ДВАНАДЕСЕТ

Георги Календеров, Димитър Иванов

web | Коматевските убийци

Още когато я назначаваха, Силвия разбра, че с шефа на Хирургичното отделение Пашев ще си има проблеми. Стана й ясно, че отблъсне ли по-рязко доста бруталните му закачки, ще изхвърчи от ВМИ.

- Значи тая година си завършила семестриално? - попита още първия ден докторът, докато вървяха по коридора.

- Да. Смятам да поработя до държавния изпит.

- Аха. Много колеги ли те сваляха?

- Мм?

- Да го кажем иначе. Много колеги ли те чукаха? - при последната дума гласът му се повиши.

"Застреляй простака с откровеност."

- Един-двама - отговори смело.

- Един? Двама? Има 100-процентна разлика - нещо в лицето на д-р Пашев я караше да го оприличи с надзирателка в женски затвор.

- Двама - въздъхна Силвия. - Това бе истината. И двамата се оказаха почти пълни разочарования, все същата смесица от теоретични познания и алкохолни дихания, характерни за студентите.

- А негри? - ръката му се впиваше в дясното полукълбо на задника й прилепвайки там подобно на вендуза. Силвия си наложи самообладание.

- Не. Нямаше негри.

- В общежитията е пълно с тях. А също и с гърци - продължи д-р Пашев с нахалния си тон.

- Не бях на общежитие. Имах квартира.

Той я пусна. Направи красноречив жест с току-що освободилата се ръка.

- А това е моето малко владение. Как ти се вижда?

Беше болница като всяка друга стара, мръсна, воняща на дезинфекционни препарати, формалин и карбол.

- Прекрасно е! - Силвия се опита да вложи малко ентусиазъм.

- Нали? Тук аз решавам всичко - тези думи го опияняваха. - Кой ще остане под крилото ми, кой ще замине за борсата и кой - последва многозначително изхилване - за моргата.

- Навярно е много отговорно.

- Възбуждащо е - ръката му отново залепна на задника й. - Когато учиш като луд седем години, поне трябва да има защо, нали?

- Естествено!

- Виждаш ли оня старец там? Отива до тоалетната, а не знае, че е забранено. Ще ти покажа как се работи с такива.

Д-р Пашев се приближи тихо до стареца и изрева в ухото му:

- Къде мислиш, че си тръгнал?!

Целият коридор гръмна. Силвия си спомни разказите на колежките за това, колко луд бил. Предупреждаваха я, че е по-добре дори в някое училище да почне работа.

Старецът рипна по-високо, отколкото можеше:

- Аз, аз, аз... Не мисля...

- Колко е часът?! - продължи да реве доктор Пашев. - Знаеш ли, че в осем ще мине визитация! Дотогава е забранено на болните да мърдат от леглата. Марш в стаята! Сестра, докога ще продължава това безобразие?

Старшата набираше към него по-бързо от електричката за Асеновград.

- Това няма да го забравя - викна след нея докторът.

Така можеше да бъде сигурен, че гневът й ще се изсипе върху пациента във вид на постоянни навиквания, болезнени инжекции и унизителни процедури.

Пашев се върна при Силвия.

- Видя ли? Дъртакът е от Куртово Конаре. Внукът му ми беше стар войник в казармата. С режима, който съм му осигурил, на дядката ще е много трудно да доживее края на годината. Виж го само как ходи.

Напомняше танцуващ рапър.

- Не е паркинсон. Когато пристигна, се държеше по-човешки. Но му направих "уникална операция".

Силвия не знаеше как да реагира.

- Засега трябва да научиш едно-единствено правило: Подчинявай се на доктор Пашев, за да си добре!

Лекцията завърши. Лекарят се отдалечи. Силвия реши да остане поне още ден.

* * *

Христо пиеше сутрешното си кафе, както винаги с една лъжичка захар и малко мляко. Бе чел, че така не вредяло на стомаха. От обилната закуска, направена от майка му, опита само парче кекс.

За сметка на това Стария нагъваше здравата. Панелната кухничка бе цялата огряна от слънцето и никой от родителите не бързаше. Бе неделя.

- Кога ти почва сесията?

- Има време, маман! Още месец и нещо.

- С оня изпит, дето го отложи, какво стана?

- Ще го взема.

- В тая страна вече съвсем си е ебало майката - обади се Стария. Съпругата му го изгледа с укор. Вчера пак гръмнали някакъв.

- Така ли? Къде? - попита тя.

- В Пазарджик. Предполагат, че дължал бая пари. Бил в болница.

- Жив ли е? - не скри изненадата си Христо.

- В критично състояние бил. Единият куршум заседнал в лявото слепоочие. Вторият минал на половин сантиметър от сърцето.

