Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБОВНИТЕ СЪНОВИДЕНИЯ И ЕНЕРГИЯТА НА СЛОВОТО

Иван Гранитски

web

Водовъртежът на политическите и социалните трансформации през последните петнадесет години така увлече българското общество, че от вниманието му все по-често започнаха да убягват значими художествено-естетически факти. Бурните социални разломи и потресения, от една страна, преобърнаха индивидуалната скала на ценностите на отделните творци, а от друга - произвеждаха друг вид обществена енергия, която изтласкваше от полезрението на публиката не само ярките произведения, но и цели плодотворни тенденции. Създаде се своеобразен вакуум, в който цяло поколение почти бе изместено към периферията на литературния живот.

Самият литературен живот претърпя драматични сривове, бяха закрити редица списания, вестници и издателства. Територията на критиката бе трагично стеснена, нарушен бе естественият процес на критическия анализ и оценка на отделната творба или развойна тенденция. Като прибавим към тази мрачна картина и разрушаването на книгоразпространителската мрежа, редуцирането на съществуващите около 9000 действащи библиотеки до едва 2000, можем да си обясним защо тиражите на книгите на съвременни български писатели паднаха 10-15-20 пъти.

Няма да се разплачем за графоманите, които проявяват завидна чевръстост и изобретателност, но не можем да не страдаме за книгите на талантливите ни литератори. Малцина днес могат да прочетат и да чуят размишленията на родните ни творци за обществото и времето. Дори писатели от ранга на Антон Дончев и Валери Петров, Йордан Радичков и Вера Мутафчиева, Павел Матев и Любомир Левчев, Стефан Цанев и Константин Павлов се превръщат в елитарни автори. Ако допреди петнадесетина години творбите им излизаха в тиражи 20-30-50 хиляди, днес те падат до 1000-2000 екземпляра. Това е лошо за писателите, но два пъти по-лошо за самото общество.

А какво да кажем за авторите, които днес са на прекрасната средна творческа възраст? Цяло едно невероятно талантливо поколение остана в сянката на политическите и социалните щормове, разтърсили обществото ни след 1989 година. Критиката е в дълг към създаденото от такива имена като: Валери Станков и Таньо Клисуров, Неделчо Ганев и Георги Янев, Панко Анчев и Деньо Денев, Христо Карастоянов и Любомир Котев, Ивайло Балабанов и Йордан Велчев, Румен Денев и Веселин Стоянов, Маргарита Петкова и Надя Попова, Валентина Радинска и Милена Лилова, Гриша Трифонов и Георги Николов, Виолета Христова и Катя Ерменкова... Списъкът може да бъде продължен поне с още тридесетина имена.

Съдбата определи тези автори да живеят и творят в много напрегнати и преломни години. Те каляват и развиват своя талант, надмогвайки личните си драми и плувайки в океана на социалните бури. Те са изпълнени с високо чувство за отговорност пред българското слово. Те съхраняват и развиват енергията на българския национален дух. Те казват новата дума в съвременната българска поезия, проза, критика и есеистика.

Едно от най-ярките и оригинални имена на това поколение е Веселин Стоянов - автор на няколко книги с проза и есеистика, както и на стотици публицистични късове из всекидневниците. Още първата книга на Веселин Стоянов "Шлагери" (1992) показа, че след Чудомир Казанлък дава на отечествената литература и друг сладкодумен и талантлив разказвач. "Шлагери" съдържа няколко циклично обединени разказа, в които повествованието се разгръща спираловидно и на приливи. Две основни линии се преплитат тук. Първата е посветена на възсъздаването на умилителния патриархално-уютен живот на градеца К. Авторът ни дава сравнителна панорама на живота на Отечеството в продължение на няколко десетилетия. Тук усещаме сблъсъка на сантименталното и анекдотичното, умилителното, почти балаганното с битовата бурлеска. Напластяващите се фрагменти, етюди, сценки оформят цялостното внушение. Втората линия очертава появата на вътрешните противоречия в патриархалното общество на градеца К. И тук точно твърде често се появяват своеобразни Чудомирови нотки, интонации, насичащи патриархалната сага със застрашителните вибрации на модерното. Героят на Веселин Стоянов е малкият човек, през призмата на чийто поглед се извършва движението от регионалното през националното към световното.

