ПРАВОЛИНЕЙНОСТ И ОТКЛОНЕНИЯ В РОМАНА НА КАМЕН КАЛЧЕВ „СЕМЕЙСТВОТО НА ТЪКАЧИТЕ”

Иван Станков

web | НРБ-литературата

„Житейският опит, комунистическият мироглед и методът на социалистическия реализъм
- ето тайнственият ключ, с който можете да отключите и отворите
сандъка на изкуството, сандъка с бисерите и скъпоценностите.”

Камен Калчев. „При извора на живота”

От гледна точка на литературните идеологии 50-те години на ХХ век са най-партийното десетилетие в историята на българската литература. В биографията на продължилия повече от шейсет години социалистически реализъм това е десетилетието на най-твърдия литературен комунизъм.

И все пак през 50-те години българската литература не е мъртва. Изобщо няма да е пресилено да се каже, че напротив, тя е в напреднала бременност и й предстои да роди бляскавото десетилетие на 60-те. 50-те не са период на силни книги и категорични таланти. Но са години на тенденции, които ще се разразят с неочаквана сила малко по-късно.

С оглед на тенденциите най-интересни би трябвало да се окажат „средните” автори и книги на десетилетието. Не Димитър Димов и Димитър Талев, които са нелогични гости на това десетилетие. Не и безмилостно погребаните от времето автори и книги. Трябва да е нещо по средата. Например Камен Калчев.

Той днес е позабравен. Книгите му не се преиздават. Но тогава е сред силните фигури на литературния и на обществения живот, главен редактор на писателското издателство, в различни периоди заместник-председател и дори председател на Съюза на българските писатели. Автор е на повече от трийсет художествени и документални книги за близо 50-годишен творчески живот.

Към творчеството му са посягали доста български критици и изследвачи, а към някои от книгите му ще се посяга и в бъдеще. За „Софийски разкази” нямам съмнение.

„Семейството на тъкачите” няма да е сред тях. Това е роман, изпаднал от пътуващата през времето българска книжарница. И все пак литературната снимка на 50-те години не може да мине без него. Той стои непоклатимо там, в средата на безцветното десетилетие и настоява да бъде забелязан, да бъде коментиран от гостите, разгръщащи албума.

В „Семейството на тъкачите” отслабват чугунените удари на литературния сталинизъм. И все пак се чуват достатъчно силно. Тук са видими съвсем ясно всички поражения, които облеченият все още в тужурка социалистически реализъм нанася на литературата - агресивната партийност, схематизмът на положителните герои, предпоставените идеологически тези, демонизмът на персонажите с буржоазно минало, производственият ентусиазъм и социалистическите съревнования, общежитийният колективен живот и патетичната художествена самодейност, непостижимата и недосегаема фигура на заводския партиен секретар и много други структурни, тематични и образни недъзи.

В същото време обаче се долавя и мърдането, оживяването на хората от романа. Забелязва се как някои от тях от двуизмерни графики се превръщат в обемни изображения, как веднага посягат към забранените плодове и как изгубват колективния рай, превръщат се в индивидуални същества и се сдобиват с реална, сиреч драматична човешка съдба.

В такъв смисъл „Семейството на тъкачите” изразява неедностранчиво прилежащата си литературната ситуация. От една страна, повествованието е стъпило праволинейно върху непоклатимите основи на производствения роман - съвършеният жанров представител на социалистическия реализъм. От друга страна обаче, реабилитира самостоятелния вътрешен живот на героите, връща акцентите от становете и тъканите върху тъкача, при което повествованието се сблъсква в тъмнината с непознатата (или забравена от по-предишните десетилетия) лична свобода на героя. Става нещо изключително важно - човекът започва да се връща към центъра на литературата. По-естествен, по-достоверен, по-вероятен, по-жив. Все още неуверено, все още неубедително. Но осезателно.

Романът е видян, разпознат, похвален и скастрен от оперативната критика. Обговарян е неведнъж през последвалите го две десетилетия. Поглеждан е от различни гледни точки.

Смятам, че с оглед на по-общата картина, която проектът „Литературата на НРБ” има амбицията да представи, най-добре ще е да предоставя думата на романа и на неговите критици сами да се представят. Не само за по-голяма автентичност.

Много ножове бяха извадени през последните двайсет години срещу умрялото куче на социалистическия реализъм. Правил съм го и аз на други места. Тук предпочитам да разтворя стъклата на библиотеката с цитати, за да може съвременният, отдалечен от онази епоха читател да ги пипне на живо, да ги разлисти. Не като мои импланти, а като тогавашни неща, ставащи сега пред очите му.

Следващият по-надолу колаж е съставен от откършлеци от биографията на романа и на автора, от критическите разполагания на произведението в синхронни и диахронни контексти, от конкретни анализаторски наблюдения върху фабулата и персонажната система, от обобщаващи оценки за книгата и за нейния автор. С изключение на Стоян Василев Георгиев от гр. Ямбол, редови читател на списание „Септември”, всички останали автори са известни професионални критици и академични люде.