Христо се намръщи. Гордееше се, че досега бе вършил работата си чисто. А ето, че се изпорти. И то точно със случай, който не вещаеше проблеми.

Допи кафето си на екс.

- Къде ще ходиш? - сепна се майка му.

- Ще се разходя... - целуна я по бузата и излезе.

Снегът от петък бе започнал да се топи. Навсякъде шуртяха капчуци.

Христо откри монета от един лев след кратко търсене из джобовете и пое към единствения работещ телефонен автомат в "Коматево". По пътя поздрави няколко сгърбени съседи и съученичка от прогимназията, мъкнеща за ръка второто си хлапе. Ако не я познаваше, би й дал поне 40 години.

Пусна монетата в процепа на апарата и изчака. В слушалката се чу някакво "аль-льо", произнесено от 6-годишния син на Македонеца. След това се проведе бърз разговор и самият Бойко се обади:

- Да?

- Не бил умрял.

- Стара информация. Затвориха му очите преди два часа.

- Слуша ли те жена ти? - попита Христо.

- Спокойно е, Стояне! Дърпа ми кабела - обясни Македонеца.

- За пръв път се оливам.

- Не се коси! Свършил си си работата. Клиентът няма претенции.

- Това е добре. Занапред ще внимавам повече.

- Рутината подвежда, казвал съм ти го. Кой се дави?

- Да, да, добрият плувец. Е, това е - Христо понечи да затвори.

- Чакай! Кога ще се обадиш? Да поговорим.

- Когато кажеш.

- Няма нищо конкретно. Така, да пием по едно.

След като опозна Македонеца, Христо разбра, че и пиянствата му не бяха самоцелни.

- Другата седмица?

- Чудесно! Вторник, във вилата. И предупреди майка си, че ще закъснееш.

Македонеца не пропускаше да го подкачи за тоя му навик.

Христо реши да пие още едно кафе някъде.

* * *

Неделните сутрини в пловдивския квартал "Коматево" му действаха отпускащо като уикенд на село. Влезе в "Синьото" - задимено партерно помещение. Само то работеше по това време. Беков понечи да седне на свободната маса под прозореца, но видя, че от другата стая му махат. Понамръщи се, но все пак отиде. Бе Гошо Гаджонов.

- Как е?

- Бива.

- Ще седнеш ли? - Гаджонов посочи отсрещния стол.

Пиеше коняк, макар още да нямаше единайсет часа. Христо не одобряваше ранното пиене. Поръча кафе и кола и зачака да чуе какво ще каже бившият му приятел.

- Не се мяркаш много-много - проговори Гошо.

- Идвам само в събота и неделя. Взел съм квартира в центъра.

- Някой ми спомена за това.

- Много отрано си почнал!

- Е, не можем всички да бъдем съвършени. А ти бе, супермен, нещо не се чуваш напоследък. Как заработваш баничката и бозата?

- За сметка на това вие пък много взехте да се чувате. - Беков пренебрегна последния въпрос.

Откакто се хвана с Македонеца, си бе наложил строга дисциплина. Почти не стъпваше в скъпа кръчма. Поне не в Пловдив. Докато Гаджонов, Урумбашев, Танков, Кулишев и още някакъв нов субект бяха станали нарицателни с разсипничеството си.

- Ще я оплескате, както сте я подкарали - подхвърли.

Гаджонов махна с ръка и запали цигара. Личеше си, че не е съвсем трезвен.

- Не ни мисли! Не можем всичките да живеем в пост и молитва като тебе... - изхили се пиянски заядливо - ...в манастира Шао Лин.

- Но не е и необходимо да се правиш на баровец, при положение че не ти е чиста работата.

- А има ли някой, на който да му е чиста? Кой ще ни закачи? Това е бандитска държава. Мотото е "живей, докле е младост".

- Можеш да живееш и без да си миеш ботушите с 24-годишно уиски. - Христо намекваше за пиянско изпълнение на Гаджонов в "Кулата".

- Че що да не ги мия? Оня циганин от Катуница може, аз не мога, така ли?

- С измекярски обири на бакалии трудно ще се мериш с циганин от Катуница - каза Беков и понечи да стане. Десет минути с Гошо му бяха предостатъчни.

Онзи го спря.

- А за Силвето защо не питаш?

- Какво има да питам? Не съм я виждал от години, бях я забравил.

- Помниш ли, като ти казах да я пуснеш на кучетата за дооглозгване? Е, тя сама дойде. Че то, както тръгна, цяла глутница станахме.

Христо се вбеси, но не от новината за Силвия (знаеше я отдавна), а от подчертаното желание на Гаджонов да го уязви. Направи опит да се сдържи, но все пак на тръгване каза:

- Пич, опитваш да мериш пишка с мен. За първи и последен път те предупреждавам, внимавай. Иначе глозгай си я мършата, колкото щеш.