Повествованието на тези циклични разкази, в които героите се движат свободно, има няколко пласта - художествен, народопсихологически и исторически. Художественият пласт показва умението на автора да изгражда типажи и персонажи. Едни от тях са реални - Лазо Моряка, Алито, Братовчедката Б., Спортиста, Бабата, Дядото, както и самият хронист, а друга част са митологични - Рибата, Намигащата японка и т.н. Във второто издание на книгата "Шлагери" Веселин Стоянов включва и една нова новела - "Обиколката на България", която като че ли приключва кръга на художествените авторови търсения, изследващи разпада на патриархалното начало, фрагментирането на общественото и индивидуалното битие.

"Шлагери" показва умението на автора да надниква във философията на малкия човек, да разгръща повествованието елегантно, непринудено и сладкодумно. Много незлобив и лек хумор блика от тези страници. Изследването живота на шлагерите (бакелита, конските опашки, сутиените, найлона) прилича на полет над историческите години от 50-те до 80-те на ХХ век, които са характерни не само за градеца К., но и за всяко малко или средно българско селище. А съчетанието на реалистичния рисунък с арлекинадните, гротесковите, панаирно-балаганните проблясъци позволява на автора да поднесе някои свои оригинални народопсихологически и характерологични наблюдения.

Втората книга на Веселин Стоянов "Вечеря с ангели" (1995) добави към сладкодумието и бароково разклонената фраза. Разказите "Ер Франс", "Хамстери", "Хлапачката и пеликанът", "Късна меланхолия", "Описание на чувствата", "Кейт, която закусва", "Едва доловимо синьо" и "Вечеря с ангели" показаха, че авторът се стреми да даде пълна воля на потока на съзнанието. Тук много по-малко той се интересува от конкретния сюжет, от разгъването на някаква фабула, отколкото от това метафорично да обагри повествованието, да го насити с многобройни лирически отклонения, параболи и реминисценции.

Ако в "Шлагери" имаше искрящ и незлобив хумор, вицовост, анекдотичност, то във "Вечеря с ангели" се сблъскваме с тъжно съзерцание. Авторът се опитва да изследва сивото, мизерно всекидневие на своя герой, който отново е малкият човек. Чрез това потискащо всекидневие всъщност се рисува мъчителното и изнурително битие на Отечеството. Веселин Стоянов демонстрира тук една рядка способност на съвременните белетристи - той съумява да изтръгне сюжет и от незначителното, да извае художествен образ от баналното. Той усеща енергията на словото.

От тази книга нататък повествованието при Веселин Стоянов придобива своеобразна епическа разлятост. Всичко се развива много бавно, протяжно, мудно. И главното обяснение е, че интересът на автора се насочва предимно към вътрешния живот на героите.

В "Хамстери" например авторът е заинтригуван от параболата между отчуждението и копнението по целевото и ролевото самоидентифициране. Съзерцавайки хамстера с почти човешко лице, героят възкликва: "Кого зовем тогава, щом няма Бог, защо ни е така безкрайна измама, в която сме попаднали?" В "Хлапачката и пеликанът" откриваме фантазни изблици, накъсващи бавно, почти мудно разгъващата се фабула със свободното реене на пластическото съзерцание. Тук не можем да не усетим и леки навеи от прозата на магическия реализъм - очевидни са плодотворните стилистични влияния на автори като Маркес, Кортасар, Карпентиер.

