Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРАТА И НЕЙНИЯТ ИСТОРИОСОФСКИ ПОТЕНЦИАЛ

Иван Станков

web

В един спор около високото относително тегло на историзма в българската традиция Димитър Михайлов каза: "Какво искаме от литература, в чието начало стои една история?!" После по повод на "Железният светилник", който той нарече "романът на българите", разви идеята, че корените на литературния историзъм са в националното българско несбъдване. Днес, когато знам, че и румънската литература пише биографията си, започвайки с историческите хроники от дворовете на молдовските и влашките князе, се питам: ако "Илиадата" беше само епос, как Хайнрих Шлиман щеше да открие Троя?! Може ли една национална литература да започне с любовна лирика? И възможно ли е сбъднатите нации да освободят литературите си от историзъм?

Ако Голямата история е теоретичен и абстрактен, но мислим набор от партикуларни истории, то какво друго е литературата, която цял живот разказва... истории! Всеки, който е бодърствал поне в първите часове по литературна теория, си спомня за голямото предимство, което се отдава на литературата пред историята още в аристотеловските времена тъкмо защото мисли не само за онова, което вече се е случило, а и за онова, което може да се случи. Поезията, се е твърдяло още тогава, говори за общото, а историята - за единичното. Историята педантично съхранява и съживява фактите, а литературата мисли за тяхната съвкупност, мисли за Цялото.

Нека припомним, че за Р. Колингууд историософията представлява история плюс историк, който я мисли, който мисли за нея. И действително, най-добрите му историософски страници са се получили, когато е мислел за историята плюс Хегел. Не защото великият немец е по-малко историк и повече философ, а защото именно чрез Хегел Колингууд мисли Историята в качеството й на Цяло. В такъв случай, ако до всяко голямо историческо събитие поставим мислителя и събитието е тема на неговото мислене, то картината вече е историософска.

Ако конкретното събитие е примерно руският поход на Наполеон, а мислещият за събитието е някой писател, пък бил той и Лев Николаевич, то ние, мислейки за тяхната съвкупност, вече историософстваме. Слушайки писателя, не броим само изстреляните куршуми, не броим километрите, извървени от френската армия, не гледаме и не слушаме какво говорят и вършат само Наполеон или само Кутузов, а равномащабно разполагаме при тях и селянинът Платон Каратаев.

С това твърдение и без друго усложняваме работата на историософията, която не може да прокара ясна граница между двата си основни клона - гносеологичният и онтологичният. Ако според досегашната подялба гносеологичната историософия има за предмет науката история и изобщо правенето на история, а онтологичната - историята като проявено, случило и случващо се битие, то литературата спокойно може да се разхожда и в двете територии - в първата - с историческата тема, а във втората - с битийната си проблематика. Доколкото, за разлика от историческото съчинение, литературата винаги разполага най-малко с един герой, който мисли историческото събитие, то тя по природа е предразположена към историософстване.

Върху художествените страници на всяка национална литература се пресичат сериозните граници на историческото и философското познание. Българската литературна история в частност се отнася не твърде дружелюбно към творби, които не историзират или не философизират сюжетните равнища на разказването. Доколкото литература не съществува извън мисълта за човека, за смисъла на живота и на смъртта му, то всяка творба, замис-лена като литературна, съдържа вече в себе си историософски претенции, изговорени на художествен език. Историософската проблематика от онтологичния дял в литературата е художествено закодирана и естествено фикционална, някак оранжерийна по отношение на живата конкретност. Но именно това й дава привилегията да бъде обобщаваща, глобална. Кратък пример. Романът на Васил Попов "Времето на героя" е изцяло, непоклатимо съвременен. Единият от двамата основни герои, противопоставени един срещу друг тъкмо в разбирането си за геометрията на Времето и на Историята, има съкровено желание. Той иска да събере на националния стадион младите хора и да им говори за миналото, а след това да събере старите хора и да им говори за бъдещето. Този порив на Калуд, така се казва героят, не е нищо друго, освен усилие да се сглоби Цялото, което героят усеща като единство на Времето. Той иска компенсаторно да покрие липсващите полета в усещането на различните възрасти за Време, за Живот и за История. Младостта в своята битийна конкретност има само бъдеще, а в същата битийна конкретност старостта има само минало. Напрегнатото усилие на героя да зарази останалите със собствената си представа за Цяло, за Единство на битието, на Живота и на Историята е практическа историософска концепция от онтологичен порядък, при цялата си антиисторическа нацеленост.

