Георги Борисов, Рангел Вълчанов

web | web

Когато човек наближи осемдесетте, би трябвало да има съзнанието, че се е отдалечил невъзвратимо от рождената си дата. И че колкото красиво и проклето да е било всичко, то неусетно се изхлузва от ръцете ни с бързината на влак... Отдалечава се към хоризонта и ни оставя с безпомощно вдигнати рамене. А пък най-идиотското е, че както близкото, така и далечното минало като че ли са били вчера.

Приблизително такава гробарска философия хората изповядват не от вчера и не от вчера се ядосват и наскърбяват от тази безмилостна несправедливост. Уж се примиряват (от възпитание), че "това е животът" ­ нали така и така се раждаме с предупреждението, че всичко в нас и около нас ще трябва да приключи рано или късно. Да, да, богоподобни ми човече! По-спокойно! Не се притеснявай, че е настъпил срокът да видиш на какво е заприличало бившето фукливо тяло, какви слова и звуци са оставили вечните ти разпри на душата с разума и съответните им производни ­ религии, смисли, заблуди, зверове и природи и т.н., и т.н. По-голяма част от нас, редовните хора, сме като чиновници ­ малко натъжени от последния ден, в който ще издадем канцеларската материална част и ще се пенсионираме. Но слава Богу, че на този свят има и други чиновници, за които няма последни срокове и пенсия. Това са особени, храбри люде, вероятно избрани от Бога. Рядък техен представител е Юз Алешковски.

Един пролетен дъждовен следобед седяхме с този невероятен осемдесетгодишен човек под стряхата на къщата, където ни беше събрал Георги Борисов. Юз е наполеоновска фигура, завладяна от неистов безвъзрастов оптимизъм, който се вихреше като празничен фойерверк в словесния си полет. Думите му проблясваха и с мимолетния си блясък осветяваха безкрайните теми за всичко онова, което човек се пита от раждането до смъртта си: за самоубийства, за листа в градината, идиотизма да нямаш вяра и още, и още...

Впрочем читателят сам ще се убеди колко са безбрежни хоризонтите на неговото любопитство към този единствен и толкова красив живот.

Рангел Вълчанов

Няколко думи и от мен, читателю, преди да започне този необикновен ­ колкото и обикновен да изглежда ­ разговор. Защо необикновен ли? Ами първо, защото се случва веднъж в живота, както става със самия живот и с истинските неща в него. Второ, защото е вече на хартия и може да стигне до всекиго, а не само до очите и ушите на онези, които бяха допуснати от съдбата край масата на Юз. Наричам така фамилиарно този голям творец, защото още на третото писмо преди три години ми забрани да му говоря на "вие" и "господине". Като повечето велики хора Юз не показва, нито напряга с интелект и познания околните; вместо това пред вас е един крайно естествен и нелицеприятен събеседник, който пише и говори така, както мисли и както смята, че трябва да се държи всеки свободен човек. От времето, когато започва да вади от чекмеджетата и да публикува своята неподражаема "ненормативна" проза, да е дал две ­ две и половина интервюта. Едното през 1986 година в "Book World" на друг любимец на Музата и негов най-верен приятел и поклонник ­ двуметровия Бродски. Второто ­ двайсет години по-късно на крупния руски съчинител и сътрудник на списание "Огоньок" Дмитрий Биков, в сравнение с когото Юз изглеждаше като хималайско петле край носорог, видях ги и двамата миналото лято на фестивала на книгата в Москва. Поради напетата си походка обаче и вечното движение, в което се намира, заради зашеметяващото количество остроумия и мъдрости, които неуморно сипе, неочаквани наблюдения, афоризми, разгърнати метафори, импровизирани стихове, каламбури Юз изпълва целия космос около себе си. Може да е давал още няколко интервюта или по-скоро изявления тук-таме по медиите, но по принцип категорично отказва да го записвате или дори да отговаря писмено на въпросите ви. Как ли не съм го подмамвал, преди да дойде в България за премиерата на книгата си "Светлина в края на дулото", какви ли не най-невинни уж намеци съм му подмятал по въздуха ­ не и не! Виж, писма пише ­ без главни букви и всякакви препинателни знаци ­ с удоволствие и най-отговорно, пазя над двеста страници кореспонденция помежду ни. Засега... Третата причина, поради която смятам този разговор за необикновен и уникален, както биха предпочели да се изразят някои, е, че се проведе в България, и то на 24 май, когато е роден и самият Бродски... А какво по-голямо щастие за човек, посветил се на буквите, да празнува рождения ден на Словото и на Бродски с негов най-близък приятел и също велик приближен на Музите...

И не на последно място трябва да спомена самия Рангел Вълчанов, друг безподобен творец и чешит, когото Юз хареса и обикна още на вечерта след пристигането си в София. Рангел ни чакаше прав с камера в ръка пред двора на ресторант "Яфата" на "Солунска". Седнахме и щом поръчахме бутилка "Бургас 63", Юз посочи съседната маса и прошепна на Рангел: "Виж, Копола! Самият Френсис Копола! Снимай го, веднага!" Въобще по целия ни път из България той постоянно срещаше световноизвестни личности и небесни пратеници. Рангел пък, който много преди Юз го харесваше и не се разделяше с неговия "Николай Николаевич" и "Кенгуру" дори в градове като Париж (свидетел съм, има и други очевидци на този необясним факт за кинаджия като него), не изпусна камерата. Това беше негова лична камера и никой не му беше поръчал да снима легендарния Юз, нито пък обещал да покрие разходите му по време на снимките му из страната. Кой знае, може пък сега да се намери някой, който, като прочете "Факел", ще разбере, че най-големият български режисьор има готов материал за няколко филма с автора на песента "Товарищ Сталин, вы большой ученый"... Така че разговорът, който следва подир миг, беше заснет с тази камера и е напълно автентичен. Изобщо с Юз е невъзможно да се нагласи нещо, той е толкова непредвидим и своенравен през всяка от следващите пет минути, колкото може да бъде само ученик от последния чин на началните класове. Държа обаче да съобщя, че него ден не валеше и че Рангел беше настанил Юз не под широката стряха на къщата в Княжево, а до огнището на крачки срещу нея. Под стряхата бяхме разположени ние двамата с Рангел в съответствие с неговите си рангеловски виждания. Беше първият ден след молитвата на Юз в "Свети Георги", в който не валеше и светеше бледо слънце, но изглежда въображението на Рангел е било до такава степен разтърсено от онези майски валежи и гърмежи, че те продължават в него и днес. Истина обаче е, че Юз се помоли за дъжд в ротондата "Свети Георги", питайте екскурзовода Иван и лудия, който ругаел Министерството на екологията пред древната базилика. Само че след като Юз се помоли, небето се разцепи и буквално продъни. Когато накрая една сутрин с принцеса И ­ жена му Ира, както той поетично я нарича по китайски, ­ му рекохме, че е време да се помоли пак, белким спре тоя потоп, Юз отвърна: "Не бива толкова често да безпокоим небесата, пък и те по-добре от нас виждат".

