МЛЯКО

Иван Станков

web

"А настана глад в земята" (Битие, 12:10).

Аз още не съм роден. Сестра ми е вече при живите. Тя ще ми бъде кака след една година. Сега е на две. Всички вкъщи много я обичат, най-много мама, но не може да стои у дома с нея, защото сега е кампания по окопаването на царевицата в текезесето. Селото се оплаква, че миналата година била гладна, че държавата прибирала всичко до шушка, че по къщите няма нито едно скрито зърно, че всичко е изядено през зимата, а в градините само лукът и чесънът са станали. Хлябът е с купони и трябва всяка коричка да се доизяжда. Татко е на път с кораба, всички останали са на полето, вкъщи е само прабаба ни, която трябва през тези дни да гледа Анушка. Това е името на сестра ми, с ударение на "у".

Сестра ми обича баба София, макар тя да е стара и страшна. Има само няколко жълти зъба, устните са скрити, линията на устата е дълга и хоризонтална, с малки извивки надолу в краищата. Едното й око е мътно и от време на време тя прави сложно движение, нещо вътре се е залепило, иска да го отлепи с клепача и си помага с цялата глава. Казва, че имала перде. Това око е по-белезникаво, сякаш е паднала мъгла върху него и из мъглата се виждат загадъчни галактики, а отвътре кръглото черно небе се е втренчило насам упорито и невиждащо. Другото око е топло и тъмно. Но и то мълчи като око на човек, който знае много. Когато слънцето си проправи път между бръчките, клепачите и миглите на баба, черното около зеницата става прозрачно-кафяво и вътре проблясва неподвижен златист прашец, а самата зеница остава напълно безразлична, като страшен тунел, водещ навътре. Бялото и на двете очи е пожълтяло от старост.

Лицето на баба е непроницаем триъгълник, завързан в тъмната й забрадка, при върха този триъгълник се стеснява в малка козирка. Когато е забрадена, не си личи, но в косите си има един израстък, колкото половин яйце. Понеже косата й е сплетена на две тънки и редки плитки, израстъкът се вижда, щом си свали забрадката - бледорозов, покрит с нежна кожица, през която се виждат тънките червени коренища на капилярите. Когато поотраснем малко и започнем да си тръгваме всяка есен към далечния град Русе в другия край на Дунава, баба ще седне на ниското столче, ще свали бавно забрадката назад към раменете и главата й ще остане малка, безпомощна и кръгла. Сетне ще извади от пазвата си чиста носна кърпа, ще я заметне върху косата си като някакъв обреден епитрахил, а ние с Анушка един сред друг, със стиснати от отвращение очи ще отхапваме ритуално израстъка. Тогава баба в пристъп на умиление и истинска обич отронва вместо сбогом "Да ви изяде баба зъбките" и въздъхва като при последна раздяла.

Сестра ми е много малка и баба затова й изглежда огромна. Дори когато седи на ниското си столче, тя прилича на израснал пред мутвака черен чимшир с всичките си ризи, елеци, фусти и престилки. Конус от дипли, изкривен при върха и подпрян с брадата си на дървен бастун. Понякога с часове стои така и гледа навътре. Наблизо до нея е разпъната чергата, върху която сестра ми си играе. Чергата не е вълнена, тъкана е от памучни парцали, шарена и мека на пипане. Анушка има две кукли. Едната истинска, краката, тялото и главата са от гума, а дрешките са от плат на сини и розови карета. Тази кукла е много послушна, щом я сложиш да легне, веднага върху сините й очи се спускат клепачите и тя заспива. Другата е най-обикновен царевичен кочан с обърнати наопаки сухи листа. Тази втората има дълга до коленете руса коса, а роклята й на червено-жълти релефни квадрати се спуска до земята. Анушка знае, че това е царевица, но обича да я гледа дълго и съсредоточено. Прекарва пръст между правите редици и бавно, сякаш брои, кимва с глава при всяко зърно. Гледа как пръстът й се плъзга по раменете на зърната, вглежда се в празната тъмночервена линия помежду им и вижда как постепенно всичко расте. Тъмночервените линии между зърната стават бездънни пукнатини. Тя се задъхва, едва успява да прескочи от едното до другото зърно и се закрепва в жълтата вдлъбнатина на върха. Нагоре към косата е още по-трудно. Там зърната стават по-големи, ето и самият пръст по-трудно върви срещу тях, и пукнатините са по-широки, дъното им не се вижда, момичето се засилва, прелитането трае дълго и въздухът свисти в ушите й, само не трябва да поглежда надолу. При приземяването се подхлъзва, но успява да се хване с нокти за облия гръб на последното зърно и със сетни сили се изтегля нагоре към сухата, разпусната коса.

