СКАФАНДЪР ЗА ДВАМА

Иван Станков

web

All the lonely people,
Where do they all belong?

Beatles. Eleanor Rigby

Самотата винаги идва заедно със здрача. През деня слънцето е отгоре, небето не е празно, там има нещо, което те гледа, което те вижда и дори носи някаква отговорност за теб и за цялата планета. Понякога те стопля приятно, друг път те изгаря, но винаги има някакво отношение към теб. След залеза остават само цветове - като разхвърляни и безполезни спомени. Опразва се не само небето, въздухът около теб също се оттегля и празнотата те отделя от света като скафандър. Даже и от брат ти, който крачи до теб в късния летен здрач с ръце в джобовете. Ти не го гледаш, но знаеш, че и неговият скафандър все по-остро се очертава под оранжево-червените конуси на уличното осветление.

Нищо и никъде не е вечно, мисли си Нено. Най-малко пък във вечния град. Тук навсякъде виждаш смърт. Всички тия руини от двете страни на "Фори империали", колкото и да ги откриват, колкото и да ги реставрират и консервират, колкото и да косят тревата между тях, ще си останат разрушени кътници върху челюстта на скелет. Няма да умре само нероденото. Вятърът тук не мирише нито на бензин, нито на хора. Мирише на гниене, макар постоянно да има ентусиазирани туристи и ученици на открит урок. Учителките водят децата в колона по мъртвата улица "Виа Сакра" и постоянно вдигат ръце нагоре, за да покажат колко е висока арката на Септимий Север. Септимий отдавна го няма, арката му е още цяла, понеже камъкът е по-траен от човека. Но и това ще бъде до време, защото последният император и тук ще бъде непобедимата трева. Ръцете на учителките никога не сочат надолу към нея, на децата тези неща не бива да се казват. Малко ли са им на тях страховете?

Брат му Ено, макар да му е близнак, е по-твърд. Върви до него с ръце в джобовете и мисли иначе. Във въображението му възкръсва живият град като нечовешко творение, между колонадите се понасят носилки на сенатори, войници дрънчат с мечове, търговци се надвикват, деца притичват. Самият апостол Петър минава край него и Ено се мъчи да му махне нимба, да го слее с другите, нали в онова време никой не е знаел, че на този човек с изпобелял хитон ще принадлежи целият Рим. И дори ще замени император Траян върху собствената му колона. В инженерното му въображение прехвърчат и видения на пергаменти със сложни чертежи на дворци, храмове и мостове. Усеща по кожата си страховитата невидима воля, подредила огромните каменни блокове със стотици хиляди чужди ръце. Волята на имперската власт. Иначе как с такива блокове ще се постигне денивелация от десет метра при трийсеткилометрова дължина? И то на четиридесет и пет метра в небето, спомня си Ено акведукта край Ним. Ами че това и сега не може да се направи. Половината човечество трябва само камъните да дяла. През мисълта му се промъква и смазващата красота на "Сан Пиетро" заедно с въпроса на Нено, когато за пръв път отидоха в катедралата: какво общо има всичко това с някогашния беден рибар и със самия Христос? Няма нищо общо, това е лесният отговор на брат му, но Ено не вярва в лесните неща. Той на баща си се е метнал. Нено е като майка им. И двамата с жена си са мекушави. Ама така е лесно.

Подминават Колизеума, без да се вглеждат в тъмните арки, където светлината на лампите напразно се мъчи да надзърне. Знаят, че никога не можеш ти да гледаш Колизеума, винаги той те гледа като фасета на гигантско насекомо. Двамата чуват едновременно пресилена музика, която се бори за вниманието им, вдигат очи напред и прозрачните им скафандри започват да се топят. Да, автобусът бар е тук, на началната си спирка, скоро ще тръгне. През тъмните цветни стъкла виждат няколко сенки да мърдат глави и ръце, и въпреки децибелите навярно се мъчат да разговарят. А те двамата мълчат вече половин час. При двореца "Манфреди" хващат по тротоара на "Лабикана", на светофарите свиват вляво и тръгват нагоре по "Мерулана", но няма да отидат до дюнера, а ще свият по "Макиавели", ще пресекат паркчето и след две преки ще са си вкъщи.

