Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВОДОПОЙКА НА ЖИВИ И МЪРТВИ

Иван Станков

web

Разказът на Йордан Радичков „Водопойка” излиза във в. „Литературен фронт” в началото на 1979 г. (бр. 1). Сиреч във време, когато светът на големия писател е вече оформен и дори в известен смисъл завършен. Писан е във време, когато и писателите, и читателите вече са пристигнали в страната на „новата белетристика”, наложила се през 60-те години с решаващата роля и на самия Радичков. Следователно разказът може да бъде четен по-скоро като резюме на търсенията на автора, отколкото като експериментаторство в областта на белетристичната поетика. От литературно-историческа гледна точка „Водопойка” би трябвало да е зряла Радичкова творба, в която техниките да са избистрени, а посланията - ясни. Сюжетът на разказа ще да е бил един от любимите сюжети на автора, защото почти целият е контаминиран по-късно в пиесата „Кошници” (1982).

В една снежна сутрин на път за млекопункта двама селяни спират по обичая си да пият вода от водопойката, селска чешма с осем чучура (в пиесата са дванайсет!) във форма на женски гърди, обърнати към небето. Забелязват следи от боси нозе в снега. Човек е дошъл бос да пие вода и бос се е прибрал. Тръгват по стъпките, за да установят чии са. Стигат до Дунава. Стъпките са дошли от водата и са се прибрали там. Оказват се стъпки на воден вампир или дракол, в какъвто се превръща всеки удавник от селото.

Във „Водопойка” по най-експлицитен начин е изведена дифузионната конфигурация на тукашния и отвъдния свят. Непроницаемата бариера между тях е срината. Пришествието на мъртвите отсам е физически документирано и потвърдено от свидетели, като около самия акт на проникване е изградена тайнствена аура, типична за света на Радичков. Наличността на доказателства за съществуването на отвъдния живот е в тясна връзка с разлюляването на устоите на отсамната реалност като единствена, познаваема и окончателна. „Водопойка” е една от най-избистрените апологии на двоемирността в българската картина за свят.

Дълбока и проникновена интерпретация на разказа така, както той е пренесен в „Кошници”, е направил Николай Звезданов в прекрасната си книга за творчеството на Радичков „Неосветените дворове на душата” (с. 116-117).

Всичко важно, написано за света на писателя, може да се открие в този кратък разказ. Той ще издържи на всякакви интерпретативни оптики и анализационни стратегии. Настоящият прочит ще бъде насочен към проследяване алгоритъма по въвеждането на отвъдността като симетричен образ на тукашната реалност и сдвояването на двете единосъщни части в цялостната картина на битието.

Далеч не за първи път в кривите, но подредени все пак редове на историята у Радичков пристигат сигнали и знаци от отвъдното. Било във форма на непонятни морзови позивни от дъното на вселената, било, както в нашия случай, с митологични откършлеци от вековната културна памет на племето ни. Факт е, че морзовите тайнописи са чуваеми за текстовете на Радичков, че в реалния свят хората в едно ханче могат да получат писмо от мъртвия Торлак, или пък че мъртвите хлебари се връщат да наглеждат къщата си, а тенецът, духът на мъртвия, продължава битовата си активност, додето не свърши всичката работа, започната от мъртвия. Включително дописването на текста на самия разказвач. Чрез този особен мистичен поглед към света всяко докосване на писателя до реалността се превръща в литература.

Както повечето разкази на писателя, и разказът „Водопойка” е обвит в особена тайнственост. Забулването на лицето на реалността е един от начините тя да бъде първоначално подложена на съмнение, а след това евентуално надхвърлена. Може би това да е една от причините за демонстративното, нескрито предпочитание на писателя към зимата и към снеговалежа. Радичков е най-снежният, най-зимният, най-януарският български писател някак по необходимост. Снегът заличава видимостите, усилва непонятността на света, развързва въображението, увеличава глъбината на света за сметка на неговата хоризонталност. В снеговалежа небето и земята реално, физически общуват. Ако в народната митология дъждът представя консумация на космическия брак между небето и земята, то снегът придава на тази митична еротика загадъчност и тайнственост.