В тази фраза е целият Юз, тя е разтворена в думите му по-надолу, както самият Творец присъства невидимо във всичко сътворено от него. В продължение на десет дни бях неотлъчно до Юз и съм убеден, че той действително има някаква връзка с небето и с висшите сили. И че ако не е гениален ­ дума, от която се боя, е с проблясъци на гениалност. Така смята и принцеса И, надявам се, и Божана Апостолова, с която заедно издадохме и поканихме писателя в България. В нейния дом, след като засне пловдивската Вечер на Юз, Рангел изигра неподражаемо сцени от своите младежки преживелици в съветска Москва. Юз наистина се превиваше като дете от смях, гледаше го със светнали очи и не можа да вземе думата повече от час. Рангел пък ­ да опита агнешкото на софрата на Божана.

Баварската бира, която в разговора Юз нарича "божествена", може да създаде у някого погрешното впечатление, че като повечето руснаци и той пие от сутринта. Нищо подобно, позволяваше си по чашка-две ракия през вечер, обикновено след концертите и срещите си с читатели, и постоянно пречеше на останалите да пият, защото мразеше пияниците с безумен поглед наоколо му, а явно беше видял много такива в живота си. "Августинската бира" си беше купил на летището в Мюнхен на път за София и пазеше за последния ден на престоя си. През цялото време на разговора ни строго следеше всеки от двама ни да пие еднакво, никой никого да не ощети и в знак на особено разположение на духа сам наливаше.

Лично аз не можах да задам нито един от въпросите, които си бях подготвил. Юз дръпна поводите от самото начало и не ги изпусна до края. Дори сам на себе си се учудваше колко много говори. На терасата зад къщата ни чакаше маса за десетима с тава агне и томче на Бродски. По склона на хълма срещу нас и слънцето се спускаха Светите братя. Юз наля.

Георги Борисов

Юз Алешковски: Хитлер пиел бирата си притоплена. Не бива да се пие прекалено студена бира... Ние впрочем за какво ще си чешем езиците?

Георги Борисов: Първо ще ми разкажеш за България. Какво ти хареса най-много ­ или такова нещо не може да се каже...

Ю. А.: Не мога да разкажа за България с две думи, това е сигурно, но ще се опитам да определя чувствата си. Ще кажа едно ­ смаян съм от хубостта на тази страна, абсолютно зелена, хълмиста, стара, културна. Опитвам се да не мисля за трагичната й история, за турското робство, за отношението на турците спрямо религията и народа. Сега дори не бих отишъл до Истанбул ­ и не защото мразя турците, а защото приех историята твърде остро. Твърде близко до сърцето си я допуснах... Но пък няма и да твърдя лицемерно, че това ми e попречило да се радвам на днешното лице на България, на народа й, на великолепното й развитие след толкова години сталински, брежневски, живковски застой. Впечатленията ми са много. Надявам се, че ще се утаят и Бог ще ми даде възможност да изразя тези свои чувства.

Г. Б.: Дай Боже! За нас това ще бъде голяма чест! Ти въобще рядко пишеш за други страни...

Ю. А.: Въобще не ме бива да пиша очерци. Но когато се преизпълня от чувства, моят ангел ми помага да пиша за какво ли не. Все пак аз не смятам, че съм професионален журналист, очеркист, и за да пиша за нещо от натура, без значение за какво ­ за цвете, храст, къща ­ ми трябва особено вдъхновение. Трябва да успокоя въображението си, за да не ме ревнува. Извън това възприемам всичко реалистично и като художниците си нахвърлям скици, щрихи и т.н. А прозата я пиша по съвсем друг начин ­ сякаш заставам на ръба на пропаст, прекрачвам в нея и изведнъж ­ не падам, а обратното, нещо става. Такъв е творческият ми метод, не съм го избирал, природата ми е такава.

Рангел Вълчанов: Един еретичен въпрос: не ти ли се струва, че си бил съвсем за късо време в България и впечатленията ти са доста анекдотични и повърхностни? Обясняваш се в любов на българския народ, а дали не грешиш?

Ю. А.: Такъв човек съм, че мога да възприемам и микрокосмоса на съществуването ­ или онзи пласт, който наричаме екзистенциален, ­ и общия план. Когато говоря за България, нямам предвид някой манекен. Говоря за България в общ план, обхващам облика й като цяло, а той е доста разнообразен ­ зелената България, хълмистата България, ­ и това също е поглед към действителността. Има и друг поглед ­ какви са пътищата, с бабуни ли са, какъв е климатът и така нататък. Но мисля да не се спирам на тези неща. Бих казал, че житейското ми правило е да не гледам небето през микроскоп, а нужника ­ с телескоп. И толкова ­ на това се крепи моята естетика. В България може да видиш куп недостатъци, както и във всяка страна, примерно ­ в образцовата Швейцария. Вгледам ли се отблизо, като нищо ще открия доста битови коварства, грозни страни на битието ­ и в самата страна, и в народа й, макар всичко да изглежда толкова благоустроено. Моят първи поглед е онзи, с който погледнах жена ми, единствената ми любима жена Ирина. Това е влюбеност. Има страни, които гледам отстрани, повърхностно, които не ми харесват, заради техните индустриални покрайнини, да речем. Ей така, от пръв поглед намразих Ню Йорк, този символ на Новия свят, един нечовешки символ, макар там да има и различни, и прекрасни места... Но като цяло за мен Ню Йорк не съществува нито естетически, нито божествено. Това е струпване от постройки, това е въплъщението на световния абсурд.

Г. Б.: Не зная какъв си ­ религиозен или вярващ, или си имаш собствена вяра, но ми направи силно впечатление начинът, по който се кръстиш, и колко често го правиш. Освен това за първи път срещам писател, който толкова силно да вярва в ангелите. И в произведенията ти има много ангели, а последният ти роман направо така се нарича ­ "Слепият ангел". По време на пътуването ни из България ти дори ми каза по какво според теб се различават ангелите от хората: нас те ни виждат, ние тях ­ не...