Десет без десет е, жената на Нено сега навярно мие пода в дюнера, днес е неин ред. Дали да не минат да я вземат? Как се случи така, мисли си Нено, с брат си добре да се погаждат, да са дошли от скъсания ръкав на България чак тук, да се преборят за свое местенце в чуждия милионен град, брат му да се ожени за Савина, дето обслужва немощния старец сеньор Спагоне, на скромната сватбица той да се запознае със Силвия, сестрата на булката, после да се събере с нея, да живеят двете семейства на "Алфредо Капелини" в два съседни входа, общи стени да имат квартирите им, а тия двете сестри от години да не си говорят. И то заради едно малко циганче.

Този спомен винаги го прерязваше. Връщаха се четиримата от центъра, излязоха от гърлото на метрото при парка "Виктор Емануил" и видяха момченцето на десет метра от входа. Седеше с подутия си крак, изпружен напред върху кашон, разгънат като за игра на дама, кутията за подаяния стоеше от дясната му страна далечна и чужда. Извън нея лежаха две монети с различна големина, явно хората ги бяха хвърлили, без да се наведат, и не бяха улучили кутията. Освен ранения крак детето имаше само очи. Те не просеха и не молеха - тъмни и топли като плюш. Улавяха някого от приближаващите минувачи и го съпровождаха съсредоточено, докато отмине, сякаш за тези десетина секунди момченцето трябваше да му измисли набързо някаква съдба, някаква биография, за да остане онзи жив.

Силвия се спря пред него, очите на момчето престанаха да измислят, спряха се при нейните и се усмихнаха. Двамата братя и Савина също спряха след две крачки, но Силвия бе забравила вече за тях. Откъде са го довели? От България. Българче, значи. Не, циганче, поправи я детето, сякаш от това зависеше дали ще дойде краят на света.

За Силвия светът наоколо наистина се бе свършил, тротоарът и целият град отведнъж отидоха някъде далеч и на тяхно място се бе стоварила непонятна тишина, топла и много решителна. Насред тишината момчето стоеше със своя крак, все едно, че не е могло да се качи на последния камион за евакуация. Двамата се гледаха много дълго, после тя видя като в сън как безволевите ѝ ръце свалят от рамото дамската чанта, как отварят без никакъв звук закопчалката, изваждат оттам портмонето, отварят и него, пръстите на дясната разтварят секцията с банкнотите, вземат първата и тръгват не към кутията, а към момченцето. Ръката ѝ се удължава до безкрай, толкова ли е далеч това момче! Накрая стига до неговата малка длан, която не знае какво да прави, колебае се, дори леко потреперва. Пръстите му хващат нерешително синкавата банкнота за ъгълчето, където е цифрата, и двамата остават така, без да могат да се помръднат. Силвия първа излезе от вцепенението, изправи се и шумовете наоколо се върнаха по местата си. Тротоарът и градът отново бяха тук, тя се обърна към тримата си спътници и срещна три различни погледа. Един несигурен, на мъжа си, един недоумяващ, на девера си, и един смразяващ, на зълва си.