В разказа „Водопойка” всички художествени трасета, по които дифузират тукашният и отвъдният свят, са прекарани през идеята за Ероса. Еросът е в основата на цялостното битие и в разказа покрива всички възможни смислови полета. Както още от времената на Платоновите андрогини мъжката и женската половина се търсят, тъй също се търсят един друг и двата свята, тукашният и отвъдният, небето и земята, водата и сушата, денят и нощта. В разказа „Водопойка” всички тези търсещи се половини са представени в момент на събиране. Светът е в добрата половина на Еклезиастовите констатации.

В ранната снежна утрин се събират денят и нощта, небето и земята, мъртви и живи ходят да пият вода от водопойката. Шишо и жена му също имат тънки еротични замисли. Когато той тръгва към млекопункта, тя, „още сънена и по риза”, му отправя еротична покана да се върне по-бързичко, пък тя през това време ще приготви закуската и „ще сгрее малко ракийка”. „Аз нали за това по-раншко отивам - рече й Шишо, - за да се и върна по-раншко”. С обещанието за „по-раншко” отиване и връщане героят фактически приема любовното насърчаване. Сцената е прогизнала от бит, но тъкмо аурата на тънката еротика я вади от грубия контекст на реалността. Иначе съществуването на тази топла, интимна сцена на утринна раздяла няма абсолютно никакво литературно основание, тъй като нито Шишо се връща от млекопункта, нито жена му се появява повторно в разказа, нито Радичков отваря отново приказка за това. Като Чехова пушка, която виси на стената, без да гръмне. Началната сцена на раздялата обаче въвежда езика на Ероса, който ще събере смислово целия разказ. Езиковата еротика, която удържа сцената в общата конструкция на разказа тук е дадена като първоначален и общовалиден код за проникване в следващите две сцени от разказа - на самата водопойка и на брега на Дунава.

Логично водопойката-чешма заема позиция на симетрала. С еротична жажда живите и мъртвите се устремяват към нея от две противоположни страни. Водопойката е център на света:

Чешмата ромолеше тихо, цялата димеше и бе обгърната в пара. Тази чешма бе докарана в селището откъм Берковския край, на нея бяха издялани осем женски мраморни бюста, разположени в кръг, обърнати към небето. Тихо ромоляха бюстовете, примамливо разголени към всекиго, тъй че от която и страна да пристъпи човек, може да се поклони благоговейно и да утоли жаждата си.

Водопойката с непреодолимата си еротична гравитация е деструктивната точка върху стената на непроницаемостта между тукашния и отвъдния свят. Именно тук и само тук могат естествено да се съберат върховете на двата свята, да се съберат живи и мъртви в общ поклон пред любовното могъщество на единния свят и на единния живот.

Шишо придава съвършено интимен смисъл на отпиването на вода от водопойката. Става дума за онази интимност, която изключва всякакво свидетелско присъствие - мигом след отпиването „той се озърна да види дали не го гледа някой”. Но не прелюбодейско напрежение, а откровена ритуалистика доминира в тази сцена. Тя много напомня храмово поведение на човек, участващ в тайнствен обред:

Шишо остави алуминиевия гюм в снега, свали зелената си ръкавица, поклони се ниско на бюстовете и отпи вода, плисна вода на лицето си и пак отпи.

Героят не се покланя и не отпива от илюзорна женска гръд, а от знаковата гръд на Женското начало, от гръдта на Вечната богиня-майка. Все оттам ще отпие и Влаха, оттам е отпил и тайнственият бос посетител на водопойката.

След като двамата герои проследяват босите стъпки до Дунава, не остава съмнение, че те идват оттам и там се връщат, следователно са стъпки на воден вампир или дракол:

Защото когато някой човек се удави - започна да обяснява Йоната, - то удавникът по най-естествен начин се превръща във воден вампир и дракол!

Удавникът не е епизодичен персонаж на Радичков, ще го срещнем и в „По водата”, и в „Ноев ковчег”. Тук обаче появата му трябва да потвърди безсмъртната му хипостаса. И той, макар да липсва физически от сцената, е жив, реален, подвижен. Просто живее в отвъдното, без каквито и да е физически трансформации. Метафизичният отвъден свят толкова близо е проектиран, че не може да бъде мислен по друг начин, освен като времепространствено продължение на реалността. Мъртвите не са тук, за да бъркат с костеливи ръце в нашия свят, а за да докажат еротиката като най-важното продължение на нашия свят в отвъдността. Освободен от демонична знаковост и от каквато и да е хтонична принадлежност, мъртвият е бил тук по силата на продължаващата, несекваща дори в отвъдното еротична жажда.