Ю. А.: Точно така ти казах. Наистина, нас те ни виждат, ние тях ­ не. Впрочем ние често употребяваме израза "онзи свят" и може би не само ангелите, а и знам ли кой още, може би и Боговете ни виждат от онзи свят, няма начин да не е така. Смятам, че вселената е сътворена и с разум, и изцяло според своите чувства. Колкото до моята религиозност, аз вярвам от дете, когато към вярата ме тласнаха напълно случайни и низки чувства, разумът или разсъдъкът ми тук нямаше нищо общо. Помолих се на Бог, а аз знаех само за един Бог, не бях изучавал еврейската религия, защото и в семейството ми, и около нас всички се страхуваха от религията. Намирах се в милиционерския участък и се помолих на Богородица, отсреща имаше църква и аз коленичих и се помолих на Господ и на Богородица: "Освободете ме" ­ рекох. Освободиха ме след десет минути, а можеха да ме пратят в затвора, защото това се случи през войната, всички бяха крадци, хулигани и т.н. Точно в този момент се появи религиозното ми чувство. После позаглъхна, защото бях като звяр, като див звяр, не злобен някой хищник, а просто бях като животно, ето така е по-точно. На руски език звярът е зъл хищник, а аз бях като крава или, няма значение, като вълк, куче, котарак. Наслаждавах се на битието, четях много, имах, разбира се, различни впечатления от прочетеното, макар да не ги усвоявах задълбочено, и като почнах да ставам по-възрастен, в мен се пробуди онзи дух, който освен душата явно съществува във всеки човек, а душата ми тогава почна да става по-грамотна, да кажем, по-зряла. Без да зная това, аз вече възприемах света като литератор, и когато успявах да изразя себе си, изразявах чувствата, предизвикани в мен от действителността. Бях може би и поет, в началото пишех стихотворения. Прозата дойде по-късно ­ като възлюбена, като единствена възлюбена.

Р. В.: Сега не пишеш ли поезия?

Ю. А.: Много рядко и съвсем на шега. За себе си отдавна реших, че не съм поет ­ като съдба, като екзистенция. Макар че бих могъл да съм безумен като поет. Онова, което наричам проза, е свързано със звуковото отношение към прозата, свързано е повече със звуковата й същност, отколкото със словесната. Първо се появява музиката ­ та-та-та, та-та-та, тя дори не е ритмична като в стихотворенията, а е музика на прозата, която, както усещам, също дава големи поетични възможности, защото в поезията не е възможно да изследваш нещо, да психологизираш нечии отношения. Това може да се постигне само в прозата. С течение на времето почувствах, че съм белетрист, и си казах, че не съм поет. Изобщо престанах да пиша стихотворения, доста средни стихчета пишех, но имаше и някои успешни. Не смятам, че текстовете за песните ми са поезия, защото и според жанра си са песни. Изключение е "Есенен романс", който не изпях, а го съчиних като стихотворение

Под есенните жълти трепетни крила
и на брега божествен на раздялата,
и вятърът унил е, и шумата ­опадала,
и птиците ­ без глас в дъждовната мъгла...

Тук няма нищо от песента. Но после просто почнах да го смятам за романс и мнозина, сред тях и доста поети, много го харесаха, повече дори от песните.

Г. Б.: Виждам развитието на тези песни в по-нататъшната ти проза. Дори смятам, че ядрото на прозата ти са песните. Ти разработваш всяка песен в отделна книга...

Ю. А.: Донякъде е така, но не съвсем. Работата е там, че познаваме куп поети, които са писали прекрасна проза ­ Пушкин, Лермонтов, много са. И Бодлер е писал прекрасна проза, но не тя е станала същността, смисълът на живота му. Не е точно така, както казваш. Но и песните са душевен, житейски опит. И по чисто химически начин са част от творчеството на белетриста. В момента обаче аз не чувам мелодиите им, не виждам онези образи. Това наистина е химия. На пръв поглед няма никаква разлика между две бели таблетки с напълно различно въздействие ­ едната, да речем, е отрова, а другата ­ обратното, ще помогне на сърцето ти, ще ти помогне да дишаш.

Г. Б.: Прекрасно сравнение...

Ю. А.: Същото е и в творчеството ­ всичко е разтворено в него. Ако беше възможно да разгледаш през микроскоп това тяло, ти ще различиш съставките на така нареченото творчество. А в твоята поезия впрочем аз щях да видя черти от прозата. Едни такива благотворни вируси или микроби, или колонии от бактерии... За съжаление, не разбирам български, не го владея, но когато чета в превод стиховете ти, виждам елемент от онзи тип, който превръща самата проза в елемент от поезията. Също като при Бродски, въобще като при всички големи поети. Не те лаская, а констатирам факта. Това е личното ми мнение. Авторът не може да види тези неща, ето кое е най-странното. Замисли ли се по-надълбоко за тях, ще се побърка. Ще му е нужен лекар. "Знаете ли ­ ще му каже, ­ все гледам думите си през микроскоп, нещо не им е наред, точката е някаква вредна бактерия, не би трябвало да е там. Дайте ми лекарство, за да спра да мисля за тези неща". Слава Богу, че не обръщам внимание на този пласт от съзнанието, че ме навестява вдъхновението или онова, което наричаме Муза или Ангел...

Г. Б.: Ти и Музата много обичаш да я споменаваш, без да се стесняваш от едно толкова старомодно опредметяване на нещо, което е необяснимо.

Ю. А.: Обичам, разбира се, и не е мое откритието, че на това се крепи цялата митология ­ да митологизираме онова, което не разбираме. Даваме му имена, образи, а после се молим на тези образи, но не можем да видим Твореца на вселената. Не сме дори песъчинки, ако като личности, надарени със съзнание, се сравняваме с могъществото на Твореца или на онези сили, които наистина съществуват в нашия свят и които ние митологизираме, боготворим. А ако силата е отрицателна, наричаме я Дявол, Сатана, Нечиста сила, Бяс, създаваме си Ад, а всъщност ­ така ми се струва на мен ­ Ад не може да има. Господ не е дребнав като хората, за да им отмъщава, да ги наказва за определени постъпки. Затова в религията съществува институцията на прошката. Религията не прощава само самоубийството. А това е великата загадка ­ на живота, интуитивно усетена от религията. Прощава се на убиеца, който е убил 20 души, ако свещениците усещат, че се разкайва, че душата му е чиста, защото душата никога не е виновна. Само главата, само така нареченият разум носи вина. Религията прощава това. Но самоубийството ­ не, заради голямата загадка на живота. Моля се за самоубийците, може и да съгрешавам, но се моля за тях, те са нещастни хора

Р. В.: Но има и продължително самоубийство ­ на човек, който примерно пие. Извършва самоубийството си бавно. Друг въпрос е доколко осъзнава това. Но актът не е еднократен.

Ю. А.: Има само десет заповеди. Смята се, че това е максимумът. Не е възможно да изпълняваш всяка от тях. Но религията няма да ти каже: изпълнявай ги, ако можеш, а не можеш ли, не ги изпълнявай. Религията казва едно ­ и това е уж заветът на самия Бог ­ не прави това, не прави онова! Отидеш ли да се изповядаш и си признаеш, че си сторил нещо, те питат: "Разкая ли се дълбоко?" Ако си се разкаял дълбоко, ще ти се прости, но ако на свещеника му се стори, че не се разкайваш особено, налагат ти така наречената епитимия. Всичко дотук казано е част от заповедта "Не убивай!". Когато самоубиецът слага край на живота си ­ не ми се ще да навлизам в етичната страна на въпроса, странно ми е да говоря за това, ­ той е по-виновен от разбойника, изтрепал цяло семейство. Смятам, че е неетично дори да го обсъждаме. Няма да се задълбаваме в тези проблеми, не знаем кое как става, пък и ние с вас интуитивно, слава Богу, не сме самоубийци, нали така? Направили сме доста, за да влошим здравето си, защото много сме пили, яли, злоупотребявали сме с власт, чревоугодие, с какво ли не. Питат ли ме: "Защо направи така?", ще отговоря: "Слаб съм, а тези неща ми доставиха радост". Сега си плащам.