Колажът имитира четирите основни части на класическата критическа статия - нещо като увод, в който се очертава проблемното време на излизането на романа и вписването на автора в прилежащия контекст, изложение с общ анализ на романа като цяло, съсредоточаване върху персонажите и носените от тях идеи и заключение, в което се очертават оценките и очакванията за развитието на писателя.

Основната цел тук не е да бъдат оспорени или иронизирани с късна дата оценките и мненията, а да бъде пресъздаден духът на онова литературно време - с излитанията и с мизерията му, с възторжените му убеждения и с грешките му. Втората задача на колажа е да накара всички, които не са чели романа, да забравят за това и да вдъхнат смело от тогавашния въздух, пълен, както въздухът на всяко едно време, с много прах и с много надежди.

За времето на романа и за автора

Веселин Йосифов: Преди две години в „Литературен фронт” се води дълга дискусия на тема „Книги за хората на труда”. По думите на Балзак - натрупаха се много камъни, без да се издигне нито един паметник. Но все пак дискусията даде повод да се направи една равносметка. И до ден-днешен ние още нямаме желаното и очаквано произведение за живота на съвременния човек.

Малцина биха се опитали да отрекат, че тъй наречените „книги за хората на труда” са предимно хроникьорски, плахи, сухи, нравоучителни, илюстративни. Казвам предимно, защото в някои от тези книги, като например „Сухата равнина” от Павел Вежинов и „Край Марица” от Емил Коралов, има вярно доловени образи на съвременни хора и сигурно чувство за красота в техните жизнени прояви. Но и в тези произведения, както и в редица книги на други автори, които съвсем не са лишени от талант, сложи сивия си оловен печат „производствената тематика”. Човекът, богатият духом човек на нашето време остана извън големите по обем романи, отстъпил място на „производственика”.

Новият роман на Камен Калчев „Семейството на тъкачите” ни връща към стария разговор, но вече на нов, по-висок етап (Йосифов 1958: 267-268).

Елка Константинова: Между съвременните ни белетристи Камен Калчев е един от най-пряко свързаните с кипежа на обществения живот и с повелите на партията. Един от най-дисциплинираните воини на социалистическата ни революция на културния фронт.

Неговото творчество участва активно в устремното развитие на белетристиката ни през тридесетгодишното ни съществуване от Девети септември насам (Константинова 1974: 5-6).

Лазар Цветков: Когато Камен Калчев издаде през 1956 първата част на своя трети роман „Семейството на тъкачите”, така нареченият производствен жанр у нас се ползваше с лоша слава. Твърде голям беше броят на произведенията на работническа тематика, в които, по образния израз на един съветски критик, „болтовете и гайките изядоха хората”. Там можеше да се намери всичко друго - от научното изложение на технологичните процеси до преписи от бюлетини за изпълнение на производствения план - но не и живи хора, със своите страсти и съдби. Така зад топовете изписана хартия живи се погребваха същински герои, такива, които в живота удивляваха с всеотдайно служене на делото на социализма, с прекрасни трудови дела.

Камен Калчев трябваше да мобилизира цялата си енергия и опит за преустановяване на тази вредна инерция, а оттам - за издигане авторитета на социалистическия реализъм. И то не в сферата на теорията и критиката, където вече се надаваха тревожни гласове, а в собствената си художествена практика - лице в лице с нови мъчнотии и трудности. Върху плещите му наред с колективния дълг легна и бремето на личната отговорност (Цветков 1964: 92-97).

Елка Константинова: Най-характерна черта на разноликото и богато в тематично и жанрово отношение творчество на Камен Калчев си остава неговата страстна, партийна насоченост. Всичко у този писател е подчинено не само на вродената му човешка хармония, но и на оная висша духовна дисциплина, присъща на твореца комунист, окрилен от идеята за новия човек, за новия тип нравственост.

Органичното идейно-художествено единство в зрялото творчество на Камен Калчев се дължи на неизменния контрол, който патриотичното и партийното му съзнание упражнява над цялостния му творчески процес (Константинова 1974: 14-15).

Георги Константинов: Най-ярката отлика на това вече доста разнообразно творчество е неговата страстна партийна целенасоченост. В литературата Камен Калчев влиза, участва, бори се, живее като комунист - всяко негово литературно дело е преди всичко дело на партиен воин. Най-значителните му литературни произведения - „На границата” и „Семейството на тъкачите” - се раждат под внушенията на партийния и патриотичния (което е все едно) дълг на писателя в конкретни моменти и дори злободневни случаи (Константинов 1962: 223).

Лазар Цветков: Нелегален и политзатворник преди, след Девети септември той си остана предан воин на партията, комуто бяха възлагани отговорни задачи на културния фронт (Цветков 1964: 91-92).