Ено много добре помнеше как си тръгнаха по двойки. Нено и Силвия все по-назад. Може би виждаха как те двамата ръкомахат, но едва ли чуваха, че се карат. Край! Савина не иска повече да има нищо общо с тая майка Тереза. Ако не събираха заедно пари за общата идея, не пет, ами петстотин евро можела да даде, на нея нямало да ѝ дреме. Мигар оная не знае, че още тази вечер някакви мръсници ще вземат парите от циганчето, а утре сутринта прясно ще му нашибат пак крака, за да кацат мухите по раните. Ено се мъчи да ѝ обясни, че брат му и снаха му си нямат детенце, че навярно това е причината Силвия да се развълнува толкова много, пък и не е кой знае колко, пет евро... Че те тия еврота да не ги копаят, нали се стискат заедно, ама с тия редки пръсти ще я гледат през крив макарон пицарията. Не, край! Да каже на брат си, край на достлука. Видял ли е той, обръщал ли е някога внимание, даже портмонето на Силвия било "Версаче", блузата ѝ "Макс Мара". Знаел ли той на какво мирише тая кокона? На "Борсари"! А тя самата карала по три месеца на "Нивея" от супермаркета. Нали събирали пари? Не, край! Ама това са си техни си пари. Ааа, техни! Като имат много, да дават повече за проклетата пицария. Откъде да имат много, нямат, те си знаят сметките. Просто нямат дете, могат да си позволят малко по-големи странични разходи. Странични, на баба им хвърчилото. Нищо няма да стане с наемането на малката пицария, да се делят окончателно и край.

Както вървяха далеч отзад, Нено отведнъж хвана ръката на жена си, без да поглежда към нея. Тя не можа да разбере какво става. Очите му гледаха улицата напред, но виждаха друго и тя не го попита нищо. Пет евро! Банкнота от пет евро бе дала жена му на малкото циганче и тази цифра го дръпна много силно още няколко години по-назад.

Бяха се скарали вече с баща си и отидоха до село да си вземат някои неща за тръгването. Той ги следеше с размътено от виното лице и макар да не продума и думичка, в очите му лумваха периодично подигравателни и злобни искри, вземете всичко де, като сте такива големи седесари, на мен нищо не ми трябва, някой ден ще разберете какво отмъщение съм ви приготвил. На тръгване баща им не даваше признаци, че иска да се сбогуват, и те, объркани, държаха ръце в джобовете. Изненадващо старият изтръгна кабела на телефона от стената, хвърли отскубнатия край на пода, взе ги под ръка и като съвсем леко се полюляваше, ги поведе към входа за мазето. Не запали лампата, светлината от замърсеното прозорче бе застояла, сред миризмата на разлято вино се очертаха двете бъчви и рафтовете буркани, повечето празни и прашасали. Баща им бутна вратата зад тях, да я притвори, и вътре стана още по-тъмно. Наведе се към ъгъла, размести празните стъкларии на най-долния рафт, бръкна с двете ръце и извади от там два буркана, затворени с капачки. "Сигурно няма да дойдете, ама ви показвам за всеки случай къде стоят. Може пет човека да има, искам музика, им каза. Единият е за музиката, другият - за останалото. Това е целият харч." Двамата напрегнаха зрение и видяха бурканите, натъпкани с прилежно сгънати банкноти. Всичките бяха от по пет лева. Ено бе слисан, но не помръдна. Нено се размекна, искаше му се да прегърне баща си, да му поиска прошка, да каже "а бе, тате", после все щеше да измисли и някакви други думи, но старият го спря, наведе се, остави отзад до стената бурканите с парите и старателно ги прикри с празни. После се изправи, отвори вратата, бутна ги с по една ръка да излизат, затвори вратата и остана пред нея. Не се сбогува. Не ги изпрати до портата като някога. От пътя Нено се обърна да види дали се е помръднал. Не беше.

Наистина не можаха да дойдат за погребението. Братовчедка им от Видин ги успокои, че баба Вергина щяла да се оправи с всичко, нали тя погребва цялото село. Баща им ѝ бил показал къде стоят двата буркана с парите за погребението. А те - когато могат, тогава да дойдат. На четвъртия ден и в таксито до "Фиумичино", и в самолета до София, и в нощния автобус до Видин все тия стотици банкноти от по пет лева бяха пред очите на Нено. Какво наследство само им бе завещал баща им! Пари за погребение. Без подписи, без нотариус. По-рано Нено избягваше да си спомня за тях, но тогава през целия път двата буркана възкръсваха безмилостно в паметта му и криеха размътеното лице на стария. Зад тях стоеше в тъмното цял един свят, събрал животите и на баща им, и на майка им, и техния собствен окаян живот.

