Аз лодката си сам по тъмно потопих
и кръста сам си окачих на шията,
че бях между певците в хора най-трудолюбив,
а никога не стигнах до камбанарията.

Сега отивах този кръст, от мене позлатен,
да върна на монасите от полуострова,
с бодлива тел от сушата креслива ограден
и по море достъпен само за слуги на Господа.

Години тук гласяха ме и мене за слуга,
но лющеше се вече на кубетата позлатата
и над разпятията Божии - рога
ковяха дружно по килиите си братята.

И тъкмо бях решил от тях да се деля
и крепнех духом с дървоядите в иконата,
когато те ме пратиха и кръста да сваля,
и по-далеч от братството им с него ме прогониха.

Тъй не можах слуга да стана, но плувец
добър все още бях и бреговата линия
пресякох както някога, така и днес -
незабелязано за властите и с кръст на шията.

Съгледаха ме братята със сълзи на очи,
че в храма огън за чорбата си раздухваха
и бяха шепа тук останали, кажи-речи -
а кръста милваха и като жив целуваха.

Разбягали се другите - по суша, по море,
а някои на въжената линия товарели
душите на удавниците - и добре
че да сваля камбаната тогаз не ме накарали...

1999