Когато се поуспокои от тези страшни прескачания, Анушка слага двете кукли една до друга - истинската по гръб със затворени очи, а царевичната по корем, като грижливо я завива с косата й, за да заспи. И започва да се разхожда с поглед по шарените ивици на чергата. Много обича да се разхожда тук. Тя не е ходила още в града, той е много далеч, но като слуша възрастните да говорят, че там имало и хляб, и какви ли не други неща, си е измислила свой град тук, върху чергата. Има всякакви улици, прави и широки, или пък тесни, заплетени, някои дълги, други съвсем къси. Но най-важното - цветни. Какво ли би било да ги види наистина такива сини и червени и оранжеви, да се разхожда по тях както тук, по ивиците на нейния град! Къщите и те ще бъдат разноцветни, големи като палати, тя ще върви с гръб към огромното залязващо слънце, то ще се удря в прозорците и в стъклата на входните резбовани врати, ще се разбива на хиляди цветни отблясъци, които бързо ще се топят в портокаловия въздух, а стъпките й ще отзвъняват по стъклените тротоари. Градът ще бъде красив и празен, в една от пресечките Анушка ще види ограда от високи черни копия, тежка пътна врата с огромна дръжка и един прозорец, единственият в целия град, силно осветен отвътре. На прозореца ще се усмихва мама, зад нея - баба, дядо, зад тях прабаба и прадядо, татко ще е на път с кораба. Всички ще държат в ръка по едно симидче като онова, дето някой го донесе от града за Великден.

Мисълта за симидчето й напомня, че е гладна. Придръпва баба за надиплената й пола и отронва "папу, папу". Баба се сепва, погледът й бързо се обръща навън и с виждащото око се усмихва на сестра ми. Тънката линия на устата се удебелява, устните излизат наяве и в краищата се показват двата развалени зъба, изкривени в различни посоки. Слънцето, жълто и обедно, играе върху изпънатите й скули. Сестра ми не знае още никакви езици, баба говори на влашки, но се разбират. Стават еднакво трудно - баба от ниското си столче, сестра ми от чергата, и се отправят с поклащане към мутвака. Анушка се държи за полите на баба, а баба за излъсканата дръжка на бастуна. Двете стъпала не са високи, но са трудни. Баба протяга ръка и се подпира на касата на вратата, където боята се е изтъркала и дъската блести омазнена. Анушка се изкачва на четири крака и изтупва ръце от праха. Баба е скрила под един вестник половин паница козе мляко и последната филийка качамак. Довечера копачите ще донесат нова торба царевично брашно, така казаха сутринта на тръгване.

Баба сяда на леглото, слага паницата в полата си и започва да дроби на ситни парчета качамака. Анушка нетърпеливо и любопитно наднича, иска да гледа как хапките апетитно цопват в млякото. Харесва й дробенето на качамака. Повече й харесва от хляба, хапките хляб подгизват, набъбват и потъват. А качамакът си играе, съпротивлява се, парчетата плуват тежко и смешно отгоре, обръщат се лениво на една и на друга страна, стърчат над млякото и остават жълти до края. Анушка натиска с пръст едно парче, което стърчи над останалите, то потапя глава, но след малко млякото го изхвърля пак отгоре. Тя се смее като звънче и облизва важно върха на показалеца си. Мисли си как баба, за разлика от мама, не се кара за дребни неща като немитите ръце, но вкусът на млякото скоро повлича мислите й подир себе си. Макар да не е топло и сладко, усещането за мляко тръгва нежно по небцето, наводнява гърлото и се изкачва нагоре към носа, сестра ми чувства как там миризмите се разделят, как се разпадат на треви и на слънце, на троскот и свежи акациеви листа и потръпва от удоволствие. Попарата е готова, паницата е по-пълна, отколкото в началото и очите на Анушка светят радостно. Подпряна с двете си малки ръце върху разтворените колене на баба, вдига глава нагоре, примижва и отваря уста пред голямата алуминиева лъжица.