Веселин Стоянов притежава тънък усет за подробностите, за детайлите. Той сякаш интуитивно е осъзнал, че както тонът прави музиката, така и детайлът ражда прозата. Много показателни в това отношение са "Късна меланхолия" и "Мъж до прозореца". Героят изцяло се потапя в пулсациите на подсъзнанието. Описанието на чувствата прилича на втурване в бездната на непознатото. Рисунъкът придобива почти изобразителна сила, плътно и многобагрено се разгръща повествованието. А в "Кейт, която закусва" откриваме дори не разказ в класическия смисъл на думата, а етюд, зарисовка, лирическа въздишка, която по странен начин съчетава сънища наяве, сомнамбулични трансове, родени от размишления върху картини на Бош и редове от Кортасар. Ето един твърде характерен фрагмент:

"Студена и бяла, кристалната топка е убежище на малката балерина. Едно леко поклащане и тя, задвижена от невидим механизъм, започва да танцува, очевидно щастлива от блесналите детски очи. Сигурно за нея те изглеждат като слънца. Или прожектори, които осветяват студената сцена. Възрастните, с носове като римски колони, обичат да въртят непрекъснато кристалната топка, за да може невидимият механизъм отново и отново да върне малката балерина в обятията на прелестния танц. Нейното крехко, задъхващо се кристално сърце един ден няма да издържи и тогава ще се появи съвсем малка червена капчица в средата на кристалната топка, за да я изпълни след миг с кървави протуберанси, за да я пръсне в безмилостните ни пръсти и направи мъката ни безкрайна. Това е най-жестоката приказка, която сама съм си измисляла някога..."

Веселин Стоянов обича безкрайните вътрешни монолози на своите герои. Персонажите почти винаги се отдават на рисуване с думи, със спомени, с видения, с подтекст. Ето защо по-често приличат на сенки, на играещи отблясъци, отколкото на живи хора от плът и кръв. Като че ли авторът с годините съзнателно ги изчиства от плътското, за да наблегне на живота на идеите, на тайния живот на подсъзнанието. "Вечеря с ангели" например е разказ-изречение. Това дори не е разказ, а свободно реене на освободеното от клещите на физическото битие подсъзнание. Думите се самоорганизират в на пръв поглед хаотичния словоред, те влизат в удивителни взаимоотношения помежду си, надмогват тривиалното, баналното значение, в което понякога сме свикнали да ги възприемаме, и разкриват прелестните пейзажи на духа.

"...той, вече раздвоен под меча на своя палач или спасител, се отдава на тревогата, вкусил още един знак на истинския свят - красотата на момичето в тихата църква, оживял под фантастичния блясък на витражите, пълни със септемврийско слънце, което в своята грешност беше останало вън, но суетата му дебнеше и той не знаеше къде да дене ръцете си, защото все пак разбира, че се намира пред иконата на своя спасител или палач и току-що е запалил свещ, без да е сигурен какво ще поиска от него - наказание или пощада... бях толкова зает да те гледам, когато моят пазител стовари меча си върху ми, и аз не зная дали ме спаси, или погуби, защото горещо се помолих дано тази твоя безмълвна литиния е за мен..."

Следващата книга на Веселин Стоянов "Сантиментална като пума" (1999) продължава тенденцията към насищането на повествованието с все повече исторически ретроспекции, инфилтрирането в него на есеистични ремарки, лирическо-философски размишления. Текстовете от тази книга трудно могат да бъдат определени жанрово - "Островите на завръщането", "Сълза в клепсидрата", "Сантиментална като пума", "Маса за двама", "Светлинни графити", "...мъртъв за последен път", "Сутрин на плажа в Кан" представляват странна амалгама между проза, лирико-психологически въздишки и есеистични фрагменти, в които над всичко е самолюбуването на словото. По страниците на тези текстове се разхождат митологични герои и същества, богове, реални исторически личности (Прокопий, Херакъл, Хадес, Антей, Атлас, Пан, Артемида, Салвадор Дали, Бунюел, Елла Фицджералд, Борхес, Кафка, Немейския лъв и Лернейската хидра и пр., и пр.). В метафоричните сънища на автора те играят важна роля, защото водят след себе си порой от значения, митологични послания, естетико-художествени фрустрации и акценти. Странно, но привлекателно и мамещо е съчетанието на хедонизъм и мистицизъм в авторовите внушения. Насищайки своя текст с толкова много културни, митологически и исторически алюзии и реминисценции, той го прави ювелирен и многопластов, отправя вътрешния ни поглед и към другите, невидимите значения на думите.