Р. В.: Какво мислиш за индуистката религия, за будизма с неговия скепсис, че самият Бог не знае какво е Бог?

Ю. А.: Индуистката религия, която се съмнява дори в това, че има Бог, ми прилича на пръстов отпечатък, оставен в къщата от престъпник. Разумът е способен да стигне до какво ли не, дори до отрицанието на Бог. Няма, струва ми се, граници, които да спрат разума. Затова смятам, че липсата на вяра, на религиозно чувство е най-голямата глупост в човека, нещо повече, смешно е. Убеден съм, че това разсмива небесата. И когато някой ми казва: "Аз съм атеист", отговарям му: "Бъди си атеист колкото искаш, само не прави никому зло, защото ти не вярваш в Бог, но Бог вярва в теб. Затова си толкова радостен, весел, мислиш, четеш книги, имаш си жена, водка, възможност да пътуваш, а гордо заявяваш, че си атеист. Според мен ти си идиот". Без да се смятам за проповедник, говоря с мнозина и им казвам: "Не вярваш, но Бог вярва в теб, понеже ядеш, пиеш, живееш, съществуваш, мислиш и така нататък". И тези хора почват да се отнасят по-сериозно към този всъщност прост факт. Колкото до индуистката религия, в етичен план основната проповед на будизма е вярна донякъде, защото светът наистина е пълен със страдание и ние бихме искали да се освободим от него. А християнската религия твърди обратното: страдай, но не си слагай въжето на шията. Ако съдбата ти праща изпитания, постарай се да ги понесеш мъжествено. Само един помощник имаш ­ или ще са близките ти, или ще са Небесата. А много хора наистина знаят, че само случайността ги е спасила или, както те казват, Ангелът, или Бог им е помогнал и т.н. Това е разликата между християнството и будизма. Но даоизмът според мен е съвсем друга религия, която по-малко мисли за безсмъртието и която е сплав от религия, поезия, философия. Затова я обичам. Изключителна поезия има в краткостта на някои положения. Например съвсем простото: "Най-силният е най-слабият, най-слабият е най-силният.".

Р. В.: Парадоксално, но факт.

Ю. А.: И така излиза, разбира се. Това ми говори повече от нравоучителните проповеди на Светите църковни отци, сред които има и велики хора. Един от тях, май Григорий Благослов, е казал: "Дори Бог не може да направи така, че онова, което не се е случило, да не се е случило". Смайващо философска, поетична и трагична мисъл, нещо повече ­ космогонична. Имало е начало, ще има и край. Никой не знае какво ще стане после. Може би и самият Бог не знае. Убеден съм, че когато говорим за богоподобие, наистина се опитваме да заприличаме на Бог, а с какво? ­ с творчеството. Не с яденето, ходенето по земята, по голяма и малка нужда, не със секса. Само в творчеството си ставаме подобни на Бог. И веднъж ми хрумна простата мисъл, че ако Бог знаеше какво ще излезе от всичко това, ако можеше да си представи нравственото и естетичното състояние на човечеството, отношението му към природата, към Божието творение, ако знаеше всичко това, може би щеше да си каже: "Не, не си струва". А в Стария завет има епизоди, които според мен са и митологични, и космогонични, когато Бог казва: "Всички хора ми дотегнаха. Превърнаха се в содомити, въобще се държат зле и аз сега ще ги накажа, ще ги изтрия от лицето на земята". И е имало наистина такива катастрофи, които са изтривали всичко живо от лицето на земята, включително и динозаврите. Именно тогава човекът е придобивал друг психо-биологичен вид. Преобразявал се е и в този смисъл се употребява изразът за преображението, Божието Преображение с голямата буква. А иначе щеше да си остане само един полузвяр, получовек. Може би нямаше да е и получовек, а щеше да е само звяр, който разкъсва със зъби по-дребните твари, за да се наяде до насита, да няма дори огън и т.н. Не знаем колко са били катастрофите. Археолозите не могат да открият междинното звено между примерно неандерталеца и човека или питекантропа или австралопитека и човека. Няма междинно звено. Значи имало е такива катострофи, пълни с радиация, които изцяло са променяли човешкия вид. И животинския, и растителния. И самия човек, усъвършенствали са разума му. Във връзка с това ме споходи печалната мисъл, че съвременното човечество е в задънена улица. Самоунищожава се, унищожава природата, прави го и без намесата на висшите сили.

Р. В.: Но Бог вижда, защо не ни коригира?

Ю. А.: Искам да довърша мисълта си. Смятам, че съм прав. Без намесата на висшите сили човек не може в психо-биологичен и физиологичен план да се промени. Ще се преобрази и ще стане съвсем друг едва след такава намеса, след световна трагедия. Няма да се изразявам митологично, но като казвам, че ще стане друг, имам предвид толкова друг, колкото е станал в сравнение със зверовете, дето са обитавали джунглата и са ходели на лов за мамути, а може пък промяната да е настъпила и по-рано. Колкото до това защо Бог не се намесва, имам съвсем прост отговор ­ ако Бог се намесваше, а Той го прави така или иначе, но ако се намесваше пряко, свободата нямаше да я има, а тя е висшият принцип на живата и неживата природа, което впрочем е открито от физиците, а не от мен. По-конкретно руснакът Иля Пригожин доказа, а сега и аз вярвам, че състоянието на хаос е онази среда, в която свободата съществува като случайност, но постепенно обрасва с множество появяващи се органични тела, които образуват форми и т.н. Този процес продължава милиарди години и ние не можем дори да си го представим.

Р. В.: Намаляването на хаоса проява на регрес ли е?

Ю. А.: Смятам, че хаосът е праобразът на чистото съществуване на свободата. Така е било в света преди образуването на вселената, съзвездията, планетите и т.н. Много неща не са ни известни, не познаваме куп измерения, не познаваме информационните полета, не можем да мислим нелинейно. Само поетите, прозаиците, художниците понякога се измъкват от този начин на мислене, като режисьор знаеш това не по-зле от мен... С две думи казано, раздърдорихме се нещо, но...

Г. Б.: Голямо впечатление ми направи онази твоя мисъл, която ти разви съвсем спонтанно, докато бяхме в гробницата на Севт III на Голямата Косматка. Не знам дали е подходящо да говорим сега за това, но никога няма да забравя как ти опря гръб до мраморната врата на мавзолейния храм, за момент се сля с гранита така, сякаш беше издялан в него, и произнесе: "Бог е времето!".