Между света на живите и този на мъртвите лежи една най-обикновена и несъществуваща врата. Йона дори я вижда:

„Ето откъде иде босият! - рече той въодушевено. - Ето от коя врата той е излязъл и в коя врата е влязъл!”

Йона, който чрез името си е заявил своите компетенции в областта на митичните неща, реално вижда дифузионната точка на двата свята като врата. Вратата е разделително-събиращата точка, разположена между Дома и Пътя, между затвореното и отвореното, културното и профанното пространство. В неговото съзнание преходът между тукашния и отвъдния свят не може да има друга кодификация, освен врата. Тук, обикновено в кризисно календарно време, става сблъсъкът между демиургичните и хтоничните сили. Вратата е уязвимата зона в иначе осигурения откъм пространствени сривове митологичен свят. Тя е строго охранявана обикновено от зооморфни, зооантропоморфни или анропоморфни персонажи: от Цербер до Св. Петър.

Във „Водопойка” вратата между двата свята няма как да съществува, но съзнанието на Йона автоматично я конструира като неотменима реалност на границата между тукашното и отвъдното. Шишо, който според името си трябва да бъде знаково съотносим към профанните структури, естествено, няма очи за вратата, която вижда Йона:

Шишо не забеляза никъде в снега врата. Нито отворена, нито затворена... Като пошари с поглед и не видя нищо, Шишо погледна най-после тънката пясъчна ивица, която отделяше снега от водата. Върху пясъка бяха отпечатани боси стъпки. Едните бяха обърнати към сушата, другите бяха обърнати към водата.

„Най-пълното слисване”, в което изпада Шишо, е органична необходимост на разказа, за да се излезе извън рамките на здравословното мислене, да бъде репресирана реалността, та отиването отвъд нея, мисленето отвъд нея да постигне същата висока степен на достоверност. Слисването на Шишо е необходимото екстатично състояние, чиято наличност ще съпътства задаващия се „посветителен” обред, при който Шишо ще бъде посветен от Йона в тайните на отвъдното:

Като се съсредоточи, той започна да чувства студ под ризата си, но и думите станаха някак по-ясни и накрая човекът разбра, че гласът не е толкова далечен, защото това бе сипкавият глас на Йоната, който ръкомахаше със зелената ръкавица и се мъчеше да докаже на слисания Шишо, че тия стъпки са от воден вампир или дракол, че водните вампири и драколи живеят в Дунава, че те никакъв студ не изпитват, защото иначе нямаше да са водни вампири и драколи, а ще живеят на сушата.

Митичното знание не е логично знание и Йона не разяснява на приятеля защо удавникът се превръща във воден вампир, а приема априори митичното същество за даденост и безпроблемно минава към лесното последвало обяснение защо на водния вампир не му е студено във водата. Шишо е направил крачка в ритуалистиката, където нещата са съвсем различни, но продължава да упражнява логиката като единствен известен нему мисловен път. Съгласил се, че всеки удавник се превръща във воден вампир или дракол, Шишо не вижда основания живеещият във вода „до гърдите” воден вампир да блъска толкова път в снега, за да пие вода от тяхната водопойка, и че всичко „това, що е воден вампир или дракол, все на нашата чешма иде нощем, щото си няма вода в Дунава”.

Шишо е оплетен в причинно-следствените вериги на реалността и изглежда неспасяем за отвъдната идея. Последният „аргумент” за приемането на нелогичната картина е твърдението на Йона, че отвъдността не познава никакви дефицити, включително и най-деликатните, каквото е еротичното усещане за света и за живота:

Тоя воден вампир или дракол ще знаеш, че е мъжки, затова е ходил на нашата чешма да пие вода. Жажда изпитва той, затова не му стига водата на целия Дунав. Ето защо чешмата през цялата нощ ромоли! Като ромоли, тя не само ориентира водния вампир или дракола, ами го и примамва и като върви той тихо и на пръсти, отива да пие!