Контрапунктът на Калуд - Иван, е изцяло линейноисторичен, някак хронологичен. Той не само е участник в правенето, в ставането на скоро отминалите исторически събития, оперира не само с нулевата точка на своя исторически вектор, но знае и целта. В неговото мислене историята има дори щастлив социален край, което я прави в някакъв смисъл отсечка. Този герой се разполага в линейната историчност, с която се оразмерява традиционно миналото, което наричаме история. Ето така в един роман, в който няма грам история, нито тропот на коне, звън на мечове, ризници, революции и въстания, не само че има историософски слизания, но те са и дълбоко концептуални както за героите, така и за техния автор.

Случаят с романа на Васил Попов, който далеч не е единствен, проблематизира изобщо предмета на литературната историософия. Трябва ли националната литературна историософия да се ограничи в рамките на историческата тема и да се освободи от онтологичната историософска проблематика или пък да я изследва само тогава, когато е закодирана в местния колорит на някоя отминала историческа епоха? Конкретното мислене за Времето е практическо абстрактно мислене за Историята и е по условие историософстване. Изящната стихосбирка на Цочо Бояджиев "Пастирът на думи" е пронизана от идеята за Времето. При нашата втвърдена представа за история като за вкаменено, мъртво и музейно време тази книга не би трябвало да бъде преброена от литературната ни историософия по съображения от тематично и жанрово високомерие. Но тя е литературен вариант на философските и историософските търсения в научното творчество на Ц. Бояджиев и представлява пълноценно литературноисториософско съчинение от онтологичния проблемен клон. Примерът е краен и тъкмо заради това подходящ. Трябва да се случи генерална ревизия за представата за История. Необходимостта от такава ревизия личи и в невъзможността на самата историософия да удържи своя федерализъм, без да се разпадне на съставящите я клонове, които, имайки историята за свой общ предмет, я разбират съвсем различно. Литературната историософия неизбежно ще повтаря методологическите вътрешни несходства между двата клона и за по-сигурно трябва да се ограничава в рамките на историческата тема и нейния жанров глезеник - историческия роман.

В нашата литература дискусиите и споровете около критериите за историчността на историческия роман са колкото дълги, толкова и безплодни. Може ли наличието или отсъствието на историософска концепция да се въведе като критерий и да помогне при определянето на един роман като исторически?

Кратък пример. Тетралогията на Димитър Талев има ясна историософска концепция. Тя е история на възможните начини за мисленето на Историята. Първата фаза е цикличното, вечно повтарящото се, кръговото време на родовото мислене, реализирано чрез Султана. Чрез сина й Лазар това мислене започва да се линеаризира исторически до пълното му изправяне в национален исторически вектор. Линейноисторическият проект на Лазар рухва в национално несбъдване и Борис Глаушев логично става точково-сферичен битиен герой. Страхът от Историята и загрижеността му за цялото човечество го изправят пред последните, крайни въпроси, които, както е известно, нямат отговори в лоното на историята. От родовата сигурност на Султана, през националния исторически романтизъм на Лазар, до екзистенциалния кризис на модерното мислене при Борис - ето трихипостасната историософска концепция на Д. Талев.

Подобна концепция липсва в романа "Самуил" на същия писател. Но според Т. Жечев например "Самуил" е много по-исторически от тетралогията, тъй като проблематиката му е намерила своето разрешение в историята. Но кое прави романа "Самуил" жив, ако проблематиката му е мъртва?! Скръбно е да признаем, че тъкмо синдромът на несбъднатостта сродява Самуил не само с Борис Глаушев, но и със Самуил на Антон Дончев. Пък и с Еньо-Теофил и Иван Кондарев например.