Когато свършат с яденето, баба ще вземе детето в полата си да му събуе обущенцата, ще го сложи на леглото с глава върху ниската възглавница и ще го завие с одеалото. Млякото ще се разлее из кръвта, малкото телце ще се отпусне и само златните ноздрички ще се разширяват равномерно да поемат въздуха навътре и после да го изпуснат, клепачите ще се спуснат върху сините очи и Анушка ще заспи като своята кукла. Баба няма да мърда, ще хапне останалите корички от качамака и ще стои тук до нея да я пази. По това обедно време мухите не летят, а плуват из гъстия въздух и стаята е сякаш под вода. Сега и предметите олекват, малко й трябва на масата да се отлепи от пода, столовете също ще се надигнат и ще тръгнат в различни посоки бавно и тържествено. Високо на стената в рамката на жълтеникавата икона седи дядо Господ върху едни кротък облак и се радва на всичко това. Часовникът в зелената къщичка с ангелчета на фронтона и той свети с камбанката на звънеца си, дано дядото да не е сбъркал нещо при курдисването и да събуди детето. В стаята нахлуват различни дни и различни години, влизат и излизат хора, не са много, повечето роднини, някои от тях още живи. Втурва се и ръси смях наоколо самата баба София като дете, с дълга бяла ризка и разпусната коса. Ето, вижда се отстрани как забавено тича към отворените обятия на баща си Паун, как земята плавно я привлича и я оттласква леко нагоре из въздуха, как ризата със закъснение следва движението на тялото й, как дланите на баща й галят детското й ангелско личице и миришат толкова хубаво на пролетна пръст. После той пак така бавно я вдига на ръце, подхвърля я нагоре, ризката се вдига, иска да отлети от нея, но раменцата й я спират и двете заедно падат в преградката му, тя се сгушва вдясно под брадата му, тук вече не мирише на пръст, а само на лук и е толкова бодливо и хубаво!

Попадат в стаята и сезони, бързо се изреждат няколко знойни горещини и снежни виелици, първите жътви преминават по-бавно и дори поспират там, където тя помага да се подредят снопите на кръстци. Тогава я наболяваше кръста от толкова навеждане и веднъж, когато една сутрин се изправи да се поразкърши, преди да започнат работа, усети за пръв път пазвата си. После си спомни как мъчително израстваха отвътре гърдите й, как се заобляха и колко трудно й бе да свикне, че ги има, а после как се радваше, че бяха нейни, как цялото й тяло се устремяваше натам, когато през някоя нощ върховете им се втвърдяваха, най-сетне как първо Станко, а после Иван Бугара, вторият й мъж, ги целуваха и хапеха като деца, докато тя тихо стенеше.

Баба обръща виждащото си око навън и масата и столовете заемат твърдо местата си. От подводния свят са останали само плуващите във въздуха мухи, една от тях е събудила Анушка, брадичката й потреперва, тя сбърчва устнички и започва да плаче, преди да е излязла още от съня. Баба ще я погали, дланта й е корава и набраздена от мазоли и порязвания като всички длани на селото. Сестра ми ще отвори очи, ще се успокои и ще седне в леглото. Баба ще й обуе обущенцата и ще тръгнат след бастуна към двора. Анушка сяда с разтворени крачета върху натоплената от слънцето черга и започва да реши в полата си царевичната кукла. Баба отвръща на поздравите на минувачите и от време на време се мъчи със сложното движение на главата и клепача да отлепи пердето от окото си, за да разпознае кой я е поздравил. Следобедната слънчева светлина пада под наклон върху черния надиплен чимшир пред мутвака, въздухът наоколо не е вече прозрачен и син като сутринта, а жълтеникав и по-гъст. Баба усеща с кожата на лицето си ласката на топлината и на пролетта, самият живот пробягва по бръчките й нежен и разбираем.

Анушка слага истинската кукла да спи по гръб, а царевичната взема в ръка и изиграва отново играта с броенето на зърната, после я слага и нея да спи по корем, завива я с дългата й коса и кръстосва по улиците на града от чергата. Пак стига до пресечката и оградата от железни копия, отваря тежката врата и се озовава пред силно осветения прозорец с мама и симидчетата. Пак е огладняла. Отива до баба, подръпва една дипла и отронва "папу, папу".

Баба е малко изненадана и се прави, че говори с някого от улицата. Сестра ми обаче е настоятелна и двете тръгват отново след бастуна, макар баба да знае, че вътре няма нищо за ядене. Изкачват стъпалата всяка по своя си начин, но в стаята баба загубва сигурността си, тропа насам натам с бастуна, отваря и затваря долапа няколко пъти, гледа в паниците по полицата, надниква в кофата за вода, подрънква няколко пъти с лъжиците, поглежда в празната паница на масата. Там няма нищо, започва да се кори, че на обяд изяде онези корички от качамака, можеше сега да ги даде на детето, тя нямаше да умре от глад.