* * *

Изпитът се бе объркал още в началото. Беков изкара четворка. Излезе, изнервен от тричасовото чакане, и реши да изпие халба бира в университетската кръчма.

Във "Венера", която по обяд работеше и като кухня за социално слаби, миришеше на пръст. Бе 11.30 ч. и всички маси вътре бяха заети от старци. Пенсионерите стискаха канчета, гледаха злобно и си обясняваха един на друг кой откога не е ял месо. Христо понечи да се върне, но зърна на близка маса трима колеги от горния курс.

- Свободно ли е?

- О-хо, - възкликна единият, давайки да се разбере, че въобще не се сеща кой е. - Сядай!

Беков окачи чантата си на стола. И тримата поливаха някакъв изпит, бяха минали заедно с първите. Подкани ги:

- Ще жулнете ли по бира?

- Щом си рекъл да почерпиш, по-добре ми вземи една малка водочка.

Христо остави водката пред колегата. Оня незабавно я изля в бирата си и разклати бутилката. Течността се разпени като веро.

- Как може да я пиеш тая гадост?

- Това е най-хубавият коктейл! Ако хлъзнеш пет такива боздуганчета, ставаш по-хубав от Линда Еванджелиста на 11 годинки! Докато, ако зяносаш всичко поотделно, заприличваш на Иван Костов след 45 години въздържание... Разбира се, най-добрата комбинация е бяло вино с мастика, но ляга скъпо. Ааайде, наздравичката!

Всички пиха. Беков не знаеше имената им, макар често да ги бе засичал във "Венерата" или в университета. За този, с когото говореше, бе чувал, че е поет. Младежът до него имаше хлътнали червени очи. През цялото време Христо слушаше разговора им и по учтивата му усмивка се разбираше, че не схваща нищо от техния древнокелтски. Третият студент беше с остра едноседмична брада и гледаше така, като че всеки момент ще грабне косачка за трева и ще погне с нея посетителите.

- На изпит ли бяхте? - попита Беков.

- Да. По западноевропейска.

- И взехте ли го?

- Като ни гледаш така, как ще го вземем? Обясних на Клео, че Данте и Шекспир, и Бокачо са пълни патлангачи и истината е само в Буковски. Тя ми вика: "Колега, вие това за литература ли го смятате?" Аз ударих по масата: "Естествено! Защото описва нещата, каквито са..."

Започнаха да раздават обяда и старците, симптоматично примлясквайки, се наредиха на дълга опашка.

- Ти на какво беше? - върна топката онзи.

- На морфология.

- Аха. Значи си трети курс.

- Да.

- И взе ли я?

- Взех я.

- Хайде наздраве тогава!

Пиха отново. Колегата доста несполучливо сподави пиянско изхълцване, после заяви гордо:

- Пък ние с тоя патлангач пием цяла нощ - изглежда определението му харесваше. "Патлангачът" притвори очи в знак на потвърждение. - Събрахме се да учим по западноевропейска, но направихме грешката да вземем и един малък литър... Под нас пък точно има нонстоп... споменаването на последната дума му подсказа някаква идея, която го окрили. Изправи се и изрецитира на висок глас:

Райската изба е пълна с ракия,
има трушия от всякакъв род.
"Вас ви обслужва Дева Мария"
виждам надпис. Кипи живот...

Никой не изръкопляска. Старците се вълнуваха единствено от манджата, а персоналът бе чувал стихотворението стотици пъти.

Беков погледна часовника си и стана. Тръгна, без да се сбогува. Бойко настина щеше да го чака, но за кратко. После като нищо щеше да кацне с вертолет пред ВУЗ-а.

* * *

- Не се събличай! - извика Македонеца от горния етаж. - Капни си нещо за пиене!

Христо пренебрегна поканата. Огледа се. Вилата си бе същата, като се изключи дървеният часовник с дълго над един метър махало и отсъствието на всякаква пиянска разтурия.

Седна на дивана и разтвори вестника, който цял ден носеше в джоба си и все не му оставаше време да го прочете. Първо трябваше да си вземе изпита, а за следобеда бе обещал да очисти някакъв тарикат от бензиновия бранш. Всичко мина нормално, само четворката продължаваше да го ядосва.

- Ето ни и нас - появи се Македонеца.

- Много сме елегантни! - учуди се Христо.

- Ще ходим на купон.

- Затова ли е този хеликоптер?

- Аха.

<<< || >>>

© Георги Календеров, Димитър Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.02.2001
Георги Календеров, Димитър Иванов. Коматевски убийци. Варна: LiterNet, 2001