспести, върху калта наоколо лежаха като потънали подводници огромни сомове, малките им хищни очички стояха отворени и невиждащи, зъбите в плоските им усти бяха разхвърляни в безредие, някои още дишаха, но без воля за живот. От устата на единия се подаваше човешка ръка, силна, мъжка, и пръстенът на безименния пръст гореше, разтопен от следобедното слънце. Моруни, дълги по няколко метра, се чудеха защо чудовищната им сила не им помага, въртяха неистово туловищата си във всички посоки, по гърба и по страните им стърчаха пирамидални динозавърски гребени. Чигите забиваха острите си носове в калта, устите им, изнесени почти до корема, стояха кръгли във форма на буквата О, невидимите им устни мърдаха напред и назад, но не откриваха никъде плътна, сладка вода. Дълги, меки и опръскани в зелено и черно, щуките виреха разтворена паст към небето, устите, обикалящи надълго целите им глави, зъбати, неугледни и жестоки, търсеха милост отнякъде, молеха се за вода, но отвсякъде идваше само въздух и кръв.

Надолу, към завоя на Кошара, там, където беше червената светеща шамандура, сега стърчеше ябълково дърво. Отгоре до долу го покриваше разпокъсана жабешка коприна, наоколо въздухът тежеше плътен и оранжев и мъртвите ябълки, подобно червени коледни играчки, се крепяха нереално по клоните. От върха висеше като пискюл червената шамандура, обърната с лампата надолу, и нелепо примигваше през няколко секунди, сякаш отмерваше някакво оставащо време. Дървото стърчеше тържествено и мрачно. В локвата около него беше тихо, но скоро селото видя как водата се раздвижи едва забележимо, сякаш си пое въздух насън, сетне върху повърхността й се очертаха въртопи, бавни, лениви, мъртвешки. После в отсамния край водата се размърда заканително, подадоха се едновременно няколко глави, после рамене, сетне крака. Бяха хора, които са лежали досега на дъното, сега присядаха, повръщаха черна зелена вода, изправяха се и поемаха бавно през калта към сухото. От главите им тръгваха снопове блатна лещица и се преплитаха с дългите коси, челата и главите им бяха инкрустирани с черупки от малки охлювчета, в които слънчевата светлина проблясваше болезнено. По телата им, покрити с пиявици, се спускаха наметала от гнили треви, мушиците веднага ги откриха, образуваха плътен облак около тях, те ги вдишваха и ги издишваха и пътьом изтръскваха от себе си треволяци и кал. Това бяха удавниците на селото. Всички бяха по изпокъсани бански, само Мариян беше по дънки с емблема Супер Рифле. Хората шляпаха тежко в тинята и краката им потъваха до глезените. Пропомняха си как се ходи. Стискаха в ръка по една червена ябълка, напредваха, без да се оглеждат и без да приказват. Върху петнисто-кафявите лица очите им бяха бецветни, неподвижни, и воднисти. Между полуотворените сини устни се виждаха позеленели зъби с кал помежду им, ята мушици прелитаха с дъха им навътре и навън. Бяха още далеч, но всичко се виждаше нечовешки ясно. Вцепененото село видя дори прашеца по крилата на мушиците, които удавниците вдишваха и издишваха.