Анушка внимателно следи движенията на баба, бастуна, търсещите ръце и отчаяния старчески поглед. Подразбира нещо и започва тихичко да плаче. Баба се обръща, милва я по главицата, утешава я повече с глас, отколкото с думи, пак отива до долапа, отваря го и го затваря вече с яд, оглежда празната торба от царевично брашно и от очите й започват да излизат думи, насечени, отривисти и заканителни. Баба се кара с някого, става гневна, а накрая и злобна. После паузите между думите изчезват, те се сливат в една-единствена, размахана като камшик из въздуха, и плющи по стените все по-влажно и по-влажно. Очите на баба се вдигат към тавана, оттам се хлъзгат към стената, където трябва да бъде иконата, гласът й рязко се променя и стаята отведнъж започва да се пълни с вода. Водата е топла и солена. Баба придърпва Анушка към леглото, сяда както на обяд с разтворени колене и взема сестра ми на ръце. Залюлява я в скута си, но гърлото й вече не е нейно и вместо приспивен напев излиза погребална жалейка. Анушка също отдавна не повтаря през сълзи "папу, папу", тя вече нищо не повтаря, защото нищо и никога не се е случвало извън този остър вик отвътре, откъм стомаха, от вътрешния край на света. Гласовете на двете са на скъсване, водата в мутвака е вече до колене и продължава да се качва, скоро ще залее леглото. Баба отчаяно пъхва показалеца си в устата на детето, плачът му се изгубва внезапно, устните и малкото езиче отвътре опитват да смукнат нещо, но срещат непознатия вкус на твърдия старчески пръст, Анушка отмята глава назад и извива остър като нож плач. Водата е до ръба на леглото, след малко двете ще се издавят.

В погледа на баба нещо отведнъж се избистря, пердето е отнесено от солената вода, сега двете очи са смълчани до пръсване, втренчени са в жълтото петно на иконата. Анушка също е замълчала, от бузките й се оттичат малки сълзи и със страшен плясък падат във водата, заляла леглото. Баба отмята елека настрани, разкопчава с треперещи пръсти черната си бархетна блузка копче по копче, отмята я настрани и над водата блясват бялата риза и восъчното старческо тяло. Бръква в дълбокото деколте с дясната си ръка, а с лявата надига главата на сестра ми. Гръдта й увисва над белия плат сплескана, немощна, безжизнена, тя стисва безформеното кафяво петно и от него се показва зърното. Баба надига още малко главата на детето, то отваря уста и зърното потъва навътре. Устните и езичето правят отново опит да засмучат нещо, в началото нищо не се получава, но те упорстват, механично работят заедно като в сладък скорошен спомен, помпят ли, помпят.

Баба притваря очи, иска да се съсредоточи и тя цялата в един спомен, сега синът й Флоро е току-що роден, тя го взема на ръце и за първи път трябва да го кърми. Цялото й тяло е събрано във върховете на гърдите й. Зърното и устата на момчето сами се намират, нещо там се скъсва, отваря се някаква цепка и между тях потича дълга, нежна топлина. Тялото й се връща постепенно на мястото си, точно както сега, когато Анушка е отпушила цепката и дългата нежна топлина се отцежда от наядените кости, от измършавелите мускули и сухожилия, от петите, от коленете. От най-далечните части на тялото й идва помощ, всички са напрегнати, пулсът бие в дланите и в слепоочията, изтънелите нерви и разкривените вени работят до скъсване... Устните на детето се навлажняват, нещо белезникаво избива отвътре и се стича по бузката му, то отваря уста, вкусът е непривичен или забравен, после отново засмуква кафявото безформено петно от гърдата на баба и успокоено, вдига поглед, за да намери очите й, като помръдва леко с крачета.

Водата от стаята постепенно се оттегля, столовете и масата са се върнали на местата си, пердето в окото на баба и то се е върнало. Сега сълзите й са тихи и се спускат настрани по бръчките на лицето. Светът отвън и той се появява отново, със здравото око вижда как оранжеви снопове светлина се промъкват през листата на асмата, силно наклонени. По пътя навярно е минала каруца, защото през светлинните снопове внимателно се стеле прах от фино царевично брашно.

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2013, № 11 (168)