Ю. А.: Ще ви отговоря като на приятели, а не защото съм пред камерата. Опитваме се да разберем Бог, а по принцип това не е възможно. Но аз съм убеден, че Бог съществува сред нас. Не може той да седи на някакъв облак с образа на побелелия дядо Саваот, да ни гледа оттам и т.н. Веднъж си помислих, не знам дали съм прав, или не, че никой не притежава толкова божествени атрибути колкото времето. Времето е всемогъщо, всечуващо, всевиждащо, всесилно, защото няма нищо, което да е неподвластно на времето. Всички тези атрибути са божествени и в човешката представа времето се различава от Бог с това, че е милион пъти по-благородно от Бога, измислен от човечеството. Бог е създал Ада, а времето не може да създаде никакъв ад. Понякога човек е поставен в такива условия, че се чувства като в Ада. Например невинен е, а лежи в затвора, или пред очите му са убили жена му. Тези неща са свързани с времето. Има интервал между момента, когато я грабват и я насилват или я убиват, и момента на неговата смърт. Времето безспорно знае всичко, но не може да направи друго, макар понякога да става Чудо, буквално Чудо, и понякога Чудото да е сътворено от хора. Българската Ванга беше пророчица и за нея не съществуваше нито миналото, нито настоящето, а само бъдещето. Физиците пък казват, че в бъдещето се съдържа миналото и в миналото ­ бъдещето, не е ясно какво е тогава настоящето. В крайна сметка всичко зависи от гледната точка. И аз като човек, който чувства Бог или вярва в Него ­ тук думите са приблизителни, няма точна дума, ­ сега много остро усещам Времето. Неслучайно съществува цикълът на древногръцкия бог Дионис ­ прославят го, после го убиват, ­ цикъл, който е свързан със засаждането на растенията, грижите за тях и накрая с прибирането на реколтата. И всичко тръгва от виното ­ по-добре от виното, отколкото от житото. Когато някой казва: "Да си убия времето", то е все едно да убиеш Бог. На човека му се струва, че убива Времето. В действителност то го убива. Времето е процесът, който взема информацията за живота от всяко растение, от всяко малко нещо, и я носи незнайно къде. Затова растението загива, а ние остаряваме ­ велик процес, не бих искал да живея вечно, сега животът е такъв, че щеше да ми стане скучен. През есента листото се отронва, а следващото лято израства ново листо и така ­ много милиони години наред. А листото е все едно и също. Само лицата ни се променят, докато субстанцията, която съществува и в листото, и в тревата от милиони хиляди години, е същата. Същото е и с нас, макар да умираме и обликът ни да се променя. Не го казвам, за да освободя психиката си от страха пред смъртта, тя не ме плаши, макар че би трябвало да изпитвам страх, невъзможно е да не го изпитваш заради онази неизвестност, която въздейства именно на разума, а не на душата. Душата е безсмъртна, но разумът се страхува, че утре няма да го има. Все едно листото се е замислило и си казва: "Падам в езерото и край, нищо повече няма да има". Пада, потъва на дъното, а другата пролет израства ново листо и т.н. Всъщност всичко е съвсем просто, ако се отнесем към тези неща поетично, не условно, а с конкретна поетика, което означава да проникнем в същността на явлението, да го видим в дълбочина, както казват понякога, да го обмислим метафизично. Дълго може да се говори за това и явно моята позиция сега ви допада повече, защото, ето, аз дърдоря, а вие ме слушате. (Към Рангел.) Но аз тебе, Рангеле, също те слушах. Само три пъти в живота си съм се смял така, както по време на твоя разказ. Даже не беше смях, а някаква весела мистерия, която се случи с душата ми, пък и с разума ми. Беше гениално ­ нямам предвид начина, по който имитираше другарите Ленин и Сталин. Геният е онзи дух в нас, който е способен да види по свой начин това, което остава скрито за другите

Р. В.: Много ти благодаря!

Ю. А.: Не, аз ти благодаря, задето ме разсмя. Смях се, както се смеят понякога горе на небесата. Не се сравнявам с небесата, там ги разсмиват човешките ни насмешки над същността на нещата. Смеят се и се чудят: как не виждат истината... Да, под влияние на баварската бира нещо съвсем се разбъбрих...

Г. Б.: Говориш чудесно.

Ю. А.: Божествен е светът на хълмовете ­ камъни, растения... В Америка ние живеем в абсолютно райско кътче. Далече от града, примерно на 10 мили, и сред ей такава природа. Пейзажът е малко по-различен, хълмовете не са като тук. Това са огромните хълмове на Кънектикът, които през есента стават червено-златисти, не мога да изброя всички нюанси, неслучайно хората пристигат от Европа в Нова Англия, за да видят този колорит на живота и времето. Гледам, разглеждам ­ каквото има тук, има го и в Америка. Ето тези праобрази, по-стари от полския здравец, от този лещак, от орехите, елхите, боровете и кедрите, от мраморните елхи. Ние в нашата голяма градина имаме две мраморни елхи, като ни дойдат гости, им казвам: "Тук навремето е живяла роднина на Арманд Хамър ­ нали го помните милиардера, дето отмъкна купища предмети на изкуството по време на съвместната си дейност със Сталин и със съветските органи на външната търговия? Та рекъл веднъж Хамър на Хрушчов: "Никита Сергеевич, много ми харесват ей тези елхи, които растат край Кремълската стена". "Щом ти харесват ­ отговорил му Хрушчов, ­ най-модерният бомбардировач ще ти ги докара направо в Ню Йорк". Докарали ги и ето ­ растат у нас. Две красиви мраморни елхи ­ едната растяла на гроба на Орджоникидзе, а другата ­ на Киров. Разправям ги тия работи на хората и те ги възприемат най-сериозно, защото такава е историята, а белетристът хем съчинява разни фантасмагории, хем смесва реалността с измислицата. То и аз послъгвам, но пък същността на всеки съчинител е да измисля, да измисля и пак да измисля колкото може по-весели неща, а на хората да им харесва.

Г. Б.: Тебе много те занимава темата за "паметта и въображението".

Ю. А.: Но и много обичам да се шегувам, макар че понякога мисля за сериозни неща. Веднъж си представих следното: чукнало богатото въображение бедното въображение. И се родила илюзията. Съвсем обяснимо между другото, така че в тази шега има и доза истина. Нещо повече ­ всички утопии са създадени от това сливане на богатото въображение с извънредно бедното, ограниченото и жалкото. Така се раждат илюзиите не на отделния човек, а на масите, на огромните маси, както стана в Камбоджа, в Китай, в главата на Че Гевара, на Фидел Кастро, на всички революционери, които в действителност се оказаха идиоти. Всичко идва от това, като закон е.

Р. В.: Какво е твоето обяснение.