Книгите, които Веселин Стоянов публикува на границата между ХХ и ХХI век - "Белите полета на спомена" (2000) и "Забравената уговорка с Бога" (2003), показват почти демонстративния отказ от конкретния сюжет. За автора все по-съществено става да пресътвори потока на съзнанието, отколкото да разгърне един дори и интригуващ сюжет. Есеистичните му фрагменти приличат на своеобразни пристанища за мигове. Но в невъобразимите обеми на тези мигове той разсъждава за любовта и живота, звездите и творчеството, достойнството и честта, времето и душата на човека, наивността и компромиса, сънищата и мечтите, сълзите и смеха. Някои от най-важните за автора есета са посветени на интересни съвременни творци - Румен Денев, Неделчо Ганев, Гриша Трифонов, Любомир Левчев, Тильо Тилев, Иван Динков, Георги Николов, Калин Донков, Владимир Янев, Асен Масларски, Филип Хорозов, Виолета Христова, Христо Фотев, Валери Станков, Георги Янев. Веселин Стоянов използва дума, идея, нюанс, тон, метафора, въздишка или емоционална светкавица, които тръгват от тези автори, за да продължи своите размишления за творчеството и времето, изкуството и човека, приятелството и любовта.

Ако в прозата и есеистиката си Веселин Стоянов се движи от реалистичното към мистичното, в публицистиката си той е патетично извисен и романтично гневен. Той става все по-нетърпим към просташките одумвания и сплетни, които уж аристократичното съзнание на съвременните духовни еничари си позволява да отправи към нашите националреволюционери, дейци на Възраждането и поборници, към писатели като Христо Ботев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Пеньо Пенев, Никола Вапцаров, Иван Вазов.

"Така махалата обяви Христо Ботев за пияница и пройдоха, Пейо Яворов за убиец на Лора Каравелова, Димчо Дебелянов за скитник, Пеньо Пенев за луд, а Вапцаров за грозен. Разпънала сакатите си мерки, махалата иска да бабува при раждането на всеки, за да може веднага да го положи в тесния свой калъп за уроди.

Лошото във всичко това е, че ние също сме част от неизтребимата махала. Надявам се не нейната най-лоша част, но истината е тази и ние трябва да си я признаем. Така, тягостно оплетени в нещата, ние се опитваме да живеем без болка, сякаш това е възможно. Мислите ни бягат от тази тема, защото не искаме да признаем, че сводът небесен е един и за палачи, и за жертви. Което означава, че едновременно сме палачи и жертви в тази абсурдна пиеса, сред измамността на тези абсурдни декори, където ни дебнат очите на махалата суфльор.

Трябва да помислим защо живеем така?!"

Прекрасно е, че писател като Веселин Стоянов защитава делото и духовното наследство на Левски и Гео Милев, Кирил и Методий и Иван Вазов. Вълнуващо е, че той реагира с ярост и погнуса на опитите на съвременните отродители и духовни чапкъни да посегнат на наши исторически светини и стълбове на българския национален дух. Това е безкрайно нужно на нашето общество тъкмо днес, когато преоценката на всички стойности и глобалните геополитически преориентации ни изправят пред реалната опасност от размиване на националната идентичност.

Веселин Стоянов е нарекъл твърде сполучливо томчето с избрани свои творби "Любов, Сънища, Думи и... други изображения на Смъртта". Действително трите ключови думи за тази книга са Любов, Сънища и Думи. За автора любовта е едновременно и реална, и имагинерна, тя е сънят на думите, както думите са сънищата на любовта. Най-сетне в думата, в словото се откриват всички превъплъщения на любовта, съня и човешкия живот. Но той знае, че животът е другото лице на смъртта. И затова във всички страници, където се разхожда нощната стража на любовта, където в неизбродните пространства на сънищата препускат легионите на думите, творецът иска да открие изображенията на смъртта. За него тя е пеещото дете на Вечността или другото име на Живота.

 

 

© Иван Гранитски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2004, № 6 (55)