Минко Николов: Не бих нарекъл новия роман на Камен Калчев някакъв „преврат” в развитието на писателя, но той безспорно е приятна изненада. Един автор, който напоследък видимо набираше скорост, е достигнал по-висока точка на творческо самоосъществяване. Едва ли е правилно да се говори, че той е надминал себе си. По-скоро той е надхвърлил известни представи на критиката за неговите творчески възможности. Защото и в най-съвременните му по тематика книги, и в най-благородната си отзивчивост към конфликтите на текущия ден Калчев задоволяваше критическите изисквания наполовина, задържаше критическите одобрения на твърде умерен градус (Николов 1968: 191).

Иванка Бояджиева: Познаваме го като много конкретен, строг, почти безпристрастен романист. Без лирични отклонения, поетизации и подробни душевни вглъбявания. Перото му е леко, тонът без пищни излияния, скромен, сдържан.

Но все още като че ли нещо основно и важно липсва на белетриста. Нещо, което да прави физиономията му и по-определена, и по-привлекателна. Защото често зад голямата конкретност се губи перспективата или онази „душевна плът”, от която се извайва значително белетристично произведение (Бояджиева 1964).

Минко Николов: В последните си книги Камен Калчев прояви особена чувствителност към измененията в живота, към новите потребности на времето Той показа заинтересованост към трудните съдби, афинитет към проблеми, които се отнасят до доверието на колектива спрямо отделния му член (Николов 1968: 168-169).

Елка Константинова: В произведенията на Камен Калчев до романа „Семейството на тъкачите” (1956) се забелязва известно господство на суровия жизнен материал над оригиналното писателско виждане, известна илюстративност и външна описателност на действителността. Авторът изследва живота, проучва характерите, насища творбите си с актуална проблематика, но не винаги успява да наложи ярко, неповторимо своята творческа самобитност, индивидуалния си подход към съвременния човек. В детайлното, прецизно възпроизвеждане на нашата бурна епоха, в сложните човешки съдби и взаимоотношения потъва самият творец, губи се художническата му индивидуалност, неговият лиричен, задушевен глас остава приглушен. Камен Калчев все още няма сили да преодолее суровото ограничаване и стесняване периметъра на личните преживявания, не се оставя да го води личният му импулс, писателската му интуиция, а следва предимно логиката на събитията, протичането на жизнения процес (Константинова 1974: 50).

За романа като цяло

Георги Веселинов: През 1956 г. се появи като отделна книга, след като беше станал известен на читателите от страниците на сп. „Септември”, романът на Камен Калчев „Семейството на тъкачите” - първа книга. Този роман предизвика голям интерес, доказателство за което са многобройните отзиви за него в печата. Поради всичко това съвсем обяснимо е нетърпението, с което се очакваше продължението на романа. То се появи в края на 1959 г. също на страниците на сп. „Септември”, а неотдавна излезе и в отделно издание - „Семейството на тъкачите - втора книга. По такъв начин новата ни литература се обогати с още един голям роман, и то на съвременна тема, което е особено важно (Веселинов 1961).

Христо Недялков: Романите „На границата” и „Семейството на тъкачите” възникнаха по актуални теми, свързани с дейността на партията в определени сфери на обществения живот. Конкретните наблюдения на К. Калчев над работническия колектив в Габрово, запознаването му отблизо с вълненията на работническата класа и убедеността му, че трябва да се отразят в литературата партийните решения, родиха многопластовото повествование за големия род на тъкачите (Недялков 1974).

Стоян Георгиев: Романът „Семейството на тъкачите” на Камен Калчев разказва за живота на трудовите хора. Когато го четох, живях и се вълнувах с неговите герои, мъчих се да преценявам действията им, да упреквам или одобрявам техните постъпки. Затова с нетърпение очаквах излизането на следващите броеве на сп. „Септември” с продължението на романа. Смятам, че Камен Калчев е постигнал успех в творческото пресъздаване на великото трудово ежедневие, и то успех не само за себе си, но и за нашата белетристика (Георгиев 1957).

Христо Недялков: Третият роман на Камен Калчев не е напълно освободен от слабостите на първите два. И тук илюстративното поднасяне на материала, описателността и флегматичният разказ са свили гнездо в някои „производствени” пасажи. И тук психологическата характеристика на героите се нуждае от по-голяма доказателствена сила. Романът е твърде „воднист”, за да бъде пример за модерна проза.

Но в сравнение с „Живите помнят” и „На границата” тези слабости са значително по-малко, съзнателно са ограничени и техните единични прояви. В противовес на описателността авторът е засилил диалога, значително по-стегнат и динамичен, рисунъкът е станал по-плътен, колоритът - по-ярък. Камен Калчев не се е отказал още от услугите на резоньорството (на моменти с него много греши дядо Еким), но поне му е потърсено жизнено покритие и сериозно са ретуширани някои крайности (Недялков 1974).

Стоян Георгиев: Като разкрива живота на трудовите хора, авторът е поставил на преден план тяхната лична съдба, която умело разкрива. С правдивото описване на положителните и особено на отрицателните черти на много от героите, тяхната психика, вълнения и тревоги, се създава по-голяма индивидуалност, правдивост и човечност в характерите им. По този начин авторът е преодолял схематизма и шаблона, като показва, че и положителните герои правят грешки и могат да имат слабости. Значителен е успехът и в преодоляването на слабостта да се лакира нашата действителност (Георгиев 1957).

