И КАМЪНИТЕ ПАДАТ
In memoriam: Севда Севан

Георги Борисов

web

Тази сутрин в 8.26 Севда Севан спря часовника над себе си.

Ако за нас, живите, смъртта може изобщо да има смисъл, той е, че спира времето и ни кара да се опомним. Да се огледаме и забележим това, което упорито сме се правели, че не забелязваме.

Отиде си една от последните велики българки.

Беше арменка, но след Отечеството обичаше най-много България. Повече и по-всеотдайно от нас самите. България и българският език бяха нейната истинска родина.

(Защо, питам, сме такова неблагодарно племе, защо сме се докарали дотам, че другите да обичат и разбират повече от нас собствената ни родина...)

Сега Севда Севан е само една въздишка - Родосто, Родосто... Земята на нейните прадеди. Люлката, която я роди и тя помнеше отпреди шест века. „По-сладко място от моето Родосто не знам и не искам вече да видя...”

Така и нарече част първа от книгата на своя живот. Няма да забравя годината - 1982-а - и страницата, на която се появи - в сп. „Пламък”.

Страстна и непримирима натура, жадна за живот, тя се отдаваше на мига без остатък. Беше подвластна единствено на любовта, но я даряваше на ония, които смяташе, че я заслужават. Не признаваше средния ход - той за нея беше смъртта. Затова живееше от едната крайност в другата и така измерваше времето.

„Родосто, Родосто...”, „Някъде на Балканите” и „Дер Зор”, трите части от книгата на нейния минал и бъдещ живот, претърпяха множество издания и преводи, възкресиха традициите на новия български роман и тепърва ще умиват лицето на литературата ни пред света.

Сега, когато е вече само безсмъртна, си давам сметка колко скромен човек е била всъщност - при цялата й властност и крайност.

Ще я запомня не само като една от най-красивите и умни жени, които съм виждал и чувал. Слушах я и поглъщах с наслада меда на словото й. Лоша дума не ми е казвала, но тежки и справедливи - да. Беше от породата хора, родени да творят. Макар и слаба, както определяше първата си книга с поезия, тя остана вярна на името й - „Камък върху камък”. И така, последователно и методично, старомодно и патриархално изгради живота и творчеството си - с арменски камък на българска земя.

(Мечтата й беше да пренесе цяла Армения навсякъде по света, който обитаваше като свое родно място... На български език...)

Тепърва ще усещаме отсъствието й, тепърва страшно ще ни липсва. В нашето грозно и дребнаво време на тотална разруха, тя беше Личност. Изискваше много от другите, но им даваше всичко, когато ги приемаше. Дразнеше бездарията, но вдъхновяваше талантливите и им вярваше като на себе си, защото тя самата беше безкрайно талантлив човек. Беше родена с вълшебна пръчица. Съзнаваше силата на дарбата си и най-много страдаше, когато спираше да пише. И както положи първия камък на голямото братство на народите в себе си, така беше готова да се разруши докрай в името на тяхното бъдеще.

Е, разруши се, отдаде се докрай. С огромна горчивина и ненаситност. Сега само гений като Яворов може да възпее болката от сгромолясването на тази поредна отломка върху нас...

„По-сладко място от моето Родосто не знам и не искам вече да видя”...

Днес тя вече е там. Днес е само едно Родосто... Светла й памет и дано Бог прости греховете й.

Когато времето окончателно се обърка, единственият начин да го победим, е като го спрем.

16 май 2009, 8.26

© Георги Борисов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2009, № 5 (114)