Може ли да се обособят отделно "Антихрист" и "Иван Кондарев" по друг начин освен тематично? Еньо-Теофил, досущ като Иван Кондарев, живее преди всичко самотата си. Скръбната самота, в която минава животът ни тук, върху тая наша земя. И въпросите му са същите. И Еньо-Теофил, и Иван Кондарев са нещастни, както всеки от нас, който без вяра тропа по вратите на смисъла. Както, струва ми се, тропа и самият Емилиян Станев. Тогава и в двата романа историософската му концепция надхвърля националната сотирология и се мъчи да мисли отвъд нея, там, в студената самота на съвременния човек, който зъзне в тъмнината на своите въпроси. И в двата романа историософското му мислене е идентично.

В такъв случай кой от двата мащаба на моделиране трябва да развие литературната историософия - на отделния (исторически) роман, на цялостно творчество на един автор (например цялостната антиисторическа историософска концепция на Йордан Йовков), или, ако е възможно - цялостната историософска концепция на националната литература. Нека припомня, че един поляк, приятел на повечето от нас (Войчех Галонзка), по повод на българската литература постави въпроса за разликата между философия на националната история и национална философия на историята.

Нека оставим националната философия на историята на ония, които са се учили при и от Петър Мутафчиев. Но онези, които са се учили от и при Боян Пенев, могат ли да построят един синтагматично-парадигматичен компромисен ред, в който до земно-небесния царственик на Паисий да се строят, без да се бият помежду си като малки деца, романите "Солунският чудотворец" на Фани Попова-Мутафова и "Хитър Петър" на Георги Марковски. Някак да се помирят не само дядовци и внуци в романовата традиция, но и братовчедите по време, както е случаят с най-историческият роман в нашата литература - "За свободата" на Стефан Дичев, с почти нулевата си историческа фикционалност, с "Железният светилник", който излиза през същото десетилетие и без нито едно историческо лице създава такава автентична представа за Македония, че огромната част от българите си отиват от света с нея.

Могат ли да застанат един до друг страстно историографският роман на Симеон Янев "Биографии на писатели, генерали и трети лица" с втвърдено митологичния разказ в романа на Анчо Калоянов "Див огън" чрез общността на времето и на част от героите (Йордан Йовков е герой и на двамата!).

Става ли например по-историософски или поне по-исторически романът на Иван Робанов "Кръстовден" от това, че един от героите му е Стефан Стамболов. Каква е ролята на историческата личност не в историята, а в литературата? Дали е по-добре да липсва, както е при Стоян Загорчинов в "Ден последен - ден господен", или да блести, както е у Фани Попова-Мутафова и у Димитър Мантов? Как в този смисъл влияят на историософските концепции митологизацията и демитологизацията (най-ярко изразена в разказите на Змей Горянин!) на големите исторически фигури?

Не по-малко интересен е въпросът, дали животът на историософските концепции има своя биография и може ли тя, следвайки периодизацията на самата литература, да бъде подредена систематично по десетилетия. Могат ли Генчо Стоев, Антон Дончев и Вера Мутафчиева през шейсетте години в приликите си да се оразличат от Стоян Загорчинов, Фани Попова-Мутафова и Константин Петканов. Пък и може ли битово-нравствената анонимна историчност на Петкановите герои да застанат до дворцовата глорификация през 30-те години изобщо?!

Предварителният ми отговор на всички тези въпроси е положителен. Основанията ми са в системността на самата литература. Всяка една национална литература се самовъзпроизвежда и може би тъкмо историософското моделиране е един от ДНК-кодовете на нейната органичност. В противен случай нямаше да произвежда повече история от самата история.

 

 

© Иван Станков
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2002, № 2-3
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2003, № 2 (39)

Други публикации:
Български език и литература, 2002, № 2-3.