Ю. А.: Поначало е идиотско отношението им към реалността. От съществуващата действителност искаха да създадат рай на земята. А това е невъзможно, защото в природата няма никакъв рай. Всяко отделно същество в природата се бори за оцеляване с друго същество. Дори тази тревица (показва здравеца) се бори с друга, ето тук има корени, които тя задушава, да не говорим за малката рибка, тя пък става жертва на по-голяма риба, заекът става жертва на вълка, а самият той е тревояден, не унищожава нищо живо, но от друга страна, има насекоми ­ направо кръвожадни хищници и т.н. Има хищни риби и други, които не можем да наречем хищници, които не са акули. Затова не може да съществува равенство и в така нареченото човешко общество. Невъзможно е заради самата му природа. А великият принцип на конкуренцията, колкото и да е странно, създава хармонията в цялата земна постройка.

Какво ще стане, ако ти кажат: умри за миг, после пак ще си бъдеш Жоро... В природата съществува нещо, наречено симфония, а по-точно казано ­ хармония, дирижирана не от Генадий Рождественски, в смисъл че от никого не е дирижирана. Затова в моето може би ненормално въображение се роди фразата, татуирана на гърдите на един престъпник: "Свобода, равенство и браточки!", където равенството е зачеркнато. Може и по-кратко: "Свобода и браточки!" Това е лозунгът на лагерниците. Горе-долу мога да разбера какво е свобода и братство, но почти невъзможно ми е да разбера какво е равенство. Най-малкото, защото всички хора са различно високи. Има една такава шега, която ми харесва: "Пигмеите обичат да израстват в собствените си очи". Употребявам я по отношение на онези бездарни поети и художници, които се смятат за велики. Не искам да засегна самите пигмеи, те са чудесни хора, живеят просто, както едно време. Като ги гледам, струва ми се, че може да са добри любовници..

Г. Б.: А каква е твоята същност? Свободата ли?

Ю. А.: Работата е там, че свободата е същност на битието, много сложен философски проблем, който китайците даоисти разработват съвсем просто, докато философ като Хайдегер изписва цели томове. А до идеята, постигната от Хайдегер или от друг велик философ след дълги размисли, може да стигне всеки обикновен християнин, но ще я изрази по друг начин. Или пък хората, които казват: "Много са дните на Бога". Всъщност става дума за времето. А това е поговорка. Напълно съм убеден, че след време човечеството пак ще се замисли за същността на времето. И не Алберт Айнщайн ще ни каже що е време, той нищо не казва за това, обратното, Алберт Айнщайн унищожава религията. Затова е учен, гениален учен. Хората ще се замислят за религиозно-митологичната страна на времето.

Р. В.: Свободният човек не иска да бъде свободен.

Ю. А.: Съвсем вярно, не иска да е свободен, защото е свободен. И все пак е имало робство и робовладелски строй. Мисля си (и впрочем си го помислих, кой знае защо, в България), че робовладелският строй е бил по-хуманен от фашисткия или, да речем, от съветския строй, когато милиони роби бяха пратени на строежите и загинаха там. За римляните робът е бил инструмент и им е било по-изгодно да го хранят добре, за да работи добре. Виждал съм как хранеха милионите затворници, които едвам се завличаха на работа, а ако не работеха, застрелваха ги. Не съм виждал разстрелите, защото бях в лагери с относително нормални условия, в общи лагери, не в Колима, а на други места. Сега, в този момент, уж няма роби. Либералната демокрация възтържествува, както казаха някои идиоти от типа на философа или политолога Фукуяма. Либералната демокрация победи, край, историята свърши ­ това той го заяви официално, точно преди началото на третата световна война, която вече се разразява. Това е война на цивилизацията със света, наричан условно ислямски екстремизъм, подчертавам екстремизма, понеже ислямът е религия, равноправна на другите, изповядват я стотици милиони хора. И ето, че по времето, когато уж вече е настъпил краят на историята, ще видим, ако се вгледаме по-внимателно, същия работник от "Форд" ­ и пак на конвейера, както разказа за него още навремето великият Чарли Чаплин. Дори днес той е по-зле и от роб ­ никога няма да стане свободен човек. Ако беше роб, заради някакви заслуги би могъл да се издигне до помощник на фараона, както се случва с Йосиф в притчата, както се е случвало в древна Гърция и в древния Рим. Сега няма човешки жертвоприношения, както е било в Южна Америка, в Перу, в Мексико, при ацтеките или при инките. Но има други методи, по-точно казано, други форми за унищожаване на хора, тоест други форми на кръвопийство ­ когато хората умират от глад или от СПИН, или във войската, или от раздори между племена, както е в Африка, а те стават не поради чисто политически причини, а в борбата за диамантите и полезните изкопаеми, които носят баснословни доходи на разни генералски мутри, та после да чукат разни парижки манекенки по луксозни хотели, да им подаряват ролс-ройсове по половин милион и прочее. Това са новите форми на робовладелството, на кръвопийството и човекоядството. И това е темата на следващия ми роман, почти съм го написал. Работното му заглавие е "Човекоядецът". Няма да разказвам сюжета, защото е загадъчен, а най-вече защото не искам предварително да разказвам нищо от суеверие. Но става дума именно за това, героите в романа сами назовават новите форми на човекоядството ­ и конкуренцията, и кражбата, и криминалната обстановка, и политиката, която води до гибелта на милиони хора. Такова нещо не е имало никога. Повече дори отколкото навремето, когато хората са били канибали, изяждали са по човек и цяла седмица нищо не са ядяли, били са сити. Като лъва ­ излапа едно животно, после три дни лежи и спи. А през това време самецът антилопа зачева нова антилопа, даже не една, и така всичко живо се възпроизвежда. Не ми харесват тези неща, не ми харесват такива условия на живот и открито заявявам чрез моя герой ­ Слепия ангел: ако Иван Карамазов не може да се примири със сълзицата на едно дете, как може човешката душа да се примири със сълзицата на котето, кученцето или нещастната антилопа, върху която лъвът се нахвърля и й прегризва врата, или с рибката, погълната от акула, или с човека, изяден от акулата. Не е възможно да се примирим с тези условия. Но пък иначе може би нямаше да има органичен живот на земята. Може и да не е имало по-добър изход... Макар че ето това дърво, тази огромна ела може да живее 500­600 години, като се храни само със светлина и с минерални соли от земята, и с вода, с влагата небесна. Може пък на небесата да създадат такъв тип човек и такъв тип животно, и всички да имаме разум, но да живеем заедно като дърветата. Кой знае? Човечеството, разумното човечество е само на някакви си двайсет и седем хиляди години. Кой знае какво ще стане след хиляда години, ако не се самоунищожим дотогава? А ако се самоунищожим, във Вселената има още стотици милиони планети, на които животът може да се появи и които ще вземат предвид нашите исторически грешки.

Г. Б.: Беше казал, че информацията за нас се съхранява на небето така, както Интерпол пази отпечатъците от пръстите ни.

Ю. А.: Да, както престъпникът оставя отпечатъци от пръстите си някъде в апартамента... Или не непременно престъпник, а просто мила жена, минала оттук, подпряла се с ръка ­ и на ей това място са застинали отпечатъците от пръстите й, а аз, като ревнив мъж, съм почнал да я следя, стигнал съм като Шерлок Холмс дотук, видял съм отпечатъците й, разбрал съм, че е била тук, и съм продължил да я издирвам нататък...