Веселин Йосифов: Живее голямото семейство на тъкачите, многолюдният колектив на една фабрика в неголям провинциален град, където старото има сравнително здрави устои. Членове на това семейство са основните герои - първенецът Борис Желев и новопостъпилата във фабриката довчерашна селянка Гита Коевска. Всеки от тях по своему трябва да докаже със съдбата си основанието за тревожната мисъл на автора: необходимо е да бъдем бдителни, да се грижим за всеки човек поотделно, да не позволяваме на класовия враг да убива морално нашите хора (Йосифов 1958: 269).

Георги Веселинов: С романа си „Семейството на тъкачите” Камен Калчев завежда читателя си в голямо фабрично предприятие, прави го свидетел на сложни и разнообразни човешки отношения. Някои от тези отношения са предмет на художествено изображение, а не на досадно описателство и надута парадност. „Семейството на тъкачите” е не репортажно произведение, а художествено обобщение на живота на новите хора, отличаващо се с правдоподобност, жизненост и актуалност. Не плановете, процентите, производствения процес и грохотът на машините, а хората, които дават живот на всичко това, са на преден план. Погледът към действителността минава през човека. Герои са обикновените трудови хора с техните успехи и грешки, с възвишените си стремежи и жалки падения. Писателят не съчинява, а дава воля на обилния поток от жизнен материал да се влее в едно завладяващо повествование (Веселинов 1961).

Веселин Йосифов: Авторът идва да сподели свои мисли и наблюдения за съвременния живот, да ни разтревожи със свои заключения за съдбата на нашия съвременник - строител на социализма. Той е оставил зад себе си горчивия опит на описания на производството на „болтове и гайки”, потърсил е човека, неговия душевен свят на стремежи и колебания, съзнателно се е насочил към тайните на раждането и израстването на героя на нашето време - социалистическия човек (Йосифов 1958: 268-269).

Георги Веселинов: Във втората книга на романа многоликият работнически колектив по-здраво стъпва на краката си. Преди всичко ликвидирано е неговото равнодушие към съдбата на хората. Тази грижа е проявена най-напред към Яна, за да бъде тя извлечена от безветрието и отчаянието, прави се сериозен опит да се помогне на Борис, не позволява да бъде изоставена Гита. Тя се връща в голямото семейство, което ще я превъзпита (Веселинов 1961).

Лазар Цветков: Да вземем например този сложен социален комплекс, който авторът така сполучливо е нарекъл „семейството на тъкачите”. Той включва разни категории хора - и първенци в производството, и изоставащи, и ръководители, и подчинени, и лица, свързани само косвено със завода, та дори и случайни съществувания, гравитиращи около трудовото ядро.

Далеч не всички са равни по способности и морално волеви качества. Далеч не всички имат установени места. Ще се завърти чекръкът на историята и ето ги изоставащите, догонили първенците, ръководителите - сменени със свои подчинени, някои от образцовите - отплеснали се по лоши пътища и деградирали. Тук има и непоправими бивши хора, и вредни влияния. Едно непрекъснато движение и обновление, което още древните гърци са нарекли „поток на живота”.

То не се поддава на формули и догми. Изплъзва се от категорични етически характеристики. Но то си има направление - комунистическото общество. И главен диспечер - партията (Цветков 1964: 97).

Георги Константинов: В „Семейството на тъкачите” като че ли за пръв път Камен Калчев иска да остави хора от народа, от работническата класа да се подчинят изцяло на една страст (Гита, Борис), но и тук читателят добре е подготвен за евентуалното опомняне на героите, той знае, че авторът няма да им позволи да изгорят в своите страсти. И това той прави не от каприз, не защото иска да бъде непременно морализатор, а защото ограниченията, на които е подлагал себе си, дисциплината, с която е изграждал призванието си, са му внушили да поставя всичко в строга рамка - и строгостта тук се слива с партийното и патриотичното съзнание на писателя. Дисциплинирано подбраният личен опит се подчинява на по-висшата дисциплина на комуниста, на идеала за нов човек и нов живот (Константинов 1962: 226).

Лазар Цветков: Не случайно централни герои на романа са Борис и Гита - двете блудни деца на многобройното, споено със здрави връзки на общи цели и разбирания, семейство на тъкачите. Тяхното спасение е пробен камък и за здравината на трудовия колектив, и за силата на нашия обществен строй, и за сърцеведческата способност на писателя: такава е максималистичната презумпция на автора в неговата борба за новия човек.

Той я започва с пропадането на Гита и Борис. И не ще я завърши, додето има Гити и Борисовци.

Впрочем, те и двамата изживяват драмата на егоизма по свой начин, но с еднакви последствия за бъдещето си. И двамата се самоотлъчват от трудовата си среда заради съмнителните удоволствия на лекия живот. И двамата газят в тинята на буржоазния морал, падат, временно се дигат на крака, но, объркани и заблудени, отново поемат несигурния път на полулумпенското съществуване (Цветков 1964: 98).