В същото време откъм гробището по стръмната улица на казана заслиза друга процесия. Многолюдна, неизброима. Участниците в нея бяха много повече от живите. Мъртвите на селото от всички времена се спускаха към пресъхналата река, разчистваха и те косите си от корени и земни червеи. Притичваха деца, старци забиваха бастуни в пясъка, мъже с бомбета вадеха от малките джобчета часовници, закупени на пристанището в Буенос Айрес на връщане за село, отваряха капака с една ръка и с отработено движение го връщаха в джобчето. Последните покойници вървяха най-отпред, сякаш най-добре знаеха пътя. Изкланото семейството на Сандо вървеше заедно, бабата, дядото, жената и момиченцето се държаха за ръце, да не се изгубят. Анушка и тя беше тук. Вървеше редом с прабаба си София и я попипваше по главата да провери дали се е прибрал онзи израстък. Петър Лупу, най-големият рибар на селото, видя лодката си, килната на брега, със зейнали между дъските цепнатини. Спря се при нея, докосна я, и като разбра, че е топла, обиколи я, като я милваше като жена. Спря откъм полегналата страна, подпря гръб, надигна я и подпъхна при кила един камък, от ония, дето растат, когато ги поливаш. Седна вътре, хвана греблата и бавно застърга с тях по чакъла. Ръцете му, сухи и жилести, се движеха, без да се напрягат, няколко миньори с каски се нъпънаха да му помогнат, но той им каза, че ще се справи сам и те отминаха напред.

Като остави процесията на гробищните мъртви да върви към вцепененото хоро, Петър Лупу опна гръб по-здраво, лодката проскърца, заклати се напрегнато, затрепери и тръгна. Старецът не се зарадва, остана равнодушен, погледна през рамо и завъртя носа й към удавниците. Всичките ги беше търсил с дългите куки. Когато стигна до тях, извъртя лодката, те прехвърлиха натежалите от кал крака през бордовете и останаха прави, защото бяха много. Старецът удари пак веслата в калта и лодката още по-леко пое на запад, към мястото, където от площада се беше спуснало хорото. Слънцето светеше уморено, видимо бързаше да се прибере по светло, но до залез имаше още време.

Селото стоеше вкаменено, никой не извършваше никакво движение. Музикантите не бяха извадили инструментите от устата си и бяха спрели да дишат. Пръв си пое въздух Минелай и кларнетът му просвири назад. Някакъв неизвестен звук тръгна от фунийката, завъртя се диво през клапите, процеди се със свистене през мундщука и устните му, раздра гласните струни в дълбочината на гърлото и се заби в алвеолената каша на дробовете му. Не той свиреше на кларнета, а кларнетът свиреше на него, тялото му отзвучаваше някаква чужда воля, смазваща, хиляди пъти по-голяма от неговата, гърдите му се пръскаха от неизброими тонове, които влизаха едновременно и резонираха в крехките сфери на алвеолите, някои от тях не издържаха, пръсваха се и се превръщаха в малки кървави запетайки, висящи върху краищата на капилярите. Това не беше мелодия, нямаше последователност на тонове, полутонове и паузи, всичко вървеше заедно и обратно. Тромпетът и флигорната не можеха да се познаят. Басът така изду училищния прислужник Сиян, че слабичкият човечец не издържа и коленете му омекнаха, но инструментът, който го беше обхванал отвсякъде, го държеше здраво в медните си коренища и той не можеше дори да припадне. Музиката беше нечовешка, въздухът се сгъсти, звукът не отиваше никъде, а идваше отвсякъде. Тъпанът обаче и на обратно подкара все същия ритъм, тътнещ, убийствен, неумолим. Селото се сви в гигантски спазъм, после се изпъна, хората се размърдаха в нервни конвулсии и като не можаха да понесат косите си, започнаха да ги скубят, кършеха ставите на пръстите, лактите и коленете, мускулите искаха да се освободят и започнаха да дерат дрехите до голо. Въздухът с цвят на презряла мандарина кипеше наоколо гъст и нагорещен. Лишено от водното си огледало, слънцето висеше само над хоризонта като срязана през кръста осмица. Мъртви и живи падаха и ставаха, крещяха и плачеха, издигаха към небето ръце и биеха юмруци в бедрата си. Крадците трескаво пребъркваха разхвърляните навсякъде дрехи, гробарите безумно надигаха кофите с вино, блудниците се въргаляха в пясъка и в калта по двойки и на групи, по телата им подскачаха жаби и пропълзяваха преситени змии, стенания и сълзи се смесиха, миризмата на вино се смеси с дим на тамян и с дъх на сперма и над всички и над всичко се носеше непоносимият звук от скърцане със зъби.

