ИСТОРИЯТА Е ВИНАГИ ДРУГА
("Девети", роман от Анчо Калоянов)

Иван Станков

web

На българската читателска публика й предстои среща с един труден роман. Но както всяка книга, и тази ще си избере читателите. Между тях ще бъдат не само познавачите на съвременната българска литература, не само онези, които познават другите книги на писателя, но ще има и измежду онези, които Паисий наричаше прелюбомъдри, като в същото време им се караше и дори ги обиждаше. А те все пак го четяха...

Новият роман на Анчо Калоянов ще стресне по всяка вероятност постмодерния си читател, който получава епически спазъм от класическите романови обеми. Ще стресне много съпротивителна жажда и у онези, които познават разказаните събития, имат своя собствена версия, и подобно на Талевите читатели, ще идентифицират героите с исторически персонажи. Може би ще стресне и собствените си герои, които са още живи и се разхождат по демократично прекроените улици на днешното време. За част от тях романът ще е скандален, преднамерен, тенденциозен. Още купища епитети, а може и ругатни да отнесе този роман и от онези, които се занимават с история и които четат събитията от неизбежно различна гледна точка.

Всички ще имат известно право за опасенията си, но и всички ще сгрешат.

Без да описва епически разгърнати сцени от толстоевски тип, романът притежава енергията на епическия разлив и не е истинска епопея само защото авторът е задъхан и неспокоен, а погледът му трескаво е втренчен в десетките цъкащи часовници на смъртта. Сякаш авторовото съзнание е изплашено от огромната скорост, с която събитията на "голямата" история се абсорбират в малкитеа клетки на отделните "малки" участници.

Като всеки сериозен роман, тематично ориентиран към някоя христоматийна страница от националното минало, романът "Девети" разклаща представите ни за историята като учебно-героическа дисциплина. Размива твърдите очертания на причинно-следствените блокове на събитията от 1944 и 1945 година.

Действито на романа започва на девети септември и завършва с изпълнението на смъртните присъди след Народния съд, но в тялото на текста са впити ретроспективни повествователни ивици, слизащи до Европейската война, до Деветоюнското и Септемврийското въстания, до атентата в църквата "Света Неделя". В причинно-следствената си конструкция на събитийни предтечи, тези събития са представени като кръвните съсиреци, които смущават непоправимо националното кръвообращение и вечно държат познанието ни за миналото в прединфарктно състояние. Коя е истината? Къде е истината? Какво е истината? - и това не е Пилатовият въпрос, зададен на страниците на Булгаковия роман, защото там като че ли е по-лесно - отговорът стои на крака пред питащия.

Тук питането за истината е питане за историята, отговорът на който винаги досега е бил само ехото на самия въпрос. По страниците на романа скрито са цитирани редица определения за историята, всичките опровержими и от най-простичката човешка смърт. Победителите не пишат историята. Победителите пишат географията, а историята е ненаписуема. Всеки добросъвестен опит завършва неминуемо с вмешателство, както е в случая с Главния учител Илия Тодоров, ченгенския Тукидид. Защото и пишещият също е част от ставащото и всяка негова дума също е част от ставащото. Всеки век е история, но редукцията му до една единствена секунда е изцяло правомерна, тъй като и тя е също толкова пространствено безкрайна и може да бъде претъпкана със събития и герои. Мисленето за историята е практическо философизиране, търсещо ограничителната линия. Тук в романа е прокарана и една Борхесова въображаема конструкция на безизходния казус "Човек беше създал историята, за да се измъчва с паметта за пропуснатите шансове". Да, животът не е плетеница с разклонени паркови алеи, където можеш да се връщаш и да коригираш избора. Лабиринтът на множеството историческите възможности се трансформира в ужасна крива линия от осъществени избори и по асфалта на единствено извървяната алея навсякъде има кръв.

Не случайно един от главните герои на Анчо Калоянов е именно авторът на романа "Кръв". Освен Константин Константинов тук ще срещнем и Николай Райнов, Боян и Никола Пеневи, генералите Иван Винаров и Никола Христов, Никола Гешев и Димитър Ганев, представители на интелектуалния и артистичния свят от трийсетте и четиридесетте години, дребни контрабандисти, войнишки и партизански вдовици, лесничеи, фелдшери, учители, свещеници, селяни, тъжни провинциалисти от Провадия и изискани столичани, танкове, леки коли, файтони, каруци и велосипеди, любов, омраза, ненавист, лични и колективни истерии и много, много несвършваща тъга.

С пълноводието от персонажи и случки романът може да остави повърхностно впечатление, че е построен върху живота. Това е една книга, построена върху литература и документалистиката е само малка част от нея. Патетичният захаристояновски автентизъм е за онези, които ще четат романа като документален. Но "Девети" е една предизвикателна реплика изобщо към българската романистика и към българското мислене за историята. Тук ще видим ясни сенки на Димитър-Димови и Емилиян-Станеви герои и ситуации, ще се изправи в цял ръст големият въпрос за цената на златото от шейсетте години на двайсети век, когато в българската литература Генчо Стоев откри националното трагично прозрение, че въпросът за цената на златото и за цената на кръвта са всъщност един и същ въпрос. Има ли смисъл кръвта, когато тя вече е пролята? Има ли спиране пролятата кръв? Раните на историята могат да бъдат превързани с мълчание, но раната на човека е толкова конкретна!

Романът изважда наяве цялата сложност на историческото време от средата на четиридесетте години, освободено от елементарния и разкрасен варак на традиционната партизанска аура. Някои сцени напомнят посмъртните публикации на Васил Акьов в началото на деветдесетте години, когато от горските скривалища потече за първи път и помия. От геополитическите интереси и решения на Великите сили до интересите и решенията на последния безсъзнателен стражар - всичко има място в историята. "Всичко е история" иска да ни каже Анчо Калоянов с романа си и затова нищо не може и не трябва да бъду изхвърляно, дори едно глинено гърне, забравено в някоя гора. Наистина заради едно такова гърне осъждат човек на смърт и преди Девети и след това, и тук, у нас, и навсякъде по света. Историята е аритметична сума от тъгата на безкрайно количество хора. Защо търсим уроците тогава в нея?

Нали самият Паисий, убеждавайки своя читател в ползата от историята, го съветваше: "Чети историята и като познаеш от нея суетата на този свят, научи се да я презираш!" "Девети" е един тъжен роман, роден в едно тъжно време и разказващ за друго тъжно време. Но кое време не е тъжно, читателю?

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2004, № 5 (54)