Минко Николов: Като художник обаче, който е искрено убеден в конкретната си художествена задача, Калчев настойчиво ни приобщава към една своя истина. Смисълът на тази истина е, че големите неща в живота се вършат и от тъй наречените „малки хора”, че тихите и безшумни води са обикновено по-дълбоки, отколкото бурните и пенливите (Николов 1968: 192).

Елка Константинова: Обществено-политическата актуалност на романа, богатият му идеен заряд се постигнати чрез нов за Камен Калчев подход към темата. Цялата художествена тъкан на творбата е подчинена на един обществен конфликт: конфликта между колектива и личността по време на култовските години (когато е написан и самият роман). Пренесен в душите на двамата главни герои, този конфликт поражда трагични, съдбоносни реакции, става източник на истински драматични преживявания. Тук особено властно е доказана по художнически път мисълта на автора, че „без комунистическата идеология като ориентир в сложния свят на проблемите не е възможно каквото и да е новаторство” (Константинова 1974: 53).

Камен Калчев: В Габрово - разказва писателят - събирах материал за моя роман „Семейството на тъкачите”. Там стоях нарочно да „проучвам”, както казват, живота. Не обичам тази дума „проучвам”, защото не е точна и защото е много претенциозна (цит. по Константинова 1974: 54).

Елка Константинова: В „Семейството на тъкачите” Камен Калчев вече не проучва живота, а го преживява, търси в драматичните сблъсъци на индивидуалното битие отражение на основния обществен конфликт. (...) Основен е проблемът за съдбата на някои нови хора от типа на Борис Желев и Гита Коевска, които живеят откъснато от колектива, от неговия дълбоко осмислен, окрилен живот. Равнодушието, което ръководителите на голямото „семейство на тъкачите” проявяват към човешката участ, и жестоките последствия от това престъпно равнодушие (Борис и Гита погубват любовта си и разбиват живота си) авторът е разкрил като сериозно обществено зло (Константинова 1974: 54).

За Борис

Стоян Георгиев: Образът на Борис е правилно разкрит в развитие, макар да има зададени повече отрицателни и по-малко положителни страни от живота му. (...) При слаб домашен надзор и възпитание улицата оказва голямо влияние в оформяне на лекия му характер. Но с изменение на политическото положение в страната той постепенно се нарежда в редовете на трудовите хора. Ала не така лесно се преодоляват буржоазните остатъци. При новото време те придобиват и нови форми - славолюбие, възгордяване и др., подсилени несъзнателно от близките като Чолаков, Яна, дядо Еким и др. и съзнателно от вражеския лагер. Грешките се задълбочават, за да се стигне до напускане на семейството и „Балканска звезда”. Изобщо Борис е предаден правдоподобно (Георгиев 1957).

Елка Константинова: Докато в първата част на романа се проявяват една след друга главно отрицателните черти на характера на Борис - самонадеяността му, грубият му егоизъм, славолюбието му, - във втората част образът се разкрива по-многостранно, добива художествена плът, става истински жизнен и правдив. (...) Този нещастен, объркан човек, скъсал с партията и с трудовия си колектив, е истински драматична, трагична фигура - жертва на погрешните методи на култовското партийно ръководство.

Верният усет за нашата съвременност не позволява на писателя да сведе образа на Борис до жалка отрепка на реакцията. Врагът не успява да го доубие морално, затова го убива физически (Константинова 1974: 55).

Веселин Йосифов: Сложен, разнообразен, изпълнен с противоречия и драматични изживявания е животът на главния герой в романа Борис Желев. Той е знатен тъкач, гордост на целия колектив, ръководител на бригадата „Млада гвардия”, има „златни ръце”, които са единственото му упование. Но Борис Желев е самовлюбен егоист, податлив на ласкателства, лош до жестокост съпруг и баща. У него сякаш по наследствена линия са проявяват добродетелите на майка му, загинала като партизанка за народна свобода, и пороците на баща му, безсърдечен, похотлив, безскрупулен бакалин. Синът на партизанката работничка Валя Балканова и на бившия бакалин Жельо „Силвуплето”, наистина обещава да бъде сложен, богат и противоречив образ. Но за съжаление, само обещава.

Тук според мен е налице съдбоносната грешка в метода на автора. Докато в миналото при господството на схематизма се илюстрираше непорочността на „положителния” герой и порочността на „отрицателния”, то в случая Камен Калчев илюстрира сложността на „противоречивия” герой. Авторът е някъде встрани от героя си, непрекъснато ни изтъква „причините” за неговата противоречивост, изтъква „основанията” за сегашната му самовлюбеност, „обяснява” ни неудовлетворението от семейния живот, нашироко се простира за увлечението му по Гита, но ние не можем да се отървем от впечатлението, че всички епизоди са нагласени, за да докажат предварителната идея на автора - сложността на героя.