Защо всичко се разпадаше и кой ги беше избрал да свидетелстват за всичко това? Защо се събират хората, за да се разделят, защо бащи и деца се разминават и по калните пътища на село, и по автомагистралите в Европа, защо се делят брат от брата, ето, те са близнаци, обичат се, търсят се, а все по-малко живеят един чрез друг. От години. Като ученици в горния курс минаваха двамата покрай книжарницата на главната улица и той видя на витрината една книжка, малък формат. Веднага забрави автора, но заглавието запомни - "Роден съм да живея в самота". Тогава си помисли, че не може да има такъв човек, че това е писателска измислица. Но на път за погребението разпозна в това заглавие и баща си, и майка си, и брат си, и самия себе си.

Силвия го стисна за ръката и Нено я погледна, но не можа да скъса спомена. Стигнаха тогава в село, баба Вергина докладва делово, че се е погрижила навреме за всичко, извикала последните двама старци от махалата, окъпали и облекли баща им, ударили камбаната, погребална фирма от Видин докарала ковчега и кръста, наредили цветя около баща им, платила на гробаря и на свещеника, и двамата от съседното село Исен. Подаде им едно шише с вода, едно с вино и две свещи. "Идете да прелеете баща си. Не гледайте числата на паметника, той така си го беше поръчал."

Знаеха, че гробът ще е до този на майка им и че паметникът му ще е сложен, всички в селото още приживе се погребваха семейно. И вярно. До паметника на майка им от най-обикновена мозайка стоеше надгробна плоча от идеално ошлайфан черен мрамор със снимката на баща им. Братята се приближиха и на една крачка от паметника краката им се подкосиха.

ДАНАИЛ ЕНОВ НЕНОВ

(1940-2010)

Не може да бъде, ами че годината беше 2014! Значи, след като те са тръгнали, баща им се е борил със самотата си, после явно се е предал и е престанал да иска да живее, живял е толкова години като мъртвец! Просълзиха се синовете и се наведоха едновременно към дребния надпис в долния десен ъгъл на плочата: "От признателните му синове". Нено прорида наум: "А бе, тате, прошка ли е това, или е наказание?". И Ено не можа да издържи. Коленичиха и двамата, единият с шишето с виното, другият с водата. Зърнаха за миг в огледалото на черния мрамор почти еднаквите си лица като в някакъв друг свят и без да се наговарят, замилваха буквите с потни длани. "Тате... тате..." Забравиха и двамата да бъдат мъже, станаха отново деца и синове, отпуснаха сълзите си и заминаха назад, назад, там, когато той се връщаше през отпуските си, обличаше бялата риза, понасяше ги и двамата на ръце към люлките на сбора на селото, а майка им припкаше отстрани, пощипваше ги през късите панталони и примираше от радост.

"Тате, тате...", мълвеше Нено наум и едва успяваше да се отлепи от спомена за баща си и за циганчето. За по-сигурно хвана жена си под ръка, свиха подир Ено и Савина по "Анджело Полициано" и малко преди да си стигнат вкъщи, той се обърна към Силвия и каза: "Добре даде онези пари на момченцето. Може пък да ги скрие някъде за себе си". Тя го попита пак за парите от бурканите на баща си ли си е спомнил. Да, да. И за паметника също. Те вървели винаги заедно.