Някои хора си мислят ­ ще умрем и после какво? Какво е смъртта? Едни дращят имената си по стените на музеите, за да си продължат живота и да преодолеят страха си от смъртта. Други жертват пари, за да построят определен дом, художествена галерия и да напомнят за себе си. Самите хора са тези, които увековечават имената на светците, строителите, бележитите личности и т.н. Мисля си, абсолютно съм убеден, че всичко е доста по-просто, отколкото ни се струва, и че както компютърът е пълен с Бог знае колко мегабайта памет, така и споменът за всяко наше движение се пази в небесни компютри с такава мощ, каквато и "Сони", и "Самсунг", и "Панасоник" не са и сънували. Затова няма за какво да се тревожим. Нещо повече, според мен Страшният съд в действителност е нещо като нашето отваряне на компютъра и преглеждането на старите записи. Доброто остава, изтриваме негодното. Това е същността на Страшния съд. Просто преглед на всичко предишно. Ненужното се отхвърля, нужното остава.

Г. Б.: Мислиш ли, че наистина в началото е било Словото.

Ю. А.: Абсолютно, убеден съм, а и векът на информацията ни помага да направим аналогия между казаното преди хиляди години и което е в действителност. Какво е Словото? Словото също е програма, която ти вкарваш в компютъра, но в компютър, надарен със способността да се развива, толкова сложен. И ето че той развива това Слово, понякога прави рисунки, съчинява стихотворения, играе на шах. Опитай се да сравниш нашите възможности с небесните ­ не можем да ги сравняваме, защото възможностите ни са като прашинки в сравнение с вселената, с нейните разстояния от милиарди светлинни години, които дори не можем да си представим, които са невъобразими. Това е. И няма за какво да се тревожим, всичко в общи линии ще бъде наред, слава Богу, че ние днес съществуваме. Благодарен съм на небесата за теб (към Г. Б.) и за теб (към Р. В.), и за себе си.

Р. В.: Ти си оптимист.

Ю. А.: Абсолютен оптимист съм, иначе няма как. Да си песимист, означава просто да бъдеш смешен пред Бог. Да повтаряш все едно и също със скръбната си мутра: "Всичко е лошо, нищо хубаво няма".

Р. В.: А радостен ли си?

Ю. А.: Разбира се. Това, че съществувам ­ е радост. А него (показва здравеца) утре няма да го има... Но пък догодина ще го има..

Г. Б.: Юз, знаеш ли, че днес е празникът на нашата азбука, денят на буквата, на Словото.

Ю. А.: За мен подобни празници не са просто дати. Такъв празник ще има и след година. Ще го има винаги. Също като Рождество Христово или като Рождеството на Буда. Те съществуват във вечността. Времето съществува за нас, но не и за тях. И като идва някакъв празник, това си е наше, човешко празнуване. А за тях празникът е вечен.

Г. Б.: Във връзка с това ще ти напомня една твоя идея, който май се роди онзи ден, но може би ти я обмисляш отдавна ­ да създадем партия на културата.

Ю. А.: Ценна мисъл. Докато пътувахме, неволно подхванахме разговор за политическото състояние на България, за вътрешнопартийните борби, за това, че както във всяка страна, и тук се правят избори, много говорихме за тези неща... А когато разказваше за положението в културата, за това колко трудно живеят хората на културата ­ и кинорежисьорите, и художниците, и музикантите, и композиторите, и поетите, и прозаиците, си помислих изведнъж, че ще е съвсем естествено ­ и не само в България, но и в Русия, ако създадем партия и я наречем условно Партия на културата.

Г. Б.: Или Партия за културно развитие.

Ю. А.: Да, не съм измислил как ще се казва. Но "културното развитие" ми звучи унизително. Културата трябва да се развива така, както се развива човекът. И някой трябва да я възпитава, а по-конкретно ­ правителството, конституцията на страната. За целта не са необходими кой знае какви средства ­ убеден съм, че седя срещу режисьор, който е изключителна личност в киноизкуството. Защо държавата не мисли как да изведе българското кино на световно ниво ­ да не би да отстъпва на киното в Иран или Монголия, където впрочем правят и нелоши филми. С една дума, партията на културата ще се намира извън политиката, макар че със своя многоброен електорат ще оказва влияние при съставянето на коалиционни правителства, както и върху цялата политика. Затова са необходими субсидии от самите българи и разбирането на олигарсите, че културата в крайна сметка е вторият живот на нацията.

Г. Б.: От която те зависят.

Ю. А.: От която зависят, но кой ги знае какво си мислят ­ че веднъж се живее, че след тях може и потоп да има и да им отидат имотите... Културата впрочем би могла да образова и олигарсите, понеже не всички от тях са от академичните среди, някои идват от улицата, както е било и в Америка, и чак децата и внуците им стават образовани хора, които подкрепят културата, спонсорират с наистина огромни суми университетите, развитието на изкуството, различните фондации, занимаващи се с политика, наука, изследвания и т.н. Смятам, че България много се нуждае от такава партия, както впрочем и Русия.

Р. В.: Да живее новата партия!

Ю. А.: Да живее новата партия! Висшият тип демокрация е трапезната демокрация.

Р. В.: Да живее демокрацията!

Ю. А.: Но като говоря за партия на културата, за нейното функциониране, не искам да кажа, че правителството трябва да издържа даден поет. Нищо подобно. Поетът трябва да заслужи с текстовете си правото да издадат книгата му, да подкрепят издаването на книгите му, да му плащат хонорари. Поезията е труд, тя му е струвала немалки усилия... И нека да бъде като в Америка, а не както беше в Съветския съюз. Ако ти си поет, специализирай се, обучавай се, пиши стиховете си в движение ­ така става в Америка. Там има и фондации, които подкрепят талантливи хора, и творчески домове за художници, поети. Прекарват в тях по един месец в годината, когато могат да си починат от някакви други работи, да напишат нещо. В Америка е пълно с такива домове, където художниците могат да поработят, понякога и най-бездарните.

България е една от най-старите нации в Европа, една от най-културните. Доказала го е историята, написаните текстове. И ако България сериозно се захване с това нещо, ако с него се занимават не мошеници, а хора наистина загрижени за културата, тогава всяко изкуство в България ще бъде на световно ниво, защото народът ви е такъв, че ще сложи всеки друг народ в малкото си джобче ­ българските борци бяха световни шампиони, българските футболисти бяха трети на световния футболен шампионат, имате страхотни щангисти, боксьори, гимнастичките ви са невероятни...

Г. Б.: Велики певци.