А на практика в развитието на романа Борис се оказва герой, лишен от действително сложна диалектика на душата, към която се е стремил авторът. Той е твърде елементарен егоист, който непрекъснато е сърдит и обиден на другите, които според него не могат да оценят значението му на „първенец”, на „златни ръце”, макар всички извън мярката да подчертават това значение. (...) Борис е в някакво непрекъснато състояние на защита на собствената си личност. Но срещу кого? За какво? Няма обществени и лични психологически мотиви за такова състояние в романа. Темерутщината и озлобеността на Борис са преднамерено засилени черти от самия автор. Печалното и „позорно” детство не е достатъчно основание, за да повярваме в действителността на Борисовото откъсване от колектива, от семейството. Така „сложността”, „противоречивостта” в края на краищата се превръщат в елементарност, в еднолинейност в изживяванията на героя, във видимост на драматичност и конфликтност.

Б о р и с   Ж е л е в   н я м а   х а р а к т е р. Той е механичен сбор от пороци и въображаеми добродетели, безпрекословно се подчинява на волята на своя автор, взема формата на съда, в който го налеят, без всякаква съпротива. Упорит е, когато не трябва. Разнежва се пред портрета на майка си, а нищо не трепва у него при вида на бременната му съпруга, която след месец-два ще роди неговото дете. Пращи с мотоциклета си из улиците и седи важно на заседание до директора, но в нищо не виждаме неговото отношение към работата. Свети не със своя светлина, а в отраженията на похвалите, които авторът иска да ни убеди, че са заслужени. Борис взема малко участие в диалога на романа. Не му са отредени и монолози. Рядко се изявява и чрез постъпките си. Създателят му като че ли се е страхувал да го остави сам (Йосифов 1958: 270-275).

За Гита и за другите

Стоян Георгиев: Недостатъчно оживяване е постигнал авторът в обрисовката на Гита, дядо Еким, Кольо Стоев и други. Смятам, че Гита и дядо Еким са дадени праволинейно без особено развитие. Гита е изградена само с отрицателни черти, като се изключи упоритостта й в овладяването на професията. За нея знаем само, че е била козарка в Горни колиби и незавършила икономическия техникум. Но каква е средата, от която е произлязла, не е известно. Това можеше да се постигне, ако авторът я беше изпратил поне веднъж на село, ако беше предавал, а не преразказвал срещите между Гита и нейния брат.

Оставам малко озадачен как може такава влюбчива, своебразна натура и при това красива, каквато е Гита, да не може да намери приятелки в общежитието. Мисля, че ако Гита имаше една интимна приятелка, то не малка част от нейния живот можеше да се разкрие в друга светлина, а така също и животът на другите девойки от общежитието (Георгиев 1957).

Георги Веселинов: В първата книга Гита се появява като жизнерадостно и доста лекомислено момиче. Отрицателните си качества тя е проявила още като ученичка в града. Сега тя идва с известен „опит” и лесно стига до водовъртежа на порока и до цинична бруталност. Когато заминават с Борис, тя вече е с определено поведение на лека жена и като такава ще се прояви в продължение на тяхното скитничество. Не се е променила много и след като се прибират отново в града - пак е сред бившите хора, чийто начин на живот й харесва повече от живота в една здрава работническа среда. Тя трябва да изживее големи сътресения, върхът на които е бракоразводното дело с Борис, за да потърси опора сред онези, които лекомислено напуска. За нея се интересува колективът, който й се притича на помощ. Комунистите излизат победители срещу разграждащото влияние на вражеската среда - Гита се връща на работа във фабриката (Веселинов 1961).

Елка Константинова: В „Семейството на тъкачите” живее, диша пълнокръвно и образът на Гита Коевска. Читателят вижда игривата й усмивка, чува веселия й брътвеж, възхищава се на изумителната й жизнеспособност и енергия. Жизнерадостното селско момиче, израсло сред природата, пристига в града, без да има представа за бъдещия си живот; пристига с отворена, доверчива душа, с възбудено любопитство, готово да приеме всичко - „и хубаво, и лошо” - от градския живот. Този традиционен проблем на нашата белетристика от миналото - съдбата на невинното селско чедо в покварата на големия град - Камен Калчев разрешава по новому, изхождайки от конкретните съвременни условия (Константинова 1974: 56).

Веселин Йосифов: В „Семейството на тъкачите” обаче влиза и едно момиче, което няма почти никаква биография. (...) За него няма предварително подготвен заговор за морално покушение. Тя случайно се среща във влака с амбулантния търговец Филип Славков - местен законодател на модата и женкар от районен мащаб. Неусетно навлизаме в душевния мир на Гита - селско момиче от Горни колиби, дошло като хиляди свои сестри на работа във фабриката. Гита тръгва по свой път - опасен и драматичен, самоуверена и изпълнена с жизненост, без да се нуждае от настойничеството на автора.

Гита с мъка скланя глава пред някои опити на автора да я стандартизира, неочаквано проявява такъв характер, че ни убеждава в правдата на своето поведение.