Как да се освободиш от такива спомени? Понякога са страшно студени, друг път, както сега, са топли. И парите, и паметникът, и баща му, и майка му, и лятното, и зимното им детство, и вечният град, и целият свят сега вървяха заедно с Нено по "Мерулана". Той се обърна към Ено. И неговото лице с всичките си електрически сенки също бе просветлено, и го попита иска ли да минат покрай дюнера да вземат Силвия, тя е наред да мие пода тази вечер, и после да се приберат заедно. Става, каза брат му с престорена сериозност, закачи го с рамо и се усмихна. Нямаше никакви скафандри. Червената светлина на уличното осветление, реална и лятна, падаше направо върху лицата и върху дрехите им. Лятно и реално бе и всичко наоколо, но най-много те, двамата, ето, нали отиват да заберат Силвия от дюнера. Той също бе реален, бяха го взели под наем, смогваха да плащат навреме и на собственика, и на двамата тунизийци, които се пържеха в тясното помещение през деня. Жените се редуваха сутрин да занесат продуктите, а вечер да почистят и да измият за другия ден. Иначе Савина се грижеше за болния старец, Силвия чистеше три апартамента, всички имаха договори, осигуровки и спестяваха пари да наемат малка пицария в някой от крайните квартали. Там щеше да има вече много тичане и Ено и Нено ще трябва да напуснат работа. Тогава може даже и сестрите да си проговорят. И двамата мислеха все за това.

Наближиха. Жълта светлина се изливаше на тротоара през отворената врата на дюнера. Силвия правеше последни движения с мопа без никаква умора. Бяха съвсем до нея, но тя не ги виждаше, лицето ѝ бе едновременно щастливо и угрижено, като на Пепеляшка след бала. Когато съгледа двамата братя на метър от себе си, от изненада изпусна дългата дръжка и преди тя да издрънчи на тротоара, се хвърли насреща им, прегърна ги, после ги пусна, отблъсна ги леко и докато подскачаше с притиснати към гърдите ръце и свити юмручета, на пресекулки им казваше как ходила днес на лекар, на гинеколог, как онзи само една минута я гледал и казал категорично, че е бременна. Нено понечи да я вдигне в прегръдките си, но Ено го спря, трябвало вече да се внимава. После ги прегърна и двамата внимателно, като в строг ритуал, в който още не е дошъл ред на благословията. Вече мислеше какъв ефект ще има новината в неговия собствен дом. Нено почти извика, брат, е, тази вечер ще се напием, ще отпразнуваме. И такъв щастлив бе по целия път. Когато стигнаха до първия вход, Ено им каза да се качват, той ще отиде до тях да се обади, че се е върнал, и после ще дойде. Хвърли поглед към лицето на Силвия и разбра, че тя го моли да доведе и сестра ѝ.

Трудни бяха за Ено стъпалата до третия етаж, макар да ги качваше бавно. Много разчиташе на следващите няколко минути, искаше му се всичко отведнъж да се окаже лесно, и този възел от живота му най-сетне да се развърже. Не толкова заради пицарията. Тя да върви по дяволите. Повече заради брат му. Искаше пак да бъдат като някога - в един голям скафандър за двама души.

Не звънна. Когато закъсняваше, Савина заключваше вратата и вадеше ключа. Той отключи, влезе и мина към стаята, без да се събува, за да не се обува след малко пак. Тя беше сама, явно бе сложила детето да спи, звукът на телевизора бе намален докрай. Погледна обувките му и после се плъзна нагоре към очите му. Видя, че са напрегнати, заедно с цялото му лице, и че той се опитва да го омекоти отвътре и да прехвърли мекотата върху нея. "Силвия е бременна. Канят ни да се почерпим."

За Ено сега очите на Савина бяха най-важното нещо на света. Сякаш оттам трябваше да дойде оправдателна или доживотна присъда и той изчака много дълго време в празната зала. Очите ѝ обаче не казаха нищо, абсолютно нищо. Обадиха се само устните ѝ, сериозни и безизразни като на фоторобот. "Ти иди."

Колко по-лесно беше качването нагоре. Ено заслиза с неразвързания си възел и стълбите нямаха край. Когато се добра до тротоара, погледна нагоре етажите. Светеше и у тях, и у брат му. Ено усети тук, на шест метра под най-близките си хора, че нощта, паднала над вечния град, беше цялата в него. Вместо да свие към съседния вход, тръгна бавно в обратна посока. Трябваше да походи, никак не беше лесно да отиде направо у брат си.

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2019, № 8 (237)

Из предстоящото издание на сборника с разкази "Имена под снега. А7" - трета част от трилогията "Спомени за вода".