Шишо не е подготвен за объркващия език на реалност, която не е негова. За да започне да разбира все по-ясно посланията й, Радичков му създава екстремни, инициационни вътрешни напрежения. От пълно слисване, сега той е „като замаян”, сиреч в друга фаза на обреда, където вече не е толкова чужд. Мисълта му започва да обработва странните, нелогични и обърнати връзки между елементите на света. Дори не се стъписва пред абсурдното твърдение на Йона, че предназначението на чешмата е да ромоли цяла нощ, за да примамва водни вампири и драколи, имащи на разположение водата на целия Дунав. Съкрушителното доказателство стои в челото на пледоарията на Йона, където на посвещавания ясно е дадено да разбере, че отвъдността съхранява не само персоналитета на човека, но и половата му идентичност, осигурява непроменен статут на еротичното усещане за живота и за света.

Преплитането на двете реалности в змийско мисловно кълбо е краят на логическото мислене на Шишо и той се предава, с което завършва и ритуала по въвеждането му в сан на посветен, одарен с доказателствено и най-висше знание за безсмъртието на човека:

Шишо стоеше като замаян, в съзнанието му изплува чешмата с осемте мраморни бюста, обгърнати с пара, гостоприемно разголени към всички посоки на света. Той попита: „То тогава какво излиза? Излиза, че тая чешма е водопойка за всички ни!” „Така е - рече му Йоната, - защото човекът умира, а жаждата на човека остава.”

Изведнъж светът в представите на Шишо е преобърнат окончателно и в края на всички причинно-следствени вериги на неговата мисъл застава Водопойката, първопричината на всичко съществуващо. Водопойката наистина излиза от разказа със статут на Великата богиня-майка, началото на живи и на мъртви. Към нея и живи и мъртви простират през времената сетивата на тайнствения Ерос, чрез който двата свята остават здраво свързани и неразделими. От непосветен в тайните на отвъдното, Шишо се превръща в радикален привърженик на единството на двата свята и дори по рицарски отхвърля отсъстващата от разказа версия за ангелския, безполов характер на отвъдността. Отвъдният човек е видян не само като личностно, но и като поведенческо, жестово продължение на отсамния човек:

Преди още да са стигнали при гюмовете с млякото, Шишо подпита сам себе си: „Ами той, водният вампир или дракол, като ходи нощем да пие вода, изглежда, не само че пие вода, ами и пипа?” И кога стигнаха при гюмовете, при триангулачните знаци, Шишо сам на себе си отговори: „Сигурно пипа!”

Едва сега, след като са заличени всякакви различия между двата свята, можем да върнем разказа назад и да разберем защо мъжете при отпиване на вода от водопойката се оглеждат дали някой ги гледа. Те се оглеждат, защото не само пият вода, ами и пипат!

Еротичната всепроникнатост на света в разказа е довела до сриване на границата не само между двата свята, но и между действителността и знаковите означения в собствените й територии. Посветеният, знаещият отговорите, естествено, е отишъл най-далеч в заличаването:

Йона винаги отпиваше откъм оная страна, гдето по бюстовете се прокрадваха тънки жички опушен мрамор, като че млечни жлези се прокрадваха под прозрачната кожа.

Читателят остава несигурен дали Посветеният изобщо се завръща реално в прилежащата ни действителност, или живее в изоморфната смесица на двата органично преплетени свята. Във „Водопойка” помирението между тукашното и отвъдното на основата на непроменливото еротично усещане за живота е толкова устойчиво, че не поражда никакви напрежения. Очовечаването на водния вампир или дракол не е художествена измислица на автора, а „логична последица” в рамките на митичното мислене на персонажите.

Когато един мислен свят не иска от човека логически доказателства за съществуването си, той може да бъде тукашен и отвъден едновременно в един-единствен времепространствен континуум. Героите на Радичков, и живите, и мъртвите, пият вода и пипат, разделени единствено от нощта като последна тайна. А между тях фигуративно и безпомощно лежи човешката смърт, прегазена от безсмъртната и неугасима еротична жажда.

 

 

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2012, № 1 (146)