Гита не е средноаритметичен тип на героиня - представителка на оная армия от селска младеж, която по железните закони на нашето обществено-икономическо развитие се отправя към фабриките и се влива в редовете на работническата класа. Тя не е илюстрация „в образна форма” на авторовата мисъл за голямото разместване на социалните пластове в нашата съвременност. Тъкмо защото е жив човек, а не илюстрация, образът на Гита ни кара да се замисляме, да правим съпоставки и изводи, да се възторгваме и да се загрижваме, т.е. внушава ни авторови мисли.

С образа на Гита Камен Калчев ни дава да почувстваме дъха на съвременния живот. Непокорната героиня излиза на преден план и чрез личната си съдба дава тона на цялата книга, повличайки след себе си и анемичния в художествено отношение Борис Желев.

Гита Коевска сполучливо е минала през теснината между лакировката и очернянето - двете крайни точки на люшканията, които немалко автори изживяха през последните години (Йосифов 1958: 275-282).

Елка Константинова: Отрицателните герои в „Семейството на тъкачите” (Аспарух Беглишки, Жельо Манолов, Виктория Беглишка, Гатьо Циментената глава), макар и недостатъчно индивидуализирани, въздействат като една обща човешка маса, будят отвращение, гняв, дълбока класова ненавист (Константинова 1974: 58).

Стоян Георгиев: Дядо Еким, за възрастта и за теглото, което е патил от фашистите, е много подвижен и малко изкуствено подсилен. Струва ми се, че неговият образ е плод на повече четене на художествена литература, а не творческо проучване, обсъждане и предаване на образи от ежедневието (Георгиев 1957).

Елка Константинова: В обрисовката на някои от второстепенните герои в романа се забелязват следи от схематизма - мъчителната болест на голяма част от произведенията на работническа тематика, създадена през годините на култа. Например Ружа Орлова от „Семейството на тъкачите” е създадена по познатата щампа за положителния герой. Като директорка на тъкачната фабрика тя полага най-много грижи за работниците. Умна, сериозна, безупречна в обществено-нравственото си поведение, тя се движи безжизнена и загадъчна по страниците на произведението като абстрактен символ на висшия комунистически морал, на партийната съвест и всеотдайност. Погледът на писателя не прониква навътре в душата й, не разнищва ония невидими нишки, от които е изтъкана човешката й същност (Константинова 1974: 57).

Георги Веселинов: Повечето от останалите образи не изживяват особена еволюция. Това може да се каже за стария комунист дядо Еким, за Ружа Орлова и Кольо Стоев. Дядо Еким си остава честен и строг към слабостите на хората човек, безкрайно предан на новото в живота, готов да го защитава с всички средства. Ружа е последователна на своя характер, само че е придобила повече опит. Това е един хубав образ на нов човек, особено в обществените й прояви (Веселинов 1961).

Стоян Георгиев: Повечето от героите са млади хора с тяхното законно качество - силно, страстно и понякога безумно да се любят. Но не така виждаме любовта на героите в романа. С изключение на Гита и любовта й към Славков, навсякъде другаде тази част от човешкия живот е предадена бледо и студено.

Да вземем любовта между Ружа и Кольо Стоев. Колко неубедителна е тя! Не ми става известно дали Ружа по любов се омъжва за него или от състрадание, че той е „добър другар”, страдал преди Девети септември. Не са убедителни и двете целувки по време на почивката в планината. Така студена е любовта между Борис и Гита. Ами какви са тези девойки от общежитието Райна, Славка и други, които уж са млади, а нито веднъж не заговарят за любов.

Печат на недообработеност носи и неизменното представяне на бай Златан с омазани дрехи и френски ключ, който мести от едната ръка в другата и това е единственият му отличителен белег.

Мисля, че романът не би загубил, ако авторът дадеше живота на Борис по време на почивката му в Унгария. По тази начин образът му можеше да бъде по-пълен. Във връзка с това можеха да се разкрият страници от живота на някои работници от социалистическия лагер и да изпъкнат по-силно любовта и грижата към хората на труда при социализма (Георгиев 1957).

Оценки

Веселин Йосифов: Темата са съвременността, за днешния живот, за човека - строител на социализма и комунизма, е главна, основна тема на нашата литература. Ние високо ценим безспорните успехи на романа на историческа тематика, но не можем да не се тревожим от оскъдицата на опити за претворяване героизма и патоса на нашата епоха. Кой друг, ако не съвременен писател ще създаде нейния достоен литературен паметник? Нима има разум в твърдението, че е потребна „историческа дистанция”, за да стане нашата съвременност история и да се пишат за нея „исторически романи”?! Защо ще е необходимо да се натрупат пластове от прах над нашето време, та после с палеонтоложка страст бъдещите творчески поколения да разкриват тези пластове и по бледите йероглифи на спомените да възкресяват нашата мъка и нашата радост?!