Майката на Мариян прегръщаше момчето си и го целуваше, чистеше блатната лещица от косите му, питаше го дали е гладно и като седна на пясъка, а него сложи легнало в полата си, даде му да суче и му обеща, че сега тя лично ще го научи да плува. Майката на Анушка беше забравила езика си и повтаряше само "защо, майче, защо", после я накара да се наведе и бръкна с пръст в гърлото й, за да повърне всички хапчета, с които се беше отровила. Едни от мъжете също повръщаха, но от виното, други биеха жените си и псуваха живота, старци пощипваха млади булки, без да се крият от бабите си, жените клякаха и пикаеха без свян, въргаляха се, оваляни в слуз и пясък. Люлееха се възбудени женски гърди, еректирали мъжки членове се мярваха и се скриваха. Сластни оргазмени стонове извираха от дъното на хората, удоволствието и болката се преплитаха в тях като змии, сякаш животът и смъртта пееха с един и същи глас. Учителят по история, наведен над потните пламнали тела на жена си и на крадеца Витан, не можеше да направи нищо, хапеше едната си ръка срещу слънцето, а с другата закриваше очите на Паяка, за да не гледа.

От улицата, която се спускаше от площада, се появи свещеникът и тогава всички разбраха откъде се беше взела миризмата на тамян. Той люлееше уверено кадилницата в една си ръка, в другата държеше високо златния църковен кръст и заедно с него и около него като плацента растеше кротка млечна светлина. Хората опипом затърсиха дрехите, запокриваха голотата си, заприбираха косите си, дивата музика постепенно заглъхна и над всички и над цялата кална долина се разстла гласът на свещеника. Не беше нито църковно песнопение, нито жигосваща проповед. Не се разбираше дали говори, или пее. Нищо не се разбираше и все пак светът започна да става по-ясен, избистряха се контурите на речния бряг, камъните на чакъла се очертаха всеки поотделно и пясъчинките и те се отделиха от пясъка. Дочу се и далечен глас на цигулка, върху високия бряг на края на селото бай Рафаил свиреше, свит в избелелите си дочени дрехи. Над него бял облак, порозовял по раменете, плуваше като небесен град с крепостни стени, хората не виждаха ангелите, но ги чуваха все по-ясно как пеят някъде там, из улиците му. Със същата песен по брега идваха двата ангела от гробищата, пристигнали в селото с аржентинските емигранти. Те смирено застанаха с отпуснати крила до една върба, изчакваха, докато мъртвите се сбогуват с живите и пееха заедно с ония от облака. Майките пак проплакаха, но този път тихо и мило. И плачът, и думите им бяха чисти, сякаш бяха разбрали и смъртта, и бога.

След като мъртвите тръгнаха обратно по брега, предвождани от двата ангела, Селото се затътра след свещеника нагоре по улицата към площада. Музикантите носеха в ръка очуканите, жълти тръби на инструментите си и от мундщуците капеше бяла, човешка слюнка. Долу в подножието на брега три жени останаха край Дена, защото беше започнала да ражда, а малко по-нататък старецът, който се беше хванал последен на хорото, умираше сред близките си.

Малко преди слънцето да се скрие зад помпената станция, от изток, откъм Кошара, тихо, но сигурно заприижда вода. Дунавът се връщаше на мястото си, огромните сомове се потопиха наполовина, моруните продължаваха да скачат, но по-спокойно и грациозно, а когато реката заля на заден ход цялото си корито и остави само десетина метра пясък по брега, всичко изчезна под водата. Червеното слънце в последния момент намери отражението си, направи идеална осмица и след няколко минути се изгуби спокойно накъм Исен. На неговото място от запад заприиждаха облаци, то ги осветяваше някъде изотдолу, първо в червено, после в лилаво, после в тъмновиолетово. Когато светлината стана почти черна, върху лицето на реката се чуха да падат първите капки дъжд от четири години насам.

 

 

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2013, № 11 (168)