Ю. А.: Колкото и да е странно, комунистическата партия се занимаваше повече със спорта, отколкото с интелектуално-духовните проблеми. Защо? Защото господарите бяха плебеи по дух. Те бяха идиоти. Можеха да възприемат спорта, а поезията ги затрудняваше. Брежнев беше смятан за велик писател, а той дори не написа "Малката земя", написа я бригада талантливи хора, е, не кой знае колко талантливи, но способностите им стигаха, за да изкарат двеста страници.

Ще ми се да напиша пиеса за Брежнев, който се опитва да прочете "Малката земя" и вика съветниците си, защото нищо не разбира. Дори ги пита: "Какво е това Акоп?".

Р. В.: Възпроизведи го как чете.

Ю. А.: (имитира Брежнев): "Ама каква е тая работа: "Влязох в Акоп". Аз какво, да не съм пидараст?"... Но това са майтапи, шегички... Колкото до партията на културата, макар да не съм политик ­ въобще не съм, ако се изразим меко и учтиво, ­ но такава партия много би облагородила политическата атмосфера в България ­ и политическата, и духовно-интелектуалната.

Р. В.: Нали Бродски говореше за правителство от поети ­ светът да бъде управляван от хора, които се занимават с култура.

Ю. А.: В никакъв случай! Щях да съм против. Ценя и обичам Бродски и като велик поет, и като приятел. Но никога не съм се съгласявал с него.

Р. В.: Това ще е библиотечно правителство, така казваше той.

Ю. А.: Приблизително същото казваше и Ленин, но той имаше предвид готвачки, а не поети. Но и правителството на поетите щеше да стигне до подобен резултат... Щяхме да видим как на трибуната поетите декламират един на друг стихотворенията си, а хората се редят на опашки за водка, салам, брашно и т.н.

Всъщност мисля си, че най-доброто название е Партия на културата.

Г. Б.: И аз така мисля. Без никакви определения.

Ю. А.: Без никакви определения. Партия на културата. Защото културата между другото принадлежи на всички, дори на партийните врагове, колкото и да е странно. Защото българинът не престава да е българин. И само в културата е възможна онази велика конкуренция, която започва не от човекоядството, а от съревнованието на душите, духовете, способностите...

Г. Б.: А любовта какво е ­ душа, или душата е любов.

Ю. А.: Знаеш, че се пазя от подобни формулировки.

Г. Б.: Но любовта е най-великото чувство...

Ю. А.: Обикновено казват, че любовта ­ това е Бог. А аз мисля, че е един от атрибутите на Бог. В романа ми дори има един герой, който преди да се самоубие, намразва времето. Течало бавно. И казва: "Проклинам те!". Спасява го чудо, неговият Ангел. После той разсъждава: "Как съм могъл да мразя времето? Всъщност аз го обичам". Но това аз, разбира се, го мисля митологично, всички ние мислим различно. И все с митологизми, защото не можем да намерим точната дума за онова, което само чувстваме, но не го виждаме. Извън възможностите на езика е, тук той е ограничен. Според мен само поетите и понякога художниците, всякакви могат да бъдат ­ и художници, и музиканти, и композитори ­ стигат до същността на нещата, без те самите да са в състояние да обяснят как става това.

Г. Б.: Много е вярно това. И тогава повечето казват, че някой сякаш им е диктувал...

Ю. А.: Разбира се. Впрочем великият поет Бродски твърдеше същото. "Знаеш ли, казваше, става ми неудобно, когато ме хвалят"... И аз никак не обичам да ме хвалят, и не защото съм чак толкова важен, а защото не съм аз господарят на този дар. Самата дума "дар" подсказва, че са ти подарили нещо, някакъв предмет. И като ме хвалят, казвам: "Слушай, недей да ме хвалиш, а кажи: слава Богу, че си написал това". И все така казвам: "Слава Богу!". Или можем да кажем като Пушкин: "Айда Пушкин, кучи син!" Ясно е, че се е възхищавал от себе си, но всъщност ­ от онези невидими сили, които са му позволили да създаде нещо.

...Е, поговорихме си, то обстановката и баварската бира предразполагат... И както казват руснаците, благодарим на този дом, към другия ­ кръгом!

Г. Б.: Да пием тогава за трапезната демокрация, най-великата демокрация на света!

Ю. А.: Бирата е божествена! Въобще, като се огледам наоколо... Но и ти, Рангеле, го знаеш това ­ и бирата е божествена, и всичко наоколо е божествено. Веднъж Ира, жена ми, каза: "Знаеш ли какво е Адът? Там няма нищо божествено. В Ада всичко е съвсем човешко". Харесва ми тази мисъл. С други думи, ние приживе си създаваме Ад и не само за себе си, но и за потомците си. Нищо, след време ще престанем. По-право, ще ни принудят. (Вдига глава нагоре, импровизира):

Керемиди, облаци, комин
като паметник на любовта...

С нашия екскурзовод първия ден след пристигането си минахме през един софийски площад и той ми каза, че в България близо месец и половина не е паднала капка дъжд. Погледнах цветята, бяха почти увехнали. И му казах: "Иване, ще се помоля сега в църквата и утре или вдругиден ще завали. Абсолютно сигурно е, да знаеш, Бог вижда". Помолих се и същата вечер паднаха първите капки дъжд. На другия ден вече доста валеше. И дъждът обхвана цяла България. Ира ми казва: "Видя ли сега какво направи. Не можем да излезем от колата". А аз й отговарям: "Ира, селското стопанство на България ми е по-скъпо от моите лични интереси". Може да звучи като шега, но се случи съвсем навреме...

Понякога усещам, като ще вали сняг, защото нещо започва да натиска, да натиска гърдите ми. Или като завали, както му казваме ние, "дъжд за гъби" ­ нещо в атмосферата се променя и човек го чувства.

Р. В.: Всички сме свързани с Бог или с природата, това са космически връзки.

Ю. А.: Разбира се. И тези връзки са били повече, преди да се появят метеорологичните станции, регистриращите апарати. И сега преди земетресение плъховете, котките, кучетата, зверовете побягват нанякъде, защото усещат приближаването му. Японците се ползват не от прибори, а от поведението на тези животни. Същото се е случвало преди и с хората...

Р. В.: Човекът с нищо не е по-лош от животното.

Ю. А.: И ние сме животни. Просто разумът ни е станал по-съвършен, с което се различаваме от животните, но сме позагубили някои инстинкти.

Р. В.: Не си струва винаги да се гордеем с разума си.

Ю. А.: Така е. Въобще никога не бива да се гордеем, с нищо не бива да се гордеем. Особено с разума си. Не душата създава идеите ­ идеята за солидарността на трудещите се, идеята за освобождението, идеята за равенството и братството, все идеи, идеи, идеи. Единствено разумът ги създава. А душата после страда от това. Но ако разумът на човека е в любовни отношения с душата, тогава нещата са съвсем различни. Тогава като в брака настъпва хармония. И когато душата каже: "Не прави това", разумът я слуша...

© Георги Борисов, Рангел Вълчанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2009, № 10 (119)

Други публикации:
Факел, 2007, кн. 4, с. 240-256.