Втората творческа крачка на Камен Калчев в съвременността е поучителна както с постиженията си, тъй и със слабостите си. Тя е нов знак по големия път на литературата ни, знак за вярната посока на развитие към големите завоевания, които няма да закъснеят. И за автора на „Семейството на тъкачите”, и за цялата ни литература (Йосифов 1958: 283-284).

Лазар Цветков: Семейството на тъкачите” обаче има и някои особености, с които излиза от линията на дотогавашното творчество на писателя, пък може би и от някои установени стандарти на съвременната белетристика. Тези принципи не са станали още постоянно творческо начало, но техните първи положителни резултати са вече налице.

Става дума за принципа, който условно можем да наречем „индивидуална свобода” на героя. Разбира се, не „слободия” и „разгащеност”, срещу която стоят на стража народната милиция и социалистическото законодателство. Не и в „личния произвол”, за който не престават да говорят екзистенциалистите от Ясперс и Кирхегарт насам.

Това е свободата, чиято реална почва е доверието в положителните сили на човека, а крайната цел - тържеството на комунистическата нравственост. Тя предполага гарантиран минимум на относителна самостоятелност на героя, за да развие добри или лоши задатки на своя характер, да извърши едни или други постъпки, за да избере един или друг вариант на своята съдба.

При един здрав обществен строй и при преобладаващо мнозинство на положителни хора това никога няма да доведе до анархия, до епидемическо разпространение на лошия пример.

Но като оставя героите си да действат „както намерят за добре”, авторът запазва правото на висш морален арбитраж за трудовия колектив, а за себе си - възможността да изпитва тяхната нравствена устойчивост в най-разнообразни положения, да проследява отблизо етапите на тяхното духовно развитие.

Критиката не можа да улови този момент. В самия роман той не беше проведен, съществуваше много повече като тенденция, отколкото като реализация.

Независимо от резервите на критиците романът на Камен Калчев намери топъл прием сред читателите, за които беше предназначен. Работническата младеж нямаше време да се занимава с неговите несъвършенства и го възприе като книга за своите делници и празници, за своите радости и печали, за своите победи и разочарования. А няма по-голяма награда за писателя „сред свои да те обичат като свой.” (Цветков 1964).

Георги Веселинов: Романът „Семейството на тъкачите” е постижение не само за творчеството на Камен Калчев, но и за нашата най-нова литература. Той утвърждава вярата в творческите сили на живота, поради което има голямо възпитателно въздействие. Силата на човека е във връзката му с трудовия колектив, с партията, с народа. Всяко откъсване настрана води до сигурна гибел (Веселинов 1961).

Лазар Цветков: Третият роман на Камен Калчев не е напълно освободен от слабостите на първите два. И тук илюстративното поднасяне на материала, описателността и флегматичният разказ са свили гнездо в някои „производствени” пасажи. И тук психологическата характеристика на героите се нуждае от по-голяма доказателствена сила. Романът е твърде „воднист”, за да бъде пример за модерна проза.

Но в сравнение с Живите помнят” и „На границата” тези слабости са значително по-малко, съзнателно са ограничени и техните единични прояви. В противовес на описателността авторът е засилил диалога, значително по-стегнат и динамичен, рисунъкът е станал по-плътен, колоритът - по ярък. Камен Калчев не се е отказал още от услугите на резоньорството (на моменти с него много греши дядо Еким), но поне му е потърсено жизнено покритие и сериозно са ретуширани някои крайности. Като прибавим и образите на Гита, Борис, Филип Славков, Аспарух Беглишки, дядо Ставри, изписани с майсторска ръка на зрял художник, като прибавим и редица сцени (срещата на Гита с Филип Славков, соаретата у Виктория Беглишка, изпращането на Борис Желев), сам по себе си се налага изводът за значителната крачка напред, която Камен Калчев е отбелязал в своето творческо развитие (Цветков 1964: 97-98).

ЛИТЕРАТУРА

Бояджиева 1964: Бояджиева, Иванка. Поезията на белетриста. // Пламък, 1964, кн. 12.

Веселинов 1961: Веселинов, Георги. За бурите и тревогите в голямото семейство. // Работническо дело, бр. 43, 12.02.1961.

Георгиев 1957: Георгиев, Стоян. Книга за труда на хората. // Септември, 1957, кн. 5.

Йосифов 1958: Йосифов, Веселин. В голямото семейство. // Йосифов, Веселин. Статии за българските писатели. София, 1958.

Константинов 1962: Константинов, Георги. Камен Калчев. // Константинов, Георги. Писатели реалисти. София, 1962.

Константинова 1974: Константинова, Елка. Камен Калчев. София, 1974.

Недялков 1974: Недялков, Христо. Съвременността в един роман. // Език и литература, 1974, кн. 4.

Николов 1968: Николов, Минко. Един романист в движение. // Николов, Минко. Избрани произведения. Т. 2. София, 1968.

Цветков 1964: Цветков, Лазар. Камен Калчев. // Литературна мисъл, 1964, кн. 4, 1964.

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2012, № 2 (147)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.